Джек Слейд
Триото от Монтана (9)

9.

Беше съвсем малка група, около двадесет войници, водена от старши сержант. Един от ония широкоплещести, склонни към затлъстяване великани, каквито Пийт Бърнинг беше виждал с десетки в армията. Сержантът бе толкова силно червенокос, че човек го заболяваха очите, ако погледаше повече от няколко секунди перчема му. Но никой и не помисляше да го прави, защото знаеше как щеше да реагира Кевин Макдъглас. Той веднага се обиждаше, понеже в тия моменти винаги се сещаше за унизителните прякори, които преди време му бяха лепили заради червената коса. Преди време, когато не беше още толкова висок и широкоплещест и не можеше да защитава така добре кожата си.

Групата идваше от Фоулър и войниците имаха такъв вид, сякаш сержант Макдъглас днес бе играл ролята на гонител на роби, а новобранците бяха пълзели по корем през безкрайния пущинак.

— Хей, сержанте — каза Пийт Бърнинг, чиято значка блестеше много силно на ранното обедно слънце.

— Старши сержант, шерифе — изръмжа червенокосият. — Аз не те наричам помощник-шериф, нали?

— Хей, старши сержант — Бърнинг се ухили накриво. — Нямах представа, че сержантите със сини куртки се обиждат толкова бързо като стара девственица.

Макдъглас понечи да даде знак на хората си да продължат. Пукаше му от шерифа толкова колкото и от стари девственици. Но въобще не му допадна, че някакъв дебелак със значка го сравнява със стара девственица. И ако нещо не му се нравеше, не го оставяше просто така, както си е. Тогава не си мълчеше, а се справяше по някакъв начин с проблема. Ако се наложеше, дори събличаше униформата, за да не може никой да излезе с номера, че не се бие срещу кавалерията на Съединените щати.

— Защо не ти харесва цвета на моята униформа, шерифе? — опипа се Макдъглас бавно по гърдите.

Бърнинг сви рамене.

— Преди време стрелях по сините куртки — каза той. — И когато днес видях тия униформи, си мислех, че не съм си изпълнил както трябва дълга и съм убил много малко от тях. Но все пак трябва да кажа, че предпочитам някой истински сержант или старши сержант, независимо от цвета на униформата, отколкото някоя лустросана маймуна с нашивки и звезди.

— Какво имаш против тях?

— Тъкмо се запознах с няколко такива. Окото им не мигва, ако някой застреля техен лейтенант и им отнеме голямо количество пари.

Макдъглас се ухили широко.

— Ако е убит лейтенант, аз също няма да обявя траур — отвърна той. — Първо, защото е бил лустросана маймуна. А и дори да са откраднати пари от армията, пак няма да си разваля съня само заради това. Мисля, че до плащането на войниците ще намерят други пари.

Макдъглас скочи от огромния си сиво-жълт кон, протегна крайници и примига срещу слънцето, което пълзеше нагоре по небето.

— Почивка, войници — обърна се към новобранците си, с които отиваше във форт Смит. — Но разположете изпотените си задници най-малко на сто метра от носа ми. Под почивка да не разбере някой от вас, бебета, които тепърва ще трябва да правя мъже, че може да си легне и да заспи. Поразмърдайте се малко да не ви се схванат краката. Току-що реших да вземем на един дъх разстоянието от тук до форта. Разбрано?

Няколко от изтощените войници кимнаха, но повечето вече не бяха в състояние да се помръднат. Просто бяха накрая на силите си.

— Що се отнася до униформата, шерифе — обърна се Макдъглас отново към Бърнинг, — мога да ти издам, че преди няколко години тя имаше друг цвят.

Изумен, Бърнинг впери очи в червенокосия великан.

— И защо смени цвета?

— Когато свърши една война, край с нея, шерифе. И когато две враждуващи страни се претопят в една нация, тогава човек може да смени и цвета, без по този начин да се превръща в предател. На друго мнение ли си?

Шерифът смяташе, че бунтовникът си остава бунтовник дори някогашните врагове да са се обединили в една нация. Но не изрече гласно мислите си, а само сви рамене.

