Марио Пузо
Фамилията (20)

19

Александър не издържаше да гледа сълзите на Лукреция. Макар да си даваше кураж за пред хората, когато двамата оставаха насаме, тя се затваряше в себе си и почти не разговаряше с него, освен доколкото повеляваше учтивостта. Дори когато той прати да повикат Джулия и Адриана, която доведе първородното дете на Лукреция със себе си, това не повдигна духа й. Сега четиримата прекарваха вечерите си в мълчание. На Александър болезнено му липсваха някогашните оживени разговори, а падналата духом Лукреция му причиняваше неописуема болка.

За пореден път в живота си Лукреция се чувстваше безсилна да промени собствената си съдба. Макар да не винеше баща си за съюза с Франция, разбираше желанието на своя съпруг да се притече на помощ на собствения си род. Ала тя не можеше да се примири с тъжната истина, че заради политически различия и интриги двамата с нейното неродено дете са принудени да живеят без съпруг и баща. Съдбата й се струваше непоносима. Опитваше се да спори със сърцето си, но то отказваше да се вслуша в гласа на разума. Освен това Лукреция се питаше по сто пъти на ден защо нейният любим съпруг не й пише.

След като няколко седмици наблюдава безпомощен как дъщеря му потъва все по-дълбоко в бездната на отчаянието, папа Александър замисли план, който според него можеше да й помогне. Лукреция беше извънредно интелигентна жена; освен това беше волева и със силен характер, по което приличаше на баща си. Беше наследила до голяма степен и неговия личен чар, макар той да не се проявяваше в последно време.

В плановете си за Лукреция папа Александър се замисли дали да не й подари част от земите на Романя — разбира се, след като Чезаре спомогнеше за тяхното обединение, — понеже се надяваше, че известен опит в държавното управление ще й бъде от полза за в бъдеще, а същевременно ще я отвлече от мъката й. Този неин глупав съпруг се беше окопал в замъка Колона, като упорито отказваше да се върне в Рим. Нямаше съмнение, че тъгува по младата си жена, но след като тя толкова месеци не му бе отговорила на писмата, може би си мислеше, че вече го е прежалила. Папата се принуди да изпрати Севийон — испанския капитан, който бе държал меча си изваден над главите им по време на сватбената церемония — да ходатайства пред краля на Неапол да придума Алфонсо да се върне при семейството си.

Александър започваше да губи търпение от всичкото това хленчене наоколо. Макар самият той да не се бе отличавал с особен стоицизъм през своя дълъг живот, неговите собствени страдания му се струваха много по-достойни от капризите на тия младежи. В живота си човек можеше да има бог знае колко любовни връзки. Ако за всяка от тях страдаше по толкова, нямаше да му остане време да си свърши ежедневната работа, да не говорим за Божиите дела!

И така, след дълъг размисъл и съветване с Дуарте, папата реши да направи Лукреция управител на една територия, наречена Непи — красива област, която бе отнел от кардинал Асканио Сфорца след бягството му в Неапол.

Понеже Лукреция беше в напреднала бременност, Александър съзнаваше, че трябва да бъде много внимателна, и й даде повече време за път. Той смяташе да изпрати многобройна въоръжена свита да я придружава по време на пътуването, както и позлатена носилка, в случай че се измори да язди. Намислил бе да проводи дон Микелото да я охранява през първите дни на новото място, докато се убеди, че нищо не я заплашва. Освен това Лукреция щеше да се нуждае от политически съветник, който да я научи на тънкостите на държавното управление.

Папа Александър съзнаваше, че някои висши духовници ще се възпротивят на назначаването на Лукреция за областен управител — в края на краищата тя бе само жена. Лукреция обаче бе израсла и възпитана като държавник; нямаше никакъв смисъл всичко това да отива на вятъра само защото се бе родила жена. В жилите й течеше кръвта на Борджиите и нейните вродени способности трябваше да се използват.

Папата не изпитваше подобна привързаност към най-младия си син Хофре, а неговата съпруга Санча извикваше у него открита неприязън. Той си даваше сметка, че това отчасти се дължи на раздразнението му от нейния вуйчо, краля на Неапол, чиято дъщеря Росета бе отказала да се омъжи за сина на папата. Какво невероятно нахалство! Какво безочие! Нещо повече, Александър не си правеше никакви илюзии; той прекрасно знаеше, че един крал винаги може да заповяда на дъщеря си да се омъжи за Чезаре, а онзи не го бе направил. В крайна сметка, заключи той, лично кралят на Неапол, а не неговата дъщеря, бе отхвърлил сина му.

