Александър Кирилов
Кървави сълзи (3)

* * *

Рей подуши въздуха надушваше нечия кръв…

— Ангел наблизо-каза тя и сбърчи лице…

— Да аз-отговори Алексис…

— Говоря за истински Ангел… в смисъл, който не е проклет… точно сега ли? — тя се огледа…

— И какво толкова-попитаха Лиодайн и Фейнт…

— Случайно идвам от ада… дяволът и… — демонката се запъна — Господ са един срещу друг и е прието да ги мразим… плюс това последния път мисията ми бе провалена от един такъв… беше преди много време но все още си спомням че обичаше да пуши… много… — името му изплува в главата й… — а да и се казваше Катър или Кътър… не мога да си спомня точно… — тя се усмихна…

Храстите до тях се размърдаха… и оттам се показа мъжки силует… той влезе в обсега на светлината и те забелязаха няколко кичура от русата му коса да се поклащат пред очите му… всички го гледаха учудено… само Рей се засмя… те рабраха веднага че това е Ангел… той ги изгледа с ледено-сините си очи…

— Здравейте-усмихна се топло той… беше разбрал че това не са обикновени хора, а висши създания като него… той погледна Рей и се засмя казвайки:

— Доста време мина а… — след това взе цигара Рей хвърли още едно огнено кълбо. То прелетя на сантиметри от лицето на Кътър, но точно толкова за да може да си запали цигарата от него…

— Да доста време но явно ти все още не си се отървал от този вреден навик-подхвърли демонката и закачлив пламък се появи в очите й…

— Е да… ама и ти не си много добре с всичкия този дим там долу…

— А да и не си загубил глупавото си чувство за хумор…

— Ще приема това за комплимент… е как си… не сме се виждали от много време… хммм всъщност от 500 години… след онзи бетствен случай… тогава се опита да ми провалиш мисията а… но разбрах че и двамата печелим… сега той се пече в ада нали… така става като лазиш по нервите на ангел… — той опъна жадно от цигарата и издиша дима… — е как я караш…

— Еми както обикновено… мотам си се и гледам да объркам колкото се може повече работите на шефа ти…

— Е не му ли стигам само аз та и ада се намеси…

При това всички се засмяха…

— А няма ли да ме запознаеш с новите си приятели…

 

 

— Ъ ти нали имаш уста…

— Аз съм Кът…

— Кътър-поправи го Рей…

— Да но обичам да ми викат Кът… — каза и през смях той…

— Аз съм Фейнт… наполовина котешки демон…

— Аз съм Лиодайн… и съм горска нимфа…

Кът се приближи към Алексис…

— Аз съм Алексис-каза момичето…

Кът усети, че имат нещообщо… и каза:

— Нека позная… ти си обречен Ангел…

— Да — каза печално момичето…

— Приятно ми е да се запозная с всички от вас… ама да ви питам някой нуждае ли се от помощ щото шефа мепрати с няква цел тук ама хал хабер си нямам каква е тя… никой не му отговори…

— Е нищо… ще се мотам с вас до някъде пък дано получа някакъв знак… — той седна с всички покрай огъня и разказа историятаа си след това изслуща и техните…

Когато дойде редът на Алексис, всички впериха погледите си в нея. Ааронката изпита натрапчивото чувство, че я гледаха под лупа и следяха всяко нейно движение. Това я стресна, което доведе и до гнева, надигащ се в нея.

— Ами, аз съм Обречен Ангел и живея в Гаснещите Полета-каза набързо тя като избягваше да гледа в нечий очи и най-вече тези на Рей-нали съществото имаше навика да чете мисли.

— Това вече всички го знаем-намеси се Кът. Алексис имаше чувството, че той никога не се разделяше със своята цигара, което я подразни допълнително. Тя се загледа невиждащо в дима, който излизаше всеки път, когато Ангелът си дръпваше и се виеше нагоре, превръщайки се в малки сиви облачета.

— Е, то пък какво повече има да се казва-мъдро отбеляза демонката-Нали всеки знае тяхната Легендна… Че много обичали да превземат човешките сърца и най-накрая ги изгонили от Горе… било „най-разпространената Легенда“-при последните си думи Рей изви лицето си в болезнена гримаса, сякаш цитираше доста неприятен за нея индивид.

Този пък Алексис слушаше внимателно и изпита някакво чувство на успокоение-значи никой от тях не подозираше дори за сънищата, които спохождаха всеки Обречен Ангел и за същността на тяхното значение. Не знаеше защо-но това и подейства добре. Тогава, думите на нимфата, и се стовариха отгоре като бая тежък камък.

— А на къде си се запътила? — „изпя“ въпроса си Лиодайн и се взря с искрящите си очи в ааронката-от тях вече нямаше как да избяга.

— Просто… — Алексис се смръщи и отново бръчицата се появи между веждите и. — Просто се разхождам-завърши предизвикателно тя, сякаш ги подканваше да и кажат, че лъже. Но никой не изрече и думичка, което и се стори доста странно. Тишината и изглеждаше по-тежка от всичко останало, което можеха да кажат неочакваните и спътници и ааронката искаше да се отърве възможно по-бързо от нея. Тя я подтискаше и смазваше като тежък товар, поставен на рамената и. Вече не издържа и без да казва нищо стана. Вгледа се завиждащо в крилата на Кътър. Дали някога и тя щеше да има такива и да усети какво е чувството да летиш? Свъси се още повече, ако това въобще бе възможно. Тъй като явно никой нямаше намерение да наруши тишината и Алексис не щеше да го направи. Без да се усети, краката и сами започнаха да вървят безцелно. Ангелът забеляза това и попита:

— Ей, накъде тръгна?

— Никъде. Ще се поразходя-безразлично отвърна ааронката, увъртайки кичурче от ливата си коса на пръста си.

— Ох, остави я-Рей махна с ръка-Ще се върне, знам го.

— И откога вече можеш да предсказваш какво ще направя? — озъби и се Алексис, а гневът започна отново да се издига на вълни в нея. Демонката се изсмя и се зае да си играе с ново кълъбце огън. Ааронката изръмжа, присви очи и след като се обърна на пети, тръгна накъдето и видеха очите.

