Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово (23)

23

Утрото беше студено и мъгливо. Авакум облече зимния си пуловер и се поразмисли: какво да предпочете — якето си или шлифера? Якето беше по-удобно, но той избра шлифера — тази дреха, ушита със секретни и дълбоки вътрешни джобове, побираше всичко, каквото му беше най-необходимо: лупата, няколко универсални ключа, електрическо фенерче, петметрово въже с кука, козметическа кутийка, бинт и очила.

Балабаница беше излязла.

Като отваряше вратницата, той се усмихна. „Като мляко съм беличка, като грозде съм черничка, като вино съм червена“ — спомни си песента и отново се усмихна. А в сърцето си — сам не знаеше защо — изпитваше някаква смътна, дълбока утаена жал.

Тази сутрин бай Марко Крумов го нагости с две варени яйца и бучка сирене. Заприказваха се за квартирите на геолозите. После, когато Авакум бръкна, за да извади пари, мустакатият метр д’отел махна пренебрежително с ръка.

— Слушай, момко — каза му той, — защо трябва да се безпокоиш всеки път и мен да затрудняваш? Ние с твоите приятели имаме такваз практика тук: всеки предплаща в началото на месеца по една стотачка, пък аз му давам тефтерченце. Той си записва ката ден консумацията, а когато дойде тридесето число, аз му правя хесапа^[1], ако е наддал пари — връщам му, ако ми е длъжен — вземам разликата от стоте лева нагоре. Хем за него удобно, хем мене улеснява. Щеш ли да се уговориме и с тебе на тез начала?

Авакум повдигна рамене. Беше му все едно.

Бай Марко извади изпод тезгяха няколко тефтерчета и му ги подаде. Това бяха най-прости тефтерчета, с листа, разграфени на квадратчета. Върху корицата на първото, което Авакум разтвори, беше написано с химически молив: „Кап. М. Калудиев“. Половината от страниците му бяха изпълнени с нечетлив аптекарски почерк. Второто тефтерче беше на Кузман Наумов. Този мрачен и затворен човек пишеше едро, красиво, със закръглени букви, като истински артист в калиграфията. „Да му се не надяваш“ — помисли Авакум. Третото тефтерче принадлежеше на Ичеренски. Неговата силна ръка пишеше четливо, но буквите бяха дребни, приличаха на мъниста. Всеки ред в това тефтерче напомняше конец, нанизан с най-мъничките синци, каквито можеха да се намерят в някой селски дюкян. „Иди, че гадай характера според почерците“ — усмихна се Авакум и захвърли тефтерчетата върху тезгяха.

Той остави предплатата, за която бай Марко беше отворил дума, попита го за къщата на плетачката и излезе навън. Ръмеше студен, почти невидим дъждец.

Плетачката Мария живееше над Илязовия дом, отвъд пустото място, което отделяше централната част на селото от Горната махала. Това пусто място, на места изгърбено, на места издълбано от плитки долове, беше цялото покрито с ниски храсталаци и магарешки тръни. Пресичаха го няколко криволичещи пътеки, но сравнително най-права и най-удобна беше пътеката, която минаваше покрай къщата на плетачката. Тя свиваше стръмно на юг и излизаше на мекия път, дето водеше за село Лъките и избикаляше Змеица откъм гърба.

Къщата, в която живееше плетачката Мария, беше ниска, като повечето момчиловски къщи, кирпичена и с плочест покрив, но белосана с вар, чиста и с филени перденца на прозорците. Сред дворчето й имаше една клонеста круша с широка скамейка под нея, а около къщата — няколко лехички със здравец и къдрави гергини.

Авакум почука на вратата, почука още веднъж, никой не му отвори. Като се върна на пътеката, една възрастна жена подаде глава иззад съседния плет, погледа го недоверчиво и намръщено му обясни, че плетачката е отишла да вземе млякото си и че ще се върне в къщи най-рано след половин час.

Авакум отново мина през пустото място, постоя на височинката, откъдето Методи беше скочил в Илязовия двор, и тогава забеляза, че пред пункта беше настъпило едно необичайно оживление. Той заобиколи оградата и влезе в двора, както си му беше редът, през главната порта.

Под огромния бряст стояха две кротки мулета и геолозите ги товареха с най-различен багаж. Всъщност с тази работа се занимаваха Ичеренски и капитанът, а Кузман Наумов стоеше малко настрана, пушеше и разсеяно гледаше в краката си. Старшината Георги и мулетарят свързваха с въжета един продълговат денк.

— За къде се стягате, приятели? — попита ги Авакум с учуден и малко натъжен глас. — Ако не ме лъжат очите ми, вие като че ли се готвите за далечен път?

— Как пък позна! — ухили се капитанът и побутна фуражката си към тила.

Ичеренски сякаш не беше забелязал присъствието на Авакум. Той ровеше в една торба и лицето му имаше много съсредоточен вид.

— Заминаваме, любезни! — засмя се капитанът и посочи с ръка към юг. — Дългът ни зове, както виждаш, за нови подвизи в полето на мирния труд.

— Ще видиш ти едни подвизи! — закани му се с пръст Ичеренски. — Защо си забравил крачкомера?

Капитанът изтича за крачкомера и тогава Ичеренски изви глава към Авакум. Той не каза нищо, а се взря в очите му и мълчеше.

— Надалеч ли ще пътувате? — попита Авакум.

— Добре ще е да не задаваш неудобни въпроси — отвърна глухо Ичеренски. — И да не любопитствуваш за неща, които нямат връзка с работата, заради която си изпратен тук.

— О — каза Авакум и се усмихна. — Та аз тъкмо във връзка с работата си питам. Вие сигурно ще пътешествувате из местности, които и мен интересуват.

