Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (12)

12.

Хората на Алеман имаха доста работа, докато отстранят мъртвите. Но те направиха това едва след като ги бяха претърсили основно. Бяха като лешояди. И Алеман се бе присъединил. Той обаче провери само джобовете и седлото на Марко. Това му бе достатъчно. Намери наистина значителна плячка, която бе оставена от мъртвия предводител на бандитите.

Навсякъде имаше бъркотия. Стигна се до първите спорове. Някои се хванаха за гърлото. Те се държаха много по-отвратително от лешояди, които се карат за парчета мърша. Именно по време на тази бъркотия започна нападението. То изненада дори и Алеман, опитния бивш легионер. Той тъкмо броеше пачката долари, която бе намерил в джобовете на Марко.

Беше се усмихнал доволно, когато го улучи първият куршум. Той падна и не се помръдна повече. Чувстваше, че не е улучен смъртоносно. Но ако се движеше, щеше да бъде доубит.

Хората му реагираха мълниеносно и след първия изстрел се бяха разпръснали на всички страни. Но това нямаше да им помогне. Алеман го разбра и си помисли, че никой няма да забележи, ако той в бъркотията успее да се измъкне. Започна пълзешком да се движи. Вече си мислеше, че е достигнал до закрилата на каменната къща, но в този момент смъртта го достигна. Той остана да лежи неподвижно на прага на малката къща. Една част от бандитите бяха все още живи и поискаха да се предадат. Но човекът, който ръководеше наказателната команда, не бе съгласен с това.

— Те знаят кой съм аз — каза Неро Лафизо с леден глас. — Но двамата пленници не ме познават и никога не трябва да узнаят. Ясно ви е какво да правите, омбрес… — той бе взел със себе си в планините единствено елита на суровата си банда. Знаеше, че може да разчита на всеки един. Хората му принадлежаха към вярното ядро на бандата.

Те знаеха какво да правят и се оттеглиха. Бандитите, които бяха все още живи, изтичаха към конете си и се подготвиха за атака. Сякаш искаха да избягат след тяхното страхливо, подло нападение.

Въпреки загубите си, остатъкът от бандата на Алеман се чувстваше достатъчно силен, за да приеме боя.

Те изминаха само половин миля. След това капанът около тях се затвори. Гърмежите на многото оръжия се разпространи надалеко из планинската местност като тътен на гръмотевица.

Докато оцелелите от дивата банда на Алеман загиваха в градушката от куршуми, един мъж, който изглеждаше като пастор, се спусна на кон в долината.

Неро Лафизо носеше едно дълго черно палто с бяла риза и черна вратовръзка. На главата си имаше широкопола черна шапка. В калъфа на седлото на кафявия му кон имаше една шапка „Спенсър райфъл“, каквито са били модерни преди петнадесет години.

Неро Лафизо не отиде направо към момичето, а първо влезе в малката къща. Той знаеше как бе прието и как най-добре се прави приятно впечатление. Гледаше настрани, когато се приближи до вързаното момиче. Заобикаляйки, той се приближи до гредата изотзад и обви тялото й с едно покривало. Едва тогава сряза въжетата й. Гила бързо сграби покривалото и се уви с него. Тя погледна с благодарност облечения в черно мъж, когото считаше за свещеник.

Той се усмихна кратко и добродушно и каза с благ глас:

— Най-добре е да влезете в къщата, мадам. Това тук не е за вас.

Той отиде при Абел, който се бе свестил и наблюдаваше с трескави очи облечения в черно.

Неро го освободи и старецът се отпусна безсилно. Освободителят му го пусна внимателно на земята. Той изглеждаше като милостив самарянин. Който не го познаваше, никога не би предположил, че всъщност е един опасен престъпник.

Той допря едно шише до устните на отпадналия старец и му даде да пие уиски, което имаше подкрепящо въздействие.

— Кой сте вие? — изстена старецът. Той седна и се огледа объркано на всички страни. — Къде са убийците?