Гората и наоколо беше спокойна и сякаш тя я „пореше“ с яда си. Изпод забързаните и стъпки се издигаше прах от пътеката, по която бе поела, но Алексис не обръщаше особено голямо внимание на този факт. Беше пъхнала ръце в джобовете на дрешката си и по едно време напипа в левия някаква хартийка. Любопитството я обзе и тя я извади (хартийката, де). Беше същото листче, дадено и от Лин-Лин, само че сгънато на две. Понеже и без това си нямаше друга работа, ааронката го разтвори и тихичко зачете първия абзац:

— „Вземи ти първата и втора буква от името на мястото, където не си била, ала ще се завърнеш там…“ …Какво ли можеше да значи това? — запита се тя. — Кое може да е това място… Да видим-без да се усети, се настани при клоните на едно старо дърво, покрити с мекичък мъх. — На кое място не съм била, но искам да се завърна там… Хммм… — сякаш в главата и осърдно работеха чаркове, а самата тя се мръщеше на хартийката. — Ами, да! — рече след малко Алексис-Небето… Точно там искам да се завърна… Значи първите букви са „Н“ и „Е“ … Да видиме следващата част от загадката сега… „…после прибави към тях третата буква на името, с което сега се назоваваш ти…“ Назовавам се Алексис… — сигурно би изглеждала доста смешно, казваща на себе си името си-Хммм… Но това не може да се нарече точно назоваване, защото просто това ми е името… По-скоро… думата трябва да е аарон… Точно така, аарон… Следва, че третата буква е… „Р“ …До тук думата е… Аммм… Н-Е-Р… — засрича ааронката и след което проследи с поглед последния абзац от гатанката — „…и като за финал, кажи коя е втората буква на мястото, където си била, ала не ще се завърнеш…“ …Това вече е лесно! — плесна с ръце тя-Идвам от Гаснещите Полета… Думата е… НЕРА? Какво пък значи НЕРА? — Алексис се смръщи. Беше объркала нещо. Тя се върна назад, като се увери, че е сигурна за последните две условия, ала със сигурност не и за първото. — Може пък да не е точно „небе“… Как още наричат Небето? — ааронката погледна нагоре-Рай? Не, май не е това… Горе? Я да видиме… Думата е… Г-О-Р-А… Гора? Ами, че аз съм в гора. Значи без да искам да съм отишла на правилното място… А, сега? — огледа се и чу нечий стъпки. Някой от неочакваните и спътници я бе проследил и това беше…

…Фейнт. Той стъпваше тихо и може би не би го усетила ако не беше стъпил върху една пръчка и я бе счупил.

— Какво правиш тука. — попита го тя.

— Какво друго разхождам се и полюбопитствах какво пише на това листче. — и посочи той се така стоящ листчето в ръцете на Алексис.

— Нищо. Това е лично.

— Както и животът ти. Май не искаш да споделиш истината с тях нали. — каза той с нескрита усмивка. — Знам, че има още неща неспоменати в легендата.

— Но откъде…

— Лесно. Понкога е преимущество, че мога да разговарям с котките. Те разбират хората и един ден срещнах и разговарях с една чийто собственици имали предци който са виждали и даже разговаряли с Обречен Ангел преди да се … хм… изпепели. Този мъж видял ангела записал цялата случка в един дневник и така поколения по поколения предавали тайната. Повечето млади момчета и момичета толкова ви съжалявали, че си мечтаели да срещнат някой от вас да се влюбят и да премахнат това проклятие от вас.

— Виж не ми пука откъде си го научил, но не го казвай на никого. Това е тайна която не трябва да се научи. О и по — добре не си мисли за нея когато си в близост до Рей защото може да чете мисли.

— Благодаря за съвета. Това обяснява защо се засмя когато се замислих за семейството си и брат си, явно и е доставило удоволствие все пакдемоните ги бива само в това да правях хаос и да му се наслаждават.

— Явно да. Е би ли ме оставил искам да си помисля за някой неща.

— Добре както искаш. О и ето нещо от мене. — той и подаде странна свирка. — само котките и кучетата могат дачуват тази свирка. Ако ти трябвам или си в беда свирни. — след което той се завърна край огъня и я остави сама с мислите си…

— Вие ангелите сте много наивни-заяви Рей и притвори очи облегнала се на едно дърво.

— И защо реши така-изръмжа на среща и Кът.

— Ами… погледнете се само… вместо да се наслаждавате на глупоста на хората и да си играете с тях вие им помагате само защото някой казал, че това е нещо „добро“.

— Ами вие демоните постояно сеете раздори, ако не го правехте хората щяха да си живеят спокойно живота без неприятности…

— Да… да… — отекчено се съгласи Рей-И ти щеше да си безработен-тя се усмихна лукаво, оставайки все така със затворени очи.

— Чудя ти се като си толкова добра в раздорите… поне така твърдиш де… защо напусна Ада? — бе ред на ангела да се усмихен лукаво.

— Всъшност-Рей се поизправи и отвори очи-И аз незнам точно… омразна ми… преди време мислех, че да си хавродемон е забавно анреждаш на другите… сма подбираш мисиите си… но по едно време ми доскуча… започнах да губя представа за какво върша тези неща… и реших да напусна… а и там беше малко горещичко… и шефа беше нещастник от третото измерение-оправда се Рей, но съвсем се обърка след този въпрос. Още не и бе станало чсно защо бе напуснала Ада, но сега бе и в най-необичайната компания… нимфа, прокълата, полу-демон и ангел, за капак на всичко.

— Вие двамата няа ли да престанете? — намеси се най-накрая и Лиодай, нотка на радразнение се открояваше в гласът и. Сега той не бе тъй звънлив и спокоен. — Някои от вас имат къде къде по-големи проблеми от вашите… погледнете Алексис, само след 100 години та и по-малко ще се превърне в пепел…

— Да… а ти си изгубила Любовта си-подметна иронично Рей. Не я засягаше дали ще засегне тази нимфа, та тя бе постъпвала така със стотици други същества.

Очите на Лиодайн се наляха със сълзи.

— Вие демоните сте безсърдечни. — едв пророни тя.

— Какво толкова пък казха? — недоумяваше Рей

— Няма значение аккво си казала, а с какъв тон-бе Фейнт, който туко що се бе появил между дървветата.

— И… с какъв тон го казах? — сопна се демонката.

— Ангелите били наивни-измърмори Кът и се изсмя.

— Ама ти какво… — възмути се демонката и тъкмо щеше да се заяде отново, когато при тях се върна и Алексис.

Рей отвори уста да продължи, но едва бе издала и звук и той беше заглушен от силен пукот, няколко клони от дървото срещу нея се счупиха и паднаха на земята, а миг по-късно там се озова й сияйно създание. С блясъка на сребристите си косите съществото осветяваше лицата на спътниците, които сега бяха впили погледи в него. То стана, изтупа одеждите си от малките клонки и подпирайки се на ствола на дървото също впери поглед напред, като разучаваше много внимателно създанията застанали срещу нея. Сигурно стояха така близо десетина минути, когато Рей отвори уста и заговори, поглеждайки презрително крилата на създанието.

— Коя си ти и какво правиш тук?

