Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово (24)

24

Къщата на дядо Манаси се намираше в западния край на селото, близо до пътя, който свързваше Момчилово с шосето за Пловдив. Отпреде й се простираше широка поляна, а селището зад нея граничеше със зелената борова гора на планината.

Дядо Манаси живееше от дълги години сам, защото беше вдовец, а единственият му син отиде на работа в Кърджали и там се задоми. Той прекарваше повечето време на кооперативния пчелин, където наглеждаше кошерите и спеше в една плетена колибка, а в къщи си идеше веднъж в седмицата, за да си вземе туй-онуй и да се преоблече.

Къщичката беше малка, вехта, схлупена. Имаше оджак и соба — една ниска стая със землен под и тясно зарешетено прозорче, което надничаше към ширналата се пред къщата поляна. В собата живееше Кузман Наумов Христофоров, а старецът, колчем си дохождаше на село, спеше върху тесен миндерлък край огнището.

Въпреки че нямаше опасност да бъде забелязан, защото къщата беше усамотена и времето мъгливо, Авакум се прехвърли в двора на дядо Манаси откъм мрачните и гъсти сенки на боровата гора. Не стана нужда да насилва бравата — беше достатъчно едно повдигане и придърпване, за да излезе езичето на ключалката от ръждясалата скоба.

Той притвори тихичко вратата и някое време стоя неподвижен, за да привикнат очите му с разредената тъмнина. Вътре миришеше на влажна земя и на борина. Миндерът, покрит с няколко ката черги, и облият сандък, който сигурно служеше за дрешник на стареца — това беше всичката покъщнина в тази част на дома. Около полиците се виеха гъсти, почернели паяжини и тук-там се виждаше по някоя пръстена паница или окадено гърне.

Срещу огнището зееше отворена врата. Всъщност оттам идеше малкото виделина, която осветляваше оджака. Авакум прекрачи високия праг и се огледа. Като знаеше занемарената външност на инженера, той очакваше да види квартирата му потънала в мръсотия и безпорядък, а тук всичко беше строго и по военному подредено: подът — изметен образцово, сивото одеяло върху кревата — опънато без нито една гънчица, масата — покрита с чист зелен картон. Дрехите на инженера бяха окачени на желязна кука, забита дълбоко в стената.

Че сините ръкавици не бяха тук — в това Авакум беше напълно сигурен. Но той имаше за свое желязно правило да гони целта докрай дори когато процентът на вероятността изглеждаше нищожен като ечемичено зърно. В момента сините ръкавици бяха наистина главната следа, но опитът го беше научил на мъдрост: до голямата вода може да се стигне, като се върви по течението и на най-малките рекички.

Най-напред той прегледа масата. Това беше една проста дъсчена маса без чекмеджета. Нямаше нищо отгоре й, освен една рендосана дъсчица, върху която стърчеше подострен пирон. На това шило бяха нанизани най-различни книжа.

Авакум извади книжата, наведе се над тях и започна внимателно да ги разглежда: една педантична документация от командировъчни заповеди, разписки за наем, касиерски фишове за получена заплата — всичко на Кузманово име (с изключение на разписките за платения наем), с нечетливи подписи и държавни печати. Документите бяха подредени по дати — от началото на април до края на септември.

Той извади фенерчето си, запали крушката и прекара всяко листче поотделно над светещата лупа. Този пръв примитивен анализ на хартията не показа нищо, което от пръв поглед да изглежда засекретено с тайнопис. Авакум наниза документите така, както инженерът ги беше подредил.

Сетне погледна под дюшека и възглавниците, надникна под кревата. Пак се върна към възглавниците и дюшека и внимателно ги опипа.

Оставаше му да прегледа дрехите. В джобовете им намери само няколко кибритени клечки и семки от слънчоглед. И едни очила против слънце, които извади от лявото горно джобче на спортното му сако.

