Александър Кирилов
Кървави сълзи (2)

„Кървави Рози“

Човек сам кове съдбата си или поне така се твърди. Нима е толкова лесно да изковеш нещо от податлив материал като чуствата и емоциите?

Но как всеки успява да изкове нещо толкова причудливо като съдбата? Понякога живота на човек е изобразен като картина на слепец рисуващ с лявата си ръка, а понякога е прелестен като творение на самият бог на изкуствата.

Но не само хората имат съдба която коват, а и другите твари бродещи по земята — от ангели до демони…

Пътищата на много от създанията често се сблъскват досущ като притоците на една река. Всеки един от тези притоци е индивидуален и неповторим, но когато се влее в реката той става част от нея и продължава пътя си следвайки нейните извивки.

Един подобен приток бе и демонка на име Рей.

Създание без минало и без бъдеще. Душа живееща за мига, но до деня в който се сля с реката наречена живот и не пое по пътя избран от нея и назован съдба.

Рей не помнеше миналото си, затова и дълго не виждаше смисъл да живее за бъдещето, докато един ден…

— Край! Напускам Лусинда! Няма да позволя на някакъв си изкуфял дявол от третото измерение да ме командва, та той не може да скара куче с котка, та камо ли да командва целият трети кръг на Ада. — викаше красиво създание с искрящи зелени очи и тъмни коси. Приличаше на едно от онези същества които повечето наричаха хора, но нещо наистина лукаво се спотайваше в усмивката на тази демонка.

 

 

— Стига Рей, наитина може да е изгубил опита си, но някога е бил наистина добър в сеенето на раздори — защитаваше шефът си друго подобно създание, това пък бе с червени буйни коси и сини очи. За разлика от Рей, Лусинда изглежда се стремеше към повишение.

— Кажи ми Лу защо въобще правим това? Защо постоянно караме хората да враждуват по между си? Защо ен се опитаме да се сприателим с тях? — попита Рей гневно.

Лусинда я изгледа ужасена.

— Ти си се побъркала! — заяви лу — Внимавай какво говориш… ако някой те чуе.

— Защо пък да не ме чуят? Не ме е страх… нека всички разберат, че аз не съм съгласна с правилата тук — вече крещеше Рей.

— Млъкни! — извика Лусинда — Говориш за нарушаване на вековни правила. — демонката гледаше отвратено рей, сякаш не себеподобно, а ангел стоеше пред нея — Говориш за приятелство с хората, онези противни същества които се избиват взаимно, тези които са готови да навредят на най-близките си за да се докопат до слава и богатства. Отвратена съм от теб! Та ние властваме над тях, определяме живота и тяхната съдба, ние Рей сме техни господари, а те са низсши.

Е не можеше да се отрече едно — Лусинда бе доста проницателна. Хората в някои отношения бяха доста по зли дори от смаите демони. Хората убиваха себеподобните си, докато един демон не би направил подобно нещо, освем, ако не бе крайно наложително, и ако все пак се случеше виновниците носеха свяот срам във вечноста.

Но дори Лусинда грешеше. Демоните наистина бяха по-силни от хората и наистина можеха да сеят раздори, но те никога не можеха да заповядват на хората просто защото не те ковяха съдбата на тези коио наричаха свои роби.

— Лусинда хората са ни нужни. Нашият свят се крепи на техните емоции, но защо да не се сближим с тях? — попита вече по-спокойно Рей.

— Виж те са низши твари и аз никога не бих си и помислила да се сближа с тях — продължаваше с опитите ис да налее малко ум в главата на Рей, Лусинда.

— Вече съм решила. Няма да остана тук за нищо ан света — заяви решително зеленооката демонка.

— Моляте Рей помисли си — Лусинда щракна с пръсти и пред тях се появи красиво огледало в цял ръст. — Нима ще лишиш адското кралство от присъствието си? Ти си един от най-способните демони тук, а и си красива, можеш да заемеш всеки пост който пожелаеш — започна да я ласкае Лу, но Рей бе твърдоглава и както постъпваше винаги в такива ситуации така щеше да постъпи и сега, просто нямаше да се остави да я разубедят, нито заради тъмно лилавите и коси, нито заради зелениет и очи, нито дори заради таланта си ад влияе на човешките души.

— Напускам! — заяви Рей и се отправи към леговището на главнокомандващият третият кръг на Ада.

Лусинда смао въздъхна дълбоко и остана сама насред огнената пустош.

— Искам да говоря с Негово адско величество — заяви рей на нервна дяволка стояща пред леговището.

— Разбира се г-це, а името ви? — изглежда тонът на демонката не се бе харесал на секретарката.

— Рей — представи се момичето — демон осма степен, служителка в третият ръг, основен душегубец и генерал в армията на раздора — допълни демонката.

За годините прекарани в третият кръг демонката бе успяла да се издигне значително.

— Вие сте хавродемон^[1] така ли? — не можеше да повярва дяволката и огледа Рей внимателно.

— Точно така — заяви безразлично тя — Та кога ще ме приеме?

— Моля последвайте ме — жената докосна едва едва златната двукрила врата и след миг тя се отвори. — Негово адско величество ви очаква хавродемон Рей. — жената отстъпи заднешком и скоро след като тя излезе и вратата се затвори.

Рей се намираше в просторно овално помещение в чийто център стоеше красиво бюро от черен абанос, няколко стола с окови пред него, а зад него…

— Ужасен ден нали? — попита Негово адско величество и заедно с удобното си кожено кресло се извъртя с лице към демонката.

— Може да се каже — отвърна Рей — Искам да си подам оставката и да напусна Ада — заяви на един дъх демонката, знаеше, че ако не го изречеше сега, на дали щеше да има смелоста да го изече по-късно.

Дяволът в креслото се разсмя разкривайки златните зъби в устата си.

— Ти се шегуваш нали Рей?

— Ни най малко, нима Негово адско величество ме вижда да се смея? — попита делово демонката.

— Стига Рей та ти си една от най-добрите, въртш онези глупаци, хората, на малкият си пръст. Та ти си хавродемон, кой издигнал се до това ниво би пожелал да напусне Ада? Да бъде преместен в друг отдел или дори кръг — да, но да напусне Ада — никога.

— Имам право на това — заяви все така спокойно Рей.

— Но защо? — попита дяволът спирайки да се хили и изглежда осъзнавайки сериозноста на ситуацията. Дори в Ада добри служители не се намираха лесно.

— Защото така искам — заяви глуповато Рей. Самата тя незнаеше защо иска това, но знаеше, че трябва да го направи, въпреки че дълбоко в себе си знаеше отговора.

Миналото — то бе това което не и стигаше за да пожелае бъдещето.

Най-голямото и желание бе да разбере коя всъшност е тя и каква точно е ролята и в този живот, на дали свършваше до това да бъде хавродемон.

— Добре нека бъде волята ти-рече дяволът и немощно махан с ръка.

Рей кимна с глава и тръгна към вратата.

— Приеми го като ваканция — каза дяволът миг преди демонката да напусне помещението.

