Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Year of the Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010 г.)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Годината на Кобрата

Превод: Ралица Кариева

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

ИК „Труд“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-528-935-4

История

  1. — Добавяне

Четиринайсета глава

Герх ен ахха: нощта на битката между Апеп, великата змия от подземния свят, и Ра

Скрих личната си скръб и заразказвах. Джарка слушаше със стиснати устни, без да ме прекъсва. Помоли ме да повторя какво точно Пентжу бе споменал за пророчествата от Пазителите, клатеше глава в изумление и потриваше ръце, сякаш му бе студено. Зададе няколко въпроса за скарабея за сърцето и присви очи, когато споменах името на Амендуфет.

— Какво трябва да правим? — повтори той въпроса на Собек.

— Мислих — Собек кимна към вратата. Джарка я затвори. — Мислих. Набила е ходила отвъд реката. Знаем, че е посетила Пентжу. Не е предала теб, Маху, просто е била близка приятелка на общия ни другар. Вероятно му е носела новини за теб и действията ти. Ай е виждал в нея заплаха или заради това, което е знаела, или задето е открил за връзката й с Пентжу — замълча и изчака Джарка да заеме отново мястото си.

— Знаем, че Набила се е върнала на отсамния бряг. Възнамерявала е да се прибере тук, когато някой я е засякъл и й е предал лъжливо съобщение. Спомнете си думите й към лодкаря. „Господарят ми ме моли веднага да се върна в града“. Няма начин да е имала предвид Пентжу. Единственият друг човек, когото би нарекла така, си ти, Маху, а ти не си изпращал такова съобщение — Собек ме погледна. — На кого би се доверила Набила? На мен? — поклати глава. — Аз бях с теб. На Майа и останалите? — отново поклащане на глава.

Собек погледна Джарка с ъгълчето на очите си.

— Не съм изпращал такова съобщение — отвърна приятелят ми студено.

— Амендуфет! — възкликнах аз.

— Невъзможно — изрече едва чуто Джарка. — Той беше тук, в града.

— Дали? — вдигна чаша Собек.

— Намери Амендуфет — наредих аз. — Кажи му да донесе списъка с погребалните предмети на Тутанкамон, знае за какво става дума.

Джарка довлече предателя, сънен и увит с прозрачна роба. Не трябваше да я облича точно онази вечер. Беше му подарък от Набила.

— Господарю — прозя се той и ми връчи свитъците.

Хвърлих им бегъл поглед, после се вгледах в него.

Премигваше и се чешеше, продължаваше да играе ролята на предан служител, макар и вече усетил опасността.

— Не питаш защо съм те извикал?

— Господарю, в бурни времена живеем.

— И още как — отвърнах рязко аз. — Познаваш ли лодкаря на име Жабешката мутра?

Амендуфет облиза устни и поклати презрително глава, сякаш притежаването на такава информация бе под достойнството му.

— Той обаче те познава. Кажи ми, Амендуфет… — започнах и погледнах списъка със съкровищата, струпани в гробницата на Тутанкамон: златните тронове, бурканите, гърнетата от алабастър, раклите и ковчежетата, обкованите в сребро и желязо легла, скъпоценните платове и дрехи, парфюми и масла.

— Да, господарю?

— Къде е скарабеят със сърцето?

Чак толкова добър лъжец не беше. За миг очите му зашариха отляво надясно, а езикът му понечи да оближе устни.

— Скарабеят за сърцето — продължих спокойно аз. — Тук ли е? Няма значение… За кого работиш, Амендуфет?

— Как за кого? За теб, господарю.

— Кажи къде из града си бил днес.

— По разни задачи.

Вдигнах бокала и го притиснах към бузата си, погледнах Джарка и кимнах. Амендуфет бе очевидно притеснен. Собек се приведе напред и зацъка с език.

— Спомняш ли си това?

Преди да успее да избяга, Джарка нахлузи примката през главата на Амендуфет и я затегна.

— Малко оставаше Рамзес да те довърши, ако не се бях намесил.

Джарка понечи да затегне възела, но аз вдигнах ръка.

