Марио Пузо
Фамилията (27)

26

Сребърното езеро беше особено красиво през пролетта. Чезаре и Лукреция бяха прекрасна двойка, докато се разхождаха заедно по брега — тя с обсипаната си със скъпоценни камъни наметка, той както винаги целият в черно кадифе, с барета със забодени пера и рубини. Двамата се бяха върнали на мястото, където навремето бяха изживели най-щастливите си мигове; в бъдеще щяха да прекарват заедно все по-малко време, защото сватбата й с Алфонсо Д’Есте наближаваше.

Кестенявите къдрици на Чезаре блестяха на ярките слънчеви лъчи, а лицето му — въпреки черната маска — беше озарено от усмивка на радост, че отново е със сестра си.

— Значи след една седмица ти ще си госпожа Д’Есте? — шеговито я подразни той. — Е, този път наистина ще попаднеш в добро семейство, което е голяма чест, а също и отговорност.

— Аз винаги ще си остана Борджия, Чез — отвърна Лукреция. — И няма нужда да ме ревнуваш, защото нито за миг не съм си помислила, че новият ми брак е по любов. Този Алфонсо ме взима за своя съпруга с такова нежелание, с каквото и аз него за свой съпруг. Но както аз съм дъщеря на баща си, така и той е син на своя.

Чезаре й се усмихна нежно.

— След всички преживени беди си станала още по-красива. А този брак ще ти позволи да се занимаваш с много от нещата, които толкова обичаш. Фамилията Д’Есте са големи любители на изкуствата, у тях се събират поети и скулптори. Ферара е средище на културата и хуманитарните науки, все неща, които ще ти доставят неимоверна наслада. Освен това градът се пада в моите територии в Романя, а крал Луи направлява дука с желязна ръка.

— Нали ще се грижиш за Джовани и Родриго, когато си в Рим? Ужасявам се, че във Ферара ще бъда без децата си. Нали ще ги закриляш и ще ги прегръщаш със силните си ръце, и ще се отнасяш еднакво и с двамата? Ще го направиш заради мен, нали? — запита тя.

— Можеш да не се съмняваш. Защото колкото едното дете е мое, толкова другото е твое, а ти си моята вечна любов. — После Чезаре я погледна и запита: — Креция, ако баща ни не бе сключил съюза с тези Д’Есте, щеше ли да прекараш живота си като вдовица и владетелка на Непи?

— Внимателно обмислих решението си, преди да се съглася на този съюз — отвърна Лукреция. — Ако бях толкова против, баща ни щеше да се опита да ме принуди, но щеше да открие, че съм избягала в манастир, дори че съм станала монахиня. Но аз се научих на изкуството на държавното управление и вярвам, че в моя нов дом ще има нужда от уменията ми. Освен това не мога да си представя живота без моите деца, а един манастир не е най-подходящото място за тях.

Чезаре се спря и възхитено погледна сестра си.

— Има ли нещо, което да не си обмислила? Нещо, с което да не си в състояние да се справиш с твоята мъдрост и доброта?

По лицето й пробегна сянка на тъга.

— Има един малък проблем, за който не успявам да намеря решение. И макар да е незначителен в сравнение с останалите, все пак ми причинява болка.

— С инквизиция ли да ти измъкна тайната? — пошегува се той. — Или може би ще си я кажеш доброволно, за да видим дали не мога да ти помогна.

Лукреция поклати глава.

— Не бих могла да се обръщам към новия си съпруг с името Алфонсо, без всеки път да си спомням за предишния. А не знам как иначе да му викам.

Очите на Чезаре блеснаха; той явно се забавляваше с терзанията на сестра си.

— Никой проблем не е по-силен от мен — каза той. — Ето, имам отговор на молитвите ти. След като Алфонсо е син на баща си, както казваш, то защо не го наречеш Филио^[1]? Кажи му го за пръв път в брачното легло, докато сте заедно, и той ще си помисли, че е знак на голяма любов.

Лукреция набърчи изящното си носле и се изсмя на глас.