— Няма да се върна — заяви рей без да се обръща и прекрачи прага.

Миг по-късно тя вече не еб в ада. намираше се на сред някаква гора в центърът на някаква поляна.

Рей си пое дълбоко дъх, затвори очи и след миг ги отвори. Бе истина. Бе се махнала от Ада завинаги… сега тя бе станала част от реката. И ако бреговете на този приток наречен Рей някога бяха каменисти и трудно допускаах някой да стигне до самата вода и да вкуси от нея или да отнесе от пъстървата скачаща там, то сега тази река не бе така буйна, напротив бе уязвима, рибата лесно уловима, а водата плитка и невинна. Настоящето бе начална точка, която щеше да я отведе Рей до нейното минало, а от там и към нейното бъдеще.

Фейнт винаги се е чудил какви са били неговите родители, но и никога няма да разбере. Винаги е мразил брат си защото се отнасяше с него като към някакъв изрод. Когато той го изостави Фейнт можеше да се прехранва по два начина. От пролетта до есента той си стоеше в една гора близо до местната река и ловеше от нея риба и се наслаждаваше на времето. А от есента до зимата нормално навлизаше в някой от човешките градове превърнал се в котка и си стои при поредните му осиновители. Вторият начин беше досаден и се чувстваше като заключен, но какво да се прави ако не беше това той щеше да измръзне някъде. За щастие сега бе ранна пролет и имаше достатъчно свобода. Той се бе наял отдавна и сега се мяташе ловко и тихо от дърво на дърво и наблюдаваше отвреме навреме местните секачи на дърва. За негово щастие те не смееха да навлизат в гората и работиха само в покрайнините и защото се страхуват от Демонът. Всъщност това бе самият той защото бе уплашил едни хорца до смърт преди няколко години защото се опитваха да му вземат храната.

— Ах тези хора няма да ги разбера, а и те не биха разбрали мене. така си е устроен всетът явно. Но честно казано на кой ли му пука. — момчето бе развило този странен навик да си говори сам отвреме навреме главно защото нямаше с кой друг да разговоря, освен с някой скитаща котка. А да явно съм пропуснал да спомена, че той умееше да разговаря с котките.

Както си стоеше Фейнт чу странен шум отблизо, извади камата си, промуши едно въже през дупката която бе направил в дървеният и край и го върза доста силно след което започна ва върти в кръгове камата. Умела техните която бе използвал отдавна. Той притежаваше повече сила от нормалните хора и можеше да върти толкова бързо камата И като е завърти хоризонтално можеше да покоси човек в радиус на 2 метра. Той отново чу шумът идващ от един храст. Проближи се предпазливо и в този момент отнего изскочи заек който побяягна уплашено.

— Тъпи животни вадят ми ума. Затова тях ги хващат ловците, а мене не. — след което Фейнт се покачи върху едно дърво и задряма.

Минаха няколко часа и вече се бе стъмнало. Фейнт се събуди изведнъж от горещината. Той се огледа. Гората се бе запалила.

— Знаех си, че някой ден ще го направят. Тъпи селяни. — след което Фейнт набързо взе малкото принадлежности, който имаше и ги сложи в една кърпа която набързо метна през рамо и затича към реката.

— Е, щом ще трябва да бягам поне да се ориентирам към някое хубаво местенце. След реката има друга гора където няма никакви хора и достатъчно храна. Фейнт прекоси реката и продължи към старинната гора…

Имаше по Света много легедни — за демони, за вампири, феи, но хората най-обичаха тези за Ангелите. Те им вдъхваха Надежда, бяха като символи на светлината, която слизаше от небето. Но много човеци се питаха защо, когато бяха попаднали в лапите на Нещастието или на нищетата никой от тези красиви създания не идваше да му помогне. Тогава се създаде и друго поверие-Ангелите можеха да се видят единствено от Избрани хора. Точно, когато облаците отиваха да спят, ТЕ излитаха от своите Небесни ложи и бродеха по Света, носени на вълшебни криле. С прекрасни лица, дълги светли коси, Ангелите никога не умираха. Изчезваха и се появяваха от Слънцето, обляни в мека приказна светлина. (поздрав Engel (EN version) — Rammstein). По един от тях „падаше от Небето“, когато на Земята умираше човек.

„Някога и Обречените Ангели били точно такива. Те били най-приказните от всички, но и най-горди. Често слизали от Небето и завладявали нечие човешко сърце. Хората не можели като тях да владеят чувствата си и моментално се влюбвали в красивите им лица. Когато Ангелът си отидел, човеците страдали и често изпадали в бездната на Отчаянието, техният Живот бил приключил. Но това не спряло Обречените, те продължили да напускат Небесните си ложета все по-често и по-често, докато всички хора не били почти изгубени в своята несподелена Любов. Любовта, макар и често пъти подценявана, можела да нанесе болезнени рани. Тя понякога ставала като отрова, течаща във вените и мразяваща кръвта. Именно такава Любов носели Обречените Ангели. Тогава Господарят на Небето и всичко останало, видял несправедливостта на своите прелестни създания, решил да ги накаже за непростимите им дела. Обрекъл ги на вечно изгнаничество. Отнел крилата им и ги изгонил от Небето. Кръвта им била отдавна прокълната, защото никой нямал право да си играе с чувствата. Единственото, което те запазили било красотата си, макар и тя да била вече покварена без липсата на Слънцето. Тези Ангели вече не изчезвали в Светлината, а ставали на пепел, стъпквана в последствие от хората. Но имало шанс да си възвърнат Небесните ложи. Отговорът отново бил Любовта. И то истинската. Ако успеел някой да се влюби в тях в сегашния им облик непринудено. Тогава всички Обречени Ангели щели да възвърнат предишната си прелест и да се извисят със своите криле към Небето. Но… ако това не се случило в едно столетие-вече късият земен Живот на Ангелът изчезвал в забрава.

Изминали векове, ала наказанието все още стояло надвиснало над прелестните същества, които гниели в полета пълни с пепелта на техните предци. Гниели в своята самота, а кръвта във вените им си течала все тъй прокълната и напомняла за непростимите им дела. Очите им били тъжни и те чакали да дойде техния край…“

Всеки знаеше Легедната за Обречените Ангели, а този, който не я, биваше смятан за неук.

…В един случаен ден, някога, никой не знае кога точно, Обреченият Ангел Алексис^[2] крачеше нагоре-надолу из Гаснещите полета, а прахта се надигаше на облачета изпод краката и. Огромните и сивкави очи бяха забити в земята и от тях се стичаха сълзи. Тя не знаеше за кое по-напред да плаче-защото току що бе загубила аарона^[3], на който бе държала най-много през краткия си досега 17годишен Живот или за прокобата тегнеща дори и над самата нея. Тази нощ отново бе сънувала същия силует, когото виждаше в сънищата си винаги и ааронката бе напълно сигурна, че това бе човекът или каквото и същество да беше, в който щеше да се влюби и да освободи себе си и останалите от изгнанието.