— Не съм гледал на това по тоя начин — излъга той. Наистина все още бе уморен, но мозъкът му работеше трескаво.

Щом и без друго сините куртки бяха на път за форт Смит, тогава нямаше да има никакво значение, ако позаобиколят малко, направят завой и се приближат до Биг Хорн Лейк, а после се върнат още веднъж няколко мили назад.

— Но така трябва да гледаш. Името ми е Макдъглас. Старши сержант Кевин Макдъглас.

— Пийт Бърнинг — каза шерифът.

— Наистина ли са откраднати парите ни и е застрелян лейтенантът?

Бърнинг кимна и посочи на изток.

— Парите пътуват натам. В една кола с чергило, карана от един изпечен кучи син и убиец.

Макдъглас присви очи.

— И искаш да кажеш, че армията не е изпратила никого след него?

— Правилно.

— Смешно — учуди се сержантът. — Мисля, че войската наистина не бива да съжалява за някакви пари. Но когато заради това е застрелян лейтенант…

— Изглежда, Кастър има други планове за вас.

— Кастър винаги има различни планове от останалите — изсумтя Макдъглас.

— Един мой приятел, Ласитър, следи бандитите по продължението на Биг Хорн Лейк. Сигурно е, че те са на път към източния бряг, свещената земя на Гарваните.

— Ако никой не ги преследва и те стигнат до това място, там ще бъдат в безопасност — каза сержантът.

— Така е.

— И каква е твоята задача в тая работа?

— Ще се опитам да направя завой, за да избегна Гарваните и да бъда по-бърз от приятеля ми Ласитър, бандита с колата и жената. После ще се върна от изток. И ако на този свят все още има справедливост, Ласитър и аз ще хванем в клещи негодниците.

— Старата тактика на бунтовниците — ухили се Макдъглас.

Бърнинг се втренчи в червенокосия бабаит, на когото явно работата се нравеше.

— Като си помисля, приятелят ти Ласитър и ти се нуждаете неотложно от помощ, нали?

— Да — кимна шерифът. — Но, както казах, Кастър има други планове за хората ти. За него няколко трупа на цивилни хора не са от значение. И, изглежда, не обича жените. Преди всичко ирландките.

Бърнинг изрече тия думи напосоки. Остана доволен, когато установи, че е улучил точно в целта. Името Макдъглас и червените коси. Би трябвало да бъде цяло чудо, ако старши сержантът не бе ирландец.

— Ирландките? — изпъшка той с едва разбираем глас.

— Да — каза Пийт Бърнинг. — Мария Ървинг и Анабела Маккибин. Негодникът, който кара колата с чергилото, взе двете като заложнички. Той ще ги хвърли за храна на Гарваните, ако с това би…

Макдъглас прекъсна шерифа с рязко движение на ръката.

— Не е ли по-добре да ми разкажеш цялата история от самото начало, за да мога да предприема нещо, Бърнинг. Окей?

Бърнинг кимна. Беше му ясно, че ще загуби време. Но ако успееше да привлече на своя страна червенокосия сержант и хората му, тогава бъдещето на Ласитър и двете жени щеше да изглежда по-розово.

Шерифът измъкна едно шише уиски от торбата на седлото си, отвори го със зъби и предложи на Макдъглас да отпие първи. После заразправя какво се бе случило, без да се опитва да се оправдава.

Докато слушаше историята, сержантът надигна три пъти шишето към устните си, така че за Бърнинг остана само една мизерна глътка.

— Проклети офицери — изръмжа Макдъглас. — Независимо какъв цвят униформа носят, не могат да се сложат на малкия пръст на никой прилежен войник. Моите хора — посочи към уморената група — ще яздят като луди, ако узнаят, че животът на две жени е в опасност. Още повече ако ги заплашва съдбата да попаднат в ръцете на проклетите Гарвани.

След като изпи уискито, Бърнинг му даде една от пурите си и огън.

— Не си се държал като герой в собствения си град — каза Макдъглас. — Проклет алкохол и проклети женоря!