— Аз… съм ангел, казвам се Ники Шау Танчо, но можете да ми викате само Ники. А на вторият въпрос не мога да отговоря, защото самата аз не знам какво правя тук. Както си летях над гората и докосвах с ръка листата, нещо ме дръпна и загубих равновесие. В следващият миг вече бях тук, долу. А вие кои сте?

Рей хвърли поглед към Алексис, която от своя страна погледна към Кътър и Файнт. Точно тогава гласът на Лиодайн проехтя.

— Аз съм горска нимфа, казвам се Лиодайн. Този опашатия е Файнт и е наполовина човек, наполовина котешки демон. Кътър, но по-добре го наричай Кът е ангел, също като теб. Другият ангел в групата е Алексис и…

— Но тя не прилича на ангел — прекъсна я Ники.

— Аз съм Обречен ангел — тихо каза ааронката, на която вече и беше омръзнала до го повтаря.

— Та както бях започнала да казвам — продължи настоятелно Лиодайн — Това е Рей и е демон.

— Демон? — повтори въпросително Ники, но в гласът й не се четеше онова отвращение, с което Алексис го каза първият път, напротив колкото и странно да бе ангелът сякаш беше щастлива, възхитена и дори горда, че стои срещу истински демон.

— Да, някакъв проблем? — ядно попита Рей.

— Не, ни най-малко. Но някой ще ми каже ли, защо такава странна група от същества, представители и на трите свята (Ад, Рай и Земя) стоят невъзмутимо на горска поляна и си говорят? Какво сте намислили?

— Какво правиме тук мисля, че си е само наша работа! — тросна се Рей, когато успя да се съвземе от удивлението, че Ангел може да се възхищава на такива като нея. С тези думи тя целеше да притесни Ники, ала изглежда това явно не се получи. Напротив. Ники невъзмутимо впери очите си в демонката и Алексис неволно си помисли, че сега тя приличаше много на Лин-Лин. Рей, от своя страна, също се втренчи нагло в Ангела и после продължи с режещ глас-И не ми излизай с тези номера, че „случайно си паднала от Горе“! Ангелите никога не „падат“! Какво искаш?

— Ами, всъщност го правят. Падането, де-обясни делово Ники, придала си вид, че не забелязва връждебността в тона на зелеоокото създание-Но онези с по-нисък чин-абаелите^[1]. Питайте Алексис-нали при нея беше изпратен такъв… Ау! — моментално зениците на Ангела се разшириха от ужас и тя прикри с мъничките си ръчички устата си-явен знак, че бе казала повече, отколкото беше нужно. Сега погледите се приковаха учудващо бързо към ааронката. Отпървом Алексис си придаде вид, че не ги забелязва, ала след минута, вече бе немислимо да се преструва. Всичките-Кът, Рей, Лиодайн и Фейнт я бяха зяпнали и нямаха никаквото намерение да отместят очите си от нея. Ааронката се прокашля, надявайки се да измисли подходяща версия за казаното от Ники, въпреки че и самата тя се питаше защо Ангелът знаеше. Тъкмо отвори уста, за да проговори (макар и да не знаеше точно какво), когато Кът попита:

— Защо не знам, че са изпратили абаел? — Ники махна ръчичките от устата си и проговори. Този път гласът и бе сериозен.

— Защото, не мисля, че тука точно му е мястото за обсъждане на такива важни неща-тя вирна нослето си във въздуха, с което целеше да си предаде допълнителна важност.

— От кога изпращат абаели и на Обречени Ангели? — продължаваше със своите въпроси Кът. Нямаше никаквото намерение да се откаже. Обаче Ники пропусна това покрай ушите си и се заигра с пеперудата, която бе кацнала на ръката и. — Ами ти? — обърна се този път към Алексис и тя се сепна-Знаеш ли защо са го изпратили?

— Аз… — започна ааронката. Точно в момента и се искаше да бъде навсякъде, но не и тука. — Какво въобще те засяга? — рязко попита тя, като видя, че Кътър се кани да запали още една цигара. Ангелът се смути (незнайно защо) и измърмори:

— Просто ей така. Би трябвало да знам. Нали и аз идвам от Горе. Странно-той се свъси и заби поглед в земята. Ники спря да си играе с пеперудката и погледна останалите с бляскавите си очи.

— Еми, така и така си нямаме никаква работа… — заговори тя, а крилата и енергично започнаха да пърхат. — Хайде да огледаме гората, а?

Алексис се досети, че Ангелът просто се опитваше да отклони вниманието от абаелите, ала бе една сред малкото. Останалите закимаха отвърдително… всички, без Рей.

— Аз вече я знам цялата! — невъзмутимо рече тя, ала никой не и обърна внимание.

— Тъкмо ще ни разведеш наоколо-предложи Ники и на лицето и се появи 24каратова усмивка. Демонката измърмори нещо, явно се бунтуваше, ала повлечена от „тълпата“ тръгна по близката пътека, осеяна с безброй много паднали зелени листа, тревички и шума от миналата Есен. Докато вървяха, над главите им любопитно ги наблюдаваха обитателите на тази многовековна гора: катерици, птички. Повечето от тези животинки гледаха възмутено Рей-явно още не бяха забравили поразийте, които бе направила. Алексис подритваше някакво камъче, мислейки за казаното от Ангела преди малко, когато Кът я догони.

— Ей-започна той, търсейки точните думи-Питах се…

— Каквото и да се питаш-няма да ти кажа-прекъсна го ааронката, без дори да го погледне. Не и се разговаряше с никой.

— Ами тогава… — продължи неприятно изненадан Ангелът-Дали…

— Не-безразлично отвърна Алексис, макар и да не знаеше за какво става дума.

— Не мога да разбера защо си си изградила някакви стени около себе си-каза го на един дъх, боейки се да не бъде отново прекъснат. Този път Алексис го погледна, взря се в дълбоките му сини очи и се намръщи.

— Точно ти недей да ми говориш какво съм правила. Нищо не знаеш за мен! — повиши тон тя и забърза напред.

— Може би, защото на никой не искаш да кажеш-подвикна след нея Кът, но ааронката не му отвърна. Отново се беше ядосала и не забави крачка чак след като се отдалечи доста от останалите. Забила все поглед в земята, Алексис усети как невидима ръка я дърпа силно за глезена. Загубила равновесие, тя се препъна и заспуска през глава по някакъв склон. Същият склон, който бе вдясно на пътеката им. Не спря сигурно чак до края му. Беше затворила очи от ужас и изненада и когато ги отвори зърна пред себе си…

 

 

— Лин-Лин?! — изненадано проговори ааронката, а всичко я болеше-Ти ли ме дръпна?

— Ами… да-смути се създанието. Беше със същите дрешки, както и предишният път-Извинявай.