От седмици наред Алексис си мислише, че трябва да напусне Полетата и да тръгне да го търси. Отначало тази идея и се стори безрасъдна, но с течение на времето спечели симпатийте и. Единственото, което още я задържаше бе старата ааронка Фай, но тъй като днес тя се бе превърнала пред очите и в пепел, Алексис не виждаше смисъл да протаква повече „пътешествието“ си. Тя събра набързо нещата си в малка изпокъсана раничка, като сълзите още се стичаха по бузите и. Сетне отметна длъгата си лилава коса от лицето си и тръгна да където и видеха очи, без да се сбогува с никой…

Небето беше сравнително ясно, само тук таме се белееха малки облачета. Слънцето грееше толкова силно, че заслепяваше хората, които вървяха по прашните улици. Те бършеха потта от лицата си и честичко поглеждаха към небесата. Едно момиченце не можеше да откъсне поглед от необятно сините му предели. То вървеше напред без да гледа пред себе си. Дори не забеляза как е стъпила на шосето. Пътят от училище до дома му му беше толкова познат, че не се изненада от факта, че е изминало такова разстояние без да се усети. Точно когато се извъртя да види дали не се задава кола чу оглушителният звук от клаксон, но беше късно… Малкото му телце бе проснато на земята. Наоколо хората се разпищяха и го наобиколиха. От цялата тази еуфория се измъкна бледият образ на загиналото дете и гледаше уплашено ставащото, стурваше му се някак неестествено, странно и толкова объркано. Зад него се приближи едно красиво момиче на около петнадесет години. Имаше дълги сребристи коси и пъстри зеленикаво сини очи. Кожата и беше бяла и се сливаше с великолепните и одежди. Тя се усмихна плахо и положи ръка върху рамото на детето.

— Здравей! — тихо каза тя.

— Коя си ти? — попита изненадано то.

— Казвам се Ники Шау Танчо и съм Асистент в училището за ангели. А ти трябва да си Анабела, нали така?

— Да. От къде знаеш?

— Не чу ли какво ти казах преди малко — аз съм ангел.

— А-а-ангел?

— Да. Хайде, ела с мен в училището ще ти обяснят всичко. На този етап аз трябва само да те заведа там.

— Но…

Анабела не можа да възрази, Ники разпери крилете си и закри с тях себе си и момичето. Двете изчезнаха и миг по-късно се озоваха в една красива бяла стая. Тя беше някак особена. Нямаше прозорци, но за сметка на това беше изключително светла, което не се дължеше само на цвета на стените. В единият и край имаше бюро и зад него стоеше младо момиче. Ники и Анабела се приближиха към нея и чак тогава тя вдигна поглед от книжата, които попълваше и с широка усмивка каза:

— Ааа Ники виждам, че ни водиш ново ангелче.

— Да, така е. Би ли я поела от тук нататък, че днес имам малко работа?

— Разбира се, върви и не се притеснявай.

Ники се сбогува с Анабела, размаха криле и отлетя, като мина през стената все едно беше направена от дим. От доста време насам ангелът не изпитваше радост от работата си. Помнеше с каква радост изпълняваше мисии, как развеждаше новопостъпилите ангели из Рая, как обичаше да говори с тях. Но сега нещо и пречеше, усещаше празнина в душата си и не можеше да се отдаде на работата си. Сърцето й я тласкаше към нов свят, нови изпитания, дивият му ритъм вече не я свърташе из пределите на този подреден свят. През последните няколко дни в главата й се въртяха мисли за бягство от училището и от Рая. Всеки път щом се отдадеше на такива терзания после се чувстваше виновна. Не можеше да напусне току така тези, които я бяха подслонили и отгледали, но и не можеше повече да остане тук. Колкото повече мислеше затова толкова по назад оставаха угризенията и идваше желанието за опознаване на разбърканият, хаотичен и несъвършен свят на хората. Ники летеше все на север без дори да осъзнава къде я водят крилете. Не знаеше накъде отива, не знаеше какво търси и дори какво смята да прави, но знаеше едно и това и стигаше беше напуснала Рая и я чакаше един нов, съвсем различен живот.

Всяко живо същество на този Свят прави своите избори и решение относно Живота. Това е нещо напълно норамлно и естествено във вечни кръговрат на Света. Едни избягват от истинското си Аз за да живеят друг живот, бил той и по спокоен или не. Всеки бяга от някава сянка на миналото си, всеки прави жертви относно Живота. Причините са толкова безбройни, колкото и се звездите в Галактиката ни. Едни променят Живота си коренно, заради омраза, заради алчност, заради приятелство или… заради любов.

Един Живот, който всеки би искал да живее. Спокоен. Изпълнен с топлина и обич.

Може ли едно просто на пръв път чувсто да те накара да се откажеш от всичко, което имаш. Било то и най-красивото? Нима? Щом загърбваш Живота си, така подреден и съвършен значи има само едно единствено нещо, което може да те накара да извършиш това деяние. А именно Любовта. Чувство, изпитано от всеки човек, ангел или демон. Нещо по красиво от Природата. Нещо по висше от Мъдростта. Нещо, което променя Света в който живееш. Влюбен ли си каквото и да ти се случва ти виждаш винаги най-добрите му страни. Това е като да сложиш розови очила и с най-лъчезарната си усмивка да обикаляш Света. Като да видиш Красотата на Звяра! Точно! Това е Любов, едно найстина доста абстрактно понятие.

Щастливи са онези дето са изпитали това чувство, ала същевременно и нещастни. Любовта не винаги може да те направи истински щастлив. Особено, когато човека за когото копнееш е тъй… недостижим. Той е някъде. Някъде из студения Свят и ти трябва да го намериш. При всеки неуспешен опит онова пламъче надежда, която гори в сърцето ти при всяко ново начинание бавно гасне.

Това бе и историята на Лиодайн. Красивата Нимфа идваща от дербите на Гората. Не виждала никога преди човешки очи.

Тя имаше всичко. Красив и уютен дом и семейство, което малцина имаха. Сред сребърните потоци и красотата на Природата — там бе домът на Лиодайн и семейството й. Ала един ден се случи това… тя просто береше поредния голям букет за майка си, когато срещна Него! Онзи заблуден и ранен пътник, който безпомощно падна в ръцете й. Тя бе до него. През всичките онези дълги и трудни нощи тя бе до него. Държеше ръката му и се молеше той да оздравее.

Когато Той си вазвърна силите с Лиодайн бяха неразделни. Родителите й виждаха как Любовта наднича от очите на дъщеря им и не пожелаха тя да страда, като отдаде сърцето си на простосмъртен непознат. Ала тя вече го бе отдала, още тогава… още онзи слънчев следобед, когато Той дойде за помощ при нея… зад множеството драскотини и рани… зад вродената му грубост, Лиодайн го обичаше. Една сутрин се събуди сам сред лилавите коприни на леглото си и разбра съдбовната новина. Него го нямаше. Колкото и да я обеждаваха родитеите й, Лидайн не повярва на техните думи, че бил избягал с простосмъртна жена. Тя заеше, че Той е някъде тям и я чака!