— Филио? Какво име само за един аристократ!

Но след като помисли малко, името не й изглеждаше толкова лошо и тя сякаш се поуспокои.

Двамата се разходиха до края на стария пристан, от който като деца се бяха хвърляли безстрашно във водата или бяха излизали с лодка да ловят риба и да се къпят. Тогава баща им неизменно бе седял някъде наблизо, откъдето можеше да ги наглежда, пази и закриля. Сега, след толкова години, те отново седнаха на същия пристан и се загледаха в малките вълнички по повърхността на езерото, отразяващи лъчите на следобедното слънце като милиони разпилени брилянти. Лукреция се облегна на брат си и той я притисна до себе си. Когато заговори, гласът й беше тих и сериозен:

— Чез, чух за онзи нещастен поет Филофила.

— Така ли? — запита невъзмутимо Чезаре. — Да не би смъртта му да те е разстроила? Той самият не те обичаше особено, иначе не би могъл да пише такива гнусотии по твой адрес.

Лукреция се извърна и го погали по лицето.

— Знам това, Чез — каза тя. — Предполагам, че би трябвало да ти благодаря за всичко, което правиш за мое добро въпреки смъртта на Алфонсо. Дори и това отдавна се опитвам да разбера и да ти простя. Тревожа се за теб. Напоследък си започнал да убиваш с голяма лекота. Не се ли боиш за собствената си душа?

Чезаре се опита да й обясни:

— Ако наистина има Бог, както твърди баща ни, той едва ли би ни казал, че не бива никога да убиваме. Иначе защо има толкова много войни? Това, което се има предвид под „Не убивай“, е: убийството е грях тогава, когато не се извършва в името на разумна и благородна кауза. Всички знаем, че не е грях да обесиш един доказан убиец.

— Наистина ли знаем това, Чез? — попита възбудено тя. Докато говореше, Лукреция се извърна, за да го погледне в лицето; темата явно я вълнуваше. — Не е ли твърде самонадеяно ние да решаваме коя кауза е разумна и благородна? За един неверник може да е разумно и благородно да убива християни, но за един християнин разумно и благородно е точно обратното.

Още веднъж Чезаре се взря в сестра си, изумен от доводите й.

— Креция, аз никога не убивам за лично удоволствие, само за благото на всички нас.

Очите на Лукреция се наляха със сълзи, но тя се опита да овладее гласа си.

— Значи ли това, че трябва да очакваме още много убийства?

— Разбира се, че ако има война, ще има и убийства, Креция. Но понякога и без война сме принудени да отнемаме човешки живот в името на висшето благо, както и на собствената си безопасност. — После Чезаре й разказа за решението си да обеси онези кокошкари по време на престоя на войските му в Чезена.

Лукреция се поколеба, преди да отговори. Тя изглеждаше недостатъчно убедена.

— Боя се, Чезаре, че може да използваш „висшето благо“ като повод за премахване на хора, които са ти неудобни. А животът е пълен с неудобни хора.

Чезаре се изправи на крака и се загледа в повърхността на езерото.

— Добре, че не си мъж, Креция. Щеше толкова много да се съмняваш във всичко, че нямаше да можеш да свършиш нищо.

— Сигурно си прав, Чез — отвърна замислено Лукреция. — Но не съм сигурна, че това само по себе си е толкова лошо… — Самата тя вече не беше сигурна, че знае кое е добро и кое зло, особено когато злото се крие в сенките на душите на онези, които най-много обичаме.

* * *

Когато розовият здрач падна над Сребърното езеро, Лукреция хвана брат си за ръката и го поведе по пътеката към малката къщичка. Вътре те легнаха голи върху бялата кожа пред камината, в която припукваше буен огън. Чезаре с възхищение заоглежда наедрелите гърди на сестра си, гладкия й корем; удивен, той си каза, че през изминалите години Лукреция е станала истинска жена и че той я желае повече от всякога.

Лукреция го заговори; гласът й преливаше от нежност и обич.

