Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (5) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Трета глава
Вълшебникът Всичкомога

Живко наруши спокойствието си, повдигна се и седна на дивана. Билянка стана от стола. Наистина в стаята имаше трети човек. Този трети човек на ръст не беше по-висок от тях. Имаше дълга бяла брада и островърха шапка със звънче накрая. Беше облечен като джуджетата от приказките и се усмихваше приветливо. Той се поклони на двамата, като размаха островърхата си шапка, и нейното звънче приятно запя.

— Може, може! — повтори той.

Доколкото си спомняте от предишната глава, Живко беше казал, че той и сестра му не могат да се махнат оттука, т.е. да се махнат от родния си дом, от родния си град, от родината си, в която те, двамата, бяха длъжни да спазват някакъв ред и дори да работят. А думите „може, може!“ означаваха, че могат да се махнат. Само че в тоя миг никой не обърна внимание на тяхното истинско значение. И Живко, и Билянка, както казах в края на миналата глава, зяпнаха в почуда.

Първа се поокопити Билянка. Тя потърка очи дали не сънува, увери се, че човечето пред тях е живо, и тогава каза:

— Чудно нещо! Кой си ти? Имаш дълга бяла брада и островърха шапка. Приличаш малко на джуджетата от приказките, приличаш и на вълшебник…

Но Живко, който се съмняваше във всякакви вълшебства, се интересуваше от нещо по-просто: отгде и по какъв начин това човече бе влязло в тяхната стая. Затова веднага прекъсна умуванията на Билянка и направо зададе въпроса:

— Слушай, ти откъде влезе?

Човечето се засмя и от това върхът на шапката му така се залюля, че звънчето, пришито на края й, отново запя.

— Аз не влизам — каза то. — За мен вратите и прозорците нищо не представляват. Аз чисто и просто се явявам.

— Как така се явяваш?

— Явявам се! Дочувам, че някъде трябвам на някого, и хоп — явявам се. Изпод земята, иззад, стените — за мен прегради няма!

Живко се изненада:

— Виж ти, чудеса във времето на ракетната техника! Но ти на нас не ни трябваш…

— Напротив — трябва ни — намеси се Билянка.

Човечето загадъчно се усмихна:

— И аз мисля, че ви трябвам. Защото аз съм вълшебникът Всичкомога.

— Всичкомога! — досети се изведнъж Живко. — Ти си вълшебникът Всичкомога! Известен си ми от приказките.

— Разбира се — самодоволно се потупа по гърдите вълшебникът. — Аз съм познат на всички деца, познат съм и на вашите родители от времето, когато и те са били деца. Но малко хора имат щастието да ме видят. Аз не на всички се показвам и не при всички отивам.

— А при кои отиваш? — попита Билянка.

— При тия, които ми харесват повече, които ми са симпатични. Иначе не би могло и да бъде. Толкова много деца търсят помощ от мен, толкова много деца желаят да ме видят, че аз, за да задоволя техните нужди, би трябвало да се разкъсам на милион парчета.

— Но ние не сме те викали — каза Живко.

— Вие двамата пожелахте да се махнете оттук. Но това не може да стане без помощта на Всичкомога. Защото аз… — и Всичкомога им изпя следната песничка:

„Всичко мога, всичко знам,

аз вълшебник съм голям!

Аз достигам без ракети

най-далечните планети.

 

Знай, за мене тайни няма:

без лъжа и без измама

вредом мога да надзърна,

мога в дим да се превърна.

 

За добро или беда

мога да ви отведа

през гори и планини

в чудни, приказни страни.

 

Всичко мога, всичко знам,

аз вълшебник съм голям!“

Двамата с голямо внимание изслушаха песничката на вълшебника Всичкомога. Живко възхитен плесна с ръце и извика:

— Чудесии! А аз мислех, че ти си само в приказките.

— Във всяка приказка има малко или много истина — каза Всичкомога.

Билянка вече мислеше за чудновато, далечно пътуване. За нея беше ясно, че вълшебникът, дочул техния разговор, сега идваше да им помогне. И тя никак не смяташе да се бави. Искаше й се час по-скоро да отлети от тая стая, да остави зад гърба си разхвърляните книги и учебници. Тя побърза да попита:

— И ти, Всичкомога, ще ни отведеш някъде далече, далече?

— Да, ще ви отведа и ако пожелаете, ще ви оставя да живеете там! — отговори Всичкомога.

— И там ще мога вечно да си лежа? — заинтересува се Живко.

— Разбира се, ако не ти омръзне.

— И никой няма да ме праща за хляб? — попита пак Живко.

— Разбира се, ако някога сам не пожелаеш да отидеш.

— Няма такава опасност, Всичкомога — рече Билянка. — За него лежането е най-важното нещо на света… А като отидем там, нали няма да ме карат да подреждам?

— Няма, разбира се, освен ако някога сама не пожелаеш да си подреждаш нещата.

— И за Билянка няма такава опасност, Всичкомога. Тя е такава разпилянка, че за нея подреждането е истинска черна мъка — каза Живко.