И така една нощ, докато се взираше във звездите Лиодайн сякаш видя неговата усмивка, чу неговия глас и решително наметна плаща си.

— Искам да се грижиш за Мама и Татко докаот ме няма. Скоро ще се върна и ще ти донеса много много красиви неща. Искам до тогава да си станала още по красива — Лиодайн бе клекнала до малката си сестричка, която плачеше.

Нимфата замина. Не каза нищо на родителите си. Просто замина и пое несигурния път на Любовта…

Беше късно вечерта. Студени капки дъжд започнаха равномерно да барабанят по прозорците на една от малкото къщи, която още не спеше.

Но нека погледнем по отблизо. Младо момиче на около седемнайсет със причудлив външен вид, седеше зад една голяма карта, на едно още по причудливо място и я разучаваше. Мърдаше леко пръстите си по пожълтелия от времето пергамент и със паче перо (неприсъщо за нормален човек) записваше странните имена на меснотите, които бяха на картата. След което отваряше голям речник на древните езици, подвързан със зелене подвързия от меко кадифе и инкрустиран със малки диамандчета и до всяко едно от преди това записаните имена сега добавяше по още едно на вече разбираем за всеки нормален човек език.

Вратата на малката стая се отвори със леко проскърцване и вътре влезе вече повяхваща жена със син пенюар. Тя отиде дпо прозореца и безмълвно го затвори, след което се обърна към момичето:

— Сора, вече е един часа посреднощ, кога най-сетне ще си лягаш?

Една грамотевица светна навън и освети ярко помещението, след което се чу гръм.

— Съжелявам, мамо, ей сга си лягам.

— Утре е важен ден! Ще отидем до града и трябва да си свежа.

— Но, аз мислех…

— Без възражения млада госпожице, хайде заминавай да си лягаш и остави тези иероглифи за друг път! — и жената нежно издърпа от ръцете на дъщеря си речника и пачето перо, и ги остави на бюрото, след което посочи към, леглото — Да не се налага да идвам отново.

Сора погледна с голямо нежелание меките сатенени завивки, но след като чу врата да се затваря зад гърба на майка й отново взе речника и продължи работата си. Но не се мина и около четвърт час и очите й започнаха да й натежават и тя сама реши, че е време да си ляга. Огаси лампите в помещението само с едно плясване на ръце и потъна в дълбок сън.

Изведнъж се озова на прекрасно място. Намираше се в сърцевината на вековна гора. Беше цялата зелена, а меките лъчи на слънцето успяваха да погалят и най-малкия стрък трева по земята.

— Изумително. — каза си момичето и тръгна да разучава мястото. Вътрешно й се струваше изключително познато това място все едно бе идвала и преди тук, но в същото време непознатостта му я плашеше…

— Кроу! Погледни! — каза един мъж с черна коса и посочи другия край на улицата.

Кроу Траск проследи погледа на този до себе си. В края на тъмната улица се появи един едър човек. „Сочна плячка“ — помисли си Кроу. Артуа тръгна към мъжа, но Траск го сграбчи за ръката и изсъска „чакай!“.

— Но… аз го видях! Аз трябва да му изпия крувчицата, Кроу! — изхленчи Артуа

— Тихо! И не ме наричай Кроу. За тебе съм господар, капитан или господин Траск. И от мен да мине просто Траск.

— Какво? По дяволите какво ти става Кроу? Променяш се. Някога бяхме приятели.

— Някога… — тихо промулви Траск.

Едрия муж приближаваше. С бързина неприсъща за обикновен човек, Кроу се затича към мъжа и се нахвърли върху него преди горкия човечец да успее да реагира. Острите зъби на белокосият вампир се забиха във врата на простосмуртния. Изведнъж Траск чу ужасен вик. Изправи се и видя една красива жена и две деца, които гледаха ужасено кум вампира или по-точно към едрия мъж отдолу, които май им беше роднина. И тогава отново изпита онова чувство. Чувство, което го мъчеше от около една година всеки път, когато убиеше човек. Сега беше по-силно. Ужасеното лице на жената и децата плачещи за баща си болезнено усилваха това чувство, което Кроу с тъга наричаше „вина“. С болка Траск осъзнаваше че се превръща в нещо ужасно — вампир със съвест.

Артуа обаче гледайки жената с децата не виждаше ужасени хора, а просто храна. С типична за вампир ловкост той скочи и се нахвърли върхо жената. Да… тя изглеждаше най — сочната. Без да осъзнава какво прави, воден от инстинкта си, Кроу се нахвърли върху чернокосия вампир преди тои да успее да си забие зъбите в врата на дамата. Двамата се сборичкаха и Артуа разярен и гладен за малко да захапе Траск. Кроу, осъзнавайки че единствената му възможност да се спаси е ако убие другаря си извади от джоба сребърен нож и го заби в корема на Артуа. Тои изгоря и от тялото му остана само пепел.

Белокосият вампир се огледа и видя че маиката с децата вече е избягала. После се замисли. Току що тои беше убил вампир. И то не кои да е, а сина на един от висшестоящите в Общността на Вампирите. Знаеше че макар и самият тои да е Капитан на Армията на вампирите (което беше висок и уважаван пост) го очакваше ужасна судба за стореното. Сега Кроу беше на 111 години и беше един от наи-талантливите млади вампири, поне според думите на самият Президент на Общността, макар и в сравнение с повечето „нормални“ вампири въобще да не беше чак толкова млад.

Но вече беше късно… Траск осъзнаваше че единствения начин да се спаси е да живее в изгнание. Странно защо, но осъзна че не е чак толкова недоволен от това, което се случи току що. Макар и според Общността да няма вампир със „съвест“, Кроу беше виждал много вампири, умряли заради това че са се отказали да обиват хора. А сега тои беше такъв. Изпитваше вина за това че в продължение на 105 години се е хранил като е убивал невинни хора, повечето от тях със семейства. От около 3-ч месеца дори сънуваше кошмари, в които духовете на убитите от него го нападаха и го разкъсваха. Опитваше се да не обруща внимание на всичко това, но днес всичко се обърна с главата надолу. Тои просто не можеше да гледа как Артуа ще убие горката жена, а след това и децата и. И в опита си да го спре го беше убил… да… сега вече Кроу Траск бе6е напуснал Общността и беше свободен вампир, живеещ в изгнание.

И така 9 месеца той живя, като обикаляше различни градове и се хранеше с животни в горите. Днес навършваше 112 години, но за хората си бе обикновен младеж на 19.

Вървеше по една тъмна уличка в покраинините на един голям град. След малко щеше да навърши 112 години. Бяха изминали около 9 месеца от както беше „напуснал“ Общността. Беше се заклел да не близва повече човешка кръв освен в краен случай или ако човека не беше вече мъртъв. Сега се прехранваше само с животинска крув и живееше главно по горите, където имаше доста „храна“. От време на време (както например сега) обикаляше из близките градове и научаваше какво става по света.

