Марк Олдън
Призракът (5)

5
Псето

Наркопласьорът живееше в порутен блок на Сто и седма улица в Куинс, на хвърлей от католическата черква.

Тъкмо бе минало полунощ, когато, понесъл новичко дипломатическо куфарче, Невидимия почука на вратата на апартамента на осмия етаж. Отвътре се разлая куче. Невидимия не се изненада, но не му стана и приятно. Кучетата на наркопласьорите най-често бяха или питбули, или ротвайлери — все псета убийци.

Докосна пистолета марка „Глок“ в кобура отляво под якето. Предпочиташе да не го вади, но всичко щеше да зависи от псето, което лаеше, та се късаше. Преди година беше участвал в акция по залавянето на наркопласьор в Източен Ню Йорк и бе видял как две от ченгетата изстрелват десет патрона в питбула му, който им се бе нахвърлил, готов да ги разкъса. Съвсем разлютено, кучето продължи да напада, докато един от полицаите не го премаза с бейзболна бухалка.

Мъжът вдигна дипломатическото куфарче към шпионката, та Емилио Албърт, келнер и по съвместителство пласьор на дрога, да види инициалите „Л. А.“ отгоре. Лу Анджело не жалеше парите, обличаше се като пръв тузар, затова и съгледвачът се бе изръсил за най-хубавото куфарче и за лъскавия монограм отгоре. Беше въз тежичко, но иначе си струваше парите. Дано и господин Албърт го оценеше и отвореше вратата.

Невидимия продължи да чака в коридора, осветяван само от две прашни голи мъждиви крушки, увиснали от напукания таван. Както личеше, тук живееха главно латиноамериканци. Вероятно незаконни имигранти, стиснали фалшивите зелени карти и дебнещи на наркотика на оптимизма. Чакаха и на тях да им се усмихне щастието, а междувременно поминуваха от преоценено месо и пикаеха по входовете, нещо, което не засилваше кой знае колко уважението на Невидимия към чуждата култура.

От другата страна на вратата се чу мъжки глас:

— С теб ли говорих преди малко по телефона?

— Аз съм шофьорът на господин Анджело — отвърна съгледвачът. — А ти кой си, Емилио от ресторанта ли?

— Кажи на господин Анджело да не ми праща хора вкъщи.

— Ще му предам на всяка цена. Но сега не му е до приказки. Забавлява две дами на задната седалка на лимузината.

— Ах, негодникът му с негодник. Затова, значи, не вдига телефона. Толкова ли няма кой да му каже, че на тия годинки не е препоръчително да чука по две наведнъж?

— Ще ги съди, ако пострада. Имаш ли нещо против да ми дадеш пакета, че бързам.

Емилио Албърт се подсмихна.

— Какво ти става, бе, човек, да не се уплаши от латиноамериканците?

— Не бих казал. По-скоро те се страхуват от мен.

И това си беше голата истина.

— Защо така? Да не би да не спазваш пътните знаци?

— Ами да. Какво толкова да им спазвам!

Невидимия разтърка тила си. Виж го ти задръстеняка му със задръстеняк, седнал да му разправя да не му пращали хора вкъщи — без тия! Наркопласьорите бяха алчни и Емилио Албърт надали правеше изключение.

— Господин Анджело ти е признателен, че ще изпълниш толкова бързо поръчката — подхвана Невидимия. — Разреши ми да ти платя допълнително, задето ти губим времето и ти създаваме главоболия.

— Хиляди благодарности, но гледайте да не се повтаря.

— Само тази вечер и повече няма да ми видиш очите.

„Можеш да разчиташ на това.“

Невидимия чу как онзи маха металния прът, сложен напреки на вратата. После отключи бравите. Изкомандва нещо на испански и питбулът млъкна.

Той въздъхна. Докосна с език горната си устна. Зелените му очи гледаха стръвно — човек с такъв поглед не знаеше прошка.

Входната врата се отвори и посетителят се озова в мансардно жилище със скосен таван и протрит килим. Навсякъде по пода, столовете и продънения диван бяха нахвърляни видеокасети, компактдискове, книжки с комикси. Върху масичката, която аха, и да се разпадне, се мъдреха джаджите, без които не може никой наркопласьор: везни, целофанови пликчета, кокаин, стъкленички, пари в брой. Нямаше климатична инсталация, помещението се проветряваше направо през прозореца с изглед към улицата.

В тясното антре стоеше младичък пуерториканец, гушнал пушка с рязана цев. Беше късокрак, чипонос, бе вързал мазната си черна коса на самурайско кокче. Беше в торбести бермудки в защитен цвят, бели еспадрили и тениска с надпис „АКО НА ВСЯКА ЦЕНА ТРЯБВА ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН ЗА ЕДНА НОЩ: ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ НА САЩ“.

Емилио Албърт не беше и помирисвал военноморските сили. Личеше си от сто километра — все пак Невидимия беше служил там. Разпознаваше от далеч морските пехотинци. Та затова и разбра, че Емилио само се перчи: дето се вика, гладна кокошка просо сънува. Дрънка небивалици колкото да шашне момичетата. Нямаше сила да залепи и пощенска марка, камо ли да издържи трите месеца в лагера за предварителна подготовка.

