Пол Дохърти
Годината на Кобрата (10)

Седма глава

Хефау: кобра, змия

Трябва да сме останали там около седмица.

Радвах се на ескадрилите от колесници. Ходих при лекарите и аптекарите за различни кремове, мазила и прахове за хората ми, тъй като нашият лекар бе загинал при оазиса. Разбира се, там беше и Набила: хвалех я отново и отново за смелостта и издръжливостта й по време на похода ни на юг.

— Винаги ще бъдеш моята безценна маслинка — усмихнах се аз и я погалих по бузата, — а любовта ми към теб е като вечнозеления кипарис.

Започнахме да се закачаме. Тъкмо се опитвах да закрепя огърлица от червен халцедон около врата й, когато чух вик, последван от тревожен вой на тръба. Изстрелях се от палатката и затичах към входа на лагера. Хоремхеб беше вече там, заобиколен от офицерите си, а Рамзес — малко по-напред — се взираше към прашната диря, която бясно се приближаваше.

— Нападение ли е? — изрева Рамзес към стража на импровизираната кула.

— Едва ли, господарю. Четири или пет колесници, които се движат с голяма скорост. Конете са уморени.

Прашният облак приближаваше, виждаха се коне, чиито крака наистина се прегъваха от умора. Бяха общо пет колесници: първата беше доста по-бърза, тъй като в нея бяха само двама души, докато в другите имаше по пет-шест, някои от които — тежко ранени, други — с мрачен поглед. Спряха и бяха веднага наобиколени от снижени копия от личната охрана на Хоремхеб. Кочияшът на първата колесница пусна юздите, скочи, затътри се към Хоремхеб и се хвърли в краката му.

Никога няма да забравя онази случка, началото на ужаса, на преобръщането на света с главата надолу, на деня, който преминава в нощ и нощта — в ден. Цял Египет щеше да се разтресе, принцове щяха да загубят троновете си. Да, като се замисля, всичко започна с онзи ранен, уморен мъж, който гледаше умолително Хоремхеб с вдигнати нагоре ръце. Хоремхеб грабна мокър парцал и забърса прахта от лицето и калта от напуканата му уста, бутна мех с вино между устните му и го накара да пие. Мъжът отпи на пресекулки с кашляне, после се хвърли на четири крака и заговори.

Новините бяха ужасни. Хетите не бяха изчезнали. Бяха тръгнали на изток, влезли в бой с асирийците и ги бяха разгромили. Беше дори по-лошо, сега Супилиум се беше насочил на запад с намерението да пресече Южен Ханаан и да затвори пътя на Хоремхеб към Египет. Великият генерал не можеше да си намери място от ярост. Забравил всякакво приличие, той бутна кожения шлем от главата на мъжа, сграбчи го за косата и го накара да повтори всичко. Мъжът го направи с умолителен поглед. Рамзес прошепна нещо на Хоремхеб, който остави мъжа и се отдалечи, за да се успокои.

В крайна сметка Хоремхеб свика офицерите и седнал пред портата като древен цар, нареди на вестоносеца да се приближи, като му позволи да сложи ръце на коленете. Подаваше му чаша с разредено вино, докато от устата му излизаха ужасяващите подробности. Как Супилиум се бе придвижил светкавично между големите реки и изненадал асирийската армия, като атакувал на зазоряване и затрил съюзниците ни. Офицерът, който беше египтянин, твърдеше, че лорд Ай го е изпратил като съветник, както и да осъществи връзка с асирийските принцове. Обясни как е получил новината за нещастието от свой шпионин и едва успял да се промъкне през стягащата се хватка на хетите. Хоремхеб не му обърна внимание. Интересуваше го колко бързо се придвижва армията на Супилиум. Отговорът го шокира. Още преди да нападне асирийците, хетският цар беше изпратил напред част от армията си под ръководството на принц Зананза да затвори египтяните в Ханаан. Този път Хоремхеб изрева да донесат голяма купа вино за самия него. Отпи жадно, после я захвърли на земята, изрита столчето си и се върна обратно в лагера, следван от офицерите си.

