Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (9)

IX

Госпожица Лесли Грант, нека да я наречем така, се събуди в осем и четвърт сутринта.

Къщата й, всъщност някогашният дом на семейство Фарнам, се намираше в южния край на главната улица на Сикс Ашис и гледаше на изток към предната част на Аш Хол. Беше приятна и сенчеста, с голяма градина отпред. От спалните на втория етаж зад главната улица и малко вляво се виждаха хералдическите гербове с грифона и ясеновото дърво, издялани върху каменните колони на входа към имението. Когато Лесли се събуди, през прозорците навлизаше ярка слънчева светлина.

За момент тя остана неподвижна, загледана в тавана с широко отворени очи.

Единственият шум в стаята идваше от часовника на нощното шкафче. Лесли обърна очи настрани, погледна колко е часът и отново се загледа в тавана.

Като че ли не бе спала добре, или по-скоро като че ли не бе спала достатъчно. Под кафявите й очи се бяха изписали леки сенки, косите й лежаха разпилени върху възглавницата, а на лицето й бе изписан особен израз. Голите й ръце бяха отпуснати над завивката до тялото й. Няколко минути тя лежа неподвижно с блуждаещ поглед, заслушана в цъкането на часовника.

Стаята, в която се намираше, беше удобна, обзаведена с несмелата претенциозност на добрия вкус. В нея имаше само една картина — малко странна черно-бяла рисунка, поставена в рамка между двата прозореца към улицата. Когато погледът й се спря върху нея, Лесли прехапа долната си устна.

— Но това е глупаво! — каза тя на глас.

Който и да беше я видял в този миг, макар че за щастие или за нещастие никой не я видя, щеше да се посмути от потайността в движенията й. Тя се измъкна от леглото по нощница от бяла коприна, поръбена с дантела, изтича до картината и я свали от стената.

Зад нея се видя вратичката на малък кръгъл вграден сейф от матова стомана, каквито се внасяха от Съединените щати. Ключ нямаше отваряше се с буквена комбинация, която беше известна само на производителите и на така наречената Лесли Грант.

Лесли беше затаила дъх — гърдите й едва повдигаха бялата копринена нощница. Тъкмо посегна да набере комбинацията, когато тежки стъпки по стълбището и шум от прибори върху поднос я предупредиха, че госпожа Ракли й носи утринния чай.

Тя постави на мястото й картината и се спусна обратно в леглото. Беше се облегнала в него на изправените възглавници и оправяше косата си, леко-леко поруменяла и задъхана, когато госпожа Ракли отвори вратата.

— Събудихте ли се, госпожице? — зададе обичайния си въпрос госпожа Ракли. — Каква чудесна сутрин. Заповядайте, нося ви чай.

Госпожа Ракли беше едновременно прислужница, готвачка и икономка и бе незаменима за всяка жена, която можеше да понесе прекомерната й грижовност. След като огледа стаята и със задоволство отбеляза, че е чисто и прозорците са отворени, тя се приближи и остави таблата с чая в скута на Лесли. После се отдръпна, постави ръце на кръста си и погледна обекта на своите грижи.

— Никак не изглеждате добре — заяви тя.

— Чувствувам се отлично, госпожо Ракли!

— Никак не изглеждате добре — повтори твърдо икономката и продължи с нежен глас: — Защо не си полежите, а пък аз да ви донеса закуската в леглото?

— Не, не, сега ставам.

— Нищо не ми струва — продължаваше да я изкушава госпожа Ракли.

— Не искам да закусвам в леглото!

Госпожа Ракли сви устни с явно неодобрение. Отново огледа стаята, клатейки глава. Погледът й се спря върху един от столовете, на чиято облегалка бяха преметнати внимателно сгънати черна пола и бял плетен пуловер, а комбинезон, чифт копринени чорапи и колан за жартиери бяха оставени на седалката.

— Ех, и вие! — възкликна госпожа Ракли с тон, който повече би подхождал на столичен полицай. После добави с по-мек глас: — Излизали ли сте снощи, госпожице?

Лесли, която си беше наляла чай и се готвеше да отпие от чашата си, я погледна стреснато.

— Да съм излизала ли?

— Питах ви дали снощи пак сте излизали, след като негова светлост ви доведе с колата от дома на господин Маркам.

— Разбира се, че не.