— Какво общо имат с това женорята?

— Ако някой добър човек като теб посегне към бутилката, най-често зад тази работа се крие жена, Бърнинг. Няма защо да ми разправяш. Не искам въобще да знам. Само ще ти кажа, че тактиката ти е добра и ако яздим заедно, проклетите Гарвани ще гледат да не ни приближат. Но в случай че стане, тогава ще дадем урок на войниците от форт Смит как трябва да се бият срещу червенокожите. Като си мисля, това ще бъде ценно военно учение, което по всяко време мога да представя пред моите началници. Как смяташ?

— Гледам по същия начин на нещата — увери го Бърнинг, въпреки че като Макдъглас много добре знаеше, че сержантът ще си навлече куп неприятности, ако сред сините куртки има убити.

— Би могъл да бъдеш ирландец, Бърнинг — изръмжа. — Фиркаш и лъжеш като ирландец. Ще говоря с хората си. Ако са съгласни, ще направим почивка за час и ще им дръпна една дълга реч. Именно сега ще имаме нужда от отпочинали и знаещи какво вършат войници.

Макдъглас кимна към шерифа, който се плъзна от коня на земята и дълго се протяга, и отиде при хората си.

Шерифът го проследи с поглед. Явно небето му бе изпратило тази група кавалеристи, намираща се под командването на ирландски сержант. Сега можеха да държат Гарваните на разстояние и да разделят войниците на две групи. Едната щеше да язди непосредствено край брега по следите на Ласитър, а другата щеше да дойде от обратната посока, както беше първоначалният му план. Бърнинг затвори очи и се закле никога повече да не близне капчица алкохол и никога повече да не ругае синя униформа, ако всичко свърши добре.

 

 

Прахчето подейства. Не толкова бързо, колкото бе очаквал Ласитър, но по-ефикасно, отколкото се беше осмелил да се надява. Въпреки леко приповдигнатото настроение сетивата му не бяха замъглени. Бе в състояние да разсъждава ясно и разумно. Вроденият му нюх към дебнещата го опасност беше изострен както винаги и той не можеше да си представи, че ще се впусне в нещо необмислено.

Тръгна по следите на Гарваните.

Местността нямаше добра видимост, но това бе само предимство за Ласитър. Яздеше плътно край брега, където земята беше толкова мека, че копитата на кафявия жребец затъваха и не предизвикваха никакъв шум, който би могъл да ги издаде. От време на време спираше коня и се ослушваше в тишината. Бе убеден, че ще чуе нещо, когато се приближи достатъчно до мястото, откъдето преди малко дойдоха двата изстрела. Така и стана.

След повече от половин час чу писъка на жената. С един скок се озова от седлото на земята и притаи дъх. Отново проехтя викът, последван от смеха на няколко Гарвани. Беше сигурен, че са те.

Пред него се простираше гориста местност с гъсти, силно разклонени храсталаци. Щом като чуваше гласове и викове, това означаваше, че зеленият пояс едва ли бе по-широк от сто метра. Зад него се разиграваше драмата.

Ласитър мислеше трескаво. Би било безумие да се приближи до мястото на действието през гората, въпреки че храстите предлагаха отлична защита. Гарваните бяха станали предпазливи. Дори бе възможно точно тук да има няколко индианци, които да пазят гърба на останалите, за да не бъдат изненадани.

Трябваше да избере друг път — или да направи голям завой и да се приближи от противоположната посока или през езерото. Ако заобиколеше, вероятно щеше да загуби един час, който щеше да удължи ненужно страданията на жената, намираща се в ръцете на Гарваните. Пътят през езерото беше по-кратък. От тази страна сигурно никой не очакваше нападение, но тоя път криеше голяма опасност. Ако Гарваните го забележеха, нямаше никакъв шанс да им избяга. Щяха да стрелят по него или спокойно да го изчакат да дойде сам до брега или да се удави от изтощение.

Мъжът от Бригада Седем притегляше наум всички за и против. Накрая избра по-късия и по-опасния за него път.