Малко след това с Джарка и Набила бяхме поканени в палатката на генерала. Възглавници, ковчежета и ракли бяха избутани в дъното, за да се наредят дълги маси с карти и чертежи. Хоремхеб седеше с кръстосани крака само по кожена пола, заобиколен от офицерите, които сочеха развълнувано по картата и шушнеха оживено. При влизането ми Хоремхеб вдигна обляно в пот лице към входа.

— Кажи ми, лорд Маху, като се имат предвид предупрежденията ти по-рано, знаеше ли нещо за това?

— „Кажи ми, лорд Маху, знаеше ли нещо за това?“ — имитирах го аз. — Разбира се, че не, само предполагах! — приближих се и разбутах офицерите и коленичих срещу него пред масата. — Не виждаш ли какво се случва, велики генерале? — подразних го аз. — Супилиум се придвижва бързо на запад!

— Знам това! — изръмжа Рамзес. — Ще се опита да ни препречи обратния път към Египет.

— Да го препречи? — изстрелях аз. — Мислиш ли, генерал Рамзес, че хетската армия ще ви чака, докато се върнете? Помисли, човече! Вие сте единствената защита на Египет, какви други войски са останали в Царството на Двете земи? Няколко гарнизона в Долен Египет и армията на Нахтимин около Тива.

Наслаждавах се на изумлението по лицето на Рамзес. Хоремхеб преглътна шумно и се изправи на крака.

— Какво искаш да кажеш, Маху? — прошепна той.

— Велики генерале, Супилиум няма да те чака. Той е лисицата, а полозите са оставени беззащитни, кучетата са се отдалечили. Хетите ще стигнат в Аварис и надолу по Нил, преди изобщо да сте се усетили.

Думите ми предизвикаха бурна реакция сред щабните офицери, но съдейки от изражението на Хоремхеб, личеше, че ми вярва. Седна и загриза нокти, а лъскавите му черни очи ме гледаха с омраза.

— Какво тогава би ни посъветвал? — обади се Рамзес.

— Ето моя съвет: утре сутрин, веднага щом росата по палатките и чергилата се изпари, вдигаме лагера и тръгваме на юг, през пътя на Хор, обратно в Египет. Ако се движим достатъчно бързо, може да изпреварим Супилиум — неговите колесници са по-бавни. Не познава добре пътя и, разбира се, ще очаква отпор от гарнизоните ни в Синай и Аварис — замълчах. — Трябва да се върнете в Египет! — отсякох аз, решен да предам предупреждението на Ехнатон. — Забравете мечтите си за завоевания, генерале, оставете ги за друг ден!

Хоремхеб се съгласи. В крайна сметка нямаше избор. Затворена в Ханаан египетска войска, докато хетските орди беснеят по поречието на Нил, би означавало край на всичките му мечти. Изправи се и отиде при олтарите. Извърши жертвоприношение на Седемликия Сет, Амон Ра и на всички богове, които се сети да призове да му помогнат в предстоящите опасности. Надвечер нареди да се раздадат порциони вино и хляб, както и да се изяде всичката храна, която не може да се запази. След това из лагера тръгнаха глашатаи, които обявяваха, че призори, веднага след като се вдигне росата, армията се връща в Египет. Новината беше посрещната със смесени чувства. От една страна, подобно на всяка армия, войниците страдаха от носталгия и искаха да си тръгнат. От друга, с разнасянето на слуховете и клюките, които допълнително подклаждаха огъня, настроението на армията се промени, а жизнеността и увереността отстъпиха място на страх и объркване. Вярвайте ми, онази нощ магьосниците и фокусниците, мъжете скорпиони и продавачите на свещени амулети направиха сериозна печалба.