Санча, неаполитанската принцеса, за която се бе оженил малкият му син, беше упорито и своенравно момиче; нещо повече, до този момент тя все още не бе родила на Хофре наследник. А пък си падаше нещо и по чужди мъже. Колко по-хубаво щеше да бъде, ако Хофре бе станал кардинал, а Чезаре се бе оженил за Санча — в края на краищата той щеше да й стъпи на шията.

Александър извика своя най-малък, седемнайсетгодишен син в покоите си. Хофре влезе широко усмихнат, но макар да не се оплакваше, от пръв поглед се виждаше, че силно накуцва.

— Какво се е случило? — попита го Александър, но без да се разтревожи особено, дори без да го прегърне.

— Нищо, татко — отвърна Хофре с наведена глава. — Раниха ме в бедрото, докато се упражнявах във фехтовка.

Александър се опита да се сдържи, но некадърността на сина му силно го дразнеше.

Хофре беше рус, с открито, приветливо лице. Очите му не издаваха блестящ ум като на сестра му, нито мрачната хитрост на Хуан или огнената амбиция, която блестеше в погледа на Чезаре. Всъщност в очите на малкия си син папата не успяваше да прочете абсолютно нищо и това го тревожеше.

— Искам да придружиш сестра си до Непи — каза Александър. — Тя се нуждае от закрилата на някого, когото обича. Лукреция е сама жена, скоро ще ражда и й се полага смяна на климата.

Хофре се усмихна и кимна с глава.

— Това ще ми достави голямо удоволствие, ваше светейшество. А също и на моята съпруга, която много обича Лукреция и също се нуждае от смяна на климата.

Александър следеше внимателно изражението на сина си; любопитен бе да види дали то ще се промени, когато му нанесе поредния удар, макар да бе готов да се обзаложи, че ще си остане същото.

— Не съм споменавал изобщо съпругата ти, както й викаш, да те придружава. Тя няма да дойде с теб, за нея имам други планове.

— Ще й предам — каза глуповато Хофре. — Но съм сигурен, че няма да й стане приятно.

Александър се усмихна; той не бе очаквал нищо повече от сина си и синът му не го бе изненадал.

Не можеше обаче да се каже същото за Санча; още този следобед, когато научи новината, тя ядовито се нахвърли върху Хофре.

— Кога най-после ще станеш повече мой съпруг и по-малко син на баща си? — развика се тя.

Хофре я огледа внимателно, озадачен от думите й.

— Папа Александър не е само мой баща — защити го той. — Той е и светият отец на всички нас. Ако откажа да му се подчиня, поемам голям риск.

— Знай, че поемаш още по-голям риск, ако той ме принуди да остана самичка тук, докато те няма, Хофре — предупреди го Санча, след което се разплака от безсилие. — Когато трябваше да се омъжа за теб, самата мисъл ми беше противна. А сега, когато започнах да се привързвам към теб, ти позволяваш на баща ти да ни раздели?

Хофре се усмихна, но този път в усмивката му имаше нещо хитро и лукаво.

— Имало е моменти, когато с удоволствие се лишаваше от компанията ми… за да можеш да бъдеш с брат ми Хуан!

Санча спря да плаче и замръзна на мястото си.

— Ти беше още дете, а аз се чувствах толкова самотна. Хуан ми беше утеха, това е всичко.

Хофре продължи невъзмутим.

— Според мен ти го обичаше, защото на погребението му плака повече от всички.

— Не ставай глупак, Хофре — извика Санча. — Плаках, защото се боях за себе си. Нито за момент не съм вярвала, че брат ти е убит от чужд човек.

Хофре застана нащрек. Погледът му се изостри, стойката му се промени, раменете му станаха някак по-широки, дори изглеждаше сякаш по-висок от преди.

— Да не би да намекваш, че знаеш кой уби моя скъп брат? — запита той.

В този миг Санча си даде сметка, че в съпруга й е настъпила някаква промяна. Той вече не беше онова момче, което познаваше. Тя пристъпи към него, пресегна се и обви ръце около шията му.

— Не му давай да ни раздели — помоли се тя. — Кажи му, че и аз трябва да дойда с теб.

Хофре я погали по косата и я целуна по върха на носа.