— Обещавам ти — прошепнах, — че ще излезеш оттук жив, ако ми кажеш истината. Призови господарката Маат! Излъжеш ли, ще умреш, а по това време утре жена ти и децата ти ще се присъединят към теб.

Амендуфет поклати глава.

— Убий го! — наредих аз.

Джарка затегна примката. Ръцете на Амендуфет потрепериха и отскочиха като птичи крила.

— Милост!

— Ще ти помогна, Амендуфет. Ако излъжеш, Джарка ще те убие, после ще вземе наемници и ще отнеме живота на семейството ти… — наклоних се по-близо, наплюнчих пръст и го доближих до една от лампите, докато загаси пламъка с пукот. — Така че играта започва. Запомни, излъжеш ли — умираш. Станал си шпионин на лорд Ай. Трябва да е чул за случилото се при гробницата. Така ли е?

Амендуфет кимна.

— Правеше се, че си мой шпионин, но, разбира се, лорд Маху е никой? Нали?

— Да — изпелтечи той.

— Нашият дебел ковчежник бе разбрал, че можеш да бъдеш сплашен, и затова нямаше нищо против да умреш.

Отново кимване.

— Добре — потрих ръце аз. — Мисли за жена си и децата си. Справяш се добре! Сега ми кажи, лайно такова, когато Златното дете — Тутанкамон, Господаря на Двете земи — бе погребано, сърцето му беше ли с него?

Амендуфет преглътна шумно.

— Не знам.

Джарка затегна примката.

— Наистина не знам — изплака той, — освен едно нещо. Попитах лорд Ай дали да изпратя скарабея за сърцето на жреците на уабета и отговорът му ме заинтригува. Каза, че сам ще го занесе.

— И?

— По-късно попитах жреца на параклиса при уабета дали е получил скарабея. Той каза, че не го е виждал.

— Сигурно си се озадачил — обади се Собек. — Ако човек бъде погребан без сърцето си, неговата ка е безсилна.

— А Набила? — попитах тихо аз.

Джарка затегна още повече.

— Лорд Ай се страхуваше от нея. Знаеше за връзката между нея и лекаря Пентжу. Каза, че иска да я види.

— Лъжец! — изревах аз. — Проследил си Набила. Ти си информирал Ай, че тя ходи в Тайнственото убежище. Върнал си се от тази страна на Нил и си я причакал в палмовата горичка между пристанището на Изида и този дом. Казал си й, че искам да се срещнем в града и тя, разбира се, ти е повярвала. Какво стана с Набила?

— Не знам — запрепъва се Амендуфет. — Наистина не знам. Не лъжа.

— Защо изобщо започна с лъжи? Защо ме предаде?

— Нямах избор — задъха се той. — След банкета в Залата на вечното слънце лорд Ай и Мерире ме извикаха. Казаха, че е свършено с теб, че вече си мъртвец — облиза устни. — Нямах избор, трябваше да те предам. Трябваше да направя каквото искат. Искаха да знаят всичко за теб, за Набила. Господарю, вярвах в теб, докато можех. Казвам истината — изплака той. — Ти ми обеща…

— Казал си истината? — махнах с ръка. — Да, добре, лека нощ, Амендуфет!

Той се изправи и се заклати към вратата; отвори я и потъна в нощта.

— Дадох дума — прошепнах на Джарка аз, — че ще излезе от тази стая жив, и я удържах. Сега тичай след него. Убий го! Хвърли трупа му на крокодилите.

Джарка се надигна.

— А жена му и децата?

— Остави ги. Те не са извършили грях.

Джарка се изниза безшумно навън и аз мигом забравих за Амендуфет.

— Сега какво? — попита нетърпеливо Собек.

— Амедета. Трябва да заловим Амедета. Ръцете й са оцапани с кръвта на Пентжу — независимо дали по своя воля — и тя ще ни каже какво наистина се е случило.

— Утре сутрин Ай ще отиде на поклонение в храма на Амон, ще направи жертвоприношение. След това ще има прием в градините на храма.

Замълча, сепнат от смразяващия кръвта писък, който раздра нощта.

— Амендуфет плати за греховете си — усмихнах се аз. — Утре Амедета ще плати за своите.