— Да, но когато се прибрахте снощи от къщата на господин Маркам, носехте тъмнозелената рокля. Съвсем ясно си спомням, че си помислих колко добре изглеждате в нея. А там…

Тя кимна към облегалката на стола, за да посочи черната пола и белия пуловер. В гласа й прозвуча укор.

— Вие сте толкова крехка, госпожице. Само най-малката ми дъщеря беше толкова крехка. Не бива да ги правите тези работи.

— Какви работи?

— Ами да излизате навън — каза двусмислено и упорито госпожа Ракли.

— Но аз не съм излизала! — извика Лесли. За малко да разлее чашата с чай. В очите й просветна странен блясък, който бързо изчезна, но тя се поизчерви. — Не съм излизала, чувате ли? Който казва, че съм излизала, значи лъже!

Госпожа Ракли се смути. Но не това беше причината да не отговори, а фактът, че бе забелязала нещо, което отвлече вниманието й. Тя се наведе през прозореца с такова любопитство, че Лесли се измъкна от леглото, остави подноса на масата и притича до нея.

Недалеч от пътната врата майор Прайс бе застанал на силното слънце и говореше с господин Ърншо, директора на банката.

Майор Прайс беше едър и набит, а директорът на банката беше висок и елегантен. Ърншо беше свалил шапката си и бе изложил на показ лъскавата си смолисточерна коса, сресана на път. Макар че бяха твърде далеч, за да се чуе каквото и да било, беше ясно за наблюдателките, че не си говорят приятелски. И двамата се бяха изпъчили, а майорът май се беше позачервил. Но не тази сцена беше привлякла вниманието на двете жени на прозореца.

От юг, накъдето под прав ъгъл завиваше Галоус Лейн, по главната улица се носеше на колелото си местният полицай.

Бърт Милър караше с такава скорост, каквато рядко преди това бе постигал. И майорът, и Ърншо се обърнаха, за да видят какво става. Когато майор Прайс му махна с ръка за поздрав, той спря толкова рязко, че едва не падна в канавката край пътя.

Последва малка зловеща пантомима, в която полицаят оживено обясняваше нещо. Разказът му очевидно направи впечатление и на двамата слушатели. По едно време майор Прайс се обърна и погледна към къщата на Лесли. Оттам се виждаше пълното му бузесто лице под меката шапка — а той носеше мека шапка само в дните, които посвещаваше на адвокатската си дейност — и зяпналата му от учудване уста.

Разговорът им приключи. Сякаш взел внезапно решение, майор Прайс отвори пътната врата и се отправи по пътеката към къщата.

— А вие сте още по нощница! — назидателно промърмори госпожа Ракли. — Та той може да ви види. Хайде, върнете се в леглото, госпожице. А пък аз ще ви приготвя ваната.

— Не се занимавайте с ваната сега — каза Лесли, но госпожа Ракли всъщност очакваше подобен отговор. Гласът на Лесли не беше много сигурен. — Слезте долу да видите какво става. Кажете на майор Прайс, че ще дойда след половин минута.

Ако трябва да бъдем точни, след по-малко от десет минути Лесли притича на долния етаж напълно облечена, но носеше съвсем различна дреха — нито тъмнозелената рокля, нито черната пола, а костюм. Госпожа Ракли не се виждаше никъде — очевидно майорът я беше отпратил с някоя остра забележка. Самият той стоеше прав в салона и мачкаше шапката си.

Майорът се позакашля.

— Мило момиче — започна той, — току-що говорих с Бърт Милър.

— Да, видях. И какво?

— Съжалявам, мило момиче, нося ти неприятни новини. Сър Харви Гилман е мъртъв.

Салонът беше голям, хладен и мрачен, макар че слънцето влизаше през прозорчето над вратата. В дъното му големият часовник тиктакаше като метроном.

— Не съм го направила нарочно! — извика Лесли. — Не съм стреляла по него нарочно. Това беше случайност. Кълна се!

— Тихо, мило момиче. Недей така!

— Съжалявам, но…

— Не е умрял от раната си — продължи майор Прайс и раздвижи дебелия си врат в меката яка. — Изглежда, че нещастникът снощи се е отровил. Можем ли… можем ли да отидем някъде, за да поговорим?

Лесли безмълвно посочи една врата, откъдето минаха в дългата гостна със зелено боядисани стени и камина, изградена от големи обли камъни. Онемяла от изненада, Лесли се остави да бъде настанена в едно кресло. След това майорът седна срещу нея, постави внимателно шапката си на пода, положи разперените си пръсти на едното си коляно и се наведе напред заговорнически и доброжелателно. Заговори много тихо.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той, за да я поуспокои. — Като твой адвокат… надявам се, че все още ме считаш за твой адвокат.