— То си е наша работа къде ще пътешествуваме — намръщи се Ичеренски. И го изгледа изпод вежди: — Не си пъхай носа, където не трябва. Ти имаше този навик, а това е лошо. Току-виж, че си останал без нос!

Тук, на двора, той не приличаше никак на оня Ичеренски от Илчовата механа.

— Да ме пази господ! — каза Авакум. — Аз държа много на своя нос. Изобщо аз имам много добро мнение за него. Благодаря за добрия съвет!

Той допря с ръка каскета си, кимна на Кузман и тръгна да си върви.

Пътем попита старшината:

— Ваша милост ли ще командува обоза?

— Отде-накъде! — разпери ръце Георги.

— Много добре — усмихна му се Авакум. — Времето е влажно, не е твърде подходящо за дълъг път.

Ситният дъждец продължаваше все така тихичко да ръми.

Авакум тръгна по пътя за Лъките, после сви наляво и се изкачи върху едно от многото ниски хълмчета, които образуваха подстъпите към Змеица. Той се сгуши сред храсталаците, извади луличката си и запуши.

След около един час по пътя се зададе керванът на геолозите. Най-напред крачеше майорът. Следваха го Ичеренски и капитанът — те вървяха рамо до рамо. Подире им щракаха с равномерна стъпка двете мулета. Ариергардът се състоеше от Кузман Наумов и мулетаря.

Когато керванът навлезе в завоя и се затули от хълмовете, Авакум се изправи, стоя замислен някое време, после се обърна на запад и започна бързо да си проправя път сред храсталаците. Както и очакваше, след десетина минути той излезе на широката пътека и като тръгна по нея, скоро се намери пред малката къщичка на плетачката Мария.

Плетачката Мария беше крехко създание, синеоко, миловидно, със слаби рамене и тъжни очи. Тя се усмихваше стеснително и някак печално с малките си устица, държеше главата си наведена встрани и много приличаше на ония не особено здрави русокоси куклички, които подаряват на малките момиченца за игра.

Тя стоеше пред прага на бялата къща, слушаше Авакум, отговаряше на въпросите му с тих и топъл глас и смутено поглеждаше към съседния двор.

— Изглежда, че тази ваша съседка проявява голямо любопитство към клиентите ви? — попита я Авакум, като спокойно пълнеше луличката си.

Тя не отговори, а само наведе глава.

— Научих се, че вие плетете чудесни ръкавици — каза Авакум. — Моята работа е такава, че аз повечето време скитам навън. Затова съм дошъл при вас да ми изплетете в най-скоро време едни хубави ръкавици. Може ли?

— Може — отвърна плетачката. — Но трябва да си донесете прежда.

— А нима вие нямате прежда? — учуди се Авакум.

Тя поклати глава.

— Това е много неприятно — въздъхна Авакум и поднесе кибритката към лулата си. — Жалко. Аз видях едни ръкавици от синя прежда, ваше производство, и те много ми харесаха. Аз исках да ми изплетете точно такива ръкавици — от синя прежда.

— Сега нямам такава прежда — каза плетачката.

— Че кога пък сте я свършили толкова бързо! — възропта Авакум. — Преди няколко дни сте имали, а сега нямате!

По челото й се появиха бръчки, тя погледна ръцете си — те бяха малки и костеливи — и сдържано въздъхна.

— Не е било преди няколко дни — каза тя. — Синя прежда имах отдавна — през лятото. И много малко. Пазех я за себе си.

— Разбирам — каза Авакум. — Вие сте синеока и синият цвят ви отива. Трябвало е да задържите тази прежда за себе си, а на този…

Той потърка челото си и махна с ръка:

— … Ето че му забравих вече името!

— Кузман Наумов — помогна му тя.

Авакум всмукна дълбоко от лулата си и помълча.

— Кузман Наумов — повтори той. — Така. Късметлия човек! Че защо не му изплетохте ръкавици от друга прежда?

— Защото нямах друга, а той много бързаше.

Тя помръдна с рамене и погледна към вратата.

— Много съжалявам — каза Авакум. Той се усмихна: — Простете ми, че се забъбрих и ви задържах.

Бледите й страни пламнаха в руменина.

Преди да излезе от вратничката, той рязко се обърна и посочи широката скамейка под крушата:

— Тук вашият добър познат, бедният даскал Методи, си е почивал през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, нали?

Плетачката замря на мястото си, сякаш изведнъж се беше вцепенила.

— Не се плашете — каза меко Авакум. — Аз съм негов приятел и той ми е доверил някои неща.

И бързо се измъкна навън.

Но едва направи няколко крачки, почувствува в сърцето си остра жалост — тя бодеше като лютив трън, разливаше се като огненица по цялото му тяло. Сякаш влачеше букаи на краката си.

Бързо се върна, бутна портичката и много се зарадва, като видя жената да стои все още насред двора.

— Забравих нещо — каза Авакум, като я доближи.

Той бръкна в бездънната подплата на своя шлифер и извади оттам една красива самописка със златно перо и рубинче на капачката. Тя му беше сломен от Съветския съюз, където беше ходил преди две години на специализация.

— Тази писалка — каза Авакум — изпраща даскал Методи на вашето момиченце. Да си пише с нея домашните упражнения.

Жената пое писалката и макар че се силеше да изглежда спокойна, в ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.

— Вие не се тревожете — каза й Авакум. — Вярвайте в добрия край на тази голяма неприятност. Може би той ще се завърне на село, преди да падне първият сняг.

Сетне, като слизаше по пътечката, той не усещаше вече онези букаи на краката си. Разбира се, това беше една сантиментална постъпка и той се свенеше от слабостта си и се мръщеше, Но му беше по-леко, дори му идеше да си подсвирне с уста.