— Какви ги вършиш? Защо го направи? — нахвърли и се Алексис.

— Чакай, чакай… — зауспокоява я Лин-Лин и като плесна с ръце, сякаш цялата болка и охлузвания на ааронката изчезнаха.

— Какво направи?

— Абаелски работи-изхихика се-Но да караме по същество, че пак нямам време. Ти разреши загатката, браво! Малко бавничко, но все пак… Както и да е. Ето ти този… да го наречеме-медальон. — тя и подаде лъскаво нещо във формата на продълговато листо.

— И за какво ми е? Вярно, красиво е, ама… — учуди се Алексис като се изправи, все загледана в „дрънкулката“.

— Когато намериш точното му място, пак ще се появя.

— Ама… чакай сега. Какво искаш да кажеш? Много е… неразбираемо. — обаче Лин-Лин не и отговори. Чу се познатото щракване на фотоапарат и абаелът изчезна. Алексис се огледа на всички посоки и след като се увери, че създанието нямаше да се върне, запита:

— Къде ли може да са останалите?

Отговора на въпроса й я чакаше само няколко метра по нагоре. Нечий глас викаше името й. Е този глас много лесно се познаваше, кой друг имаше толкова нежни и същевременно мелодични слова? Нимфата Лиодайн.

— Алексиииис?

— Да! Тук съм.

— Какво правеше там долу? — попита най — очтиво Ники.

— Ами… — замисли се за секунда и в края на крайщата излъга. — …паднах.

— Падна? — погледна я изпод вежди Рей.

— Да! Просто вървях прекалено бързо и не видях един от изникналите корени. Преспънах се и паднах. — Алексис вече по спокойна на бързо измисли някакво обяснение, като същевременно стискаше медальона в ръката си. Самата тя не знаеше защо не им каза истината. Пък и… какво общо имаха те с нея? Защо трябваше да знаят? При тези въпроси Алексис още по здраво стисна медльона си.

— Но… Алексис там няма никакви корени! — отбеляза Лиодайн.

— Е, и? Не знам дали бяха корени? Преспънах се в нещо!! Какво от това? Сега на разпит ли ще ме подлагате! — обречената се тросна и отново загърби другарите си продължавайки да върви все така бързо на пред.

— Внимавай да не паднеш пак някъде! — подметна през ужасния си злобен кикот Рей.

— Гррр… — Алексис само изръмжа и си продължи нататък.

Каква странна компания? Демон, три ангела, един от които обречен, вещица ( Калито с нас ли е? ), полу-котарак полу-демон, и нимфа. Всеки с разлижна Съдба. Всеки с различна цел, и въпреки всичко заедно.

Кръстосваха гората почти цял ден и накрая решиха, че е по добре да останат да пренощуват някъде. Така и сториха. Кът откри малка пещера в която можеха да пренощуват, тъй като според Лиодайн скоро щеше да има страхотна буря. Всеки си заплю място, Кът и Фейнт отидоха да зъберат малко дърва за да запалят огън. Ники отиде да намери нещо за ядене и тъй като на всички им се ядеше месо (с иключение на Лиодайн) решиха да хванат някоя птица или риба от близката река и да я изядат. Лиодайн, която обичаше животинките и всички горски обитатели не бе много съгласна и за това отиде да си набере плодове.

— А къде е Алексис? — попита Нимфата на излизане от пещерата. Единствено Рей бе останала в пещерата и в края на крайщата се оказа принудена да излезе за да намери Алексис.

Сигурно в цялото си желание да бъде сама се е остремила много напред и не е забелзала, че сме спрели за нощувка — помисли си ядно рей, която без никакво желание се катереше по малко хълмче. Лиодайн бе права задаваше се буря и то голяма, ако се съдеше по тъмните облаци, все още бледите светкавици по небето и гкухите гръмотевици, които се засилваха все повече и повече.

— Ангели ходи ги разбери-мърмореше си Рей и след миг в ръцете и се появи красива черна роза. Изглежда пламъците и бяха омръзнали. Една от способностите и бе че създаваше малки и безполезни нещица. — Онзи Кът… толкова е нагъл… ами Алексис… втобще ен мисли… хуква на някъд еи след това „Рей ходи да я търсиш“… ами таиз Ники… много е чалната… ужас… гледаме все едно съм Сатаната. — демонката тръсна глава. Бе започнало да се стъмва. — За какво трябваше да се срещам с тези твари, та ние сме толкова различни…

— Сама го каза-режещият глас на Алексис накара Рей да се обърне.

— А ето къде си била-демонката се смръщи-давай да отиваме към пещерата, че не желая да се мокря.

— Коя си ти, че д ами казваш къде да ходя? — сопна и се ааронката.

— Тази която познава това място-напомн рей и се усмихан широко, нещо което много издразни Алексис, но тя предпочете да си замълчи и да последва зеленооката.

— Ето ви и вас най-после-подвикна Файнт.

— Ммм… риба-демонката почти усети вкусът на ястието.

— Аз я приготвих-похвали се Ники.

— Чудесно надявам се няма отрова за демони в нея-подметна Рей след което се закикоти.

Ники изглеждаше възмутена, но след като хапнаха и демонката похвали кулинарните и умения изглежда остана доволна.

Лека по лека разговорите преминаха към миналото на всеки един. Единствено Рей стоеше на страна и мълчеше. Това бе тема в която нямаше как да се намеси. За първи път от толкова време, демонката усети нуждата от спомени. Тя нямаше минало… Обикновенно бе обективна по всякакви въпроси и обичаше да говори, но сега и се налагаше само да слуша за детството на другите, за техният живот до момента, а тя какво имаше 6 години на кръст-остатъкът липсваше… Една сълза се спусна от окото на Рей. Някаква страна болка пониза сърцето и… искаше и се да знае коя е … да знае кои са родителите и и дали иам брат и сестри, но уви не знаеше…

— я чакайте малко-прекъсна смехът им Алексис-Истина ли е или не съм чуал още прекррасният глас ан нашата демонка? — ааронката се усмихна злорадо и погледна към рей, която бе седнала в найтъмнит ъгъл обгърнала коленете си.

— Миналотоми не те засяга Алексис-сряза я Рей.

— Защо? — попита Лиодай-със сигурност са ти се случили куп интерени неща. — поощри я нимфата.

— Незнам… може би-Рей се изправи и напусна пещерата, оставяйки останалите зяпнали от изненада.

„проклета ааронка“-помисли си демонката. на вън вече валеше като з ведро, но дъждът сега бе най-малката грижа на Рей, дори напротив, някак си той успяваше да успокои гневът забушувал във вените и. Сълзите на дмонката се сляха с дъжовните капки.

