Цончо Родев
Светослав Тертер (25)

1

Когато го събудиха, навън току-що бе разсъмнало и през прозореца едва се оцеждаше дрезгава, мътна светлина. Илийца не се разсърди. Таен вестоносец из Цариград — това винаги можеше да означава много, най-доброто или най-лошото. Изслуша пратеника, като само сумтеше неопределено и замислено подръпваше своите бели педя-мустаци. Да, съобщението беше важно! И трябваше веднага да бъде предадено на Светослав.

Докато се обличаше (той бе разговарял с вестоносеца по нощна риза), Илийца се замисли как ли щеше да приеме царят това известие. Замисли се и не намери отговора. Защото се бе научил, че от Светослав можеше да се очаква всичко, даже най-недопустимото.

Нахлузвайки ботушите си, старият болярин внезапно се запита: всъщност какво се бе научил? Останал с един ботуш на краката, положил ръце на скута, той мислено се върна в изминалите три години, повторно ги извървя, но този път ги и преоцени. Ако думата „научил“ означаваше безропотното приемане на Светославовите решения и действия — несъмнено полезни, но и прекалено строги, навремени дори неоправдано жестоки, — Илийца се бе научил и пренаучил. Но ако „научил“ трябваше да се разбира като вътрешно съгласие и приемане като свои на същите тези решения и действия, тогава Илийца не бе твърде далеч от положението, в което се намираше при царуването на Смилец.

На Светослав не можеше да се отрече, че като смъкна позорното иго на полумесеца, извърши едно велико и свято дело. Хиляда пъти да се повтореше онзи час, когато той поиска помощта му, хиляда пъти Илийца би му я дал. Но за по-нататък? Помислеше ли „за по-нататък“, старият болярин преставаше да бъде така без уговорки сигурен в царя. Погубването на онова зло старче, патриарха, още можеше да обясни: в него невям се бе изляла насъбраната мъка, горчивината на позора. Не че не можеше да се мине без смъртна казън, и то пред очите на целия народ, но някак си тя намираше обяснение в простите човешки чувства. Ала гибелта на Чака? И то гибел след даване на свята клетва? Илийца не си правеше особени илюзии за своята стойност като християнин и много-много не се трогваше от „божите заповеди“ и приказките на попове и калугери за „преизподня“ и „страшен съд“, но имаше някакво първично преклонение към честността. Или я бе въздигнал до религия. За него думата бе не просто дума, а безвъзвратно обричане, съдба. Удържането или неудържането на думата той приемаше като пробен камък за разкриване на човека. „Ето например Ивайло — каза си той. — Неук човек беше, без род, свинар, но мреше за думата си. На Мария даде дума за женитба против волята си, само защото ние го склонихме. Е, нали можеше «да забрави» дадената дума, когато византийката ни пусна в Търновград? Защо не го направи? — И сам си отговори: — Защото беше отрок и свинар, но мъж на място и човек на думата…“

Напротив, за Светослав сякаш нямаше нищо по-лесно от това, да наруши думата си. Така беше с Чака. Тъй стана по-късно със Зубислав и Захари. (Илийца особено го болеше за тях; не че бяха твърде стока, но той сам им бе давал щедри обещания, когато ги въвличаше в заговора и се чувствуваше обвързан със собствената си дума.) Наистина Светослав обясняваше своите постъпки и те, тези обяснения, в съответния час изглеждаха почти убедителни. Но после „съответният час“ минаваше и оставаше само горчивината на измамата, на клетвонарушението, на погазената дума. Оставаше и вечното колебание: на кого да вярва Илийца — на Светославовите оправдания или на своето инстинктивно и едва ли не фанатично преклонение пред честта?

Същото беше и с другите дела на царя. Онези, за които Рад и дядо Гръд се самоосъдиха на доброволно заточение: неоправданата снизходителност към Михаил Тих и безсмислената жестокост към Радослав, нечовешката студенина към Георги Тертер и Ана и кървавата разправа с Ратен и Яков… Илийца се бе подчинил на тези решения с безпрекословността на многогодишен воин, но никога не ги беше одобрил и признал и за свои.

А щом нещата бяха такива, можеше ли прямодушният Илийца да предскаже как ще посрещне царят тази нова вест от Цариград?