Поведе кафявия жребец назад и се скри между няколко храста така, че можеха да го намерят само ако наистина го търсеха. Нещата, които бе събрал за него вонящият, кривоглед Алберти от конюшнята под наем и закачил на седлото, сега бяха равностойни на чисто злато.

На Ласитър му бяха нужни около десет минути, за да направи малък сал, който свърза с телта и въжета на Алберти. Нямаше смисъл салът да бъде много здрав. Бе напълно достатъчно да може да плува и да запази сухи оръжията и двете торби, които мъжът от Бригада Седем закрепи отгоре му.

В езерото нямаше течение и никакви вълни, които да връхлитат върху сала. Ласитър влезе във водата. Тя бе леденостудена, но той скоро свикна с нея.

Беше маскирал сала като малък тръстиков остров. Хвана се здраво за него от задната му страна. Така имаше долу-горе сигурно прикритие. От брега не можеха да го открият толкова лесно. Единствено ако там бе поставен караул.

Но защо, по дяволите?

Гарваните би трябвало да се чувстват в безопасност. Бяха оставили съгледвач, който да прикрива гърба им. Не можеха да знаят, че той се беше намушил на собственото си копие. Отпред бяха осигурени от друга група, която кръстосваше местността и вероятно отдавна вече бе забелязала колата с Търнбоул и двете жени.

Ласитър прогони мисълта за Търнбоул и двете заложнички. Трябваше да съсредоточи вниманието си само върху ставащото тук на брега, не биваше да се разсейва и да позволява нещо да го изкарва от равновесие. С леко движение и, стараейки се по възможност да не предизвиква вълни, тласна сала покрай гористия на това място бряг.

Първата му преценка се бе оказала долу-горе вярна. Гъстата гора не бе по-широка от стотина метра. Но на Ласитър му се налагаше да измине двойно разстояние, защото правеше завой, за да не се приближи на някои места твърде много до брега. В този момент забеляза Гарваните през тръстиките, с които бе прикрил сала.

Намираха се в една падина край брега, към който се спускаше стръмен склон, защитен от гъст зелен пояс.

Петима Гарвани, а между тях бяха двама войни, които вече бе видял на мустангите. В средата на падината лежеше трупа на един Гарван с две орлови пера в косите. Вероятно водачът на групата.

Чернокосата жена стоеше на няколко крачки от него, обградена от войните, сключили около й широк кръг, така че Ласитър можеше да я вижда добре. Дългата коса бе паднала в безпорядък по челото й. Капчици пот се стичаха по голото й тяло и оставяха малко по-тъмни линии върху почти снежнобялата кожа. Стоеше там така, сякаш бе сраснала със земята. С широко отворени очи се беше втренчила във високия, як Гарван, който отиде до мъртвия, махна двете орлови пера от косата му и ги сложи на главата си до своето. Това беше тиха церемония, с която сега той се превръщаше в предводител на групата. Изглежда с благословията на другите, защото никой не възропта.

Към този войн беше насочен погледът на чернокосата красавица, защото той вече бе вождът и тя щеше да принадлежи първо на него.

Жената се обърна леко настрани. Тялото й беше прелестно сложено. Имаше големи, пищни гърди, които се повдигаха и спускаха под учестеното дишане. Хълбоците й бяха нежно закръглени. Краката й дълги и прави. Точно като гърба й, който в този момент тя извърна към Ласитър, защото следеше с очи новия предводител, който пристъпваше в кръг около нея. Мъжът от Бригада Седем забеляза нараняванията отзад по тялото й. Гарваните я бяха удряли с копията. На някои места кожата бе разкъсана и кървеше.

Ласитър притаи дъх. Сигурно чернокосата красавица изпитваше силни болки, но не се издаваше. Това бе едното обяснение. А може би всичко й бе станало напълно безразлично и тя не беше повече в състояние да показва някакво чувство.