— Чез, свали си маската, когато ме целуваш — каза тя. — Ако не виждам лицето ти, как мога да съм сигурна, че си ти?

Усмивката на Чезаре замръзна и той сведе засрамен очи.

— Няма да мога да се любя с теб, ако очите ти са нажалени от белезите по лицето ми — отвърна тъжно той. — А пък сега сигурно сме за последен път заедно.

— Заклевам ти се, че няма да те гледам със съжаление — каза Лукреция. После го погъделичка и добави през смях: — Може дори да се усмихвам и тогава ще престанеш с твоите глупости. Аз те обичам от мига, когато за пръв път отворих очи и ти се бе надвесил усмихнат над мен. Аз си играех с теб, къпех те, двамата израснахме заедно. Виждала съм те толкова красив, че трябваше или да отклоня поглед, или да се издам; виждала съм те с разбито сърце, когато тъгата в очите ти караше моите да се пълнят със сълзи. Но никога не съм те обичала по-малко или мислила по-малко за теб, откакто имаш тези незначителни белези по лицето си.

Лукреция се наведе над него, устните им се сляха, тялото й трепереше от възбуда. Когато отново вдигна глава, тя го погледна право в очите и каза:

— Искам да те докосвам, да виждам как клепачите ти се притварят в екстаз, да прокарам пръсти по носа ти, да усетя сладостта на сочните ти устни. Не искам нищо да ни разделя с теб, братко, любими, приятелю мой. Защото след тази нощ това, което е останало от моята любов, ще бъде завинаги твое.

Чезаре се надигна и бавно свали маската от лицето си.

* * *

През следващата седмица Лукреция се омъжи за Алфонсо Д’Есте в Рим. Женихът не присъстваше на церемонията. Заедно с брачния договор той й бе изпратил свой малък портрет, от който я гледаше висок, строг мъж, не грозен, но във всеки случай твърде сериозен и затворен. Облечен беше в тъмна униформа на държавен служител с множество медали и лентички на отличия; продълговатото му лице беше украсено с буйни мустаци, които гъделичкаха горната му устна, без да го накарат да се усмихне. Вълнистата му тъмна коса беше сресана плътно върху главата; всяка къдрица, всеки косъм си беше на мястото. Лукреция не можеше да си представи този Алфонсо да я обича или да се люби с нея в самозабрава.

Уговорено беше в скоро време тя да се премести при него във Ферара, където щеше да бъде семейният им дом. Междувременно в Рим започнаха сватбените тържества. Този път празничните шествия, церемонии и трапези бяха още по-пищни, отколкото при сватбата й с Джовани, и несравнимо по-разточителни, отколкото при втората й сватба с нейния възлюбен Алфонсо. Жителите на града не помнеха такава показност и разгул.

Римските благороднически фамилии бяха приказно богати, а техните дворци — един от друг по-разкошни. Въпреки това им бяха раздадени специални суми, с които да покрият разноските си за участие в сватбените празненства. Изглежда, папата бе решил този път да изпразни до дъно хазната, за да отпразнува подобаващо блестящата партия, която бе намерил за дъщеря си. Той обяви дни на официални празници за всички работещи, а в продължение на цяла седмица не секнаха всевъзможните шествия, процесии, панаири и пиршества. Пред Ватикана и край всички по-важни дворци бяха запалени огромни огньове, а най-големият от всички гореше пред двореца Санта Мария дел Портико.

В сватбения ден, когато брачният договор бе подписан и папата даде благословията си, Лукреция беше облечена с разкошна рокля от златоткан плат, покрита със скъпоценни камъни, която след приключване на церемонията тя хвърли през балкона на събралото се множество. Роклята падна върху дворцовия шут, който побегна през площада с викове: „Да живее дукесата на Ферара! Да живее папа Александър!“

Самият Чезаре взе дейно участие в сватбата на сестра си и смая всички с ездаческите си умения по време на парада в нейна чест.