Нямаше нищо особено в тия очила. Но Авакум ги подържа в ръцете си и се позамисли. Стъклата — и най-вече към рамките — бяха плътно покрити с белезникав прашец. Той ги разгледа през лупата си — прашецът се състоеше от твърди зърнести частички, споени едни с други в една обща маса.

В Момчилово и около Момчилово пътищата бяха меки, следователно и пепелта, която се образуваше по тях, беше от землен произход. Такава пепел прави тънка, но гладка коричка върху стъклата, когато те са овлажнени от потта, която се събира покрай орбитите на очите.

Зърнестата коричка върху стъклата на инженера се състоеше от почти микроскопични каменни частички. С такива частички са покрити шосетата, настлани с чакъл или паваж.

Когато човек се движи пешком, по очилата му се полепват незначително количество частички. Когато се движи с колело или мотоциклет, полепналите частички се увеличават неколкократно. Ако времето е студено, те се напластяват в тънка коричка, ако е топло — в по-плътна.

И така Авакум прочете върху очилата, че инженерът е пътувал през топлото време с колело или мотоциклет по пътища, които са настлани с чакъл или паваж.

Преди да постави очилата на мястото им, той отново бръкна в джобчето — този път обаче не напипа кибритки или слънчогледови семки, а някаква тънка прегъната хартийка.

Това беше квитанция за бензин. На педанта му беше свидно да хвърли на боклука дори един такъв нищожен документ.

Авакум разгъна квитанцията с разтуптяно сърце. Тя беше издадена от дежурна пловдивска бензиностанция на двадесет и втори срещу двадесет и трети август.

Тази „рекичка“ водеше наистина към голяма вода!

Той преписа квитанцията и без да се бави нито секунда повече в мрачната къща, изскочи навън.

 

 

По-нататък събитията се развиха така.

Повика по телефона — от канцеларията на стопанството — Смолянското окръжно управление и поръча да му изпратят тозчас и с най-голяма бързина един по-мощен мотоциклет. А сам тръгна по пътя, който водеше за село Лъките.

Мотоциклетът го засрещна току пред селото. Поръча на моториста да поиска от управлението някакво превозно средство, за да се завърне в Смолян, сетне обкрачи седлото и полетя по пътя, който водеше към шосето за Пловдив.

Беше десет часът преди обяд.

Все така ръмеше невидимият дъждец. Над хълмовете и над горите пълзеше ниска бяла мъгла.

Машината гълташе километрите с лудешка бързина. И само едно чувство изпълваше Авакум: страхът да не се подхлъзне в някой от острите завои.

В Пловдив пристигна малко следобед. Той намери бензиностанцията, показа на касиерката номера на Кузмановата квитанция и поиска да му каже приблизително в колко часа е издадена. Касиерката прелисти квитанционната книга — оказа се, че беше издала тази квитанция малко време след като бе поела дежурството в станцията.

— Клиентът е получил бензин в един часа и двадесет минути след полунощ — каза тя.

Авакум й поблагодари.

Излезе на улицата почти зашеметен: щом като Кузман Наумов е получил бензин в един часа и двадесет минути след полунощ — той е пристигнал в Момчилово не по-рано от четири часа сутринта. Почти два часа след произшествието в Илязовия двор.

Разбира се, Кузман Наумов и авторът на престъплението не бяха едно и също лице.

Но сините ръкавици? Нали Кузман беше получил от плетачката сините ръкавици? И нали косъмчетата от тия сини ръкавици той намери върху перваза на разбития Илязов прозорец?

Авакум отведе мотора по-далеч от станцията, запали цигара и дълго мисли.

После забеляза, че стои срещу витрината на един бръснарски салон. Влезе в салона и докато бръснарят се занимаваше с лицето му, той все продължаваше да мисли за Кузман Наумов и за сините ръкавици.

По едно време се усмихна.

— Доволен ли сте? — попита го бръснарят, като чистеше с четка сакото му.

— Много — каза весело Авакум.

След няколко минути той беше в окръжното управление. Повика един лейтенант и му заръча да иде в хотел „Тримонциум“, да прегледа адресните карти от двадесет и втори август и да му съобщи по телефона дали лицето Боян Ичеренски е нощувало в, хотела.

