Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (7)

7.

Ласитър имаше намерение да се измъкне от града. Искаше да отиде в каньона, за който му беше говорила Сара. Един от многобройните каньони в този район. Тя обаче много точно му беше описала всичко. Имаше някои особени скални образувания, които нямаше как да не бъдат забелязани. Трябваше само да се движи точно в посока северозапад.

Той вече се намираше в покрайнините. Беше се промъквал съвсем предпазливо напред.

Отдъхна си. Мислеше си, че вече е успял да се измъкне.

И тогава внезапно чу гласове пред себе си, които шепнеха. Очевидно мъжете, които говореха, държаха да не бъдат чути.

Ласитър отново се скри зад един храст. Ослуша се и огледа местността.

И тогава разбра всичко.

Целият град беше обграден от една верига въоръжени мъже. От време на време с тихи подвиквания те проверяваха дали всеки от тях е все още на поста си и дали някъде не се е случило нещо необичайно.

Тези приглушени гласове прозвучаваха на определени интервали. Беше като един вид верижно ехо, съвсем тихо, но острият слух на Ласитър не можеше да не го долови.

Очевидно с организацията на преследването беше се заел някой, който действително разбираше от тези неща.

След около половин час той ги чу да говорят за някакъв нов шериф. Въпросният мъж се казваше Крамер. Името му не говореше нищо на Ласитър.

Трябваше по някакъв начин да се измъкне. В града щяха рано или късно да го спипат.

Но как ли можеше да пробие тази жива верига?

Поизчака още малко. Можеше да бъде търпелив като индианец. Запомни добре интервала, през който паролата обикаляше от човек на човек. Това бяха винаги пет минути от единия край на града до другия.

Сега тя току-що бе преминала през тази част от живата верига, която се намираше пред него. Той се промъкна напред.

Имаше на разположение точно пет минути и трябваше да действува съвсем безшумно и предпазливо.

В една падина насреща му изплува силуетът на мъж, който тъкмо си палеше цигарата. Фатална непредпазливост. Ако Крамер го беше видял точно в този момент, сигурно щеше да побеснее от яд.

Другите два поста се намираха на разстояние от около десет метра вляво и вдясно от него.

Ласитър запълзя по корем през високата трева. В нощната тъма съвсем ясно можеха да се доловят и безброй други шумове, издавани от различни животинки. Освен това постовият съвсем не обръщаше внимание на поляната пред себе си.

И тогава Ласитър внезапно се изправи като изпод земята пред него и го удари с дръжката на револвера си. Всичко това се разби с такава светкавична бързина, че изненаданият мъж не успя да издаде нито звук.

За части от секундата той се оказа овързан и със запушена уста. После нападателят му застана на неговото място.

Паролата отново приближаваше. Всъщност тя съвсем не беше истинска парола във военния смисъл на думата. Гласеше само:

— Всичко чисто ли е?

Отговорът беше:

— Всичко е чисто.

След това тези думи отново продължаваха нататък по веригата.

Ласитър също отвърна приглушено:

— Всичко е чисто.

После бавно се заизмъква назад. Засмя се. Изглежда, всичко беше минало безпроблемно. Но бе избързал с радостта си. Внезапно някой остро му подвикна:

— Хей, Бърт! Накъде така?

— Трябва да пусна една вода — измърмори Ласитър и махна с ръка.

Продължи спокойно напред и вече почти се чувствуваше в безопасност. Другият обаче, изглежда, бе се усъмнил в нещо. Или може би просто самата уговорка не беше такава някой да напуска поста си само защото трябваше да пусне една вода. Още повече че той спокойно можеше да свърши това и там, на място, и съвсем не беше необходимо да се отдалечава много-много.

— По дяволите, Бърт! — извика мъжът зад него. — Спри веднага!

И тогава прозвуча един друг глас:

— Проклятие! Та това не е Бърт!

Този вик подействува като сигнал за тревога и накара всички да се стреснат. Изтрещяха изстрели. Ласитър също стреля със заредения уинчестър, който беше взел от въпросния Бърт.

После се втурна със светкавична бързина назад и с бясната си стрелба принуди мъжете да се върнат обратно в прикритията си.

Само след няколко секунди се озова в следващата падина. Сега вече можеше да бяга и да се опита да набере възможно най-голяма преднина.

Той обаче реши да направи нещо съвсем друго. Нямаше никакъв смисъл просто да тича сляпо напред. По този начин едва ли щеше да може да се изплъзне.