— Избягаха — отвърна Неро Лафизо. — Освен някои, които не искаха да се предадат. Аз съм преподобният отец Неро. Намирах се случайно с няколко спътника наблизо, когато чух тук да се стреля. Искахме да узнаем какво става и видяхме, че вероятно се бяха сблъскали две вражески групи. Става въпрос за бандити, нали?

— Безмилостни убийци — изпъшка старецът ожесточено. — Изглежда, че взаимно са се изпратили в ада.

— И на мен така ми се струва — каза свещеникът. — Когато спътниците ми видяха вас и вашата дъщеря, не можаха да се сдържат от гняв. Поради това се стигна до още убити, за съжаление, мистър…

Абел Карсън погледна с желание към шишето. Неро разбра и му го подаде с блага усмивка.

— Благодаря — каза старецът и пийна една голяма глътка. — Между другото, казвам се Карсън. Момичето е моя осиновена дъщеря. Тя се казва…

— Нека отгатна! — прекъсна го фалшивият преподобен отец. — Тя се казва Гила! Прав ли съм?

Старецът го погледна учудено.

— Откъде знаете това?

В долината се появиха ездачи. Бяха петима и представляваха само част от групата, с която дон Неро бе унищожил бандата на Алеман. Трябваше да изглежда така, сякаш останалите негодници са потърсили спасение в бягството. Това, че бяха примамени от половин миля оттук в смъртоносна клопка, старият мъж и момичето със смесена кръв нямаше да узнаят никога.

— Откъде ми е известно ли? — преподобният Неро се усмихна загадъчно. — Ще ви разкажа по-късно, щом се възстановите донякъде. Елате! Аз ще ви помогна да се изправите на крака.

Жилавият старец си позволи още една солидна глътка от шишето на свещеника и енергично отказа да го изправят на крака или дори да го подкрепят.

— Благодаря, преподобни отче. Ще се справя и сам.

Леко олюлявайки се, той се отправи към къщата и свещеникът го последва вътре, където бандитите бяха вилнели.

Гила бе облякла една рокля. Изтощена и с разрешена коса, тя се бе свила в едно кресло във всекидневната.

Абел Карсън извади парче шунка от кухненския шкаф и си отряза едно голямо парче. Той беше доста издръжлив старец и се бе възстановил учудващо бързо след мъченията. Или поне създаваше такова впечатление.

— Това ли са вашите спътници, преподобни отче? — попита той и посочи през разбития от куршуми прозорец навън.

— Да, ние случайно се запознахме по пътя — отвърна Неро, който винаги намираше някакъв отговор. — Междувременно възприемам това като знак на небето. Не може да е просто съвпадение! Какво смятате вие?

— Съществуват такива неща — измърмори старецът.

— Вие сте били нападнати? — попита Неро.

Абел Карсън отиде при Гила във всекидневната, която бе отделена от кухнята само от няколко дъски, така че можеше да се наблюдават и двете помещения. Момичето се бе вторачило в празното пространство.

Абел постави ръце около раменете й.

— Няма от какво да се страхуваш повече, Гила. Всичко вече свърши. Онези мъже са мъртви или са избягали.

— Да, знам.

— Най-добре е да си полегнеш малко, дете мое — каза старецът загрижено. — Почивката ще ти се отрази добре.

— Да, татко.

Тя напусна стаята с уморени, провлачени стъпки. Сякаш се намираше в състояние на транс.

Свещеникът седна в креслото, в което допреди малко бе седяла Гила.

— Искахте да ми обясните нещо, отче — измърмори Карсън. — Откъде знаехте нашите имена?

Неро извади едно писмо от вътрешния джоб на черното си расо и го разгърна.

— Тук всичко е написано, Абел. Мога ли да ви наричам така?

— Разбира се. Но какво пише в писмото?

— То е от сестра ми — отвърна свещеникът. — Тя се казва Френчи Финдли.