— Ти му го кажи — отвърна той. След всичкото изминало време усещаше, че още й се сърди заради Хуан. — Кажи му каквото искаш, пък нека да видим дали теб ще те послуша повече.

И така, Санча се отправи към покоите на папата и поиска аудиенция.

Когато влезе, Александър седеше на трона си; той току-що бе приключил делови разговор с венецианския посланик, който си излезе от залата за аудиенции в доста кисело настроение.

Санча застана пред него, поклони се едва-едва и изобщо не си направи труд да целуне пръстена или крака му. Ала заради това, което й бе намислил, папата бе готов да й прости тези дребни опущения.

Санча заговори, без да чака позволение; в крайна сметка тя беше дъщеря и внучка на крале. В този ден повече напомняше своя дядо, крал Феранте, от когото и да било друг; черната й коса падаше свободно по раменете, несресана и неприбрана в прилична прическа.

— Какво чувам? Нямало да бъда изпратена с моя съпруг и моята мила сестра в Непи? От мен се очаква да стоя във Ватикана, далеч от тези, които обичам?

Александър демонстративно се прозина.

— От теб се очаква, скъпа моя, да правиш това, което ти се каже, колкото и да ти е трудно.

Санча тропна разгневено с крак. Този път старецът наистина бе прекалил.

— Хофре е мой съпруг, а аз негова жена. Мястото ми е до него и ако съм длъжна да слушам някого, това е той.

Папата се засмя, но очите му бяха твърди като стомана.

— Скъпа ми Санча, твоето място всъщност е в Неапол. При твоя безразсъден вуйчо, в земите на оня див звяр, дядо ти Феранте. И ако не се научиш да си държиш устата, аз бездруго ще те изпратя там.

— Не можете да ме уплашите, ваше светейшество — тросна се тя. — Аз се боя от по-висша сила. И се моля само на Бога.

— Внимавай какво говориш, дете — предупреди я Александър. — Мога да наредя да те обесят или изгорят на клада като еретичка и тогава ще има да чакаш, докато отново се съберете с твоето мъжле.

Санча стисна челюсти; яростта я правеше безразсъдна.

— Изгори ме на клада, щом желаеш, но преди това ще предизвикам такъв скандал, че всички да чуят. Защото в Рим вече нищо не е това, което изглежда, но истината рано или късно ще излезе наяве.

Когато Александър се изправи на крака, фигурата му беше толкова величествена, че Санча инстинктивно се отдръпна. Ала само след миг тя се окопити, събра всичката си воля и отново пристъпи напред. Но когато отказа да сведе очи пред свещения взор на папата, той изпадна в ярост. Ако тоя поплювко съпругът й не можеше да я усмири, тогава папа Александър щеше да го стори.

— Още утре си заминаваш за Неапол — обяви той. — И ще предадеш от мое име на краля, че ако той не иска нищо мое, то и аз не желая нищо от него.

Преди да си тръгне, със символична охрана и почти без пари за из път, тя каза на Хофре:

— Твоят баща има повече врагове, отколкото подозираш. И един ден ще свърши зле. Дано само да съм наблизо, че да го видя.

* * *

Когато крал Луи, облечен в богат брокатен плащ, избродиран със златни пчели, пристигна в Милано, редом с него яздеше Чезаре. Придружаваха ги кардинал Дела Ровере, кардинал Д’Амбоаз, Ерколе д’Есте, дукът на Ферара, и окупационна армия от четирийсет хиляди бойци.

Лудовико Сфорца Мавъра беше почти разорен от плащане на наемни войски, но те не можеха да се сравняват с добре обучената френска армия. Съзнавайки, че поражението е близо, Лудовико изпрати двамата си синове и брат си Асканио в Германия под закрилата на своя зет император Максимилиан.

И така, след тази лека победа крал Луи XII се обяви за дук на Милано. Той не пропусна да благодари на папата за неговата благословия, както и на сина му Чезаре за помощта.

По време на огледа на града първото място, което кралят посети, бе дворецът на Сфорца. Интересуваха го големите дъбови ракли със заключалки, конструирани лично от Леонардо да Винчи, за които се говореше, че са пълни догоре със злато и скъпоценности. Ала когато ги отвори, те се оказаха празни. При бягството си Лудовико бе отнесъл всички скъпоценности и над 240 000 дуката. Ала и без тях в двореца на Лудовико имаше предостатъчно богатства — от прочутите конюшни на Сфорца с великолепните рисунки на расови коне до стенописа на Тайната вечеря в манастира „Санта Мария“, дело на великия Леонардо.