 

 

Светещата маса на величествения храм на Амон в Карнак бе окъпана в слънчеви лъчи. Ослепителните бели колони с формата на папирусови цветове отразяваха утринната светлина. В далечината отекваше дълбокият бълбукащ рев на събралата се по дължината на Авенюто на сфинксовете тълпа. Десетки хиляди тиванци се бяха стекли да гледат как Ай, Божествения, Владетеля на Двете земи приближава в бавна процесия, за да извърши жертвоприношение. Множество ескадрони от колесници на Нахтимин водеха процесията, а в прахоляка следваха главните офицери на армията, обградени от слуги с огромни, напоени с парфюм щраусови ветрила, с които да пъдят миризмата. Армейските оркестри с флейти, барабани и тръби огласяха с маршовия химн на войниците. Жреци с бръснати глави, бели роби и рамене, украсени с кожи на леопард, пантера и ягуар, ръсеха светена вода и държаха купи димящ тамян. Потта, парфюмите, прахта и пушекът се смесваха ведно.

В сърцето на процесията се намираше Ай — величествен с Двойната корона на глава и тоягата и жезъла в ръце; горната част на тялото му бе загърната в немеса — свещеното наметало на фараона, а прекрасно избродиран колан обгръщаше кръста му. По-надолу тялото му бе обвито в множество дипли. Носеше свещените ръкавици, на краката му бяха златовърхите сандали, които се намираха върху сребърно столче с крака, издялани във формата на пълзящи в смирение нубийци, кушити и други народи на Деветте лъка. Около него се бе струпала божествената аристокрация на двора: пазачът на парфюмите, държачът на царските сандали, управителят на кабинета, божествените бащи и пророците от храмовете, писарите от Вътрешния кръг — все твари на Ай. Разбира се, ние също бяхме там, Чедата от Кап, членовете на Царския кръг: Хюйи и Майа в разкошни роби, Хоремхеб и Рамзес в бляскави златни яки и сребърни емблеми. И аз. За последен път.

Преминахме покрай двата огромни пилона на входа към храма и навлязохме в огромното пространство — повече от двеста декара — истинска гора от гранит, която включваше храмове, пилони и дворове. Последвах царската процесия през обкованите с абанос врати надолу към Светинята на всички светини, където статуята на бога чакаше безмълвно с чудовищната, украсена с щраусови пера кърпа за глава и лъскави очи от емайл. В такива случаи винаги се питах дали хората около мен наистина вярват в онова, което всички правехме.

Хорът запя:

Всички ръце треперят от страх пред теб.

Името ти е високо, могъщо и силно.

Народът на Понт и онези от източните земи

целуват земята пред нозете ти…

Подпрях се на една стена и зачетох изографисания на нея химн с често повтарящ се припев:

Египет поставя границите си, където пожелае

Опитвах се да не поглеждам към Собек. Изглеждаше изтощен и разтревожен. И двамата почти не бяхме спали. Събрали се бяхме във Великия дом малко след зазоряване. Каквото и да се случеше, Ай щеше да ни очаква там. Хоремхеб и Рамзес изглеждаха кисели. Майа бе разтревожен. Непрекъснато хвърляше погледи към Собек, заинтригуван от изпосталелия му вид. Разбира се, изречени бяха множество съболезнования за Пентжу; дори Нахтимин се приближи тромаво да ме успокои, че е чул за изчезването на Набила, но не вярва нещо лошо да й се е случило. Можех да го убия на място, да извадя кама и да го наръгам, но за всеки ловец си има време за дебнене и време за нападение. Сега дебнех друга плячка, Нахтимин щеше да почака.

Както можеше да се очаква, Анхесенамон изглеждаше ослепително с прекрасно украсена коса, огърлица от чисто злато, инкрустирано с драгоценни камъни, и скъпи гривни по цялата дължина на красивите ръце. Приближих се да я видя. Погледна ме, после се извърна. До нея бе неотлъчната й сянка Амедета, облечена като девствена жрица с великолепно лице с високи скули, грижливо изрисувано и застинало в маска на фалшива набожност. Опитвах се да не отделям поглед от нея по време на цялата процесия, на ритуалите в храма и по обратния път към двореца. Този отрязък Ай използва да подчертае властта и величието си, като демонстрираше на приятели и врагове, на египтяни и чужденци, че той е фараонът.