Изведнъж нещо привлече вниманието му. Нещо като сянка, която леко се размурда и изчезна след като Траск спря. Белокосият вампир бръкна в джоба си за да се увери че ножа му е налесно и внимателно се огледа. чу лек шепот точно зад гурба си:

— Честит рожден ден, Кроу. — Траск се обурна, но не видя никои. Изведнъж интуицията му подсказа да се мрудне и той се хвърли настрани, избягвайки един летящ към него камък с големината на главата му. Кроу извади сребурния си нож и видя нападателя. Както и предполагаше това беше вампирът Амос Радбърн — един от малкото, които знаеха първото му име, Майор в Армията.

— Ооо, Амос. От кога не сме се виждали. Близо година, а? — Кроу беше опитен боец и не се страхуваше от Радбърн. — Как вървят нещата Там?

— Не смеи да споменаваш Общността, предателио! Винаги съм знаел че си мекушав идиот, винаги!

— Но винаги си бил с по-нисък ранк от моя, винаги си бил мои подчинен — каза злобно Траск — Но сега предполагам са те назначили на моя пост, като Капитан. Или като се замисля… щом си тук и сега, маи не са те назначили, а?

— Назначиха онзи идиот Тревър Хъл, но все едно. Сега аз ще доставя главата ти лично на Пресидента и ще стана Генерал!

— Нима си вярваш? Ти никога няма да станеш добър боец.

Разярен, Амос се нахвърли върху Кроу, които ловко отскочи на страни и ритна Радбърн в гърба. Майора се изправи и отново атакува, но със същия неуспех.

— Хора вече не убивам, но вампири… — промълви Кроу. След като Амос се отказа да го повали на земята и извади пистолет, Траск реши да деиства бързо и прати ножа си право към сърцето на Радбърн. Тои обаче отскочи на страни и ножа се заби в ръката му. Без да чака повече, Кроу се нахвърли върху гърчещия се от болка вампир и му изпи кръвта. „Вкусно“ — каза на себе си белокосият вампир след това погледна часовникът на ръката на Амос. Беше вече 23 часа. Кроу Траск, вече бе на 112 години.

— Кътър-чу се дълбок глас… няколко човека стояха в дълга бяла зала… с две врати една в дъното и друга точно пред тях… всъщност това не бяха хора, а ангели и това не беше гласа на кой да е, а както сами се досещате сигурно… да на Господ… при думите му един от Ангелите се изправи, загаси цигарата си и тръгна към вратата… отвори я и срешу него седеше… да старец с дълга бяла брада, а до него Исус… точно както сте го виждали на всичките му икони и тем подобни…

— Здрасти шефе… — усмихна се Кът и погледна със ледено сините си очи Бог, погледна Христос и му намигна, показвайки, без стареца да го види, цигарите си… знаеше, че Христос също пушеше, само че тъй като трябваше да служи за пример баща му не му даваше…

— Сте престанещ ли да го дразнищ а… — обади се Господ… Кътър скри цигарите си и се захили… — за… хмм… от колко време си тука…

— Еми след 2 седмици сте стана 500 години щефе…

— Да значи за 500 години от както си прекъснал земния си живот на земята не се ли научи че:

Първо — тука не се пуши…

Второ не трябва да ме наричащ шефе и

Трето… трето не се сещам но сте ти кажа, когато ми дойде на ума…

— Е вече си старичък… — избъзика го Кът…

— А да и трето не трябва да се бъзикаш с мен.

— Че аз почти не се бъзикам…

— Офф — въздъхна тежко Господ — с теб не може да се излезе на глава… — след, което се уммихна… — между другото имам нова мисия за теб…

— Шефе ся за какво ще ме прасташ на земята… аи моля ти се остави ме тука да си поживея… последния път като бях всички се молеха да отиде сина ти… аиде стига толкова си го пазил…

 

 

— За него ще има време… не е дошъл момента още…

— А кога сте дойде след осте 2000 години така ли…

— Ти не се бъркай където не ти е работата…

— Добре… — каза смирено младежът… — каква сте е мисията…

— Ще разбереш…

— Шефе и миналия път така ми каза и така и не разбрах каква ми е мисията…

— Но я изпълни…

— Оф добре, а как сте сляза да летя ли до долу или пак трябва да се раЖдам…

Ще летиш този път сте си ангел и на земята…

— Да обаче дано да не ме прасташ да пазя някой… ония тъпанар беше ужасен. .беше магнит на беди направо… лазеше ми по нервите… чак на мен ми идваше да го убия…

— Сега не трябва да пазиш никой… трябва да помогнеш на някой… сте разбереш на кой и с какво…

 

 

— Добре… хайде чао ви-след което се обърна и излезе през друга врата… беше се оказал на ръба на един облак той разгърна криле и скочи… падаше известно време, след което размаха криле и полетя… след известно време тупна леко на земята и скри крилете си… огледа се и видя, че се намира по средата на някаква малка равна полянка… от всякъде го заобикаляха дървета…

— По дяволите-измърмори той… извади от джоба си цигара и я запали… гората напомни за майка му… той избърса окото си от което се стече самотна сълза огледа се избра посока и тръгна…

Когато Джури била на 5 годинки цялото й семейство било избито (майка й, баща й, брат й и сестра й). Отрасла в сиропиталище, докато не навършила 14 и една вечер си събрала багажа тайно и избягала с ясната цел да открие виновниците за загубата на семейството й. Точно тогава започнало и нейното приключение.

От малка Джури била добра и помагала на всички деца в сиропиталището, както можела. Винаги била добра с хората. Възпитателките забелязали, че малката имала големи заложби, а и била симпатичка, и толкова различна от обикновените деца. Обожавала животните, но в дома не било позволено да се отглеждат домашни любимци, което я натъжавало понякога, защото си нямала приятел. Другите деца я смятали за странна, защото местила предмети само с мисъл. Сигурно ги било страх и затова страняли от нея.

Ноща когато Джури избягала не била от най-топлите, но се преживявало. Незнаеща накъде да тръгне и объркана тя се лутала из улиците. Няколко вечери по-късно както си вървяла в единия парк чула жалосно мяукане, тъй като обичала животните и била добра душа се ориентирала по звука и намерила малко котенце захвърлено в един храст. Било на не повече от месец и половина. На цвят било черничко, опашката му явно грубо счупена била къса, под муцунката имало бял триъгълник, а лапичките имали по малко беличко като чехлички. Раната на опашката била леко възпалена, но Джури извадила от раницата си една аптечка, която взела от сиропиталището, и промила и превързала раната на котето. Тъй като било доста симпатично, а тя не искала да го оставя само го взела и продължила лутането си.

Навътре в паркът, който бил голям имало една къща. Там живеела една старица, която Джури посещаваше отвреме на време и реши да я посети пак.

— Хей, здравей — поздрави момиченцето и се усмихна като влезе.

— Значи дойде моментът. — отвърна старицата.

— Какъв момент? — учуди се тя.

— Като те гледам този път избяга окончателно, нали?

— Ами… да. — отговори Джури, но побърза да се върне на предния си въпрос — За какъв момент спомена?