— Разбира се!

— Ха, така. — Той се наведе напред и я потупа по ръката. — Та като твой адвокат бих искал да поговорим за едно-две дребни неща. Нищо важно — направи той пренебрежителен жест, — но трябва да ги изясним, нали така?

— Значи се е отровил? — като ехо изрече Лесли. Разтърси глава, сякаш така можеше да проясни мислите си, и сълзи се появиха в очите й. — Нищо не разбирам! Защо е трябвало да се трови горкият човек?

— Ами това е един от дребните, но неприятни въпроси в тази история — призна си майорът. — Трупът бил открит тази сутрин от Дик Маркам.

Лесли се изпъна цялата, без да става от креслото.

— От Дик ли?

— Да. Така казва Милър. Изглежда, някой позвънил на Дик по телефона…

— Кой му е позвънил?

— И той не знае. Някакъв шептящ глас. Казал му, доколкото разбрах от Милър — майор Прайс се намръщи, — че нещо много неприятно ще се случи, ако не отиде веднага във вилата на Поуп.

— И после?

— Той се спуснал натам — продължи майорът. — Когато вилата вече се виждала, някой запалил лампата във всекидневната.

Майор Прайс спря за момент, опитвайки се да си представи нещата. Челото му се набръчка, русолявите му вежди се събраха и дори се чуваше как диша.

— Веднага след това някой вдигнал пушка над оградата на имението и стрелял в прозореца на гостната. Не, почакай! Не е така, както си мислиш! Дик се затичал към вилата, а Синтия Дру — след него…

— Синтия Дру ли! А тя какво правела там с него?

Майор Прайс не обърна особено внимание на въпроса й.

— Ами излязла да се поразходи, какво друго? Както и да е! Та те се втурнали към вилата и видели, че куршумът не е ударил сър Харви. Намерили го в едно кресло пред писалището му. Заключил се в стаята си и както изглежда, си инжектирал синилна киселина. Странна история — добави майорът, поклащайки глава със съмнение. — Много странна история. Направо кошмар. Някой стрелял по него по същото време или почти по същото време, когато той се е самоубивал, разбираш ли?

Дълго време никой не проговори.

Лесли не попита нищо. По едно време щеше да каже нещо, но се отказа и само махна с ръка объркана, нервна и отчаяна.

Майор Прайс също изглеждаше притеснен. Покашля се. Погледна вазата с червени рози на масата — единственото ярко цветно петно в мрачната изискана стая с рояла и старите сребърни сервизи, вдигна очи нагоре, после сведе поглед надолу. Най-после събра смелост да зададе въпроса си.

— Виж, мила моя. Не искам да ме разбереш неправилно, но…

— Моля?

— Всъщност и без това мислех да поговоря с теб тази сутрин. Ти беше така любезна да ме упълномощиш да се занимавам с финансовите ти дела още от самото ти идване. Ти не ги разбираш тези неща. Няма и защо да се занимаваш с тях. Пък и не е твоя работа. Но тъй като сега ще се жениш…

Лесли го гледаше още по-объркана и отчаяна.

— Но за какво говорите, боже мой?

— Е, твоят съпруг ще ми поиска сметка, нали? — каза старомодният майор Прайс. — Ще очаква от мене да му предам нещата. И това е естествено. Бизнес!

— Господи, само това не! — възкликна Лесли. — И Дик разбира от тези работи точно колкото и аз. Неговият литературен агент движи всичко както намери за добре. Та Дик дори не знае колко печели!

Майорът беше смутен.

— Във всеки случай — каза той, заобикаляйки отново същността на нещата — бих искал да погледнеш трезво и непредубедено на това, което ще ти кажа. Например… имаш ли живи роднини?

Лесли изведнъж се стегна.

— Защо питате?

— Виждаш ли, аз знам толкова малко за теб. И тъй като бих искал да ти помогна с каквото мога.

— Моля ви, майор Прайс! Престанете да извъртате. Няма ли да ми кажете най-сетне какво ви интересува?

— Добре — каза майорът и пак постави ръце на колената си. — Искам да ми отговориш какво ти каза вчера следобед „гадателят“?

В стаята беше толкова тихо, че метрономното цъкане на големия часовник в салона се чуваше съвсем отчетливо.