Същата вечер, на сватбено тържество за тесен кръг роднини и близки, Лукреция изпълни няколко испански танца, с които достави голямо удоволствие на баща си. С блеснало лице папа Александър седеше на трона си и пляскаше с ръце. Чезаре, е искрящи от възбуда очи зад карнавалната си маска, инкрустирана със злато и перли, стоеше от дясната страна на баща си, а Хофре — от лявата му страна.

В един момент Александър, в целия блясък на папските си одежди, стана от трона, слезе бавно по стъпалата, тържествено прекоси балната зала и застана пред дъщеря си. Изведнъж в залата настана тишина.

— Ще удостоиш ли стария си баща с един танц? — запита той. — Скоро ще си толкова далеч оттук.

Лукреция направи реверанс и пое ръката на баща си. Александър се обърна към музикантите, каза им какво да свирят и после взе Лукреция в обятията си. Тя с удивление забеляза, че папата е все така мъжествен и силен, стъпките му леки и пъргави, а усмивката му лъчезарна като на младини. Почувства се отново дете, сякаш ей сега баща й щеше да постави малките й крачета в сатенени пантофки върху краката си и щеше да я поведе по дансинга. Тогава тя обичаше баща си така, както обичаше самия живот. В тези далечни, вълшебни времена все още й се струваше, че всичко е възможно, все още не бе научила, че животът е саможертва.

Внезапно тя вдигна глава и погледна през рамото на баща си. Брат й Чезаре стоеше точно зад него.

— Може ли, татко? — попита той.

Александър се извърна и погледна изненадан сина си, но бързо се съвзе.

— Разбира се, сине мой — отвърна той. Ала вместо да пусне ръката на Лукреция, той нареди на музикантите да продължат да свирят. Застанал между децата си, хванал с едната ръка Чезаре и с другата Лукреция, с гръмък смях папата поведе и двамата във вихъра на танца. С невероятна за годините си енергия той се въртеше и подскачаше, а те едва го следваха. Лицето му сияеше от неземно щастие.

Тълпата ръкопляскаше и се заливаше от смях. Постепенно и други се включиха в танците, докато накрая цялата зала се изпълни с въртящи се, подскачащи и пляскащи с ръце човешки фигури. Само една фигура стоеше встрани и не вземаше участие във всеобщата веселба. Хофре, най-младият син на папата, висок и мрачен, наблюдаваше безмълвно танците и по лицето му не пробягваше и сянка от усмивка.

 

 

Малко преди Лукреция да отпътува за Ферара, папата устрои банкет само за мъже, за който разпрати покани до цялото висше общество на Рим. Бе поръчал млади танцьорки да веселят гостите, а залата беше пълна с маси за карти, табла и други игри. Александър не жалеше средства, за да отпразнува сключения успешен нов съюз.

В разгара на банкета Александър, Чезаре и Хофре седяха на централната маса в компанията на Ерколе Д’Есте, възрастния дук на Ферара, и двамата му племенници. Алфонсо Д’Есте, младоженецът, бе останал да управлява града в отсъствието на баща си.

Вечерята беше истински пир, масите бяха отрупани с всевъзможни екзотични блюда и задморски деликатеси, а големите гарафи с вино допринасяха за доброто настроение на гостите.

Докато слугите разчистваха, Хофре, по-младият син на Александър, се надигна несигурно от стола си и вдигна чаша за наздравица.

— Като дар от моята фамилия в Неапол и специално в чест на фамилията Д’Есте, с която така хубаво се сродихме, е тази приятна изненада… нещо невиждано в Рим от много време.

Александър и Чезаре изненадано се спогледаха, смутени от нетактичността на Хофре да твърди, че „се е сродил“ с фамилията Д’Есте. Мълчаливо зачакаха със свити сърца да видят изненадата, която им бе приготвил. Гостите се размърдаха нетърпеливо.

Големите резбовани врати на банкетната зала се разтвориха, влязоха четирима пажове и безмълвно започнаха да разпръскват златни кестени по пода в средата на залата.

„Господи!“ — помисли си Чезаре и погледна ужасено папата. Той изведнъж се бе досетил какво следва и отчаяно зашепна на брат си:

— Хофре! Не прави това…

Ала вече беше късно.