„Искам да знам коя съм“-помисли си тя след като се покатери ан ендо по високо дърво — „Искам“

— Винаги съм смятал демоните за странни, но не съм предполагал, че са и напълно неразбираеми-заразсъждава на глас Кът в пещерата, а екотът от каменните стени удвои гласа му много пъти и създаде усещането, че се намираха в просторна зала. Макар и всъщност мястото да си беше съвсем мъничко. Останалите не отвърнаха нищо, пък и още бяха потресени от внезапната реакция на Рей и как тя, съвсем неочаквано, се беше нацупила. Загледаха се във входа на пещерата, където сега валеше като изведро. Мъничките капчици дъжд безмилостно се разбиваха в студените камъни и пръските вода достигаха чак до пътниците, намокрайки я някой плащ, или пък чанта. Алексис извади от своята раничка малко одеало и плътно се покри с него. Вече захладняваше и полъхът на студения вятър ясно се усещаше дори и тук-между тези непробиваеми стени. Загледана в пролуката, през която влязоха преди близо час, тя мълчаливо наблюдаваше как постепенно се смрачаваше и нощта обгръщаше всичко навън. Не след дълго във въздуха се разнесе песента на щурците, известни музиканти в горите из тези предели. Стана такъв непрогледен мрак, че единствената останала им светлина бе припукващия огън, около който се бяха скупчили всички. Пламъчетата хвърляха сенки върху лицата им и им действаха успокоително заедно с „тананикането“ на горящите дърва. Все още нямаше и следа от Рей, която вероятно се бе запиляла нанякъде си, а дъждът бе поспрял, превръщайки се в почти безобидно ръмене. Ааронката се размърда неспокойно на мястото си, но останалите, унесени от мислите си, не забелязаха това. По някакъв необясним начин Алексис се чувстваше задължена на демонката, за дето я бе потърсила преди, защото ако не беше го сторила сигурно сега щеше да се лута загубена из тези гори. Това нейно нелепо „задължение“ с отминаването на времето ставаше все по-настоятелно, въпреки старанията и да го изкорени от съзнанието си. Накрая ааронката не издържа и стана, а одеалото се смъкна от нея, нагънато на една страна.

— Къде отиваш? — попита напевно Лиодайн и вдигна красивите си очи към Обречения Ангел.

— Да… търся Рей. — призна си тя.

— Сама, из тази тъмница? — намеси се и Ники, а крилцата и запърхаха възмутено на гърба и. — Поне някой да дойде с теб. — из пещерата се разнесе одобрителен шепот и някои даже се понадигнаха от местата си.

— Не-отсече бързо Алексис и се смръщи-Ще отида сама. Няма кой да ме изяде, не се безпокойте, освен ако внезапно на щурците не са им поникнали хищни зъби…

Кът вдигна безсилно рамене, вече запознат с упоритостта на ааронката.

— Алексис, сигурна ли си? — вежливо я попита нимфата. Другата кимна. — Е, тогава… успех.

Алексис въздъхна облекчено и тъкмо минаваше през пролуката на пещерата, когато чу зад себе си гласа на Фейнт:

— Не забравяй свирката, която ти дадох (без MPS).

Тя не му отвърна нищо, обаче заключвайки, че може би щеше да и бъде полезна тази „джаджа“. Когато излезе навън усети свежия въздух, лъхвайки я приятно в лицето. Личеше си, че бе валяло и гората изглеждаше по-чиста и красива от преди. Ами, сега? Да се търси Рей сигурно не беше едно от най-лесните неща. Алексис се запита къде ли щеше да е тя, ако беше зеленооката пакостница, но… не успя да намери приемлив отговор, затова тръгна по отъпканата пътека, която видя пред себе си. Докато вървеше се оглеждаше предпазливо наоколо и се стараеше да не се отдалечава много от пещерата. След около половин час безмислено обикаляне, ааронката чу някакви странни звуци нейде над главата си. Вдигна поглед нагоре и установи, че два от ниските клона се поклащаха леко. „Странните звуци“ всъщност бяха хлипанията на някой…

— Кой е там? — попита ясно Алексис, неоткъсвайки очи от дървото. Отговор не последва и затова тя повтори въпроса си-Кой е там? Покажи се!

Един от клоновете се счупи с ужасен трясък и точно върху ааронката падна тъмен силует. Обреченият Ангел усети как от шока сърцето и забива лудо, а самата тя трепереше от вълнение. Знаеше много добре какво щеше да последва в това нейно състояние. В миг буквално от ръцете и изкочиха черни въжета, които като огромни змий се увиха около непознатата фигура. Същите тези въжета, сякаш започнаха да изсмукват всичките сили на „противника“, а очите на Алексис станаха сиви, студени и заплашителни. Тя се хранеше от енергията на силуета. Някъде отдалече ааронката чу в главата си глас… познат глас…

— Спри! Недей! Какво… какво правиш? — беше Рей.

Алексис се сепна и въжетата изчезнаха така внезапно, както се бяха и появили. На земята пред нея лежеше демонката, а по нея, където се бяха впили вървите сега имаше червени линий.

— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита я с треперещ глас-Какви бяха тези въжета?

— Аз… — започна ааронката-Ти ме стрестна и аз… съжалявам-сведе поглед към земята, което много изненада Рей и най-вече последната дума.

— Какви бяха тези въжета? — повтори въпроса си.

— Никакви-отвърна този път по-остро Алексис. — Няма значение. Да се връщаме в пещерата, че другите… се тревожат къде си. — тя тръгна напред, а Рей я последва смръщено, убедена, че въжетата не са били плод на нейното въображение…

„Проклети ангели… проклети да са… проклети!“ — гневеше се демонката. — „Човек не може да си подреди мислите на спокойствие от тях“-Рей бе свикнала с това да бъде единка, затова и загриженоста на другите и се струваше някак странна. Долу в Ада трудно се създаваха истински приятелства. Лусинда бе единственият демон, който Рей приемаше за приятел.

„Защо ли ми трябваше да напускам Ада?“ — зачуди се зеленооката продължавайки да следва Алексис. — „Живота ми там си беше повече от чудесен… какво ми липсваше, та да го напусна?“ — сцената от преди малко край огънят, изскочи в съзнанието и като по команда. Тъгата набързо отмести гневът и сълзите отново се застичаха по лицето на Рей. — „Имам чуство, че ще се разстопя“ — уплашено призна пред себе си демонката. — „Виждала съм много хора да плачат, но дали не е вредно?“ — обърка се съвсем Рей.

— Алексис… — започна неуверено тя и се закова на мястото си.

— Какво? — попита ааронката.