Хоремхеб беше наясно с опасностите: никога не оставяй войниците да дърдорят и клюкарят. Още преди зазоряване беше поднесъл жертва на Ра, глашатаи обикаляха из лагера и надуваха рог, офицери притичваха по тесните проходи между палатките, развързваха въжетата и подритваха мъжете да стават. Просветля, лагерът се превърна в жужащ кошер от работа и объркване. Впрягаха конете в колесниците, магаретата се въргаляха в прахоляка и ревяха необуздано; тръбите виеха и заглушаваха виковете на офицерите. Ние останахме в царското ограждение и гледахме как джуджетата Данга, които Хоремхеб винаги държеше наблизо, биват натоварвани в една каруца. Великият генерал положи значителни усилия да се увери, че тя се намира в центъра на колоната и е добре защитена. Хоремхеб обичаше джуджетата си. Откакто го познавах, винаги държеше наоколо тези дребни същества с рошави коси и бради, които се грижеха за него неотклонно. Странно, беше се оженил за Мутноджмет, втората дъщеря на Ай, която също имаше лична свита от джуджета. Привличането не беше никак изненадващо, наистина си подхождаха добре. Размених няколко думи с Набила на хладно в палатката. Прегърнах я нежно и я целунах по челото, устните и врата.

— Стой в средата на колоната — предупредих я. — Тази битка не е твоя. Гледай да си близо до джуджетата — ухилих се аз — и далече от опасността.

Хоремхеб изчака да отмине пладнешката жега — онзи демон, който пълзи в средата на деня, онази отвратителна, изнервяща жега, която изсмуква бойния дух, изсушава кожата и пълни устата с пясък и прах. Едва когато слънцето започна да се спуска зад хоризонта, долетя заповед и вече добре подготвената колона потегли по криволичещия път към Синай. С Джарка ни направиха теджени — командващи на ескадрила от колесници — на десния фланг. Дадоха ни и колесници — не бяха украсени с кехлибар, с бродирани колчани и ножници за копията; бяха прости бойни коли от твърдо дърво и кожа, теглени от дребни жилави коне — най-добрите, които Хоремхеб имаше на разположение.

Думи нямам да опиша бързото ни оттегляне през речните долини на Ханаан, насочени като стрела към пътя на Хор през Синай. Хитрата лисица Супилиум сигурно е знаел, че е възможно да ни предупредят, и вече беше изпратил свои хора да сръгат Вредителите, които денем ни тормозеха със своите скитници, пустинни обитатели и всеки, когото хетското злато бе успяло да купи. Движехме се късно следобед, а фланговете ни бяха под непрестанна атака от стрелци и копиеносци, които изскачаха изневиделица иззад някоя малка горичка, хвърляха се да нанесат възможно най-големи поражения, а после изчезваха като дим. Нощта не носеше кой знае какво облекчение. Ужасът от глухия рев на лъвовете, пронизителният вой на хиените и влудяващата песен на чакалите се подсилваше от тъмните сенки, които се плъзгаха в тъмнината с мечове и ками и нападаха предните ни постове и конете, за да осакатят, ранят и нанесат колкото може поражения.

Хетският военачалник беше изпратил напред и отряди да завардят главните пътища и проходи. С тях се справяхме лесно: леките ни колесници бяха по-бързи, а хората ни — по-умели и добре обучени. При все това ставаше дума за нескончаеми кървави сблъсъци, жалки, яростни битки на входа на някоя долина, самотна клисура или скалисто възвишение. Хетите никога не се опитваха да пробият бойната ни линия с колесниците си — това би било глупаво, но каруците бяха достатъчно големи да докарат хора за засада или изненадващ щурм. С Джарка безброй пъти участвахме в тези кървави мелета, отбивахме ударите на вкопчени в колесницата ни мъже, които се опитваха да ни свалят или да осакатят конете ни. Бранехме се яростно. Истината беше, че хетите осъзнаваха, че вече не могат да разчитат на изненада и са подценили решимостта ни. Питайте който и да е египтянин — а, да, виждам, че писарят срещу мен кима одобрително: други племена може да се скитат безкрайно по лицето на земята, но опитай се да попречиш на египтянин да се върне в родината и ще му дадеш достатъчно стимул да се бие. Глашатаите и офицерите на Хоремхеб бяха инструктирали всички части за онова, което предстои. Ако ни попречеха да влезем в Египет през Синай, каква надежда ни оставаше? Отчаянието прави от всички ни воини.