Затова се хвърли към един удобен за прикритие храсталак и залегна ниско върху земята. Беше се оттласнал с огромен скок от една канара и бе прелетял на близо два метра височина над храстите, без да оставя каквито и да било следи.

Яростни викове разцепиха нощната тишина. Няколко секунди по-късно първите от преследвачите му тичешком преминаха покрай него.

Ласитър се усмихна. Сега трябваше да заложи всичко на една карта. За него в момента съществуваше само една-единствена посока — към града.

И той забърза леко приведен нататък, докато враговете му го търсеха в точно противоположната посока.

После отново изчезна между къщите. Сега вече те съвсем спокойно можеха да продължават да го дирят извън града колкото си искат.

Скоро обаче Ласитър разбра, че мъжете са се отказали от преследването му. Връщаха се шумно назад.

Някой извика:

— Няма никакъв смисъл повече, момчета! Този дявол е избягал твърде далече. Но само след час ще се съмне отново. Изкарайте конете си! Пеша той няма да може да набере достатъчно голяма преднина. Ще го пипнем със сигурност.

— Добре, шерифе!

Сега вече Ласитър можеше да каже, че познава гласа на новия шериф. Казваше се Крамер и, както изглежда, беше дяволски способен, така че занапред съвсем не биваше да го подценява.

На първо време обаче той изобщо не се притесняваше. Това, което възнамеряваше да направи, със сигурност не влизаше в сметките на нито един от преследвачите му.

Оръжието все още беше в него и Ласитър го задържа, въпреки че пълнителят му бе изпразнен. Не можеше просто така да го остави някъде. Би могъл да се отърве от него едва когато му намери добро скривалище. В противен случай преследвачите щяха много скоро да се окажат отново по петите му.

После той се добра до обора за наемане на коне и се покатери върху сеното вътре. Едва там горе най-сетне се изпъна спокойно и притвори очи.

Отново беше се изплъзнал на косъм от смъртта.

Мислеше си за Сара Фароу. Какво ли правеше тя сега?

* * *

Сара естествено не можа да мигне до края на нощта. Беше твърде превъзбудена. Мислеше си за Ласитър.

Беше й пределно ясно, че той не е убил шерифа. Действително не би могъл да го стори, защото по времето, когато това бе се случило, той беше с нея. Този едър привлекателен мъж не й излизаше от ума.

В случая очевидно беше станал жертва на подла клевета.

А дали изобщо той е убиецът от обявата за издирване, която Бъртън й показа? Описанието действително съвпадаше, но би могло също толкова добре да съвпадне с описанието и на хиляди други мъже.

Какво означаваше това, че Финегън е висок над шест стъпки, а и малкото други оскъдни данни за него? Може би Ласитър съвсем не беше въпросният убиец на жени.

Та той е толкова симпатичен и освен това е и превъзходен любовник. Дори и Ърл Мак Леод имаше какво да научи от него, а това вече означаваше много.

И кой тогава е убил Бъртън? Това би могъл да бъде само един-единствен човек.

Крамер!

Сара много добре можеше да си представи защо бе се стигнало дотам. Постави се на негово място и се запита какво ли би сторил сега при това положение.

После кимна със сериозно изражение.

Да, за Торпе, или така наречения Крамер, в случая имаше само един начин на действие. Сега вече всичко й беше пределно ясно.

И тя се подготви съответно за неговото посещение.

Дочу изстрели, идващи откъм покрайнините на града. Виковете на мъжете ясно достигаха чак до хотелската й стая. Сара отвори прозореца и се заслуша загрижено. Изстрелите без съмнение бяха предназначени за Ласитър.

Очевидно обаче не го бяха улучили. Разбра това след още няколко минути. Преследването беше завършило безрезултатно.

Тя все още стоеше на прозореца, когато на вратата се почука.

— Отключено е — извика Сара.

В стаята влезе Крамер. Върху якето му блестеше шерифската значка. Това си беше жива подигравка със закона.

— Къде е той? — запита без заобикалки убиецът. — Няма какво да се залъгваме. Сега сме съвсем сами, лейди.

Тя го изгледа съвсем спокойно.

— Ти уби Бъртън, нали?

— Да — ухили се Крамер. Съвсем не се притесняваше да признае престъплението си. Тази жена не би могла да представлява някаква опасност за него.

— Ти направи една грешка, Торпе — отбеляза Сара. — Нашата организация никак няма да бъде доволна от това.

Той се ухили мазно.

— Уверена ли си, лейди?

После пристъпи към нея. Тя се отдръпна. Видя блясъка в очите му и много добре разбра какво означаваше той.

