Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (19)

XIX

— Моля?

— Не съм съгласен — обясни спокойно доктор Фел, — че обяснението, което дадохте току-що, е единствено възможно.

— Но вашата собствена версия…

— О, не, да ме извините — пресече го много рязко доктор Фел, — но ако се върнете достатъчно назад, струва ми се, ще се съгласите, че това изобщо не беше моята версия.

— Но вие съвсем ясно казахте…

— Казах — гръмна гласът на доктор Фел, — казах, че трябва да обсъдим фактите. Казах, че ако обсъдим фактите, това би било заключението, до което бихме стигнали. Предизвиках Хадли да изкаже някакъв друг извод от така представените ни факти.

— Е? И каква е разликата? Това е едно и също, нали?

— Но също така казах, ако си спомняте — забеляза спокойно доктор Фел — че трябва доста да се постараете, за да повярвате на това.

Странната, неестествена ситуация започна да действува върху нервите на Дик Маркам.

— Какво имате предвид? Какво целите? — настойчиво попита той.

— И аз го попитах — обади се Лесли — и аз го попитах същото тази сутрин!

— Застреляна е Лора Федърс — каза Дик. — Вие звъните на вратата. Казвам ви, че в къщата има убиец, казвам ви, че съм видял убиеца да влиза тук и очаквам поне да изявите желание да направите нещо. Вместо това вие ми казвате, че предпочитате да седнем и да говорим. Повтарям ви, че в къщата има убиец.

— Така ли? — попита доктор Фел.

Едва сега Дик забеляза нещо, от което настръхна. Доктор Фел трудно можеше да бъде разтърсен, но и той беше не по-малко напрегнат, не по-малко възбуден, отколкото беше самият Дик. Дик имаше чувството, че нещо се прокрадва, нещо се спотайва в засада и сега ще последва най-страшният удар, който ще обърне всичко с главата надолу.

— С риск да ми бъде нанесен напълно заслужен побой, ще поставя търпението ви на изпитание още известно време.

— Защо е необходимо да правите това?

— Защото чакам нещо.

— Какво чакате?

Доктор Фел не отговори на въпроса.

— Преди малко вие направихте някои точни и съвсем правилни изводи за клопката в пощата и нейните злощастни последствия — продължи той. — Дали не сте направили и някои други изводи?

Гърлото на Дик беше пресъхнало.

— Струва ми се, че открих как може да се включи осветлението в стая, която е заключена отвътре. — Той разказа какво се бе случило в неговата вила. — Това също ли е било така, докторе?

— О, да. — Доктор Фел показа повишен интерес. — Още веднъж попаднахте в целта. Но хайде, опитайте! — той почука с бастуна си по пода. — След като сте стигнали дотук, не можете ли да се понапънете още малко и да разберете истината — цялата истина — относно убийството на Сам де Вила?

— Не!

— Защо не?

— Защото стаята си остава заключена отвътре, независимо дали някой е пуснал шилинг в електромера отвън.

— Вярно, разбира се. И все пак… — доктор Фел започна да се разсейва. Той изду бузи. — А какво разбрахте за вчерашната разправия между господин Ърншо и майор Прайс? — попита той безцеремонно.

— Това има ли някакво значение, сър?

— От гледна точка на доказателствата — не. Но като насока на мислене — да. Мисля, че има значение.

Дик поклати глава.

— Чух, че е имало разправия между Бил и майор Прайс на стрелбището, защото майорът направил някакъв номер на Бил. Но даже не съм чул за какво е била.

— А пък аз чух — каза доктор Фел. — От лорд Аш. Той ми каза някои много интересни неща… Господин Ърншо май се мисли за голям стрелец?

— Да, точно така.

— Вчера рано следобед той отишъл на стрелбището, за да покаже способностите си пред госпожа Ърншо и още някои други дами. — Доктор Фел се почеса отстрани по носа. — Майор Прайс с най-сериозен вид му подал пушка, заредена с халосни патрони. Господин Ърншо гръмнал шест пъти по мишената, без изобщо да удари по нея.

Доктор Фел гледаше в пода и продължаваше да говори.

— Майор Прайс казал: „Лош късмет, приятелю, днес не си във форма.“ На господин Ърншо му трябвали няколко минути, за да загрее номера. И никак не му станало приятно. Малко след това, спомняте си, нали, господин Ърншо обвини майор Прайс, че е откраднал пушката „Уинчестър 61“ от стрелбището, а пък майорът намекна, че крадецът трябва да е бил господин Ърншо. Не намирате ли, че има нещо доста насочващо във всичко това?