След края на процесията стражите на Нахтимин поведоха членове на съвета и други избрани гости през разкошните зали на двореца Малгата, през преливащите от светлина великолепни коридори и стаи, украсени с резбовани дървени колони в различни цветове. За последен път през живота си видях подобни блясък и величие. Животът ми бе започнал в този дворец и последните дни на величието ми се разиграха там. Все още си спомням обкованите със злато и сребро врати, блестящия малахит и лапис лазули на трегерите, покритите с ярки рисунки стени, блещукащите басейни на чистотата, щедро украсени колонади, градини като шахматни дъски от светлини и сенки, цветни подове с изящни мозайки, фонтани от розов мрамор, тесни канали пречистена вода, лехи с плодороден чернозем и безброй видове храсти и дървета, сред които пернати в невъобразимо разнообразие от цветове чуруликаха и привличаха окото, сякаш бяха цветни видения. Онзи ден всичко бе мирно и спокойно, но забелязах, че стражите на Нахтимин — собственоръчно избрани от него Накту-аа — бяха навсякъде, с отличителните кърпи за глава на бели и червени ивици, кожени поли и до един въоръжени със зловещи остри копия и продълговати щитове с Овена на Амон.

Нахранихме се в залата на Златния лешояд, където красивите мозайки на пода се отразяваха в лъскавия трептящ таван. Огромните врати на залата бяха свалени от пантите и сега светлина и аромати от Градината на водните лилии заливаха цялото помещение. Наредени бяха малки масички, на които всеки гост можеше да седне с приятели и колеги, докато Ай и приближените му похапваха на зелена полянка под златен балдахин. Сърцето ми преля от радост, когато Ай вдигна Бокала на славата за тост в приветствие към приятелите си. Сега, когато имах възможност да го наблюдавам от по-близо, Ай определено имаше болнав вид, независимо от слоевете свещена боя по лицето си.

Със Собек поделяхме масата си с Майа. Опитахме се да поддържаме невинен разговор. Най-болно ми бе да се преструвам, че Набила е отишла на гости при приятели, докато яростта и омразата ме разкъсваха като горчива отрова. Ай почти не докосна храната. От време на време притискаше стомаха си през златната материя, сякаш да облекчи някаква болка. Седналата до него Анхесенамон бе напрегната. Едва тогава забелязах, че някой липсва. Нямаше го на процесията, нямаше го и сега. Никъде не видях кръглото предателско лице на Мерире. Докато поднасяха подноси с различни видове месо — печена гъска и бутове от малки теленца и газели, украсени с ивици пушено върху плата от свежа зелена салата, червено зеле, сусам и кимион, придружени с кани хетейско вино — попитах Майа къде е Мерире. Опита се да отговори някак небрежно, но от нетърпението му да отклони темата разбрах, че лъже.

Следобедът се точеше, Ай забавляваше гостите си с групи акробати и танцьори. Нахраних се добре, но почти не пих, като нито за миг не изпусках Амедета от полезрението си, както изгладнял лъв дебне набелязаната плячка и изчаква да се отдели от стадото. Донесоха навеси и слънчобрани срещу жегата и групите започнаха да се разтурват. Собек ме побутна. Амедета бе станала от царската маса и се насочваше към отходниците, следвана от една прислужница. Собек се изправи несигурно с ръка на уста и залитна към вратата. Обърна се, изрева нещо към мен с пиянски глас и се престори, че се препъва в една маса.

— Собек, ти си скапан пияница! — извиках след него аз и го последвах, уж да му помогна.

Прегърнахме се, после тръгнахме несигурно покрай нишите и вратичките, в които дебнеха хората на Нахтимин. Отходните помещения се намираха в специална зала, построена над тесен канал, в който се отичаха отпадните води. Прислужницата на Амедета седеше с кръстосани ръце близо до вратата. Собек я хвана игриво за ръцете и я придърпа към себе си. Тя се стресна. Собек извади камата си и преди жената да успее да изкрещи, запуши устата й с ръка и я бутна вътре. Амедета беше с гръб към нас и тъкмо потапяше ръце в купа с вода. Обърна се и ахна изненадано, когато брадичката й се озова на върха на камата, с която леко я подпрях.