Кървавите схватки продължиха, докато стигнахме главните пътища на Синай. Самите хети също знаеха какъв е залогът: ако успееха да достигнат Египет преди нас, всички градове по поречието на Нил щяха да са уязвими. Дори Ай и брат му Нахтимин с цялата им хитрост не можеха да окажат реална съпротива на такова нахлуване. И все пак през онези дни не преставах да се чудя дали е възможно и те самите да не са го осъзнали.

Накрая пробихме. Бяхме безмилостни, лишени от жалост и състрадание. Не вземахме пленници: заловените врагове веднага набивахме на остри колове като предупреждение за останалите. На ранените прерязвахме гърлата и ги изоставяхме за храна на хиените и лъвовете. Скоро бяхме в Синай с огнените скали и пясъчни дюни, които се простираха като диво море под безжалостното слънце. Тук Хоремхеб показа истинската си гениалност, способността си да организира, управлява и води мъжете. Преди всичко обаче запазваше самообладание. Оставихме няколко бойни колесници да пазят тила ни, сега египетската армия бе намерила себе си. Движехме се из нашите земи, въоръжени с точни карти и чертежи, които показваха различните оазиси, дълбоките кладенци, построени от старите фараони и отбелязани с гранитни стълбове, разказващи за подвизите на създателите си. Най-много жертви падаха от изгаряния и слънчев удар. Против това Хоремхеб принесе тамян и вино на Хор от Хенес, бога на родния му град при Делтата. Джарка и аз действахме по-практично: със смола, стар хляб, семена от рожков и киселици, смесени и сварени като лекарство за рани, които превързвахме с рицинови листа, а когато те свършиха — с лиани. Изненадващо малко лекари и аптекари се движеха с армията. Когато попитах Хоремхеб за причината, той сви рамене и се изплю, след което обясни, че Божия баща Ай му обещал медицински корпус, който така и не се появил, и той потеглил от Египет без него.

Вече се бяхме прибрали и се движехме като стрела към То-мери, а Хоремхеб и Рамзес крояха планове. Бях прекалено уморен и объркан, за да се замисля какво точно се беше случило и защо; това щеше да почака по-безопасни времена. Най-накрая излязохме от Синай — дълга, но стегната колона от мъже, коне, колесници, каруци и товарни понита, засенчвани от огромен движещ се прашен облак, сякаш самите богове бяха дошли да ни защитят. Бяхме дали жертви, получили рани, но конете бяха в добро състояние, а по чакъления път към Авари усетихме прилив на смелост. Изпратихме леко въоръжени съгледвачи към края на колоната да приберат ескадрилите колесници, които играеха ролята на наш щит. Върнаха се и обявиха, че врагът ни следва, но вече по-бавно.

Една звездна вечер, в която пустинните ветрове довяха по-свеж мирис от онзи на Червените земи, Хоремхеб ме покани в павилиона си, заедно с първите си щабни офицери, на пиршество с прясно убита газела и пъдпъдък. Освободи слугите и остави само по едно джудже Данга до всеки крак на походния си стол. Извика ни един по един, напълни бокалите, благодари ни и даде на всеки малка сребърна брошка с формата на сокол, украсена с драгоценни камъни. Рамзес влезе първи и зае почетното място зад стола на великия генерал. Аз бях последен, но с това Хоремхеб не целеше да ме обиди. Направи ми знак да застана от дясната му страна, после се изправи и вдигна чаша.

— Господа, съгледвачите ни се върнаха. Врагът се оттегля. Прибират се в Ханаан.

— Ще ги преследваме ли? — обади се един офицер, а думите му бяха посрещнати с добросърдечен смях.

— Не — отсече Хоремхеб, — но сме само на два дни път от Делтата и забелязахте ли нещо? — избърса капка пот от бузата си с края на наметалото си. — Нищо! — усмивката му изчезна. — Няма пратеници да ни посрещнат! Няма колони с провизии и — което е още по-изненадващо — забелязахте ли някакви търговци, скитници?

Огледах кръга от изненадани лица. Същите като моето, прашни и много изморени, прекалено изтощени да се замислят, но Хоремхеб беше прав — пътят към Аварис беше подозрително тих.