— Да те обуча, за да можеш да се защитаваш.

— Но на какво да ем обучиш? — продължи да любопитства тя.

— Ти скъпа Джури си вещица, както и майка ти беше. Да, познавах я преди да се случи нещастието. Тя го предчувстваше и ме помоли да бдя над теб, ако се случи нещо с тях и да те обуча за вещица. Още от малка имаш дарба.

Момичето остана със зяпнала уста и само успя да каже:

— Защо никога не ми каза?

— Няма значение, мисля че ще ти е интересно. — отговори старицата и се усмихна. — Сега ела, дете мое, да те настаня, а като гледам си водиш и приятелче.

Така изминаха две от най-хубавите години на Джури, но след като навърши 16 започна да се чувства несигурна и не на място. Постоянно обикаляше града, заедно с котето то я следваше като кученце навсякъде. Една вечер като се прибра започнa да си стяга багажа.

— Хей, да не си решила да си подредиш малко нещата? — попита усмихнато старицата, като я видя.

— Не, лельо Маги. Мисля че е време да потърся своето място в този свят и да отмъстя за семейството си. — отвърна й тя.

Това помрачи усмивката на Маги.

— Но ти не си готова още нищо, че си една от най-добрите ми ученички.

— Моля те нека аз реша дали съм готова. Наистина последните 2 години бяха чудесни и ти благодаря, но моля те пусни ме не искам да си ида от тук с кавги.

Старицата въздъхна тежко, но не успя да каже нищо, знаеше, че момичето е право.

След като Джури привърши с багажа си, което всъщност не бе много отиде при Маги и разговаряха надълго и на широко.

На сутринта момичето стана малко преди изгрев слънце взе си багажа и вече порасналото коте наречено Мърфи, и потегли, като за начало към изгрева с надежда да намери покой…

Първите няколко дни прекарани в гората за Рей бяха колкото и интересни, толкова и стряскащи. Демонката определено, обаче, се приобщаваше бързо, нещо което не бе характерно за останалите обитатели. Още през първата нощ зеленооката бе успяла здравата да изплаши един ленив бухал, както и да лиши от вечеря нещастен сокол, прелитащ над гората. Катериците, които имаха хралупа в едно от най-старите дървета, пък напуснаха дома си завинаги след като Рей бе успяла да наводни кухината отмивайки цялата зимнина на животинките. Това за един демон бяха типичните „кротки и невинни шегички“. Рей бе щастлива, че макар напуснала Ада тя все още бе на много по-високо ниво от другите. Хората, които преминаваха през гората не и правеха особено впечатление. Демонката често се криеше сред клоните на дърветата и оттам ги наблюдаваше, понякога и прочиташе по някоя и друга тяхна мисъл, но те бързо и омръзваха. На 6тия ден откакто Повърхността бе станала нейн дом тя бе започнала да съжалява дълбоко в себе си за това решение, но бе наясно, че път назад нямаше. Докато се излежаваше на един от по-високите клони на някакъв вековен дъб, Рей усети странно влияние. Някой приближаваше, но той определено не бе човек. Демонката се заозърта любопитно между клоните. Няколко минути по-късно на поляната се появи странно създание, много приличащо на демон. Рей се подсмихна с прикри зад клоните, така че новопоявилата се да не я забележи. — Здравей! — бодрият глас на Рей изтръгна от мислите създанието.

— Кой е? Покажи се! — извика то и се заоглежда наоколо.

— Ха-ха-ха! — изкикоти се със звънлив детски глас Рей. — Намериме, де!

— Веднага се покажи! — очите на създанието започнаха да искрят заплашително.

— Оооох, стига… Много си скучна-Рей скочи от дървото и се приземи меко пред създанието-Хей, та ти си демон! — изненада се тя. — Наистина си демон, не съм сгрешила.

Рей плесна доволно с ръце и се усмихна широко, а зелените и очи заискряха с детска невинност.

— Не ме обиждай! — изрепчи се насреща създанието и скръсти ръце. Демонката се стъписа. Изви глава надясно, след това наляво, завъртя се около създанието, издигната на 20 см. от земята и рече:

— Но… но… как? Та ти приличаш на демон… А и защо да те обиждам, нали и самата аз съм такава-гласът на Рей показваше нейната обърканост. В доста ситуаций демонката би съумяла да прикрие емоцийте си, но сега никак не бе сигурна в това, което правеше.

— Ти си демон?! — отвърна и с отвращение непознатата — Какъв позор!

— Какво си тогава ако не си демон? — попита Рей и присви злобно очи. — Определено не си човек.

— Аз съм Ангел-заяви високомерно другата.

— Ангел?! — този път отвращението се изписа по лицето на Рей-Какъв ужас… Впрочем, представях си ви облечени в бели дрехи, със сияещи усмивки, пухкави крила и ореоли над главите, също така бях чула, че по цял ден лентяйствате, излежавайки се върху някой облак със златни арфи в ръцете. — заобяснява набързо демонката.

— Аз не съм обикновен Ангел, аз съм Обречен Ангел-дооточни се непознатата.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Рей-Още по-лошо-ти си прокълната-демонката изглежда бе доволна от познанията си. Ааронката се смръщи. Знаеше това идеално и въобще не и се искаше да и го напомнят. — Впрочем, аз съм Рей. — поде по-бодро демонката и все така усмихната подаде ръка. За миг непозната се замисли, но изглежда прецени, че един палав дух не е чак такава беля, а и може би тя знаеше път, който извеждаше от гората. Вече 3ти ден ааронката се въртеше като в омагьосан кръг, сякаш самото Провидение бе пожелало да я срещне с Рей.

— Е, добре де-измърмори тя-Аз съм Алексис. — бегла усмивка се се появи на лицето и и тя се здрависа. — Между другото, ти какво търсиш тук? Да не би да имаш за задача да предизвикаш някой горски пожар? — тя се вгледа в огненото кълбо, с което се бе заиграла Рей.

— Всъщност не… Напуснах Ада и сега се чудя какво да правя. А ти? Сигурно търсиш начин да развалиш проклятието над себе си и над подобните на теб-отгатна Рей

— Да… Нещо такова-отвърна неуверено Алексис, не смяташе, че прекалената искреност проявена пред една демонка. — Между другото, да знаеш накъде е изходът от тази гора? — попита малко по-любезно ааронката.

— Ако трябва да бъдем честни-да-отвърна и Рей-Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — изръси без да се замисли тя.

— Ами-започна Алексис готова да откаже.

— МОЛЯ ТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ… Тук е тооолкова скучно, минават само някакви бездарни хора и животните, дори бухалите, вече не са ми интересни.

— Ех, добре де… — въздъхна Алексис и извъртя очи към небето, от което се виждаха само малки къстчета през купола от листа.

— Страхотно! — възкликна Рей и подскочи, оставайки на около метър във въздуха.