— Недей да викаш, Амедета, иначе ще трябва да убия и теб, и слугинята ти. Ти си убийца! Ръцете ти са изцапани с кръвта на приятеля ми Пентжу.

Прекрасните й очи се разшириха тревожно.

— Не си и помисляй да викаш — повторих аз. — И недей да лъжеш — притиснах камата малко по-силно, докато се появи капчица кръв. — Недей да мислиш и за охраната на двореца.

Със свободната си ръка бръкнах под робата си и извадих малката стъкленица сок от маково семе, която предварително бях приготвил. И двете нямаха избор.

Накарах ги да пият, клекнали до стената. Вече бяха пили доста вино и сокът подейства бързо. Главите им клюмнаха с леко отворени усти.

Собек се разтревожи. Измърмори нещо в смисъл, че всичко е приключило, колко се тревожи за съпругата и децата си и дори, че съжалява за стореното. На мен обаче вече ми беше вече все едно. Единственото, което чувствах, бе ледена студенина, която сграбчва сърцето ми всеки път, когато посегна да отнема живота на врага си. Креснах му да не се държи като страхливо куче, а да ми помогне да спусна телата през прозореца. Излязох първи. Градината наоколо бе запусната. Оставихме двете тела под един храст. Собек седна до тях да ги пази, а аз продължих по предварително начертания план.

Върнах се в Двореца на очакването, където свитите и слугите се приготвяха да посрещнат господарите си. Доверените ми наемници бяха там. Дошъл бях в двореца с възможно най-голямата носилка с дълги колове в ъглите и плътни завеси от всички страни. За да разсея подозрението на възможните шпиони, се престорих на пиян и обясних, че приятелят ми Собек не е в състояние да се движи. С множество викове и проклятия поведох наемниците заедно с носилката покрай двореца с отчаяната надежда, че няма да се изгубя. Най-накрая стигнахме. Със Собек взехме раираните роби на двама наемници и ги облякохме. Амедета и другото момиче все още бяха в света на сънищата. Преместихме ги в носилката, аз и Собек заехме местата си сред носачите и излязохме от двореца безпрепятствено. Двамата наемници, които бяхме освободили, вървяха пред нас и проправяха път през насъбралото се пред двореца множество, отблъскваха мъжете скорпиони, търговците, доставчиците на животински мазнини, продавачите на мед и майсторите на парфюми, които се надяваха да пробутат стоката си на непознатите господари.

Намирам за странно това, че последното ми преминаване през Тива бе като слуга. Предчувствах, че приближаваме края на едно много дълго пътуване, но се опитвах да съсредоточа мислите си върху онова, което предстоеше в момента. Отивахме в имението на Собек, което се простираше по протежение на една от големите улици с високи палми, малко отвъд Портата на сфинксовете. Там трябваше да ни чака Джарка. Надявах се наистина да е там. Той бе вече истински разтревожен за жена си и децата и ме умоляваше да избягаме. Собек го бе подкрепил. Аз обаче надделях, и то не със силата на разума, а като заявих, че ако не искат да ми помагат, ще се справя сам, а ако ме заловят, не мога да гарантирам какво ще кажа на мъчителите на Нахтимин в ужасяващите подземия на Дома на веригите.