Подир половин час лейтенантът позвъни:

— Лицето, което ви интересува, е получило стая № 207 и е напуснало стаята неизвестно в колко часа на двадесет и втори срещу двадесет и трети август.

— Отлично! — каза Авакум. — Донесете ми адресната му карта, но заедно с всички други адресни карти — нали разбирате защо?

Когато дежурният лейтенант измъкна от огромната купчина картата, която го интересуваше, и му я подаде, Авакум кимна с глава: адресната карта на Боян Ичеренски беше попълнена от ръката на Кузман Наумов. Той позна тутакси почерка му — едър, закръглен, почерк на калиграф!

Само за двадесет минути от София съобщиха серията и номера на Бояновия паспорт. Данните напълно съвпадаха с това, което беше написано върху адресната карта.

Авакум поблагодари на лейтенанта и го изпрати с картите обратно в хотела.

Сега той прекрасно знаеше, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август Кузман Наумов беше осигурил безспорно алиби на Боян Ичеренски. Боян Ичеренски е имал фалшив паспорт — на свое име и със своите данни, но със снимката на Кузман Наумов Христофоров.

Преди да излезе, Авакум помоли Смолянското управление да повика — уж за някаква справка — двамата старшини, които пазеха Илязовия дом, и на тяхно място да изпрати други. Новите двама трябваше да го пускат по всяко време в пункта. Той съобщи пропускателната парола и затвори телефона.

Сетне порови в картотеката на адресното бюро, записа си един адрес и към два часа следобед напусна управлението.

 

 

Къщата която търсеше, се намираше в средата на уличката, която минаваше зад градския народен театър. Тя беше двуетажна, масивна, строена в полубароков стил, с щори на прозорците и корнизи под двата балкона.

Отвори му възрастна жена, облечена в тъмен пеньоар, със слабо деликатно лице, което въпреки бръчките беше запазило следи на отдавнашна, заличена от годините хубост.

— Госпожа Ичеренска ли? — запита възрастната жена. Тя помълча миг-два и пак запита: — А кой я търси?

— Колега на мъжа й — отговори усмихнато Авакум.

Тя го покани в един малък хол, облицован с червено дърво и с гипсови орнаменти на тавана. Това красиво помещение беше претъпкано с овехтели мебели, изглеждаше занемарено и остаряло като възрастната жена.

— Аз съм леля на госпожа Ичеренска — каза жената. — Тук, на този етаж, живеят нашите квартиранти, а ние сме се сгъстили горе на втория етаж.

Тя му показа една вита вътрешна стълба, изработена също от червено дърво, с колонки и полирани перила.

Стъпалата, покрити с изтъркана и скъсана на места червена плюшена пътека, скърцаха — и както се стори на Авакум — сдържано и с някакво подчертано и благородно достойнство.

Лелята на Ичеренска въведе Авакум в гостната стая, помоли го да седне и обеща да извика веднага племенницата си, която не очаквала гости и затова била неглиже.

Гостната, както холът на първия етаж, беше също отрупана с най-разнообразни мебели, някои от които, като кръглата масичка с кафяви крачета и плюшеното кресло на колелца, носеха печата на закъснелия барок от началото на века.

От съседната стая се чуваха звънки детски гласове.

След около десетина минути в гостната влезе съпругата на Боян Ичеренски. Тя беше висока жена, стройна, на около тридесет години, със силно изрусени коси и с плътни, прясно начервени устни. Лицето й беше удивително бяло, хубаво, с мек и като че ли повехнал израз, като у човек, който малко спи през нощните часове. Носеше кафява рокля, украсена на гърдите със златен клипс.

Тя подаде ръка и Авакум много сръчно я целуна.

— Нося ви горещи поздрави от вашия съпруг — каза Авакум, като галантно притегли до нея един плетен виенски стол. — И хиляди опечалени извинения за това, че утре няма да има удоволствието да се срещне с вас.