Алексис се смръщи, като малка бръчица се появи между веждите и. Тя изсумтя и прецени, че тази седмица можеше да се назове в нейния Живот като „Седмицата на срещите“, някои от които не чак толкова приятни за нея. Няколко дни, точно преди да сметне за добре да навлезе по-надълбоко (без MPS) в гората, ааронката се бе срещнала със същество, чиято Съдба в общи линий бе да я следва. Точно така. Когато напусна Полетата, Алексис дори и неподозираше, че през първата седмица от пътуването и ще и се стоварят толкова много неща. Застанала на една от селските оградки, които се срещаха доста в селището (чието име не знаеше и в което се шляеше за известно време), тя тъкмо подреждаше разхвърляните мисли в главата си, когато някъде около нея се разнесе звук, подобен на щракването от фотоапарат. Алексис отначало не му обърна вниманието, което заслужаваше, ала не след дълго звукът сам си го поиска и то настоятелно. Сякаш около нея се разнесоха множество стъпки, или поне на такива приличаха. Ааронката имаше глупавото чувство, че някой или нещо тича във въздуха и то шумно. После заключи, че просто полудява, но за нейно щастие не се оказа права. Звукът се повтори и някъде над нея изпадна създание, безумно приличащо на фея, само дето и липсваха пърхащите крила. Е, Алексис, можеше да се премири и да мине и без крилата-и без това и самата тя не притежаваше такива. Пък и откакто напусна Полетата забеляза, че зелените рогца, които принципно си висяха на главата и, бяха изчезнали от само себе си.

— Какво пък си ти?! — думите сами се изрониха от устата й. Нея не я интересуваше особено дали звучи грубо.

— Аз съм Лин-Лин-отвърна съществото и впери големите си синкави очи в Алексис. Ааронката се почувства притеснена от този втренчен поглед. После, след като заключи, че явно създанието няма никаквото намерение да отмести очичките си, започна да го оглежда любопитно. Лин-Лин имаше лилава коса, прихваната с огромна фльонга в същия цвят. Беше облечена в бяла рокличка, чийто краища бяха извезани с виолетова линия. Кльощавите и крачета се подава изпод нея и бяха обути в бели обувки, приличащи по-скоро на чорапки.

— Ти ли… ами… ти ли… — Алексис се чудеше дали щеше да прозвучи налудничаво, ако я попита: „Ти ли тичаше във въздуха преди малко?“, но в крайна сметка какво я интересуваше — Твои ли бяха стъпките преди малко във… във въздуха?

— Ами, да-простоватично отвърна другата, като не отместваше погледа си от ааронката-Извинявай за шума. Сигурно си се стреснала. Все пак не всеки ден можеш да чуеш стъпки над главата си, нали? Хихи-създанието се засмя със звънлив смях и очите и станаха като малки цепнатинки върху бялото и лице, но изражението на Алексис си остана все така студено-Както и да е. Все пак извинявай. Не мога много да се ориентирам, когато ходя… особено ако не е по земя, сещаш се. Та все обърквам пътя, но… хм… Нали ти си Алексис, Обреченият Ангел, напуснал Полетата? — попита ненадейно Лин-Лин и лицето и стана ненадейно сериозно.

— Да. Защо? — съвсем се обърка Алексис, като заключи, че днес определено не и ден за подреждане на мисли.

— Пфу-отдъхна си феята без крилца-За малко си помислих, че отново съм се объркала.

— И все пак защо съм ти? — запита този път нетъпеливо другата.

— Защото съм тук, за да те напъствам.

— Ти? — опули се насреща и Алексис и се се изсмя, само където нейният смях беше остър и някак неестествен.

— Да, позна-пренебрегна учудването и Лин-Лин-Идвам, за да ти помогна да отриеш този, в който ще се влюбиш. Толкова пъти си ме сънувала, та си мислих, че ще се сетиш, ала явно съм се объркала… — замисли се съществото и започна да си мърмори под носа-Е, да, все пак… Нали се явявах като силует… Да, сигурно затуй не се е сетила…

Алексис премигна, след това разтърка очи. Сигурно сънуваше или съзнанието и си правеше лоша сега с нея. Ала дълбоко в себе си знаеше, че дори да си зашлеви и шамар, Лин-Лин щеше да си стои пред нея.

— Тебе ли сънувам? — не успя да прикрие разочарованието в гласа си-И защо?

— Нали ти казах-’щото ще ти помагам да откриеш любимия си. Онзи, който ще се влюби в теб. Така ми е наредено.

— Значи ти… ти идваш от Горе? — Алексис изви очи към Небето, а феичката кимна отвърдително.

— Обаче не си мисли, че ще ти казвам какво точно да правиш. Ще ти казвам загатки и те ще ти помагат. Ако ги решиш правилно, разбира се-Лин-Лин и смигна. Явно смяташе това за забавна игра. — Ето я и първата… — създанието извади от джобчето на роклята си бял лист и зачете отчетливо:

„Вземи ти първата и втора буква от името на мястото, където не си била, ала ще се завърнеш там, после прибави към тях третата буква на името, с което сега се назоваваш ти, и като за финал, кажи коя е втората буква на мястото, където си била, ала не ще се завърнеш…

Събереш ли ги така, и подредиш ли ги с усет, ще узнаеш, че има неща, които се намират в ###“

— И защо трябва да правя това? — с досада запита Алексис.

— Защото така трябва. Като решиш загатката ще получиш мястото, в което трябва да отидеш. А, сега трябва да вървя. И без туй закъснях…

Чу се пак онзи звук, като от щракането на фотоапарат и Лин-Лин изчезна във въдхуха, а листчето бяла хартия попадна в ръцете на ааронката…

Сега, вече запознала се с Рей, Алексис отново държеше загатката в ръката си и бърчеше чело в усилие да я разреши… Изглежда новата и позната също забеляза това…

— Хей какво е това? — попита демонката и андзърна изад рамото ан Алексис.

— Нищо-отвърна рязко ааронката и понечи да прибере листчето в джоба си.

— Не е нищо дай да видя… — настоя Рей.

— ного си нахална-сопна и се Алексис.

— Ами все пак съм демон-заяви Рей и се усмихна широко-Ние сме такива, не търпим откази, но защо ли въобще се мъча по този начин-тя се закова на едно място и затвори очи.

— Хей! Какво правиш? — Алексис се стресна, знаеше, че от създания като Рей можеше да се очаква всичко.

— Хмммм-изсумтя Рей и скръсти ръце без да отваря очи-За каква загатка става дума?

— Ти ти… от къде… как би могла… — обърка се Алексис.

Рей отвори очи и рече:

— Има още много да учиш Александра… много… — отекчено провлачи тя.

— Името ми е Алексис-поправи я аарнката.

— Добре де… Алексис-изсъска Рей-И все пак… да с епохваля мога ад чета мисли, така, че недей да мислиш за онова дребно създание и неразбираемата загатка която атка и не прочетох, ако ен искаш д ати човъркам в милсите.

— Това не е честно-Алексис се смръщи.

— Защо да не е честно… ти не искаш да ми кажеш, тогава аз ще разбера сама…

— Уфф стига остави ме на мира… — ядоса се Алексис.