Само че кралят никак не се трогна, когато неговите стрелци използваха за мишена Леонардовата глинена статуя на кон, издигната насред градския площад, и за кратко време я сринаха със земята. За културните граждани на Милано французите бяха прости варвари, защото плюеха по паркета в дворците и опустошаваха улиците на града.

Ако земите на Романя бяха обединени, френското нашествие щеше може би да спре дотам. Ала те бяха разпокъсани и разединени. Александър разбираше, че тъкмо сега е моментът да си ги отвоюва обратно, защото те в края на краищата си оставаха папски земи, и само благодарение на неговата щедрост и доброта онези алчни феодали и военачалници бяха получили правото да ги управляват вече толкова време.

Сега пред Чезаре стоеше задачата да прогони тия дребни местни владетелчета от троновете им, за да завладее останалата част от териториите, съставляващи папските земи, и оттам да обедини Италия и да донесе слава и богатства на фамилията си и на Рим.

 

 

След като се установи в Непи, Лукреция въодушевено се впусна в усвояване на административни умения и поемане на своите нови държавнически функции. Тя създаде законодателен орган и полиция, която да следи за съблюдаването на приетите закони и да поддържа обществения ред. Както бе видяла навремето от баща си, всеки четвъртък Лукреция канеше гражданството в двореца, за да изкажат своето недоволство и оплаквания от властта, и правеше всичко възможно за отстраняване на нередностите. Лукреция имаше вроден държавнически усет и скоро нейните поданици се влюбиха в нея.

През времето, прекарано заедно, Хофре и Лукреция си бяха взаимна утеха в отсъствието на Алфонсо и Санча. Независимо че невинаги му беше леко със Санча, без нея Хофре бе изпаднал в дълбоко униние. Сега, докато Лукреция се учеше да управлява подвластните й земи, Хофре прекарваше времето си в лов и езда из живописните околности на Непи; по този начин и за двамата дните минаваха по-леко.

Като награда за превъзходната й вярна служба месец след като Лукреция встъпи в длъжност като управител на областта, папа Александър убеди съпруга й Алфонсо да се завърне при нея. За целта той великодушно дари на младото семейство двореца, в който живееше Лукреция, целия град и околните земи. Преизпълнени от щастие, двамата влюбени така и не се сетиха да запитат папата какво ще иска в замяна за щедростта си.

Александър изчака да минат няколко седмици, преди да посети Лукреция и Алфонсо в новия им дом. За повече нямаше търпение просто защото не оставаше много време. На втория ден от престоя си в Непи по време на обилния семеен обяд той запита Лукреция дали не би се върнала в Рим, за да роди там детето си. За по-убедително той подчерта, че годините му натежават и би се почувствал неизказано щастлив да види своето ново внуче. Щастлива, че съпругът й се е върнал при нея, и зарадвана от възможността да се събере отново с Джулия и Адриана, Лукреция се съгласи. А пък Алфонсо, който й се бе заклел никога повече да не я оставя сама, тръгна с нея.

 

 

И така, Лукреция се завърна в Рим, придружена от съпруга си Алфонсо и брат си Хофре; когато стигнаха до градските врати, те откриха, че папата е изпратил оркестър, мимове и жонгльори да ги посрещнат.

По време на нейното отсъствие дворецът на Лукреция Санта Мария дел Портико бе пребоядисан и украсен с копринени тапети и пищни гоблени. Лично папата се притече да я посрещне у дома и я поздрави с добре дошла.

— Какъв блажен ден! — възкликна той, като я прегърна толкова крепко, че въпреки деликатното си състояние тя усети как краката й се отделят от пода. — Милата ми дъщеричка се завръща, а не след дълго и синът ми Чезаре, този победоносен герой, също ще си дойде у дома. — Александър прегърна дори и Хофре, макар и с неохота, защото трудно сдържаше радостта си. В този ден той си каза, че Бог е чул всичките му молитви.

Не след дълго вестоносци донесоха новината, че Чезаре е нахлул в Неапол. След още няколко дни Лукреция роди здраво момче, което кръстиха Родриго на дядо му; радостта на Александър наистина не знаеше граници. Изнемощял от вълнение, той припадна и остана цял ден на легло. Ала още щом се съвзе, започна трескаво да се готви за кръщавката на своя внук.