Под звуците на тържествени фанфари Хофре отвори друга врата и в залата грациозно запристъпя процесия от двайсет млади куртизанки, съвсем голи, с разпуснати тъмни коси и маслинени тела, намазани с благовонни масла и парфюми. Около кръста на всяка от тях бе завързана малка копринена кесийка.

Замаян от виното, Хофре гръмогласно обяви:

— Това, което виждате на пода пред себе си, господа, са кестени от чисто злато. А когато тези прекрасни дами се наведат да ги събират, вие ще имате възможност да огледате прелестите им от малко неочакван ъгъл. Едно фантастично ново преживяване… поне за някои от вас.

Гостите избухнаха в гръмогласен смях. Напразно Чезаре и папата се опитваха да прекратят това срамно зрелище. Без да обръща внимание на знаците, които му правеха, Хофре с наслада продължаваше да говори:

— Чувствайте се свободни, господа, да яхате тези млади кобилки колкото ви се иска. Обърнете внимание, че качването става в изправена поза, изотзад. За всяка успешна езда дамата има право да вдигне по един златен кестен от пода и да си го сложи в кесийката. Разбира се, кестените си остават за тях, като възнаграждение за усилията им да ни развличат и веселят.

Куртизанките се наведоха и започнаха да въртят голите си задници в сластни извивки сред грубиянските подвиквания на възбудената мъжка публика. Само Ерколе Д’Есте, шокиран от вулгарното зрелище, седеше мълчаливо на стола си, пребледнял от гняв.

Един по един римските благородници наскачаха от местата си и запристъпваха към наведените чакащи жени. Тези от тях, които не се включиха в ездата, се задоволяваха да потупват отстрани и похотливо да пощипват едрите, треперещи купчини месо.

На младини самият Александър с наслада бе участвал в подобни забавления, но сега гледаше оргията, примрял от ужас, ясно съзнаващ чудовищната неуместност на случващото си. Нещо му подсказваше, че истинският замисъл на тази гротескна нелепост е в пълното компрометиране на фамилията му пред онези префинени аристократи, с които току-що бе сключил неравностоен съюз.

Папата се приближи до Ерколе Д’Есте и смутено се опита да му се извини за гафа. Но Ерколе само поклати глава, докато наум си казваше, че ако брачният договор не бе подписан преди броени дни, той щеше да отмени сватбата и да си пробва късмета едновременно срещу французите и войските на Чезаре… по дяволите златото на баща му. Ала златото вече беше в банката, така че сега не му оставаше нищо друго, освен да напусне възмутен залата, мърморейки ядовито: „Господи, какви дръвници са тези Борджии!“

По-късно същата вечер Чезаре научи нещо, което още повече го разстрои. Трупът на Асторе Манфреди бил открит да плува в Тибър. След падането на Фаенца Чезаре му бе обещал да се добере необезпокояван до Рим, а с убийството на Асторе излизаше, че е нарушил дадената дума. Нямаше съмнение, че всички подозрения щяха още веднъж да паднат върху него. Много хора щяха да си кажат, че Чезаре Борджия е извършил поредното вероломно убийство. С помощник като дон Микелото това със сигурност не бе невъзможно. Ала кой ли всъщност бе сторил това? — замисли се Чезаре. И защо?

 

 

Два дни по-късно в една от тържествените зали на горния етаж папата официално се сбогува с дъщеря си. Лукреция щеше за пореден път да напусне бащиния дом и сега й беше мъчно въпреки всичките беди, които й бе причинил баща й. Самият Александър се правеше на по-весел, отколкото беше всъщност; той не се съмняваше, че Лукреция ще му липсва болезнено.

— Ако не се чувстваш щастлива — каза й той, — изпрати ми писмо и аз ще използвам цялото си влияние, за да облекча положението ти. Не се тревожи за децата си; както знаеш, Адриана се грижи превъзходно за тях.