— Така ли? — каза Ичеренска с едно ужасно и неочаквано безразличие в гласа си. Тя седна на стола и леко повдигна раменете си: — Много съжалявам.

Но и съжалението беше изречено със същия студен и безразличен глас.

Авакум погледна в очите й и ако не беше навикът му да посреща със спокойствие и най-неочакваните изненади, насмалко щеше да възкликне от учудване. Тя имаше очите на Ичеренски — дълги, продълговати, с кафяви отсенки в жълтия цвят. В тоя миг те бяха повече кафяви, отколкото жълти.

Авакум извади цигарите си, предложи й и тя не отказа. Като поднасяше кибритката до папиросата й, той забеляза, че показалецът и средният й пръст бяха пожълтели от тютюна.

Тя не запита защо мъжът й няма да дойде. Всмукваше дълбоко от цигарата си и мълчеше.

— Нашите геолози получиха срочна задача и заминаха в планината — каза Авакум, като всякак се стараеше да изглежда весел. — И аз съм на командировка в Момчилово, но със съвсем друга задача — проучвам историческото минало на този интересен край. Вероятно вие отскачате често до Момчилово, нали?

— Напротив — поклати глава Ичеренска. — Нито веднъж не съм ходила във вашето Момчилово. — И като издуха дима от цигарата си, допълни: — Нито пък имам желание да ходя.

— Губите — усмихна се Авакум. — Момчиловският пейзаж е много интересен. Пък и в ония краища някога се е подвизавал Момчил — нали си спомняте от историята този чуден герой? Столицата му е била на юг, в равнината, но неговата истинска крепост сигурно ще да е била непристъпният Карабаир. Аз се надявам да открия някакви следи. Но вие не обичате планината и това е лошо.

— Лошо е — кимна Ичеренска.

— И вашият брат ли не обича планината?

Веждите й трепнаха, тя погледна встрани.

— Нямам брат — каза тя.

Помълчаха. После Авакум се усмихна:

— Поне в децата си трябва да възпитате любов към природата — каза той.

И погледна в очите й. Зениците им изведнъж се разшириха, сякаш бяха съгледали нещо кошмарно пред себе си. Тя отдръпна главата си назад, сякаш се пазеше от удар.

— Нямам деца — прошепна тя.

— Гражданко Виктория — Авакум се позапъна, — как беше бащиното ви име? Прощавайте, но аз обичам да назовавам жените с бащиното им име.

— Стефанова Стратева — усмихна се за пръв път Ичеренска.

— Гражданко Виктория Стефанова Стратева — каза тържествено Авакум, — добър е господ, не се отчайвайте, вие сте още толкоз млада! Сигурно ще имате половин дузина деца!

Тя потрепна с рамене и отново се умълча.

Авакум се изправи.

— Ще имате ли някакво специално поръчение за вашия съпруг?

— Нямам — прошепна Ичеренска.

Като си вземаше сбогом, той отново й целуна ръка, засмя се, макар и да чувствуваше, че нещо невидимо го стяга за гърлото, а в ушите му като да ручеше водопад.

Той подгони машината към управлението, а когато стигна — помоли веднага да му се съберат сведения за пловдивската фамилия Стефанови Стратеви.

След половин час Авакум пушеше цигара след цигара и прелистваше внимателно една малка преписка.

Иван Стефанов Стратев от Пловдив е бил дълги години комисионер и представител на английски фирми за земеделски машини. Жена му, Илария Печеникова, пак от Пловдив, през 1922 година избягва с един чиновник от английското консулство, като взема със себе си и четиригодишния си син Иларий. Шест години по-късно Иван Стефанов встъпва в брак с друга жена, от която му се ражда дъщеря Виктория. Тази втора съпруга на Иван Стефанов умира малко преди началото на Втората световна война, а Иван — в края на 1944 година. Според непроверени сведения Илария, изоставена от английския си приятел, намерила някакъв българин в Англия, за когото се омъжила, но това било само слухове…

Към 5 часа следобед Авакум потегли обратно за Момчилово.