Цончо Родев
Светослав Тертер (23)

4

Погледнат отдалече, приличаше на статуя — така неподвижни бяха и той, и конят под него. Само от време на време летният ветрец едва-едва раздвижваше късото червено наметало върху раменете му.

В тази лятна утрин Светослав бе застанал върху една обла височина край Ловеч и наблюдаваше обучението на събраните тук войски от северозападните краища на България. Гледаше вторачено, пък не виждаше нищо. И така беше вече трети ден, откакто напусна Търновград. Каквото и да правеше — говореше, работеше или спеше, — пред очите му все заставаше картината на раздялата му с Ефросина.

… Преди да потегли за Ловеч, Светослав отиде в покойнината на жена си да се сбогува с нея и детето. Какво ли разбираше от сбогуване малкият Георги Тертер? Той знаеше само да гука и да се смее, сякаш за да покаже новите си зъбки, да пляска малките си розови ръчички и да шляпа из стаята върху несигурните си крачета. Но Ефросина… Ефросина изглеждаше отпаднала и посърнала, с прозрачна кожа на неестествено удълженото си лице и с безкрайна скръб, събрана в угасналите й зеници. Не каза нищо, не повтори предишните си упреци и може би точно затова Светослав се почувствува виновен и гузен.

Несръчно и сковано той й обясни къде отива и за колко време, после — невям стеснителен юноша, а не мъж и баща — приближи до нея за целувка. Ефросина не се отдръпна, но му подаде челото си с такова робско примирение, което го потресе повече, отколкото ако открито бе избягнала близостта му. Целуна челото й и потръпна: не до жива плът, до мрамор се докоснаха устните му.

А когато беше вече до вратата, царицата неочаквано каза:

„Детето има нужда от майка, Светославе. Ако се случи нещо с мене, спомни си думите ми. И се ожени…“

„Защо говориш за смърт? — отговори той, като се насилваше да придаде на гласа си шеговитост. — Ние сме още млади, животът е пред нас.“

„Всички сме в ръцете на бога“ — рече тя неопределено, без да вдигне очи от пода.

Угнетен излезе тогава от стаята й Светослав. И вече трети ден този гнет не го напущаше. Нито споменът за сбогуването с Ефросина…

Изведнъж трепна, опомни се. Докато Светослав човекът се бе лутал в личните си неблагополучия, Светослав воинът бе доловил някаква нередност. Изправи се на стремената и засенчи очи. Да, в полето пред нозете му наистина ставаше нещо необяснимо. Царят вдигна ръка и Диман, стоял досега на две крачки по-назад, се изравни с него.

— Чу ли тръбен знак за извръщане надясно?

— Не, господарю. Затова и аз се почудих. Знакът беше за напад напред, а виж — някои нападнаха, други се извърнаха надясно и застанаха за отбрана. Как да не се чудиш?

Светослав така безмилостно пришпори коня си, че уплашеното животно рипна напред и се свлече надолу по склона на височината. Когато забелязаха приближаването на царя, войводите се разчевръстиха и строиха отрядите си. Светослав препусна нататък, стигна до Арцо (на него беше поверено цялото учение на войската), скочи от седлото и разтърси раменете на смутения войвода.

— Каква е тази бъркотия? — разкрещя се вън от себе си царят. — Къде се е чуло и видяло при един и същ знак някои отряди да нападат, а други да се отбраняват отдясно?

— И аз се изумих, господарю — заоправдава се войводата. — Видях ги да застават в отбрана и сам не повярвах на очите си…

— Видя ги, изуми се — продължи да се кара Светослав. — А ако това се бе случило в боя? Пак ли щеше да стоиш и да се изумяваш? — Арцо не му отговори. Докато гледаше виновната му физиономия, царят си даде сметка, че всъщност незаслужено кореше този войвода, срещнал се днес за първи път със събраните за общо учение воини. И направи усилие да обуздае гнева си. — Откъде са тези отряди, които застанаха за отбрана?

— От Средец и Щипоне, господарю.

— Води ме при тях!

Случи се, че попаднаха на средецките воини.

— Защо изпълнихте „отбрана отдясно“? — обърна се царят към всички. — Отговорете, не се страхувайте!

След продължително колебание един воин се престраши:

— Такъв беше знакът, царство ти.

— Какъв беше? Я го повтори! — Воинът го повтори с уста. — И какъв е този знак?

— Отбрана отдясно, царство ти. Така са ни учили.

— А как е „тръгни в напад“?