— Но, татко — каза Лукреция, — аз вече знам толкова много неща — от държавно управление до устройване на забави и посрещане на гости, а при все това ме е страх да се появя сред новите си роднини, защото подозирам, че никой от тях не ме обича.

— Много скоро и те ще те заобичат, както и всички останали — каза й Александър. — Мисли си за мен и аз ще усещам мислите ти. Аз също ще си мисля често за теб и ти ще усещаш моите. — Той я целуна по челото. — Хайде, тръгвай. Не прилича на един папа да рони сълзи при раздяла с детето си.

Докато Лукреция се готвеше да се качи на коня, Александър я наблюдаваше от прозореца. Той й извика:

— Горе главата, момичето ми. Всичко, което желаеш, ще ти се изпълни.

Лукреция отпътува за Ферара, придружена от свита — хиляда души благородници, прислуга, музиканти, фокусници и акробати. Благородниците яздеха на напети жребци или се возеха в богато украсени карети. Самата Лукреция яздеше дребен испански жребец с разкошна сбруя, седло и юзди, украсени със златни капси. Прислугата и останалите пътуваха на магарета или в прости каруци, а някои дори пеша.

Керванът спираше във всеки град в покорените от Чезаре територии, за да може Лукреция да се изкъпе и измие дългата си коса. Навсякъде ги посрещаха групи деца, облечени в жълто и червено — цветовете на герба на Чезаре. В чест на Лукреция и свитата й се устройваха пищни празненства, зрелища и пирове.

Керванът на папската дъщеря пътува от Рим за Ферара повече от месец, като по пътя изпразни доста градски хазни.

 

 

Ерколе Д’Есте, дукът на Ферара, бе известен надлъж и шир със своята стиснатост. Само след броени дни той отпрати почти цялата скъпо струваща свита на Лукреция обратно за Рим. Тя трябваше да се бори за всеки слуга, за всяка компаньонка, която искаше да задържи в новото си домакинство.

След като повечето от придружителите на Лукреция си тръгнаха разочаровани по заповед на дука, Ерколе даде на снаха си нагледен урок за това как ще протича животът й оттук нататък. Той я поведе по едно тясно вито стълбище към таванска стаичка под покрива на замъка. Там й посочи някакво тъмно петно на пода и каза:

— На това място един от моите предшественици е обезглавил съпругата си и доведения й син, защото открил, че са любовници. Погледни, моето момиче — изсмя се зловещо той, — кръвта още си личи ясно.

Приковала поглед в петното на пода, Лукреция потрепера от ужас.

 

 

Само няколко месеца след като се събра с новия си съпруг Алфонсо Д’Есте, Лукреция отново забременя. Жителите на Ферара ликуваха, защото отдавна се молеха за мъжки наследник. За нещастие лятото се случи дъждовно и Ферара бе пълна с маларийни комари. Лукреция заболя.

Алфонсо изпрати писмо на папата, за да му съобщи, че дукесата на Ферара има треска, висока температура, трепери и се поти. Той обясни, че Лукреция е в безсъзнание и бълнува, и предложи на Александър да изпрати своя личен лекар.

При мисълта, че може да загубят Лукреция, Александър и Чезаре изпаднаха в ужас. И двамата се бояха, че тя може да е била отровена. Папата собственоръчно написа указания дъщеря му да бъде лекувана единствено от неговия личен лекар, когото начаса изпрати във Ферара. Чезаре, преоблечен като мавър, с начернено лице и дълга роба с качулка, придружаваше лекаря и още същата вечер двамата заедно застанаха до леглото на болната.

Понеже не знаеше кои са двамата мъже, изпратени от Рим, Алфонсо не излезе да ги посрещне, а изпрати слугата си да ги отведе до стаята на Лукреция. Макар да се мяташе в унес, Лукреция веднага позна Чезаре. Кожата на лицето й беше бяла като вар, бледите й устни бяха напукани от треската, стомахът я болеше от непрестанното повръщане през последните две седмици. Тя се опита да поздрави брат си, но устните й само се раздвижиха безмълвно.

Когато слугата излезе, Чезаре се наведе да я целуне.