— Ами искам да те попитам нещо…

— Тук ли? — изуми се Алексис-Не можеш ли да ме попиташ в пещерата? Тук е мокро и студено-оплака се създанието.

— Искам да го разбера тук и сега-демонката тропна с крак и един мокър кичур лилава коса падна пред лицето и. Алексис забеляза удивителна прилика в погледа на Рей и този на малките човешки деца, когато биваха объркани. Личеше си, че демонката се е загубила в мрака на своето собствено съзнание.

— Добре Рей, кажи… какво искаш да знаеш? — примири се ааронката.

— Ами искам да знам дали сълзите са вредни? — попита Рей и погледна плахо към Алексис. Другата се разсмя.

— Не се смей… питам сериозно! — сърдито се сопна зеленооката и се смръщи.

— Добре… добре… извинявай-за втори път през последните 10 минути демонката чу дума, която никога не би предположила, че Алексис ще изрече-Не си ли виждала преди хората да плачат? И въобще ти да не би за първи път да плачеш? — изуми се ааронката.

— Разбира се, че съм виждала хората да плачат, в много от случаите аз съм била причината-похвали се Рей. — А и за твое сведение аз не плача-отвърна надменно демонката надявайки се алексис да се върже.

— Да разбира се, как можах да си го помисля-отвърна и ааронката и извъртя очи към небето-Виж има два вида сълзи-от щастие и от мъка-заобяснява търпеливо Алексис.

— Нима някой би плакъл от щастие? — изуми се Рей.

— Разбира се… сълзите се леят като шампанското… по какви ли не поводи-усмихна се ааронката.

— Ммм… — замисли се Рей-май разбирам. а ти плакала ли си от щастие? — полюбопитства демонката.

— Не за жалост не съм имала дотолкова щастливи мпменти в досегашният си живот, че да стигна до сълзи.

— Щом се плаче, когато човек е щастлив и когато е тъжен, това означава ли, че границата между щастието и нещастието е толкова малка? — продължаваше да разпитва зеленооката.

— Дори по-малка от колкото можеш да си представиш, а сега хайде да се прибираме, че замръзвам, а и ти ми изглеждаш доста бледичка-подкания Алексис,

— Добре, хайде да се връщаме при останалите-поде по-бодро и Рей. — Впрочем бледоста ми се дължи на онези въжета-демонката наблегна ан последната дума.

— Не бях аз виновна-оправда се Алексис. То си и бе така, тя бе запратила въжетата несъзнателно. Не след дълго двете се прибраха в пещерата. Останалите им спъттници изглежда отдавна спяха. Рей и Алексис решиха да последвът примерът им. Уморени и премръзнали те заспаха почти на мигът.

Огъня, който все още гореше в средата на пещерата започна малко по малко да загасва превръщайки се във въглени, докато накая и бледата светлина от въглените изчезна и в пещерата настана непрогледен мрак. Студа започна отново да завладява подслона на спътниците. Съвсем близо до огнището спеше Лиодайн. Тя бе предпочела да е по близо до огъня, понеже е свикнала да живее сред топлотата на природата. Сега тя леко потрепна под лилавото си одеало. Тази тръпка обаче не беше свързана със студа, а по скоро със странния сън, който нимфата сънуваше. Всички спяха, а точно в дъното на пещерата се отваряше таен проход. Огромна черна дупка бе зийнала, а от нея се чуваха писъци, който прокънтяха в цялата пещера…

Лиодайн се събуди рязко и се изправи. Дишаше тежко, а когато сложи ръка на челото си разбра, че й бе избила студена пот. Нимфата се огледа в мрака, ала не видя нищо. Поизчака малко докато очите й свикнат с рязката промяна и примигна. Извърна се към дъното на пещерата и с ужас останови, че видяното в съня беше истина. Беше огромна черна дупка, която играепе ролята на проход. Лиодайн тъкмо примигна отново за да се увери, че това не е просто игра на сенки, ала когато отвори очите си не видя нищо. Само мрак. Тъма…

После някои запуши устата й и тя извика приглушено. Чуха се още няколко пригушени писъци, което означаваше, че и останалите бяха хванати.

Сякаш бяха минали часове от както това се случи. Лиодайн още не знаеше дали това е кошмар или реалност. Отвори очи и видя светлина. Светлина на факли. Усети как цялото й тяло я болеше, особено ръцете й, които бяха здраво вързани зад гърба й. Огледа се и останови, че не е сама. Рей, Кът, Ники, Фейнт и Алексис бяха с нея. Също ги бяха завързали със здрави въжета и така бяха наредили пленниците, че те образуваха един малък кръг. Някъде нещо изкърца и Нимфата чу нечий стъпки. Явно този шум успя да събуди и другарите й.

 

 

— Виж ти какво си имаме тук? — беше ужасен, съскащ и противен мъжки глас. Две кално кафеви очи се впериха в Лиодайн и тя потрепна. — Що за създания сте вие?

До тях се приближи някакво същество, цялото в кал и кръв, толкова мръсно и гнусно, че Лиодайн се изуми как съумя да не повърне. Имаше остри мръсни зъби, а от устата му висеше нещо, което много приличаше на остатък от нечие черво. Нимфата веднага се опита да предположи що за създание е това. В началото го помисли за гоблин, ала едва ли гоблините бяха толкова… мръсни!

— Май тази вечер ще ядем най — различни видеове месо… хахахахаха. — въпросното същество си изхили зловещо, а думите му бяха посрещнати със силни увации от страна на още десетина такива същества.

— Какво искате от нас? — чу се разтреперения глас на Ники.

— Нищо мило ангелче. Просто искаме да си хапнем добре. — отвърна изчадието. — Тук сме останали само петнайсет от нашия род и от години се храним със жалки плъхове и кльощави сърни. Искаме малко свежо, вкусно и сочно месце… — той се облиза и очите му обхванаха цялата група жертви.

— Род? — беше ред на Алексис да се обади. — Вие наричате себе си род?

— На нея първо й клъцнете крилцата. — нареди съществото на останалите. Той се различаваше от всички останали само по това, че е пет пъти по грозен от тях, по което Лиодайн предположи, че е нещо като техен господар.

— Петнайсет? Петнайсет от вашия род? — попита Лиодайн като се опитваше да си представи колко ли опасни са петнайсетима срещу цял отряд странници. Единственото с което можеше Лио да ги победи бяха удължаващите й се нокти на ръцете, ала не знаеше какви бяха способностите на останалите и за това не предприе нищо.

— А на нея й извадете хубавите оченца и й съдерете косата. — отвърна господаря като огледа дългата сребристо бяла коса на нимфата, която се спускаше чак до кръста й. В този момент се чу ужасния ехиден кикот на Рей, който се превърна в нестихващ смях. Всички извърнаха учудени погледи към демонката. Тъкмо господаря отвори уста за да каже нещо и си остана с отворената уста. Никой не разбра от къде ртей намери толкова сили за да скъска въжетата, които бяха здраво завързани около ръцете й.

