Айзък Азимов
Гравитационната гибел на вселената (1) (Колапсиращата вселена или историята на черните дупки)

След 1960 г. Вселената доби нов, съвършено нов облик. Тя стана по-вълнуваща, по-тайнствена, по-коварна и по-необикновена заедно с нашето знание за нея, което изведнъж се разшири. А най-вълнуващото, най-тайнственото, най-коварното и най-необикновеното от всички явления има най-простото, най-ясното, най-спокойното и най-нежното име — не какво да е, а „черна дупка“.

Една дупка е нищо и ако тя е черна, ние дори не можем да я видим. Трябва ли да се вълнуваме от невидимото нищо?

Да, ако тази черна дупка представлява възможно най-необикновеното състояние на материята, ако тя представлява възможният край на Вселената, ако тя представлява възможното начало на Вселената, ако тя представлява нови физични закони и нови методи за заобикаляне на онова, което преди се е смятало за абсолютно непреодолимо.

За да разберем обаче черните дупки, ние трябва да започнем от самото начало, като се приближаваме към тях стъпка по стъпка.