Оглеждах хората, които подминавахме, зървах отделни лица и сцени: кушит с питомна мангуста, която изпълняваше различни номера; виснали на вратовете си подноси, змиеукротители предлагаха стъкленици и прахове за засилване на мощта на тялото; група развратници с ярки перуки и ослепително изрисувани лица се опитваше да спечели компанията и среброто на няколко нубийски стрелци, които си почиваха под порутен навес и пиеха от евтината бира на пътуващ търговец; малко момче притича с маймуна на рамото си, а звънчетата около врата на животното отекнаха с мек сребърен звън. Момчето имаше гъста рошава черна коса. Беше здраво, със заядлив поглед. Имах чувството, че виждам собствения си призрак преди толкова много години, побягнал с любимата си маймуна, която жестоката Изития по-късно умъртви. Премигнах и освободих една ръка, за да забърша потта от лицето си. Пресякохме Площада на лотосите, от чиито две страни са издълбани красиви каменни цветя — място, където богатите и могъщите се разхождат; където могат да седят в тесните градини около езерата, защитени от жегата с големи напоени с парфюм бродирани навеси. Свеждах лицето си пред любопитните зяпачи, които се приближаваха да видят кой е в носилката. На пътя се бе преобърнала каруца, преместиха я, появи се отряд войници Консу, които се завръщаха от патрул в Червените земи. Перата в гривите, тракането на колелата, знаменосецът в тежковъоръжената колесница с прекрасни колчани и ножници за копия в червено и златно ми напомниха за нещо, казано от Собек по пътя към двореца. Казал ми бе, че военните действия извън двореца са засилени, а меджайски съгледвачи докладваха, че части се отправят на север. Нима Ай и Нахтимин събираха войска, която да изправят срещу армията на Хоремхеб в Мемфис?

Ескадронът колесници изтрополи покрай нас. Следваше ги група джуджета Данга само по препаски, с разпуснати черни коси и бради, сбръчкани очи и див поглед. Бяха празнували в храма на Бес и сега се бяха отдали на един от странните си ритуали, който включваше пиене до несвяст и танцуване до пълно изтощение. Благодарих на боговете, че не ни се налагаше да бягаме от тях. Страхувах се, че действието на сока от мак всеки момент ще премине. После чух викове, изведнъж се озовахме сред облак прах пред Портата на сфинксовете, преминахме обелиските, прославящи подвизите на предишните фараони, и се запътихме по широката сенчеста улица.

Най-накрая стигнахме дома на Собек. Огромната къща беше празна. Собек нямаше доверие дори на собствените си хора. Единствените там бяха Джарка и няколко мои наемници — яки, посивели ветерани, белязани и калени. Бях им казал, че са част от заговора и ако аз се проваля, ще повлека и тях. Заклеха се да останат, докато им се плаща, а когато златото и среброто привършеха, щеше да дойде и краят на задълженията им. Уважавах прямотата им. Джарка бе все още притеснен. Каза, че ще остане до стъмване и ще направи каквото е по силите му, но после трябва да тръгва. Изкрещях, че не ме интересува, и седнах до носилката, докато наемниците се забавляваха да свестяват, като изливат кани с вода по изрисуваното лице и тънката роба на Амедета. Прислужницата затворих в един килер с малко храна и вино. Казах й, че нямам нищо против нея и ако си мълчи, ще бъде в безопасност. Когато се върнах, Амедета се беше събудила, очите й бяха сънени, а боята по лицето — размазана. Започна да плаче и да ме заплашва. Зашлевих я и я изкарах от носилката, после я избутах към павилиона в градината, където чакаха Собек и Джарка. Показах й дълбокия ров, изкопан от Джарка в меката глина до напоителния канал, където се процеждаше водата.

Седнахме. Казах на Амедета, че ще умре и може единствено да избира между бърза смърт с чаша отровено вино или да бъде погребана жива. Не изпитвах жалост, нито съчувствие към тази красива жена, която някога бях обладавал. Тя имаше сърце на кобра и бе пропита от злостта на Анхесенамон и Ай. Казах й какво знам. Как господарката й е забременяла не от съпруга си, а от собствения си дядо, който искал да обяви децата си открито и да превърне Златното момче в рогоносец. Обясних й, че знам всичко за игричките на Ай, когато Тутанкамон е изпадал в един от онези пристъпи и онзи го е карал да му се кланя. Внезапно Амедета спря да хленчи, а в очите й се появи пресметливо огънче. Казах й за смъртта на Тутанкамон или по-скоро за убийството му, за липсващия скарабей за сърцето, за извършеното от Ай кощунство. Тя не потвърди подозренията ми, но не ги и отрече. Накрая описах посещението й при Пентжу и неговата смърт.

Колкото повече говорех, толкова по-силно бе вълнението ми. Амедета ме гледаше, сякаш едва ли не няма търпение да приключа с излиянията си. Запитах се какво ли има да ми каже? Спрях да говоря и отпих от виното, което Джарка бе донесъл, след което предложих и на нея. Грабна чашата и отпи жадно.