Каквото и да бе, Ласитър, изглежда, се беше появил в подходящия момент. Жената бе повалила с два изстрела Гарвана, който досега бе предводител на групата. До тоя миг я бяха оставили малко или много на мира, защото първо трябваше да изберат нов водач. Това искаше време. Но сега вече бяха свършили с тази церемония и страданията и униженията й трябваше да започнат.

Ласитър забрави, че тази жена вероятно беше простреляла и убила лейтенант Уонамейкър. Тя не бе нищо друго, освен плячка на Гарваните, която беше длъжен да измъкне от ръцете на червенокожите.

Приближи се със сала непосредствено до брега. Не трябваше да прави нищо. Остави лекото течение да свърши работата вместо него. Отпусна крака надолу и усети дъното под ботушите си. Тинесто и меко. Потъна леко в наноса, но само след няколко секунди намери твърда почва под себе си. За да бъдат двете му ръце свободни, завърза с тръстика сала за тялото си.

Новият предводител на групата все повече стесняваше кръга около красивата, чернокоса жена. След още две обикаляния щеше да бъде толкова близо до нея, че ако протегнеше ръка, щеше да я докосне. В дланта си стискаше широк нож с блестящо острие.

До този момент Линда Лагранж бе владяла нервите си. Беше понасяла удари и ритници. Тялото й сякаш беше изградило предпазен щит около сетивата й, така че тя едва ли бе усетила първите мъчения. Но сега предпазният щит се беше разрушил. Чернокосата жена виждаше блестящите очи на огромния Гарван, виждаше ножа в ръката му и изведнъж се разтрепери от страх.

Протегна напред ръце, за да се предпази, и нададе пронизителен вик.

„Добре — помисли си Ласитър. — Много добре. Трябва да викаш. Проклетите Гарвани обичат жертвата им да показва страха и ужаса, който я е обзел. Викай, жено!“

Тя сякаш долови мислите на мъжа от Бригада Седем. Изливайки цялото си отчаяние в писъци, Линда отстъпи вдясно от водача на групата и се приближи към брега, от който Ласитър се намираше само на десетина крачки, прикрит зад маскирания с тръстика сал.

Гарванът, украсен с три пера, остана на мястото си малко изненадан. За момент отмести очи от чернокосата, която не можеше да му избяга, и погледна победоносно останалите войни. Явно бе горд, че голата скуау, застреляла един вожд, изпитваше страх от него.

Линда Лагранж понечи да отстъпи още назад, за да стигне до брега. Изглежда, предпочиташе да се удави, отколкото да бъде убита по зверски начин от Гарваните. Направи само още две крачки, тогава колената й се подкосиха, препъна се и падна на земята.

Оставаха три стъпки до брега. За Ласитър бе ясно, че тя нямаше да успее да ги измине, защото предводителят на групата отново се бе извърнал с гордо изпъчени гърди към Линда и тръгна към нея с гъвкава походка.

— Какво искаш, скуау? — попита той. — Да те изядат рибите? По ли ти харесва това, отколкото да те убие един…

Не успя да продължи. В този момент другите войни бяха отдалечени от брега и наистина се канеха да последват новия вожд. Ласитър трябваше да атакува сега. Едва ли щеше да му се предложи по-добър шанс. Когато мъжагата с черното лице и трите пера в косата се приближеше толкова до жената, че да може да я сграбчи, щеше да бъде още по-трудно. Предводителят на Гарваните вероятно чу свистенето, когато Ласитър запрати ножа във въздуха. Преди да разбере от коя посока идва ножът и кой би могъл да го хвърля, острието се заби в гърдите му. Индианецът замръзна на място, сякаш се бе натъкнал на невидимо препятствие.

До този момент другите войни не бях забелязали нищо обезпокоително. Виждаха широкия гръб на предводителя си и очите на чернокосата, в които се четеше невероятен ужас.

Както се бе проснал на земята, водачът на Гарваните се извърна към хората си, които сега забелязаха какво се бе случило с него. На лицата им се изписа дълбоко изумление, доколкото въобще можеше да се разбере нещо през черната боя. Огледаха се смаяни във всички посоки, търсейки невидимия враг, убил предводителя им.