Воинът отново възпроизведе; от устата му прозвуча знакът „прекрати преследването“. Царят извърна очи към небето и улови с две ръце главата си. Хората около него го чуха да шепне горестно:

— Господи! Хаосът е по-голям, отколкото съм го виждал и в най-черните си сънища! — После кимна на Арцо: — Построй отрядите в една редица. Искам да ги прегледам. — И допълни с тъжен присмех: — Отдай повелите с думи, не с тръба. Иначе погледнеш, че някои пак са те разбрали по своему и са си тръгнали към къщи…

Стотници и десетници още тичаха да подреждат войската, когато вече пролича — най-добър и най-стегнат бе отрядът от хиляда воини, дошъл от Търновград. Това се виждаше от еднаквостта на бранните дрехи и оръжието, от бързината на строяването, от стойката. „Не сме проспали тези две години“ — мина през ума на царя. И тази мисъл върна малко топлинка в сърцето му. Но после го обвея и грижа: „Но ще съумеем ли да направим и другите като търновградци?“

Когато цялата войска беше построена, той, придружен от Диман и Арцо, полека премина пред воините. Не ги оглеждаше, а сякаш ги опипваше с очи. Щит или броня от сушена волска кожа, меч или стреме, копие или железен наколенник — нищо не пропущаха тези очи.

Изведнъж забеляза нещо и спря. Поогледа поясите на пешаците пред него, после хвърли поглед към знаменцата на копията им^[1], пък се върна по стъпките си и спря пред стотника.

— Вие — попита го — от Шишмановите ли сте?

— Да, царство ти. Пешаци сме от Бъдинския отряд.

Младият стотник веднага хареса на царя. Хареса му с откритото си лице, с отривистите думи. И с това, че каза „Бъдинския отряд“, а не „Шишмановия“. Светослав умееше да забелязва тези неща.

— Защо людете ти нямат бойни секири?

Пехотата и конницата, основни родове войски по онова време, се деляха на леки и тежки и имаха — или поне трябваше да имат — съответното си въоръжение. За тежката конница то се състоеше от дълго копие, меч, щит, шлем и ризница; за леката — лък и стрели, късо метателно копие и меч. Тежките пешаци носеха дълго копие, меч, бойна брадва, тежък щит (наричан бил „славянски“ и закривал цялото тяло на воина), шлем и ризница; леките — лък и стрели, меч, метателно копие, прашка или ласо и лек кръгъл щит. Сега Светослав бе забелязал, че нито един от тежките пешаци на Шишман нямаше секира на пояса си.

— Нямаме — обясни просто стотникът. — И в складовете на болярина няма. Отколе не съм виждал нито една.

— Остави воините си на своя помощник и препусни веднага за Бъдин — заповяда Светослав. — Кажи на Шишман, че аз съм наредил в срок от два месеца да приготви бойни секири за всичките си пешаци и още хиляда. И му кажи още, че ако не изпълни повелята ми, ще се разправя с мене. И с войската ми.

Царят продължи прегледа си. И попадна и на други нередности: тежки пешаци с лек щит, леки конници без метателно копие, леки пешаци без ласо или прашка… Виждаше ги той, начаса изпращаше вестоносци при съответните владалци, а бръчката между веждите му ставаше все по-дълбока и по-дълбока. А когато достигна края на редицата, рече на протостратора:

— Да яхаме конете и право в Търновград, Димане. Тези люде тук не са виновни за нищо. Другаде е злото. Права е поговорката: „Рибата се вмирисва от главата.“ А когато е болна главата, безсмислено е да си изливаш гнева върху опашката.

— Какво си наумил, господарю?

— Да лекувам главата. Не войската — болярите и войводите трябва да учат. Изучат ли се правилно те, останалото ще дойде от само себе си.

— Все още не те разбирам, господарю.

— Ще разпратя златопечатно слово. До хори и владалци, до кефалиите и кастрофилаксите. След един месец всички войводи, хилядници и стотници от цялото царство да се съберат в Търновград. Тях, именно тях ще обучим, Димане. А който болярин пожали потта и честолюбието си и не дойде да учи, той повече не ще види войска подире си.

В тези петнайсет дни, когато начелниците на войската бяха събрани в Търновград, се случи такава жега, каквато само най-старите люде помнеха. Въздухът приличаше на лъх на разпалена фурна, тревата рано-рано пожълтя, крепостните стени излъчваха нетърпим топлик, който надвиваше и нощната прохлада, и дори винаги буйният Етър пресъхна. Въпреки непоносимите горещини ученията не спираха от тъмно до тъмно. Мнозина припадаха — напечените шлемове, брони и ризници изтръгваха и сетнята влага от изнурените тела. Свестяваха ги и пак ги въвличаха в строя. Храната често оставаше недокосната — засушените гърла отказваха да я погълнат. Много бради се обагриха в червено — напуканите устни кървяха.

Но никой не възропта, никой не се оплака. Защото сам царят споделяше изпитанията им. В тези непосилни петнайсет дни той нито за миг не се отдели от войската. Като обикновен стотник той участвуваше в превземането на нажежените стени, преследваше в бяг „врага“, вървеше заедно с другите в изтощителните — до сто и петдесет поприща дневно! — походи. Той, който можеше да потърси прохлада покрай дворцовите водоскоци, сам не се жалеше и доброволно понасяше нечуваната жега. И неговите устни бяха попукани, и по неговото лице съхнеха мръсни вадички пот, но нито веднъж не подслони глава на сянка, ако само един от людете му беше под жарта на слънцето.

Как да възроптаеш, как да се оплачеш, как да изречеш проклятие?