— Което означава — изговори мислите на всички ни Хоремхеб, — че границите на Египет са затворени.

Зарадвах се, че съм в сянка и никой не можеше да види лицето ми, защото подозирах каква е причината.

На следващата сутрин продължихме хода си до зелените равнини на Делтата. Толкова красиво беше приближаването към Черните земи под синьо небе, където лястовици, врабчета, пъдпъдъци и гъски прелитаха над акации, палми, смокини и зелен дъб; прекрасно бе да усетим хладнината на тревата и свежия звън на пълноводните потоци. Удоволствието ни бе скоро помрачено от един съгледвач, който се върна да ни предупреди, че големите кръстопътища пред нас са блокирани от ескадрили имперски колесници — бронзова стена между нас и Аварис. Хоремхеб незабавно нареди бойна формация, подреди колесниците в стегнати редици, стрелците отпред, копиеносци между ескадрилите и на тила. Имперските знамена и знаците на полковете бяха издигнати и бойната ни линия започна да се придвижва предпазливо напред, като се изтъни при широкия проход — пътя, който се виеше към Аварис.

Не бяхме изминали и пет километра, когато се появи прашен облак, а сред него и ескадрила колесници със знака на Консу, сина на Амон Ра: емблемата на генерал Нахтимин. Този бърз корпус от ярки колесници и здрави коне изтрополи към нас, спря и се разгъна в дълга заплашителна линия на разстояние около две стрели от нашата. Стояха като зловеща бляскава стена, без нито един звук, като изключим проскърцването на някой повод или колело, на нервния тропот на нетърпеливите да се впуснат в нападение коне. Хоремхеб грабна юздите на своята колесница, каза на кочияша да слезе и извика да го придружа. Качих се до него.

— В името на всичко свято — прошепна той, — какво става? Защо Нахтимин е тук?

— Не знам — излъгах аз, — но на твое място не бих се приближавал.

Понечих да продължа, но двама жреци се отделиха от вражеската линия колесници. Облечени бяха в бели надиплени роби и кожи от пантера около раменете. Тръгнаха бавно към нас, предшествани от помощници, които носеха купи димящ тамян и буркани с мляко и вино да освещават пътя им — обичайните знаци на посредниците между две армии. Разпознах по-високия — Анен, роднина на Божия баща Ай, върховен жрец при храма на Амон Ра. В този момент той вдигна в дясната си ръка лавровата клонка, която до този момент криеше зад гърба, а в лявата — храмова систра, която затрака зловещо. Спря на няколко крачки пред колесницата на Хоремхеб и се поклони.

— Велики господарю — разнесе се гласът му, — нося послание от генерал Нахтимин. Той иска да говори с теб.

— По̀ ми прилича като да иска да се бие с мен — изрева Хоремхеб в отговор. — Какво става?

— Иска да говори.

Лицето на Анен, съсухрено и сбръчкано като изсушена маслина, остана невъзмутимо, но гласът му издаваше нервност. Може би Земята на духовете никога не е много далече; мъртвите не само ни наблюдават, но и докосват сърцата ни и вълнуват кръвта ни. Онзи бе ден като нощ, завеса, която най-накрая сложи край на една част от живота ми и една глава от историята на Египет. Спомням си толкова живо разделената сила на Египет. Бойните колесници на имперските ескадрили, готови да се хвърлят едни срещу други в прашна, кървава битка — знамение за бъдещето. Усещах опасността, зловещата заплаха. Стоях до Хоремхеб, колесницата скърцаше, движещите се напред-назад колела стържеха зловещо, ноздрите на конете потрепваха, цветните пера по гривите им се огъваха на вятъра, копитата им риеха земята. Животните усещаха опасността и бяха нетърпеливи да се впуснат подивели напред. Денят беше хладен, зеленината на Делтата се простираше пред нас под ясно синьо небе, а горещината бе смекчена от влагата на земята. Този ден обаче таеше невидим ужас, нещо зловещо, прикрито зад онзи жрец със старо лице и корав поглед, който стоеше невъоръжен със символите на мира в ръце.