— На първо време ти предлагам да се поопознаем малко по-добре — прошепна Крамер и дишането му изведнъж се учести.

Посегна към Сара и я сграбчи за раменете. В началото тя не му се противопостави, а само изсъска тихо:

— Предупреждавам те, Торпе!

— Какво се преструваш — изръмжа той. — Ние се нуждаем един от друг сега. И двамата сме в един кюп.

— Ти изобщо нормален ли си? Та ти съвсем не си от нашата организация. Ще трябва първо да докажеш на какво си способен.

— По дяволите всичко това — промърмори престъпникът и я притегли здраво към себе си. Ръцете му се плъзнаха по роклята й така, сякаш в следващия момент щяха да я разкъсат.

Възбудата му вече нямаше граници. Искаше да обладае тази жена, и то сега, веднага.

— Не се опъвай! — задъха се Крамер. — Ще се позабавляваме чудесно заедно. Накрая ще поговорим за всичко останало.

Стана брутален. Изви внезапно ръцете й на гърба и я блъсна грубо върху леглото. Тя се втурна и промълви покорно:

— Е, добре тогава.

— Отлично — ухили се престъпникът. — Знаех си, че ще се вразумиш.

После я пусна и Сара се изправи. Посегна бавно към роклята си, сякаш се канеше да я съблече. Крамер се втренчи похотливо в нея. И внезапно се озова пред двойната цев на един „Деринджър“, насочен точно срещу челото му.

— Сега аз имам думата, Торпе — прошепна тихо Сара. — И ако не бъдеш послушен и не изпълниш съвсем точно нарежданията ми, ще те застрелям като куче. Тогава на всички ще разкажа кой си ти в действителност и с тебе окончателно ще бъде свършено. Затваряй си устата! Засега и думичка не искам да чувам от тебе. Ще говориш само когато аз ти кажа. Ясно ли ти е?

Той кимна. Вътре в себе си се раздираше от яд, но не можеше да направи нищо. Тя го държеше в ръцете си.

— О’кей — продължи Сара. — Имам усещането, че добре разбра правилата на играта. Успя да очистиш шерифа. Впрочем защо го направи? Та той искаше да те изведе в безопасност.

— Защото искаше пари. Много пари.

— Колко много?

— Десет хиляди.

— Че ти имаше ли изобщо толкова?

— Имах дори и повече. Мисля, че през цялото време е водил за носа тази ваша организация — хрумна му съвсем неочаквано възможното оправдание за убийството. — Той си беше предател. Заявих му го право в лицето. И тогава се опита да ме пребие и да ме затвори в килията. Стигна се до ръкопашен бой. Накрая посегна към ножа. Ако трябва да бъда съвсем точен, то си беше просто нещастен случай.

— И защо трябваше да забъркваш Ласитър в цялата тази история? Не знаеше ли, че аз вече съм го поела?

— Съжалявам, лейди!

Тя се усмихна благосклонно и отпусна пистолета си.

— Е, добре, Торпе. Виждам, че сега вече промени тона си. Така ми харесваш много повече. Ще се опитам да се застъпя за теб пред организацията. Искаш ли да останеш шериф на Силвър Сити, Торпе?

— Крамер, ако обичате! Не го забравяйте!

— О’кей, Крамер. Значи искаш да бъдеш шериф?

— Поне дотогава, докато е възможно.

— След няколко дни ще получиш съобщение от нас. А сега ще се погрижиш Ласитър да може безпрепятствено да се измъкне. Това ще бъде първата ти голяма услуга, която ще направиш на организацията ни. Но ако убиеш и него, с теб ще бъде свършено. Разбра ли, Крамер?

— Да, ще се погрижа за това.

— А сега си обирай крушите! И още отсега можеш да започнеш да се молиш да не бъдеш записан от шефовете ми в черния им списък. Тогава нито една сила на този свят не би могла да те спаси. А сега изчезвай оттук!

С увиснали рамене той напусна бавно стаята. Нито една жена досега не го беше унижавала по такъв начин. Никога не си беше представял, че това можеше да му се случи някога.

Сара Фароу го изпроводи с поглед, като се усмихваше студено. После се отпусна изтощено върху леглото и притвори очи.

Мислите й отново се върнаха към Ласитър.

Какъв великолепен мъж! Как изобщо е възможно точно той да е убиец. И при най-добро желание тя не можеше да си го представи.

Беше осем часът сутринта. Двуколката напускаше дивия град, в който все още цареше смут. Съществуваше само една-единствена тема за разговор.