— И виж какво, не ми казвай, че ти ги е разправял такива, каквито обикновено се чуват от гадателите — предупреди я майорът. — Не беше така. По дяволите, мила моя, та нали и аз бях там и те видях.

Искам да погледнеш трезво на тези неща, все едно че си външен човек. Както би погледнала жена ми например. Или… или някой друг. Гадателят ти казва нещо, ти си много разтревожена. Дик Маркам се втурва да провери какво те е смутило. Пушката изгърмява — случайно, разбира се — и гадателят се строполява. Е, слава богу, не е тежко ранен…

— Не е тежко ранен ли? — извика Лесли.

— Е-е…, не. — Майорът се почувствува неудобно.

Очите на Лесли зашариха неспокойно из стаята. Тя се опитваше да подреди мислите си, както фокусник подрежда карти. Озадачен израз се появи на лицето й, устните й се разделиха.

— И Дик го е знаел? — извика тя. — Знаел го е! И не ми е казал?

Майорът поклати глава.

— Не, не. Момчето нищо не знаеше.

— Сигурен ли сте?

— Ако си спомняш, Мидълсуърт и аз закарахме сър Харви до тях. Тогава нашият човек ни закле да не издаваме на никого, че раната му е повърхностна. Каза, че това е в интерес на разследването. И тъй като е главен патолог в Министерството на вътрешните работи… с една дума какво можех да направя аз? Не зная какво са казали на Дик Маркам след това, но той не беше наясно със състоянието на сър Харви поне докато аз бях там.

А сега, виж какво става. На нашия човек му е известна някаква голяма тайна, която, изглежда, засяга и теб. Добре! Някой открадва пушка, съвсем същата пушка, и стреля по него през прозореца. В същото време той вероятно се е отровил. Е, как ти се струва?

Лесли облиза устните си.

— Казахте вероятно. Нима има някакво съмнение?

— Според мен — никакво. — Майорът се позасмя и повдигна русолявите си вежди, откривайки простодушния си син поглед. — Трудно се излиза от заключена стая, така че пак да остане заключена, нали? — После отново сниши глас. — Но ако имаш нещо да споделиш с мен, не мислиш ли, че е най-добре да ми го кажеш сега?

Пръстите на Лесли стиснаха облегалките на креслото, сякаш от силата на искреността си тя щеше да полети към него.

— Нямам, какво да ви кажа! Моля ви, повярвайте ми!

— Дори това, което ти каза гадателят?

— Майор Прайс, никога по-рано не съм виждала този човек!

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Това е всичко, което мога да ви кажа!

— Е — промърмори майорът, — тогава…

Пое си дълбоко въздух и примигна няколко пъти. Взе си шапката. Поколеба се, стана и спомена нещо за времето. В напрегнато мълчание Лесли го съпроводи до салона.

— Ще бъда в кантората си, ако имаш нужда от мен — каза майор Прайс.

След като той си тръгна, Лесли стоя дълго време насред салона, кръстосала ръце така, че пръстите на едната стискаха рамото на другата. Безмълвно тя изживяваше голямо объркване, дори страдание.

— Не! — каза тя на глас. — Не, не и не!

Тиктакането на големия часовник глухо отекваше в мозъка й. Погледна го и видя, че е девет без няколко минути. Миризма на пържен бекон, която инак не е неприятна, се носеше откъм кухнята. Госпожа Ракли с нейните нескончаеми въпроси не можеше да бъде далеч.

Лесли изкачи бързо стълбите. Втурна се в спалнята си с невиждащ поглед, затвори вратата след себе си, завъртя ключа и запотена се облегна с лице към нея. Изведнъж се обърна заради нещо, което бе видяла, без да го осъзнае.

Картината я нямаше на стената. Някой я беше свалил и я беше поставил с лице към земята.

Пред сейфа стоеше Синтия Дру, с ръка на диска за комбинацията.

Десетина секунди и двете стояха неподвижно, вперили поглед една в друга. Уханията и шумовете на лятото долитаха през отворените прозорци заедно с трепкащата слънчева светлина. Здравото русокосо и синеоко момиче и по-крехкото момиче с кестенява коса и очи бяха обзети от толкова силни чувства и се гледаха с такова напрежение, че не бяха далеч от истерия.

Гласът на Синтия наруши тишината:

— Искам да знам какво има в този сейф! — каза тя. — И няма да си тръгна, докато не разбера, дори ако трябва да те убия!