— Какво искаш, Маху, Песоглавецо от Юга? Ако си ме довел тук да ме изпиташ, как мога да се защитя? Скоро господарката ми ще разбере, че съм изчезнала, така че, ако ще ме убиваш, давай.

— Набила? — попитах аз.

— Не знам нищо за нея.

Зашлевих я и заплаших да я оставя на наемниците. Тя избълва порой от обиди, но продължи да твърди, че нищо не знае.

— Какво тогава знаеш? — прокарах пръст по бузата й аз. — Знаеш ли, че Ай умира?

О, какво удоволствие изпитах от изписаното на лицето й объркване.

— Хайде, кажи ни, че лъжем — обади се Собек.

Джарка се стрелна и сряза глезена й със скритата в ръката си кама. Амедета изпищя и притисна шуртящата от раната кръв.

— Живот срещу живот, Маху — изрече накъсано тя. — Обещай, че ще ме пощадиш, и ще ти кажа.

— Кажи ни и ще ти обещая бърза смърт.

— Живот срещу живот — повтори тя. Откъсна парче от робата си и завърза раната. — Денят отминава, Маху, скоро ще се стъмни. Колко дълго мислиш, че можеш да останеш тук? Те ще разберат. Предлагам ти най-добрата сделка.

— Е, ако ние не те убием, Ай със сигурност ще го стори — обади се отново Собек.

Амедета се насили да се засмее и посочи павилиона.

— Това е твоят дом, Собек, но защо не чувам гласове? Къде е жена ти, къде са слугите, децата? Избягали са, нали? Щом те могат, значи мога и аз. Египет се променя — посочи Джарка. — А твоята съпруга, твоите деца, твоят живот? Предлагам моя живот срещу вашия.

Собек и Джарка измърмориха. Бе успяла да ги убеди и сега болезнено усещаха всяка изминала минута.

— Кажи ни — вдигнах ръка аз, — животът ти ще бъде пощаден.

— Ай, Анхесенамон и Нахтимин ще доведат хетите в Египет.

Засмя се на изумлението ни. Собек понечи да протестира, но аз сграбчих ръката му. Амедета ме гледаше хладно.

— Маху, велики Песоглавецо. Защо, според теб, Ай изпрати Мерире в лагера на хетите? Задачата му бе да започне преговори за съюз. Твоята беше да намериш смъртта си, а Хоремхеб и Рамзес да бъдат обкръжени и принудени да капитулират.

— Но… — прекъснах я аз.

— Но? — подигра ми се тя. — Всичко върви по план. Анхесенамон сега е вдовица. Нямат намерение да я омъжват за Хоремхеб, а за Зананза — хетския принц. Мерире пак отиде при хетите, и то не само да преговаря, ами и да доведе жениха в Египет.

— Но какво планира Ай?

— Възнамерява да основе нова династия. Анхесенамон ще се омъжи за хетски принц, а Ай — за една от техните принцеси. После ще си поделят Ханаан.

— А Хоремхеб и Рамзес просто ще стоят и ще гледат?

— Те ще бъдат мъртви, както и вие.

— А войските им?

— Мисли, Маху. Спомняш ли си, когато Нахтимин ви посрещна в Делтата при Аварис?

— Оставил е войски там, нали? Те ще посрещнат хетите — опитах се да си представя картата на Египет: Тива на юг, Аварис на север, а между тях укрепеният Мемфис — градът на белите стени, домът на Птах, бога човек.

— Разбира се — прошепнах аз. — Хоремхеб и Рамзес са в Тива. Никога няма да излязат оттук. Войските им са без водач и ще трябва да се изправят срещу врага на два фронта: хети и египтяни от север, Нахтимин от юг. Ще бъдат разделени.

— Шпионите на Ай вече обикалят из Мемфис, дават подкупи. Във всяка армия има недоволни. Ще отрежат и притока им на запаси — Амедета се засмя на изумлението ми. — Вече е започнало. Нахтимин изпраща войски на север.

— Къде?

Амедета се засмя в шепи.