Още преди час новият шериф Крамер беше препуснал извън града заедно с група други мъже, за да търси следите на избягалия Ласитър. Останалите все още претърсваха къщите.

Безпомощността им непрекъснато нарастваше. Нямаше и следа от Големия мъж, сякаш се бе разтворил във въздуха.

Сара потегли на северозапад и файтонът й изчезна в един от многобройните каньони.

Лицето на младата жена придобиваше все по-загрижен вид. Тя напразно се оглеждаше за Ласитър. Къде ли бе се дянал? После ненадейно се засмя. Беше й хрумнала съвсем нова мисъл.

Може би щеше да бъде много по-добре, ако той изобщо не бе успял да намери верния път. Тогава нямаше да й се наложи да предава и него. Беше й станало жал за този великолепен мъж.

И тогава внезапно се стресна. Дръпна силно юздите и принуди двата коня да спрат.

Обърна се бавно назад и го видя.

Той току-що бе се изправил изпод купчината от най-различни стоки, струпани в колата й.

— Здравей, ангел! — поздрави я усмихнато Ласитър.

Обръщението му я прободе силно в сърцето. Отново я беше нарекъл ангел. За него обаче тя съвсем не беше някакъв ангел-спасител, а точно обратното.

Мислите се мятаха объркано в главата й. Противоречиви чувства бушуваха в гърдите й.

Не искаше да предаде и този мъж. Трябваше по някакъв начин да го предупреди. Не беше нужно да му разкрива цялата истина. Би могла някак си само да му намекне.

— Ласитър! — промълви изненадано тя.

И в следващия момент се озова в прегръдките му. Сара Фароу се чувствуваше безкрайно щастлива и тъжна едновременно.

Трябваше веднага отново да се сбогува с него.

— Не можеш да дойдеш с мен — изрече припряно тя след продължителната целувка. — Просто няма как…

Той се засмя.

— Ах, разбирам. Значи си ме излъгала, Сара. Ти си омъжена, така ли е?

— Все още не, но съвсем скоро ще бъда.

— Разбирам. Но няма защо да се боиш от мен. Не е необходимо да демонстрираме връзката си. Аз ще си мълча. Обещавам ти.

Ласитър пое юздите от ръцете й и подкара конете напред. После обгърна с ръка раменете й.

— Ще си навлечеш неприятности, Ласитър. Повярвай ми! Нещата могат да се развият много зле за тебе.

Той усещаше отчаянието в думите й, този особен трепет на гласа й, който не можеше да го подведе.

А файтонът навлизаше все по-навътре в планините. Конете не се нуждаеха от управление. Те сами знаеха пътя си.

— Трябва да се разделим, Ласитър. Не можеш да дойдеш по-нататък с мен. Касае се за живота ти.

Тя хвана юздите и спря конете.

— И къде да отида тогава? В Силвър Сити ще ме обесят, ако ме хванат. При това положение донякъде предпочитам разправията с този твой годеник.

Сара го прегърна и едва забележимо потрепери.

От погледа й не убягна раздвижването върху един от многото планински хребети.

Сега там бе се появил един мъж и й махаше за поздрав с ръка.

Това беше Ърл Мак Леод.

А малко по-нататък тя забеляза също и Хари, Доуз и Джордж. И четиримата бяха дошли да я посрещнат, за да разгледат отдалеч новия си пленник.

Сара въздъхна горчиво.

— Е, добре. Имаш право, Ласитър. Къде ли наистина би могъл да отидеш? За тебе няма връщане назад.

Той не проумя дълбокия смисъл на думите й, нямаше как да го разбере, защото все още не знаеше нищо за цялата тази объркана ситуация.

— Хубаво е, че и ти го разбра, Сара — отвърна й Ласитър и те отново подкараха конете напред.

Около обяд пристигнаха в Града на духовете.

— Това е моят роден град, Ласитър.

Той плъзна скептично погледа си по срутените къщи.

— И тук ти се надяваш на добро бъдеще?

— Да, защо не!

Тя се сгуши в него и Ласитър не усети колко отчаяна всъщност беше. За първи път съжаляваше, че е била използувана като примамка от братята Мак Леод. Но нима сега вече можеше да промени нещо?

Сара се сепна и пропъди като ненужен баласт всички тези мисли от ума си.

Трябваше да продължи докрай. Не можеше да промени вече нищо.

А този мъж в действителност се казваше Бил Финегън и беше убил между другото и две жени.

Непрекъснато си повтаряше това, за да пропъди по този начин всяко състрадание.