— Ха! — извика тя и се хвърли към съществата раздавайки юмруци на ляво на дясно. Тъй акто те бяха толкова изумени и нямаха време да реагират бързо падаха на земята. Съвсем скоро обаче се съвзеха и също се нахвълиха на демонката, която едва им смогваше. Бяха и петнайсетте, а тя беше една.

— Рей! Развържи ни!!! — извика в паника Алексис, когато единия от тях се приближи до нея, а от устата му течаха лиги. За съжаление Рей не можеше да направи нищо и за това на Алексис й се наложи да се справя сама. От завързаните й ръце излязоха черни въжета, които се увиха като примка покрай врата на съществото и го удушиха. В края на крайщата всички се измъкнаха от въжетата — Фейнт се превърна изцяло в котка и лукаво се изплъзна, Кът със доста усилие успя да разкъса въжетата, Алексис накара черните въжета, които излизаха от ръцете й да развърже другите и накрая само Лиодайн остана още вързана. Беше прекалено нежна и не беше свикнала на такива премеждия, така че каквото и да правеше ръцете си й бяха все така здраво вързани, докато накрая не дойде Фейнт да й помогне. Когато отново се почувства свободна Лиодайн удължи ноктите си и последна се впусна в боя, който беше почти към своя край.

След като Фейнт отвърза Лиодайн той извади камата си с въжета, Завъртя я и в този момент той скочи и с невероятна сила заби камата в едно от близките същества. Невероятната сила разцепи черепът на съществото на две. Фейнт се усмихна след което когато забеляза малката групичка същества заобиколили го той се завъртя и така се предпази от съществата, даже отряза по някой пръст. Когато му омръзна да ги разиграва той бързо прибра камата и със нокти той посече още 2 същества а другите три предпочетоха да си опитат късмета с някой от другите пътници…

Рей набързо промени мнението си, че огнените кълба са безполезни. Изглежда битката я развеселяваше тъй като постоянно се смееше.

„Какво ли се учудвам… та нали е демон свикнала е да живее в хаос“-помисли си Алексис.

— Това го чух-подметна Рей към ааронката, която се стъписа и закова на мястото си. Нима тази демонка четеше мисли вместо да се концентрира върху битката? Уви бе точно така и Алексис си помисли, че на дали някога щеше да я разбере… напълно. Едно от създанията замахан към Рей която отскочи пъргаво назад. Призимявайки се гърбът и опря в нещо пухкаво-чифт крила.

— Ники как ти се струва подобно преживяване? — попита демонката без дори да провери кой от ангелите е до нея.

— Ако бях Ники щях да ти отговоря-беше Кът.

— Ужас! — възкликна демонката и запрати поредното огнено кълбо към поредната отвратителна твар-Бия се рамо до рамо с този празноглав ангел-тя изрече думите на глас, най-малкото за да ядоса Кът, но това изглежда му бе най-малката грижа, хапливите приказки на зеленооката не го вълнуваха ни най-малко. — Аз изчезвам-Рей подскочи и след миг застана пред Алексис.

— Здрасти-поздрави Рей с грейнала усмивка.

— На какво толкова се радваш? — попита я изнервено Алексис.

— Залегни-демонката бутна ааронката на земята и запращайки поредното огнено кълбо изпепели една брадва летяща към нея. ааронката се стъписа.

— Хайде ставай-Рей и подаде ръка-Еми радвам се на чудесните физически упражнения.

— На това ли му викаш физически упражнения? — изуми се алексис и удоши поредната твар.

— Ами да… вие ангелите какво правите за да се грижите за тялото си? — попита съвсем простичко Рей.

— Наистина си меко казано „чалната“-обопщи Алексис.

— Благодаря-поредната 24 каратова усмивка се появи по лицето и. — А защо ме излъга за въжетата-зеленооката запрати едно огнено кълбо към демона с който се биеше Кът.

— Хей опърли ми крилата-оплака се ангелът.

— Знам… можех да проявя и повече точност… ноо… — тя се издигна на няколко метра над земята.

Алексис само поклати глава след което продължи да се бие в пълно мълчание.

Кроу се загледа в пещерата. Преди малко беше чул звуци на битка и сега беше само на няколко метра от нея. Надникна вътре и видя нещо странно. В края на пещерата имаше черна дупка. Без да мисли, той мина през нея и очите му се ококориха. На поляната на която беше излязъл имаше какви ли не същества — нимфа, котешки демон, два ангела, един демон и много странни същества. Едно от тези кални създания се запъти към него в опит да избяга от сражението, но вмпира го уби без дори да помръдва. Всъщност той заби зъбите си във вратът на създанието, но го направи толкова бързо, че за очите на простосмъртен, той все едно не помръдна. Още две същества се опитаха да избягат но вампирът ги уби със смайваща бързина. Останаха само още три и те бързо бяха погубени от демона. След като битката приключи всички се обърнаха към новодошлия.

— А ти си…? — попита котешкия демон.

— Кроу. — отговори спокойно вампирът. Нямаше шанс тези същества да са агенти на Гилдията на Вампирите, така че едва ли щяха да издадът местонахождението му на преследващите го вампири.

— Аз съм Фейнт. — отговори коткоподобното същество. — А това са… — но не продължи демонката му запуши устата и каза: — И защо смяташ, че трябва да ти имаме доверие?

— Да съм казъл, че се нуждая от доверието ви? Въпреки че няма как да не призная, че е ужасно странно ангели и демони да се бият заедно срещу някакви странни същества — отговори заядливо Кроу, но точно тогава…

…се чу измяукване. Фейнт веднага наостри уши и се обърна към отвора, пред който стоеше едно коте. Не след дълго на бегом влезе и едно момиче с бяла чуплива коса, която достигаща до раменете й. Беше загърната с пътен плащ, по който си личеше, че момичето не малко бе скитало из горите. Не бе никак висока около 150 см.

— Какво става тук? — попита позапъхтяно то.

— А ти пък коя си? — тросна се Рей.

— Казвам се Джури. Чух някакви викове звуци и бях наблизо и реших да помогна, но като гледам сте се справили сами.

— Дам. — отвърна доволно Рей, докато си се отупваше.

— А ти си…?

— Рей, демон — гордо заяви тя. — Но по някакво странно стечение на обстоятелствата се оказах в компания та на трима ангели, единия от които прокълнат.

Докато всички се представяха Фейнт бе отишъл при котето и някак си общуваха. Джури се приближи към котешкия демон и каза:

— Май добре се разбирате с Мърфи.