— Ок. Чао-махан с ръка Рей и тръгна в обратната посока.

— А аз как ще изляза от тази проклета гора? — попита Алексис.

— Ами незнам-отвърна и Рей и се загледа в ноктите на ръката си, сигурен знак, че всъшност не мислеше за това за което говореше. — Това е твой проблем, ти ме гониш и аз си тръгвам-кичури тъмно лилава коса прикриваах дяволитата усмивка разляла се по лицето ан демонката.

— Добре де… добре може и да ти кажа… по-нататък — обеща Алексис.

— Добре… не сме далеч… скоро ще се озовем в град с много хора, да не вземеш да се уплашиш-предупреди я Рей, а ааронката само изсумтя пренебрежително. Двете продължиха пътя си. Алексис предпочитаеш мълчаливо да върви, но останови, че в компанията на Рей това щеше да и е много трудно. Не след дълго както еб и обещала демонката двете се озоваха на сред шумно шосе… определено в другият му край се виждаха много от тези които бяха наричани пренебрежително „хора“.

Докато двете „спътници“ бавно крачеха към малкото селце, където живееха така нареченито „хора“, те не подозорираха, че съвсем скоро ще отркият своя нова „спътница“, или просто една непозната… красива и прокълната да изпитва върху себе си онова тъй красиво и същевременно коварно чувство наречено Любов. Да… тя пътуваше и търсеше Сърцето си някъде из необиятния Свят, или по скоро онзи, който бе „окраднал“ сърцето й преди много много години.

Рей и Алексис се опътиха към стара и порутена сграда, която трябваше да бъде староприемница, ала нямаше особено уютен вид. Когато отвориха дървената скърцаща врата двете „създания“ се озоваха в една мъглива и опушена от цигарен дим стая… по принцип това бе кръчмата, където се събираха „низшите“ същества (хората имам в предвид). И там те подсладяваха живота си с примитивните си удоволствия. Когато демонката и прокълнатата застанаха на прага на „кръчмата“ всички присъстващи се извърнаха към тях. Старците извърнаха поглед от комарджийската си игра и захапали дървени лули се впериха в създанията. Бяха единствени. Те винаги бяха единствени. Рей хвърли злобен и коварен поглед на зяпащите с което ги накара да се върнат към старите си занимания.

Алексис и Рей седнаха на една значително отделена от другите маса в ъгъла на заведението, което си имаше и свойте предимства — от там можеха да държат под око всичко… посетителите, бармана, дори паякът, който плетеше мрежата си над малкото мръсно прозорче в дъното на помещението. Погледът на Рей се се закова в една странна личност… странна ли казах? По скоро тайнствена. Беше облечена в тъмно-лилав плащ, а дългата й бяло-сребриста коса от време на време се показваше от голямата качулка. Стоеше на бара. Не пиеше нищо. Не разговаряше с никой. Просто стоеше като камък и от време на време от плаща й се подаваха белите й пръсти, които нервно потрепваха. Рей живо се заинтереува от тази личност… явно бе от тяхната „порода“. Скиталка…

Едва вечерта, когато заведението започна да се опразва и съдържатела започна да обръща столовете с краката на горе, „тайнственицата“ се помръдна. Всички тези часове бе прекарала в съвършен покой… стана и се зави по плътно с плаща си ала Рей и Алексис, нямаше как да не забележат, невероятните й ярки сиво-сини очи. Блестяха точно като сребро…

Алексис и Рей я последваха, чак до гората… беше тъмно, но Тя явно не се страхуваше от опасностите, които можеше да срещне в този мрачен Лес. Алексис и Рей ускориха крачка. Сякаш нещо ги теглеше към тази Странница. Тъкмо когато бяха толкова близо до нея Тя рязко се обърна.

— Кои сте вие и какво искате? — гласът й бе тих, спокоен и много мелодичен. Сякаш „изпя“ тези думи… такава нежност… такава мелодичност!

Рей я погледна със „отровните“ си очи.

— Просто искахме да те предупредим. Тази гора е опасна и денем, камо ли нощем… — Алексис се обърна към сребристокоската.

Тя примигна. Войнственото й на пръв поглед изражение премина в мека усмивка.

— Благодаря.

Беше найстина много красива… даже неестествено красива. Тя свали качулката си и лицето й се огря от лунната светлина, а косата й проблясна и падна чак до бедрата й.

— Аз съм Лиодайн…

— Ти да не си…? — колебливо поде Алексис.

— Нимфа. Да!

Трите бяха застанали една до друга и говореха когато от едно дърво се чу шум. Рей веднага помириса демонска кръв и тихо съобщи на другите две. Изведнъж се чу глас:

— Интересно 3 жени в гора като тази по това време. Още по-интересно — едната е демон, другата нимфа, а третата не знам каква е, но не е човек всеки случай.

— Излез който и да си. — каза Алексис

В този миг от едно дърво се показа Фейнт висящ надолу с главата крепящ се само с опашката си.

— Кой сте вие и какво правите в тази гора. Забранено е да се влиза.

— Аз съм Рей от…

— Ада доколкото виждам си демон и то могъщ макар да не знам нищо за вас.

В този миг Рей направи огнена топка и я хвърли към Фейнт. Той ловко скочи и се прехвърли в клоните на съседно дърво.

— Мразя да ме прекъсват. — каза Рей, но в този миг един нож премина покрай нея и раздра дрехата й.

— Не ме карай да те накълцам не ми пука дали си демон или не. Мразя демоните.

— А както гледам и хората. — каза Алексис

— Не всички има и добри сред тях макар и да са рядкост. Най — много обичам дърветата. Само там се чувствам добре. Междудругото аз съм Фейнт.

— И си демон котка. — каза нимфата.

— Само наполовина. Другата част е човек. А ти си?

— Лиодайн, горска нимфа.

— Че то има ли друг вид. — прекъсна я Рей.

— Да има и водни, хората им викат русалки доколкото знам.

— Нимфа си значи кажи ми каквоказва гората. Макар да имам чувствителност към природаата усещам, че е разгневена.

— Ами момент… — след двуминутно мълчание тя казва — Ядосана е на Рей, че е дразнила обитателите, но имаше и нещо за сънища което не разбрах.

— Сънища да не са мойте. — попита Фейнт — Наскоро сънувам някакви странни хора. Един от тях беше ти. — посочи той нимфата.

— Хм. И да и Нне каза, че имало и твой но имало и други сънища.

— Звучи налудничаво. — каза Алексис.

— Съгласна съм. Та би ли слязъл оттам. — каза Рей.

След като слезе той ги поведе на една полянка където бе направих малък огън и четеримата седнаха около него за да се стоплят разказващи си всичко което им бе станало през последните дни…

— По дя… — Кът се усети и се покашля-мамка му… — поправи се той и спря няколко клона които бяха на път да го ударят през лицето… — къде пак ме заби шефа… на кой ще помагам тук… в тази забравена от всички вековна гора… изведнъж той чу гласове… погледна на горе и каза:

— Рабрах ти намека… явно не от всички… благодаря ти-добави иронично ангела…