— Моята принцеса изглежда леко пребледняла тази вечер — каза той. — Обичайната руменина не краси страните ти. Да не би да ти липсва любов в тоя прокълнат град?

Лукреция се опита да се усмихне на шегата му, но не можеше дори да повдигне ръка, за да го погали по лицето. Очевидно беше, че състоянието й е критично; Чезаре още повече се изплаши, когато и лекарят го потвърди.

Чезаре отиде до умивалника, изтри тъмната боя от лицето си и нареди на слугата да доведе дука. След минута дойде самият Ерколе, видимо уплашен, че го викат в стаята на Лукреция. Когато видя Чезаре, той зяпна от изненада.

— Чезаре Борджия! Какво правиш тук?

Когато Чезаре заговори, гласът му не вещаеше нищо добро:

— Дойдох да видя сестра си. Защо, не съм ли добре дошъл? Има ли нещо, което не бива да знам?

— Не, разбира се, че не — заекна Ерколе. — Просто… не очаквах да те видя.

— Няма да злоупотребя с гостоприемството ти, драги — каза Чезаре. — Ще остана само колкото да ти предам едно послание от баща ми. И от мен самия.

— Така ли? — запита дукът. Очите му се бяха присвили от съмнение и уплаха.

Чезаре сложи ръка на дръжката на меча си, сякаш готов да се бие с цяла Ферара. Той се приближи до Ерколе и каза с твърд, равен глас:

— Светият отец и аз самият бихме желали да видим Лукреция в добро здраве колкото се може по-скоро. Ако тя умре, ние при всички положения ще обвиним за смъртта й нейните домакини и техния град. Ясно ли се изразих?

— Това като заплаха ли да го приема? — запита Ерколе.

— Надявам се, че се разбираме от една дума — каза Чезаре много по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Сестра ми не бива да умира. Ако умре, и други ще я последват.

Чезаре и папският лекар останаха няколко дни във Ферара. Накрая бе решено, че за да бъде излекувана, на Лукреция трябва да й се пусне кръв. Ала тя категорично отказа.

— Не позволявам да ме обезкървите — извика тя, като мяташе безумно глава и риташе с крака с малкото останали й сили.

Чезаре седеше до нея, държеше ръцете й и нежно я успокояваше.

— Ти трябва да живееш, заради мен — каза той. — Без теб аз самият нямам за какво да живея.

Най-после Лукреция се усмири и зарови лице в гърдите на брат си, за да не вижда какво се прави с ней. Докато Чезаре я държеше за крака, докторът направи няколко малки разреза на глезена и стъпалото й, докато прецени, че е изтекла достатъчно кръв, за да оздравее.

Преди да си тръгне, Чезаре целуна Лукреция и обеща много скоро пак да намине. Той сега живееше в Чезена, която беше само на няколко часа път от Ферара.

 

 

Лукреция не умря. През следващите няколко седмици тя започна да се съвзема. Вече не й беше студено, потенето й спря, не изпадаше в болезнен унес по цели дни. Макар че детето й се роди преждевременно и мъртво, самата тя бавно се връщаше към живота.

Лукреция скърбеше за загубата на нероденото си дете само късно нощем, когато мракът я обгръщаше отвсякъде. С годините тя бе разбрала, че времето, прекарано в скръб, е загубено време, защото в живота на човека и без това има твърде много скръб. Ако трябваше да изживее пълноценно живота си и да върши добро, тя трябваше да мисли повече за това, което можеше да се постигне, а не за онова, което бе безсилна да промени. Каза си, че трябва да започне нов живот — живот на добродетелност и състрадание.

Към края на първата си година във Ферара Лукреция Борджия постепенно си спечели обичта и уважението на своите поданици, както и любовта на малко странната властна фамилия Д’Есте — хората, сред които живееше сега. Старият дук, самият Ерколе, пръв оцени нейната забележителна интелигентност. С течение на времето той започна да цени мнението й дори повече, отколкото съветите на синовете си, и да й възлага изпълнението на важни държавнически решения.