— Ами… да опознаваме се, аз съм Фейнт и съм — опита се да довърши, но бе прекъснат от момичето.

— Нека позная… котешки демон.

— Май е очевидно.

— Джури… усещам нещо по различно в теб, не си обикновен човек, нали? — намеси се в разговора Лиодайн.

— Да така е, аз съм вещица.

— Хехех, поне не е ангел — обади се пак Рей.

— Рееей! — скастриха я всички в един глас.

— Предлагам Ви да излезем отвън, защото тук не е много приятно място за завързване на нови запознанства — предложи Джури.

Всички се съгласиха и излязоха на поляната пред пещерата. Времето бе прохладно, като след дъжд. Гората беше възродена и пречистена, снобчета слънчеви лъчи се прокардваха между клоните и листата на дърветата…

Денят вече бе настъпил. Нещо което много учуди тези които бяха прекарали ноща в пещерата.

— Вие на къде сте тръгнали? — обърна се Рей към Джури и Кроу.

— Ами аз съм изгнаник-каза мрачно вампирът и застана по в сянка. — Обикалям и гледма да не попадна на някой себеподобен.

— И защо? — учуди се Лиодайн.

— Защото убих двама от моя вид-сподели той.

— Бла-отвратено изсумтя Рей-Досущ като ччовеците-след тов апогледна към Джури и допълни-Не се обиждай… нищо лично.

Вещицата само кимна с глава.

— Впрочем ти на къде си се запътила? — попита мило Ники.

— Ами честно казано на никъде…

— Защо не се присъедините към нас? — попита този път Кът.

— Мм… — замисли се Джури. Такава страна компания, можеше да и навлече много неприятности, но можеше да си прекара и добре-Ами ако ме искате… — усмихна се нервно момичето.

— Чудесно-възкликна Рей весело. — Ами ти? — и тя се обърна към Кроу.

— Ами аз съм вампир, слънчевата светлина ме убива-напомни той и за всеки случай се дръпна още малко към сянката на дърветата. — Ще ви бавя-отбеляза мрачно той.

— Напротив… защо пък да не спим през деня и не одим през ноща? — предложи котешкият демон.

Останалите закимаха удобрително.

— Е добре де… но сега ще трябва да се скрием в пещерата… и много ми се иска да разбера какви бяха тези твари… — замиси се той.

— Аз мисля, че знам-обади се неуверено Лиодайн и всички погледнаха към нея.

Лиодайн тръгна към пещарата и каза през рамо — И все пак трябва да се уверя. Елате.

Всички я последваха и изведнъж Фейнт посочи вампирът:

— Нали не можеше да понасяш слънцето? — попита котешкия демон

— Не съм казал това. Казах, че ще ви бавя, защото слънцето ми пречи. Изтощава ме. Мога ако искам да вървя цял ден под него, но ще бъда много изтощен и може да получа леки изгаряния. Иначе не усещам нищо ако за 5–10 минути ме попече малко — отговори вампирът и се усмихна.

След като се върнаха на поляната през черната дупка, която още си беше там, огледоха съществата.

 

 

— Да. Така и предполагах. — каза Лиодайн. — Това са…

— Кални гоблини — довърши Кроу и всички го изгледоха учудено — Ако ги погледаш малко ще разбереш, че приличат на тази почти изчезнала раса — гоблините. Само че са… кални ако може така да се каже. Тази… кал си излиза от тялото им като пот и за това приличат на някакви блатни чудовища. Преди време са се опитали да превземат един от нашите Домове, но ние сме ги победили без проблеми. Мислят се за много мощни, но всъщност са слаби както се уверихте.

— Да-усмихна се Кът-доста слабички са… — след което извади отново една цигара и тъй като нямаше огънче чакаше Рей да му я запали… демонът се ядоса и каза:

— Няма ли да престанеш най сетне с тия цигари… задушаваш… — тя се замисли… не можеше да задушава нея… та тя бе живяла колко години на място където има само огън, дим и цигарите сега бяха просто нищо… спомени нахлуха в главата й… спомени за нейния свят… въпреки всички те и липсваха… е да малко но все пак… тя разтръси глава сякаш да прогони някаква муха… и продължи: — задушаваш останалите…

Всички я погледнаха странно… тя въздъхна и каза раздразнено:

— Ееее добре де… — тя вдигна ръката си и отново запрати огнено кълбо към цигарата му но го запрати доста близо … толкова че Кът трябваше да се наведе назад, за да не се опърли…

— Как ми се иска още една битка… ама как ги фрасна а Рей… — той замахна във въздуха… — ами Фейнт… с камата… шат шат… и трима паднаха … хехехехе… Алексис беше направо… събллазнителна… — той се покашля-искам да кажа неотрязима с въжетата… колко ли ги удуши… е и аз бях доста добър… да не ви прозвуча надуто ама… ами Кроу… как ги захапа… искам още…

Рей го погледна невярващо и каза:

— Не знаех че ангелите са толкова кръвожадни…

— Е… ами… ние… такова… всъщност аз… абе… но стига толкова за мен… какво предлагате да правим сега… — всички се засмяха-имаме две нови попълнения в групата… доста странна ако питате мен… прибавихме си вещица и вампир… да ви кажа-той се обърна към двамата-освен това че Рей постоянно се заяжда с мен… всички се разбираме просто страхотно… като създадени сме един за друг… — той се засмя на думите си… всичики го последваха…

— Е поне в цирка си имаме и клоун… — смеейки се добви Рей…

— Е ставаме близки… полека лека-продължи Кът… — а сега сериозно какво смятаме да правим…

— Ти нямаше ли някаква мисия… — попита Ники…

Кът се покашля… след това погледна нагоре и каза:

— Е трябва да се позабавлявам малко… нали? Спокойно мисията ще почака… — всички отново се засмяха… сега бяха много безгрижни, но не знаеха че бяха наблюдавани… далеч от тях на една самотна планина… в земя където слънцето не грееше… в един черен кристален замък… на един черен трон стоеше друга вещица… не добра като тяхната… напротив… тя беше олицетворение на злото… това беше Хелиекта… зла… зла беше точната дума за нейното същество… всевъзможни изчадия и помагаха в начинанията… птиятелите все още не знаеха какво ги очаква… тя потопи ръка и огледалната повърхност на мраморния съд се покри с малки вълнички… картината на смеещи те се скитници беше изчезнала… Хелиекта се вгледа през прозореца в небето което беше покрито с черни облаци, които не позволяваха на слънцето да се покаже…

— Смейте се… — каза тя със дрезгав стържеш глас… — смейте се докато можете… много скоро ще плачете… ще плачете кървави сълзи…