Като стигна до тази точка в разсъжденията си, боляринът въздъхна тежко, стана и тръгна към вратата. Едва тогава забеляза, че е обут само наполовина, усмихна се криво, върна се, навлече набързо втория ботуш и бавно излезе от стаята.

Въпреки ранния час царят вече беше на крака и в работната си стая разговаряше с протостратора Диман и с Трошан, Ботул и Стан, трима от новопрогласените войводи.

— Важна вест от Цариград, господство ти! — обяви от вратата логотетът, като даже забрави да поздрави.

— От Цариград? — стрелна го с очи Светослав. — Да чуем!

— Вестта е може би лично за тебе — направи уговорка Илийца. — Отнася се за семейството ти…

Войводите се поразмърдаха, някои дори прекрачиха към вратата, но един властен жест на царя ги спря.

— Говори, Илийца. Вече три години аз нямам нито лични, нито семейни тайни.

— Твоят зет Михаил Кутрул, деспотът, е задържан и хвърлен в тъмница, царство ти. Обвинили го, че кроил заговор против императора.

Стъписването на Светослав продължи само един миг. После той възвърна обичайното си спокойствие и попита:

— Сигурни ли са вестите ти?

— Повече от сигурни.

Прав беше Илийца, когато се въздържаше да пророкува постъпките на царя. Като човек Светослав трябваше да се развълнува, дори да страда за злочестата съдба на своя сестрин мъж; като владетел — да изрази съжаление за провалените си планове. Светослав обаче не направи нито едното, нито другото. Напротив, той прояви радостна възбуда, очите му заискриха, тънка усмивка сви устните му.

— Чудесно! — каза той и доволно потри ръце. — Чудесно! Приятели, удари нашият час!

— Кое е чудесното, господарю? — смаяно се обади логотетът.

— Как кое? Поводът! — Царят стана и с широки крачки се заразхожда из стаята. После каза развълнувано: — Братя, вече трета година ние се готвим за часа на правдата на меча. За онзи час, когато ще потърсим сметка от Византия за ограбените ни земи и поробените ни кръвни братя. Този час настъпи! Всичко ни благоприятствува — нашата готовност, слабостта на вековния ни враг, изтощителните войни срещу турците, които задържат в Азия най-добрите войски на Византия. Сега дойде и поводът? Ще воюваме и ще победим или ще измрем на бранното поле като истински българи.

Войводите наскачаха. Войнствен пламък лумна из очите им.

— Поведи ни, господарю! Ще победим!

Царят обузда възбудата си и пак се превърна в онзи студен, трезвен и разсъдителен Светослав, когото всички познаваха. Върна се до масата си, но не седна, а след като размисли, спокойно рече:

— Ще воюваме и българският бог ще подкрепи оръжието ни. Но не бива да разчитаме само на него. Трябва и сами да се подготвим, както подобава. Илийца, още днес разпрати най-бързите гончии из царството да свикат войската. Най-далечните да тръгнат веднага, по-близките — след няколко дни, така че на петнадесетия ден от днес всички да бъдат събрани в Сливен. На деспот Елтимир ще пиша аз лично.

— А ние, господарю! — попита Ботул. — Мигар ние, войводите, в тези петнадесет дни ще стоим със скръстени ръце?

— Не, има работа и за вас. Трошан ще отиде в Ловеч и там заедно с Арцо ще следи за войските, които идат от северозапад. Добрил и Стан ще правят същото в Преслав. Бранко — в Крън, той ще занесе писмото ми и по-късно ще води крънската войска. Ти, Димане, ще останеш тук и чрез подбрани вестоносци ще надзираваш, придвижването на войските из цялото царство. Драгоил ще има грижата за конницата.

— Не спомена само моето име, господарю — смутено се обади Ботул.

— Не съм те забравил. Дори съм ти оставил най-важната задача. Тръгни начаса за Сливен, вдигни цялата тамошна войска и я разположи по границата. Нали разбираш? От тебе искам не ромейски шпионин, а пиле да не може да премине оттатък. Нека Андроник научи за войната едва тогава, когато ние вече ще сме освободили първите крепости по пътя си.^[1] — Царят сви устни в неопределена гримаса. — Като прекосим Долна Тракия и излезем на морето, аз ще намеря начин да известя на императора колко съм се засегнал от несправедливото обвинение срещу моя скъп зет…