Това накара Абел Карсън да си глътне езика. Трябваше първо да си поеме дълбоко въздух.

— Вие сте братът на мисис Финдли? — Свещеникът кимна с усмивка.

— Името ми е Неро Робинсън. Изглежда, Френчи се намира в отчаяно положение. Ето — искате ли да прочетете? Френчи ми писа, че е била изнудвана от някой си Алберто Лафизо. Познато ли ви е името?

Той подаде писмото през масата на Абел Карсън, който прочете бързо редовете.

— Значи така! — каза той замислено. — Значи аз съм постъпил неправилно със сестра ви — той се удари по челото. — А през цялото време си мислех, че зад всичко стои Френчи. О, господи, ужасно съжалявам! Сега всичко ми става ясно. Френчи е била изнудвана. Защо не съм се сетил по-рано?

— Не опитахте ли да говорите още веднъж с нея?

— Имах това намерение, когато преди една седмица бях в Гила Бенд. Но тогава бяхме нападнати от хората на Лафизо. Ако не ни беше помогнал един смел мъж на име Ласитър, щяхме доста да пострадаме. Сега разбирам как стоят нещата, преподобни отче. Бандата на Лафизо е искала златото ми. А аз през цялото време си мислех, че Френчи Финдли е насъскала типовете след нас заради наследството. Това, което се случи междувременно, обяснява всичко. Значи съвсем неправилно съм осъдил тази жена. Аз ще й се извиня, отче.

Той отново погледна писмото, което Френчи действително бе написала сама, но не преди четири седмици, а преди двадесет часа.

— Да, това, което е написано тук, е истина — каза свещеникът сериозно. — Тя сама признава, че е направила грешка. Била е в паника. Мислела е, че някой иска да я лиши от цялото й наследство. Едва по-късно е разбрала, че всичко това е било погрешно и тогава, за нещастие, се е доверила на приятеля си от младини Алберто Лафизо. Той, изглежда, все още я държи под своя власт. Какво мога да предприема сега, за да помогна на сестра си, Абел? Може би вие ще ми дадете добър съвет, понеже познавате града и ситуацията.

— Аз не само ще ви дам съвет, преподобни отче — каза Абел Карсън решително. — Аз дори ще ви помогна. Знам и по кой път да тръгнем. Вашата сестра притежава едно ранчо с надеждни хора. Във всеки случай се нуждаем от подкрепление, ако искаме да се справим с Алберто Лафизо и неговите хора. Питам се защо тя не е повикала на помощ своите каубои.

Свещеникът постави показалец на едно определено място от писмото.

— Тук тя е написала, Абел. Вероятно в бързината сте го пропуснали. Виждате ли, тук Франческа пише, че последните седмици е живяла като затворничка в собствената си къща в Гила Бенд. Не е можела да влезе в контакт с надзирателя. Той със сигурност все още нищо не знае.

Старецът се втренчи в редовете. Той отново и отново кимаше. И последните му съмнения бяха изчезнали.

— Голямо щастие е, че дойдохте, отче — каза той с дълбока благодарност. — Аз почти съм сигурен, че сега всичко ще бъде добре.

— С помощта на господа ще победим — каза фалшивият свещеник тържествено. — Най-добре е, ако тръгнем колкото е възможно по-бързо за Гила Бенд. Мислите ли, че Гила е вече в състояние да издържи трудната езда?

— Гила? — старецът направи скептично изражение.

— Вие не можете да оставите момичето тук само — каза свещеникът предупредително. — Тук в планините все още има доста бандити. Те скоро отново ще се съединят и ще нападнат. Страхувам се, че втори път едва ли ще имаме някакъв шанс. Щом забележат, че са избягали от петима мъже, те ще се върнат, и тогава бог да ни е на помощ.

С това се съгласи и Абел Карсън. Те тръгнаха след половин час. Неро Лафизо знаеше, че той отново е пред един от своите големи успехи, и тайно се усмихваше. Очите му блестяха демонично.