— Разбира се! — възкликнах аз. — Къде, ако не в Акмин. Родният град на Ай!

— Неизбежно е — обясни Амедета. — Хетските пратеници са вече в Египет, лагерът им е при Аварис. Към тях ще се присъедини принц Зананза, а после ще потеглят към Акмин. Народът ще ги вземе за поредната мирна мисия. Там към тях ще се присъединят висши офицери, ще бъде подписан договор за мир, скрепен с брачни съюзи. Поле Зананза ще дойде в Тива. Хоремхеб ще разбере какво се е случило и ще се противопостави, но вече ще е прекалено късно, той и Рамзес ще бъдат поставени под домашен арест.

— А ако Ай умре?

Амедета сви елегантно рамене.

— Ще поеме Нахтимин или пък Зананза.

Погледнах Собек и Джарка втренчено. Амедета се зае с раната на крака си. Беше смела. Независимо от смъртната опасност, си тананикаше тихо.

— Майа знае ли? — попита Собек.

— Възможно е да подозира.

— Кога трябва да се случи всичко това?

— Най-късно до месец.

— Има ли още нещо?

— Не, освен кога мога да си тръгна?

Извиках капитана на наемниците ми и заведох Джарка и Собек навътре в градината. Лек ветрец шумолеше в дърветата. Забелязах с отчаяние издължените сенки. Една мангуста се промуши иззад храстите и притича към сочната зеленина около езерото с рибки на Собек. Огледах градината — павилиони и украсени езера, сенчести алеи, лози, фонтани и цветя. Моята градина бе подобна, но какво значение имаше това сега? Само след дни всичко щеше да е разрушено.

Джарка дръпна ръката ми. Не му обърнах внимание, но той мина отпред и аз погледнах лицето му за последен път. Спомних си жилавия младеж с маслинова кожа, с тъмни очи и черна къдрава коса и намазани къдрици на слепоочията. Спомних си скоростта и острия му ум, както и непоклатимата му вярност през годините. Сега очите му бяха зачервени, бузите — сбръчкани, косата — остригана и посивяла. Протегна ръка.

— Господарю Маху, трябва да тръгвам. Скоро всички пътища, както и реката ще са като мравуняк. Трябва да стигна до Мемфис. Трябва да изведа Мерт и децата от града и да потърся подслон на север, сред моя народ — погледна към небето. — Тук ми харесва, обичам откритите тучни поля на Делтата. Тук можеш да се скриеш, дори да избягаш — сложи ръка на рамото ми и ме погледна сериозно. — Какво значение има дали ще спечели Ай или Хоремхеб? Уморен съм, господарю. Аз също дадох клетва на Ехнатон. Свършено е. Трябва да тръгвам — вдигна ръка за поздрав към Собек. — Анкх и са, живот и щастие, независимо за колко дълго.

Отдалечи се, но се спря при една акация и ми направи знак да се приближа. Под сянката на онова дърво прегърнах стария си приятел за последен път. Никой от нас не бе споменавал за среща отново, но докато го прегръщах, Джарка впи нокти в гърба ми.

— Стой и слушай, господарю — изсъска той. — Трябва да замина не заради опасността за мен и Мерт, а заради децата си. Не — продължи свирепо той, — изслушай ме. Спомняш ли си мрачните дни на голямата чума в Ахетатон, когато Ехнатон се пречисти, когато осъзна, че не е спасителят, нито пък месия? За него се грижеха нашите свети мъже, аз бях там. Ехнатон ги попита дали Спасителя, Месията ще дойде от неговата кръв. „Не — отвърна тогава един от пророците, — от него!“

Освободих се от прегръдката му.

— Кой?

Джарка ме гледаше с поглед, който никога не бях виждал.

— Сочеше мен — прошепна той. — Не си ли спомняш, Маху? Един от предците ми е бил албинос. Нашата кръв носи божественото семе. Никой друг не знае за това! Казвам ти заради приятелството ни. Ако оцелееш, не казвай на никого, докато не настъпи часът. Ако умреш, занеси тайната в гроба — протегна ръка. — Просто я стисни. Срещнахме се като приятели, нека се разделим като приятели.