„Пъзльо си е“ — беше казал Фреди Паласио.

И все пак не беше зле Невидимия да си има едно наум, тъй като Емилио имаше пушка и питбул. Звярът беше приклекнал до господаря си и оглеждаше посетителя. Явно се бе усъмнил. То оставаше да не се усъмни. Съмнението бе първото оръжие на едно куче пазач.

Емилио наведе пушката, махна на мъжа да влиза и заключи вратата.

Беше сам, компания му правеше само транзисторът, откъдето се разнасяше вездесъщото задължително меренге, толкова любимо на латиноамериканците и тъй омразно на Невидимия.

Посетителят кимна към псето.

— Лази ми по нервите. Я го затвори в банята и да приключваме.

Емилио погледна кучето.

— Та какво, значи, господин Анджело ти е казал да ми платиш допълнително. Колко?

— Двойно за кокаина — вдигна Невидимия пачката банкноти. — Плюс стотачка, задето ти се изтърсваме в къщата.

Емилио погледна парите и се наведе да почеше питбула по главата.

— Хайде да са двеста — рече. — Янки, кучето де, мре за сладолед. От скъпия — „Хааген Даз“.

Невидимия се направи на много възмутен.

— Злоупотребяваш с добротата на господин Анджело.

— Щом толкова не му харесва, прав му път, да върви другаде.

— Май нямам избор — сви рамене посетителят.

— Точно така, нямаш.

— Добре, двеста, но нито цент повече.

— Става.

Емилио сложи пушката върху масичката. Каза нещо на испански на питбула и го отведе в банята. Кучето го последва и беше заключено.

Наркопласьорът се обърна, спря като закован и вдигна ръце.

Надянал черни ръкавици, посетителят беше насочил пистолета към главата му.

— Няма да те обирам — поясни.

Отстъпи, докато не усети зад краката си масичката.

— Щом няма да ме обираш, за какво ти е тоя патлак? — попита Емилио.

— Ще стигнем и до него. — Мъжът му посочи с пистолета да се приближи. — Лягай на пода. По лице.

Емилио се подчини.

— Къде е полицайката? — попита Невидимия. — Оная, дето снабдяваш с дрога.

Емилио понадигна глава.

— Не познавам никаква полицайка.

Гостът наду до дупка транзистора. Остави глока върху масичката, скочи и стъпи с два крака върху гърба на младежа. Онзи изпищя. Питбулът се разлая като обезумял от банята и заблъска с глава по вратата.

— Може да приключим бързо и лесно, но може и да ти се стъжни животът — предупреди посетителят. — Сам избирай.

Емилио проплака:

— Кълна се в майка си, нямам представа къде се запиля тая твоя полицайка. Изнесе се, и толкоз.

— Къде?

— Не ми каза. Ако не съм знаел, нямало да съм я изпортел. Така разправя.

Невидимия кимна.

— Точно в стила на Джен. Беше добро ченге, преди да започне да се друса. Едно от най-добрите ченгета под прикритие, които някога съм познавал. За какво друго си гукахте освен за цената на ония лайна.

Емилио зяпна посетителя.

— Ти си ченгето, което се е опитало да я очисти. Точно от теб се страхуваше тя.

— Ние с Джен Санчес имаме сметки за разчистване. Нека не се впускаме в подробности. Споменавала ли ти е как се казвам или нещо друго за мен?

Наркопласьорът поклати глава.

— Не. Каза ми само, че и двамата сте ченгета, че сте работили заедно и си се опитал да й светиш маслото! Твърдеше, че ще отърве кожата само ако ти решиш, че вече е мъртва.

— Да, насмалко да ме метне. Насмалко.

Емилио отпусна глава върху пода.

— Ще очистиш и мен.

Не прозвуча като въпрос.

Невидимия се надвеси над него и рече:

— А сега повтори дума по дума последния си разговор с Джен Санчес. Дума по дума, чу ли? Не пропускай нищо.

Прас, чу се как се цепи дърво. Гостенинът погледна нагоре и видя как Янки промушва глава през вратата на банята.

Без да сваля очи от звяра, мъжът се пресегна и взе пистолета. Емилио само това и чакаше — веднага се опита да се надигне от пода. Грабна масичката и я стовари с все сила на земята, по килима се разхвърчаха дрога, храна, оръжие. Посетителят се завъртя като пумпал, препъна се в масичката и се свлече върху Емилио, който го изтласка и запълзя към прозореца. Гостът обаче се претърколи по корем и го хвана за панталоните. Но после го изпусна, впи пръсти в глезена на младежа и го затегли, като го обърна по гръб.

Емилио го ритна със свободния крак точно по челото. Но въпреки болката Невидимия не го пусна. Емилио го ритна няколко пъти по ръката и той отслаби хватката. Най-после наркопласьорът успя да се отскубне. Скочи и се завтече към прозореца, а Невидимия хукна подире му.

Не щеш ли, спря, дочул лая на кучето. Обърна се и що да види — питбулът пробил дупка във вратата. Оголил зъби, той се стрелна право към неканения гостенин.