— Не. Не намирам. Майор Прайс винаги си прави такива шегички.

— Тъй! — каза доктор Фел.

— Но ако става въпрос за Бил Ърншо, струва ми се, че той направи най-умното предположение, отнасящо се за заключената стая. Опитах се да ви го предам накратко тази сутрин, но вие не му обърнахте особено внимание.

— Извинете ме, ако съм бил разсеян. Какво предположение направи той?

Дик размаха юмруци във въздуха.

— Кой е стрелял по Сам де Вила с тази проклета пушка почти в същото време, когато Сам е бил отровен — зададе той въпрос най-напред. — Бил предположи — и съм съгласен с него, — че като изключим действителния убиец, човекът, който е стрелял с пушката, е най-важната фигура в случая. Не сте ли съгласен?

— В известен смисъл, да.

— Стрелецът е наблюдавал стаята — упорито продължи Дик, — ясно е видял какво е станало там. Добре! Но вие не се опитахте да откриете кой е той, не зададохте нито един въпрос за него и като че ли дори любопитството ви не се възбужда!

Доктор Фел вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Ето това е ключовият момент в целия случай — заяви той със задоволство. — Това е точката, в която се губи светлината, фигуративно казано. На това място пада мъгла (моля да ме извините, ако ви прозвучи като уводна статия на вестник „Таймс“), мъгла, която обгръща сетивата на всички детективи и те изгубват следата.

Той посочи с бастуна си към Дик.

— Вие ми казвате: „Това е явно нехайство. Защо не се опитвате да откриете човека, който е стрелял с пушката, както се опитвате да откриете убиеца?“ Така е! Да! Но мога да ви отговоря с ръка на сърцето, че това ще бъде напразно изразходване на сили.

Дик се вторачи в него.

— Напразно изразходване на сили? Защо?

— Защото човекът, който е стрелял с пушката, и отровителят, който е причинил смъртта на Де Вила, като му е инжектирал синилна киселина, са едно и също лице.

На вратата отново се позвъни и над главите им се разнесе пронизително дрънчене.

Главата на Дик беше замаяна. Струваше му се, че всичко, което доктор Фел казва, е напълно безсмислено. Във въображението му се появи една картина в стила на евтините трилъри, където всичко е възможно — убиецът изстрелва по Сам де Вила някакъв фантастичен куршум, съдържащ спринцовка със синилна киселина, и тя пробожда ръката на жертвата.

Позвъни се още един път. Лесли избърза да отвори и въпреки че на Дик му се искаше да я хване за ръката и да я задържи, тя се отскубна от него. Отвори вратата и с крайчеца на окото си Дик видя, че е дошъл комисарят Хадли, следователно можеше да успокои своята бдителност. Защото сега го занимаваше една мисъл — да се съсредоточи върху разговора с доктор Фел и да се приближи до обяснението, което усещаше, че съществува, но непрекъснато му убягва.

— Нека да изясним това! — помоли Дик. — Казвате, че убиецът…?

Доктор Фел прояви търпение.

— Убиецът е причинил смъртта на Сам де Вила, като му е поставил инжекцията със синилна киселина в ръката.

— В гостната ли?

— Да. В гостната.

— А после?

— После убиецът се е измъкнал от стаята…

— И след него всичко е било затворено и заключено.

— Да. Точно така.

— Но как?

— И до това ще стигнем — каза невъзмутимо доктор Фел. — Искам просто да следвате ходовете на тази неуловима персона. Убиецът инжектира киселината, от която Де Вила изпада в безсъзнание почти веднага, но животът го напуска след две-три минути. След това убиецът напуска стаята…

(Затворени прозорци. Заключени и залостени врати.)

— … и от преддверието се обажда по телефона, за да ви повика. Убиецът изчаква, докато се появите, и пуска един шилинг в електромера, така че да се включи осветлението в гостната. След като си осигурява добро осветление, за да може да вижда, убиецът изтичва през ливадата, скрива се зад оградата и с откраднатия „Уинчестър 61“ стреля по прозореца.

— Към мъртвеца?

— Към мъртвеца или към умиращия, да.

— Въпреки че стаята е била вече заключена отвътре?

— Да.

— Но защо?

— Защото иначе целият план би пропаднал — отговори доктор Фел.

— Е-е-хей! — разнесе се сърдит глас, който от няколко секунди се опитваше да привлече вниманието им. Дик го усети едва сега.