— Говори с Нахтимин — настоях аз. — Тук, между двете армии.

Хоремхеб това и чакаше. Пусна ветрилото за мухи и извади меча си, с който посочи ивица тучна трева на засенчено от широки палмови клони малко възвишение над притоците.

— Кажи на лорд Нахтимин — извика той — да разположи павилиона си там. Може да ни предложи храна. Да доведе само двама души, същото ще направя и аз.

Анен се поклони и се отдалечи. Хоремхеб слезе. Изчака под една акация, докато приключи подготовката.

— Ти ще дойдеш с мен, Маху — изръмжа Хоремхеб. — Вие с Рамзес сте Чеда от Кап.

Малко след това заехме местата си върху възглавниците в розовия павилион, издигнат от хората на Нахтимин. Пред нас на малка маса от смокиново дърво стояха подноси, претрупани с агнешко с лук, чесън и пипер. Ухаеше вкусно, а ханаанското вино, което бълбукаше в глинените бокали, беше неустоимо. Дойдохме въоръжени, както и Нахтимин. Вдигна далечното платнище на палатката и влезе, придружен от Анен и един офицер, когото не познавах — младеж с мека кожа и замечтан поглед, с леко момичешки черти и женствени маниери. Спомних си разказите за предпочитанията на Нахтимин към мъжки любовници. И двамата бяха в пълно бойно снаряжение, лъскави украсени нагръдници и обшити с кожа поли върху бели туники, с походни ботуши и китки, шии и ръце, отрупани с бижута. Умишлено показно откачиха мечовете си и ги оставиха на земята до себе си, а Анен свали лавровата клонка. Нахтимин беше с кървавочервени ръкавици — знак за личното благоволение на фараона — които свали и остави в скута си в безочлива демонстрация на собствените му власт и важност. Кимна едва забележимо на Хоремхеб, изобщо не обърна внимание на Рамзес, а към мен се обърна и смигна с широка усмивка.

Истински вълк бе Нахтимин! С остри черти и най-студените очи, които някога съм срещал. По-малкият брат на Ай обожаваше дори сянката на Божествения баща. Онзи ден, в Оазиса на смокините, беше войник, украсен с всички знаци на главнокомандващ. Хоремхеб забеляза това и се напрегна. Рамзес изсъска като истинска кобра, каквато и беше. Аз вдигнах чаша към Нахтимин, но Хоремхеб дръпна ръката ми.

— Промяна — заяви накрая. — Вие ядете онова, дето се падаше нам да ядем; пиете онова, дето се падаше нам да пием.

Нахтимин сви рамене и прошепна нещо на офицера си, който веднага се подчини. Едва тогава Хоремхеб, без да изчака любезностите или Анен да изреди някаква скучна молитва, се премести по-близо до масата и започна да се храни лакомо и шумно, като сърбаше от чашата си в знак на обида към Нахтимин, който му отговори подобаващо. Когато се нахрани, Хоремхеб се облегна назад и се оригна гръмко.

— Как е прекрасната ми съпруга? — попита той, без да изчака Нахтимин да приключи с храната.

— Господарката Мутноджмет е в добро здраве — отвърна рязко Нахтимин, а от устата му изхвърчаха парченца храна. — Също и джуджетата й — офицерът мигновено сведе глава и се изкиска.

— А великата Тива?

— Градът е тих. Почти никаква работа не съм имал — изкуствената усмивка изчезна от лицето на Нахтимин. — Вече всички Каракали са мъртви.

Хоремхеб потрепна. Рамзес се задави и закашля.

Зачудих се какво има предвид Нахтимин. Червеникавокафявият каракал с къса опашка и пухкави уши едва ли беше обект на преследване от такъв велик мъж.

— А Божествения? — попита Хоремхеб.

— Той, Благословения на Двете земи, е причината да сме тук — долетяха думите на Нахтимин като мъркане на котка; тих, но заплашителен отговор, знак за надвисналата буря. После се обърна се към Анен. — Прочети прокламацията.