В този момент Ласитър метна първата пръчка с динамит, както бе зад сала. Тя падна на не повече от два метра от Гарваните, които след смъртта на водача си, се бяха скупчили един до друг. И този път не реагираха достатъчно бързо. Наистина видяха Ласитър да се показва зад сала и го чуха, че извика нещо на Линда Лагранж. Тогава отново се разнесе гръм.

След първата пръчка с динамит избухна втората. Мъжът от Бригада Седем се освободи с ножа от сала и се хвърли към брега.

Там, където току-що бяха стояли на куп Гарваните, вече не се виждаше нищо. Това обаче далеч не означаваше, че двата заряда са убили войните. С малко късмет един или двама от тях бяха само изхвърлени настрани от ударната вълна.

— Тук! — извика Ласитър. — Тук!

Линда Лагранж сякаш се събуди от лош сън. Скочи права, обърна се към брега и откри човека, когото всъщност бе очаквала.

— Тук!

Тя се втурна напред. По време на последните два метра, делящи я от езерото, два пъти й се подкосиха колената и пада на земята. Но неподозирани сили в нея и волята й да оцелее всеки път й помагаха да се изправи на крака.

Ласитър нямаше защо да отива до брега. Стоеше с вдигнат уинчестър на три метра навътре в езерото и бълваше куршум след куршум към обраслия с храсталаци склон, където вероятно имаше още някой оцелял Гарван, който можеше да бъде опасен за него и чернокосата.

Линда Лагранж се хвърли във водата. Инстинктивно заобиколи Ласитър и се насочи с плуване към сала, отнасян бавно, но сигурно от лекото течение. Щом го достигна, се вкопчи в него и успя да измъкне ремингтона на Ласитър от кобура.

Когато зад гърба му прозвучаха първите два изстрела, мъжът от Бригада Седем разбра, че чернокосата се намира на сигурно място и ако сред храсталака се появеше някой Гарван, тя щеше да го прикрива с револвера. Той се обърна, видя в коя посока се носи сала и заплува под вода към него.

Водата беше бистра, така че Ласитър не можеше да пропусне целта си. Ориентираше се по дългите, голи крака на чернокосата. Хвана един от тях и се изтегли нагоре към повърхността. Дишайки шумно, изплува до Линда, която все още държеше с ремингтона на мушка опустелия бряг. Хвана се здраво за сала. Първо само с едната ръка, после с двете, защото красавицата остави оръжието обратно на сала и се вкопчи в Ласитър като жена, която се страхува, че любимият й ще я напусне.

— Боже мой — не спираше да мълви Линда. — Боже мой.

Вкопчена в него, тя се чувстваше сигурна. Мъжът от Бригада Седем не се налагаше да се грижи за нея. Можеше да съсредоточи вниманието си единствено върху предвижването на сала в обратната посока. Не мина много време и гората ги скри напълно, така че от брега не можеха вече да ги видят.

Едва в този момент Ласитър осъзна, че бе успял да отмъкне плячката от Гарваните. Усети, че силите го напускат. Разбра, че не бе глътнал достатъчно от дяволското прахче на доктора от Клиърдаун. Внезапно отново го връхлетяха ужасни болки.

Линда Лагранж го видя, че страда. Пусна го, хвана се сама за сала и на красивото й лице пак се изписа страхът. Страх, че Ласитър няма да се справи и тя отново ще остане сама насред земите на Гарваните.

— Ласитър, какво има?

— Зад гората, където брегът описва завой — каза той бавно. — Трябва да се доберем до там при коня ми и провизиите.

— Ти си ранен?

— Спомен от приятеля ти Търнбоул — отвърна й. Едва когато изрече думите, осъзна, че бе глупаво да се издава, че знае коя е. Почувства, че ще изгуби съзнание и тогава щеше да бъде в ръцете й.

Но беше твърде късно. Казана дума, хвърлен камък.

Силите му отслабваха с всяка секунда. Преди да изпадне в безсъзнание, усети, че Линда Лагранж го обгърна с ръка през кръста, за да го държи над водата.