Комисарят Хадли влезе в столовата. Чуха го да казва през рамо: „Не се отдалечавай“, преди да затвори вратата зад себе си. Изпод бомбето му се виждаше мрачно и сурово лице и дори малко пребледняло, от което Дик се изплаши още повече. Хадли събра големите си ръце и започна да пука със ставите на пръстите си.

— Фел, вие да не сте изгубили разсъдъка си? — запита той предразнял.

Доктор Фел беше отправил такъв хипнотичен поглед към Дик Маркам, с какъвто предната вечер го бе фиксирал самозваният сър Харви Гилман.

— Очаквах ви да дойдете на местопроизшествието — започна Хадли. — Дойдох тук, за да разбера какво, по дяволите, става с вас. И слава богу, че дойдох. — Лицето му не беше толкова бледо, по-скоро имаше някакъв зловещ сивкав оттенък. — Защото откривам…

— Изчакайте, Хадли — бързо се обърна доктор Фел. — За бога, почакайте още.

— Какво искате да кажете с това „изчакайте“? Милър ми каза…

Доктор Фел се изправи на крака и с жест прикани към спокойствие и въздържаност. Изглежда, искаше му се да не обръща внимание на Хадли, да го пропъди, да покаже, че за него Хадли едва ли не е престанал да съществува. Продължи да говори на Дик Маркам.

— Когато влязох тук, забелязах… ъ-ъ…, че е малко горещо — каза той. — Да. Горещо беше. Разтворих завесите на тези прозорци. Но не това беше главната причина, поради която дръпнах пердетата от прозорците, които, както виждате, са отворени. Моля, разгледайте прозорците!

Въпреки че доктор Фел говореше гръмогласно и бързо, Дик беше убеден, че той не изпитва ни най-малък интерес към прозорците. Говореше, сякаш му е все едно кой го слуша, говореше, сякаш иска да изчерпи темата прозорци, оставяше гласа си да се лее, готов да подхване каквато и да било тема, стига да стане предмет на разговор.

— Разгледахте ли прозорците? — настоя пак той.

— Вижте! — изръмжа Хадли.

— Какво им има на прозорците? — попита Дик.

Трите гласа се насложиха гръмко и едновременно.

— Както виждате, те са обикновени прозорци, които се вдигат нагоре. Каквито навярно и вие, и Хадли, и аз имаме по домовете си. Този тук е отворен, но аз го свалям… така.

Прозорецът шумно се удари в рамката.

— Когато прозорецът всъщност не е заключен, както е сега, виждате, че дръжката лежи успоредно на стъклото и на черчевето и е обърната надясно. Но представете си, драги младежо, че искам да заключа прозореца?

Точно в този момент Дик забеляза, че Лесли Грант не е в стаята.

Не се беше върнала, не беше влязла заедно с Хадли. А комисарят — суров, мрачен, с посивяло лице — стоеше като човек, който се готви да се сбори с дявола. Едно внезапно подозрение, което Дик си мислеше, че успешно е преодолял, завладя съзнанието му…

— Доктор Фел, къде е Лесли? — попита той.

Доктор Фел се направи, че не е чул. Може и да не го беше чул.

— Представете си, драги младежо, че искам да заключа прозореца. Хващам металната дръжка, с която се затваря. Завъртам я към мен и наляво. Ето тъй! Езичето влиза в леглото си, дръжката сочи право към мен под прав ъгъл с черчевето — и прозорецът е заключен.

— Доктор Фел, къде е Лесли?

— Забелязвате ли, драги младежо, че дръжката сочи право към мен? И следователно…

Той замълча, защото беше безсмислено да продължава. За последен път в този случай, но ясно и тревожно, така че цялата къща се разтърси, се разнесе гърмеж от огнестрелно оръжие.

Доктор Фел, чието едро червено лице придобиваше нереални измерения в гладката повърхност на черното стъкло на прозореца, не се обърна. И тримата мъже останаха секунда-две като парализирани. После Дик бавно вдигна очи към тавана.

Той знаеше откъде идва гърмежът. Беше се разнесъл от спалнята на Лесли, точно над тях.

— Пълен идиот! — изкрещя Хадли. Той се вторачи в доктор Фел и нещо повече от подозрение се появи в очите му. — Вие сте допуснали това нарочно!

Гласът на доктор Фел се чу приглушено, отразен от стъклото на прозореца.

— Да. Допуснах го. Истина е.

— Самоубийство?

— Така ми се струва. Нямаше друг изход, разбирате.

— Не! — изкрещя Дик Маркам. — Не!