Друг път Билянка би се обидила от тия думи на Живко, но сега не му обърна внимание. За нея беше важно час по-скоро да отлетят към чудните страни, където хората си живееха, както си искат. Там нямаше да подрежда всеки ден вещите си, нямаше да купува мляко. Затова попита:

— А кога ще тръгнем, Всичкомога?

— Когато пожелаете — беше отговорът.

Най-после Живко Ленивко стана от дивана и нетърпеливо завика:

— Веднага! Да тръгваме веднага!

— Може и веднага — отвърна вълшебникът.

— А как ще пътуваме? — попита Билянка. — Нямаме вълшебно килимче.

Живко се обърна към Всичкомога и въпросително го погледна. Вълшебникът поглади дългата си брада и загадъчно се усмихна.

— Не забравяйте, че аз съм вълшебникът Всичкомога! — каза той. — Когато пожелая, аз превръщам всичко във вълшебно.

Той се отправи към леглото, замахна с ръка и разхвърляните по него книги сами полетяха към масата. После седна на леглото и продължи:

— Ето например това удобно легло. То е най-обикновено, просто легло. Като него има милиони по света. Но щом аз пожелая, то ще стане вълшебно.

Децата гледаха Всичкомога с ококорени очи. Той се изправи, измъкна от ръкава си малка черна пръчка и я размаха във въздуха.

— Докосвам аз това обикновено легло с моята вълшебна пръчка, изричам вълшебните думи: „Ала бала ница, бял фасул в паница“, и това легло вече е нашият самолет. С него ще тръгнем от тая стая, ще прелетим над гори и планини, ще видим далечни страни, чудни градове…

Живко подскочи от изненада:

— Това легло? Моето легло — вълшебно? Слушай, Всичкомога. Не се ли подиграваш с нас?

— Никакви подигравки — отвърна Всичкомога. — Готови ли сте за път?

Билянка веднага извика, сякаш цял живот бе пътувала с вълшебно легло:

— Готови сме, разбира се. Аз горя от нетърпение да тръгнем.

— Тогава няма какво да се бавим — рече Всичкомога. — Настанявайте се на леглото!

Живко пръв се изтегна по гръб и не остави свободно място. Всичкомога се почеса по брадата, изпаднал в недоумение.

— Не така, Живко — каза той. — Ти се готвиш да спиш. Имай предвид, че на това легло ще пътуваме трима. Освен тебе трябва да има място още за мене и за Билянка. Пък и ако заспиш, ще изпуснеш много интересни неща от това, което може да срещнем по пътя си.

Сконфузен от забележката, Живко се сви в единия ъгъл на кревата.

— Той, Живко, си е такъв, Всичкомога — побърза да извини брат си Билянка. — Все гледа да се поизтегне.

— Е, добре де! — смънка Живко. — Ето, направих място и за вас. Сядайте!

Билянка и вълшебникът се настаниха до Живко. Всичкомога отскубна един косъм от брадата си и издума:

Ала бала ница,

бял фасул в паница,

Ти, вълшебен наш креват,

самолет стани крилат!

И изведнъж… О, ти, чудо на чудесата! Леглото леко и безшумно се подигна от пода, завъртя се и направи кръг из стаята. Живко и Билянка, изблещили от изненада очи, огледаха за последен път масата с натрупаните върху нея книги, етажерката, столовете, дивана.

Билянка сякаш чак сега забеляза как всичко е в безреда — пръснато, неугледно. Домъчня й за добрата работлива мама, като си помисли, че след тяхното отлитане тя ще трябва да подреди стаята им, и каза:

— Чакай, Всичкомога! Не може ли… така, с твоята вълшебна пръчка всичко в стаята да стане в ред?

Живко ахна от изненада. За пръв път сестра му говореше за ред. Гледай ти, какви промени стават с хората, когато тръгват на далечно летене!

— Може — каза Всичкомога. — Все пак имаш жалостиво сърце. В края на краищата в какво е виновна майчината доброта? Ей сега всичко ще бъде в ред. Ала бала ница, бял фасул в паница. Нека всичко в тая стая да си иде на мястото!

И ето че учебниците започнаха да се подреждат на масата, книгите — на етажерката, гумите, моливите и писалките влязоха в ученическите чанти, а черната бакелитена капачка подскочи високо, завъртя се над мастилницата и хубаво я затвори.

Един миг Живко и Билянка гледаха стаята. Те никога не бяха я виждали така хубава и малко им домъчня, че ето сега ще я напуснат и надали някога ще се върнат в нея. Но решението за отпътуване беше взето и място за колебание нямаше.

— Хайде! — извика Живко. — Да заминаваме, Всичкомога!

Вълшебникът пак изрече необходимите думи. Двете крила на прозореца широко се отвориха, леглото, което до тоя момент стоеше във въздуха като хеликоптер, потегли и след малко беше над улицата — над тая улица, на която Живко и Билянка всеки ден играеха, на която бяха израснали, на която имаха толкова много приятели. Леглото остана да виси над нея и двете деца се наведоха, за да я погледат, преди да й кажат „сбогом“…