Той не беше сигурен дали може да се движи, защото краката му сякаш бяха омекнали, а дори не можеше да разчита на зрението си. Образът на Лесли, представата за кафявите й очи, мисълта за Лесли и за това колко много я обича и ще я обича, докато — в съзнанието му се появи всеизвестната фраза от брачната церемония — смъртта ги раздели, всичко това се впи в съзнанието му, доведе го до границата на безумието, изопна нервите му, сякаш беше попаднал във водовъртеж, от който няма измъкване.

В един миг си даде сметка, че тича към вратата.

Хадли също се беше затичал натам, те се блъснаха един в друг тъкмо когато Хадли я беше отворил, но действията им се извършваха с такова усещане за нереалност, че Дик дори не чу какво му каза комисарят.

Преддверието беше силно осветено. Бърт Милър, изненадващо бърз за размерите си, вече беше стигнал до стълбите в задната част. Стъпките му не се чуваха по пътеката на стълбището, а може би Дик Маркам не ги чуваше.

В полусън, заслепен от цветни петна и светлина, той се втурна подир Хадли нагоре по стълбите. Бърт Милър вече стоеше зяпнал пред затворената врата на спалнята на Лесли. И Милър, и Хадли заговориха тихо.

— Вратата е заключена, сър.

— Разбий я тогава!

— Не знам, сър, дали бива да…

— Разбий я! Това е заповед!

Вратата беше тънка. Милър отстъпи назад и разпери широките си рамене. Но после поогледа вратата и явно измисли нещо по-добро. Зае поза на футболист за изпълнение на начален удар, а Дик Маркам се извърна. Когато подметката на Милъровата обувка, номер 45, удари вратата точно под топката на бравата, Дик не чу нищо.

Защото бавно и тежко доктор Фел се тътреше задъхан нагоре по стълбите и на всяко стъпало прехвърляше тежестта си върху бастуна. А пред него припкаше Лесли Грант.

Лесли рязко спря най-горе на стълбата с ръка върху колонката на перилата. Очите й се бяха разширили.

— Дик! — извика тя. — Какво става с теб, за бога?

Праас! — за втори път се чу подметката на Милър по вратата.

— Какво става с теб, Дик! Защо ме гледаш така?

Праас! — изтрещя отново подметката.

Доктор Фел беше изкачил с усилие последните няколко стъпала и се беше спрял, за да си поеме дъх, когато единствен проумя за какво си мислеше Дик. Очите на доктор Фел престанаха да блуждаят, съсредоточеният му поглед се премести от Лесли към Дик Маркам и обратно. Устата му зина под тънките мустачки и главата му така се отпусна назад, че се появи още една гънка на гушата му.

— Господи, боже мой, драги ми приятелю! — възкликна той с тревога в гласа, която подобаваше на този Гаргантюа. — Нима сте си мислили… не ви ли е идвало наум, че…

Праас! — за последен път се чу удар от обувката на Милър. Езичето се освободи, тънката врата се изметна, отвори се и се блъсна в стената, като отскочи с такава сила, че долната й панта се измъкна от касата.

Дик не отговори на доктор Фел. Прегърна Лесли и я стисна толкова силно, че тя извика, защото не можеше да си поеме дъх.

Чу се скърцането от обувките на доктор Фел, който отиде при Хадли до разбитата врата.

Хадли, Милър и доктор Фел погледнаха в спалнята. Вътре беше светло и те забелязаха прозрачния облак от барутен дим, който мина покрай трите им вторачени лица. Доктор Фел се обърна назад в салончето и дъските на пода отново проскърцаха.

— Хайде, идете да погледнете — каза той. — Лежи почти на същото място, където сте намерили припадналата Синтия Дру…

Гласът на Дик се възвърна.

— Синтия? Значи все пак е била Синтия?

— О, господи, не! — отвърна доктор Фел.

След като го погледна искрено изненадан, че такава мисъл е могла изобщо да му хрумне, доктор Фел сложи ръка на рамото на Дик. Привлече го към вратата, откъдето струеше силна светлина, а Хадли и Милър им направиха път. Доктор Фел направи знак на Дик да влезе.

Спалнята беше изящна и чиста, завесите бяха събрани в края на прозорците, за да влиза полъхът на лятната вечер, всичко беше подредено, като изключим проснатата фигура пред леглото, всичко беше прибрано, като изключим автоматичния пистолет, калибър 38, изпуснат до нея, всичко беше на място, като изключим разрастващото се петно на гърдите на човешкото същество, чиито дробове просвирваха, за да си поемат дъх.

— Това е единственият човек, който би могъл да извърши и двете убийства — доктор Хю Мидълсуърт.