— В осмата година на своето управление — занарежда върховният жрец със затворени очи, — в третия месец на Акет, независимо от големите знания на лекари, чародейци и знахари, Бога влезе в своя Двоен хоризонт; владетелят Тутанкамон се извиси в небето. Той се превърна в подобие на Слънчевия диск, а крайниците на Бога преминаха при оногова, който ги е създал. Дворецът онемя, сърцата скърбяха, Двойната голяма врата бе затворена. Придворните останаха потънали в скръб, мъката им премина през града и по голямата река. Фараон Тутанкамон — отвори очи Анен — си отиде.

— Мъртъв! — ахнаха ужасени Хоремхеб и Рамзес.

Двамата веднага се съвзеха и мигновено свалиха яките си и поръсиха остатъка от виното си на земята. Наведоха се, взеха шепа пясък и го поръсиха върху главите си. Аз седях като човек, озовал се в Земята на сенките, сграбчен от безмълвните ужаси на Подземния свят. Далеч в Долината на смъртта онази безшумна сянка ми бе казала същото, но не бях повярвал истински. Бях се надявал да е някакъв слух. А сега се превърна в истина. Сърцето ми бе сграбчено от безименен ужас, очите ми отчаяно искаха да видят за последен път онова мило младежко лице, нежните очи на кошута, да усетят допира на гълъбови крила, веселата и ясна реч. Никога вече! Сега разбрах какво бяха имали предвид онези сенки близо до Мъртвото море. Синът на Ехнатон наистина беше мъртъв. Беше преминал в Далечния запад, където щеше да спи сред дългата вечнозелена трева на Полетата на Ялу. Никога вече нямаше да го видя, да го прегърна, да го гледам как играе, да седя и да го слушам, да чувам любимото „чичо Маху“…

Нахтимин говореше. Гласът му идваше отдалече, глух и неразбираем. Чух думите „пристъп“ и „треска“. Описваше внезапно заболяване, което нито лекари, нито жреци можели да преборят; последвалото погребение, дните на траур. Тези думи ме сепнаха. Ако седемдесетте дни на траур бяха свършили, значи Тутанкамон е починал най-малко преди три месеца. Опитах да се отърся от смразяващия ужас, който ме обхвана. Рамзес се беше повдигнал, крещеше през масата защо той и Хоремхеб не са били информирани с най-бързите пратеници. Аз изритах масата настрани и извиках да замълчат. Ръката на офицера скочи върху ножницата на камата му. Изревах му заплашително; шумът утихна.

— Кой е регент? — попитах. — Кой надзирава Великия дом?

— Как кой, фараонът!

Отговорът на Нахтимин бе последван от напрегната тишина.

— А кой е фараонът? — долетя острият, задавен глас на Хоремхеб.

— Как кой, Избраника на Хор, Онзи с прекрасни форми, Любимия на боговете — отвърна напевно Нахтимин. — Божествения баща Ай пое тоягата и жезъла, на раменете му стои немесът, краката му са обути в божиите чехли, на главата му стои двойната корона на Египет, челото му е защитено от нападащата Уарея. Той е…

— Не!

Хоремхеб преобърна масата пред себе си и се хвърли върху Нахтимин. Опитах се да ги разтърва. Офицерът скочи на крака с извадена кама. С една ръка на гърдите на Хоремхеб и друга — протегната в знака на мира, виках да се успокоят. Рамзес бе достатъчно съобразителен да ми помогне да издърпаме Хоремхеб, чиито гърди се повдигаха бурно, на лицето му изби влага, а устата му мълвеше безшумни проклятия. Нахтимин седна отново на възглавниците, а Анен му подаде обкована със сребро кутия. Знаех какво има вътре: свещения картуш на Египет, личния печат на фараона. Нахтимин отвори малкото ковчеже, прошепна молитва, извади картуша, целуна го и ни го подаде да последваме примера му. Съгласието означаваше, че приемаме неговата власт, отказът — гражданска война.

— Трябва да се оттеглим, лорд Нахтимин — издишах аз. — Прекалено много се случи.

— Може да се оттеглите — съгласи се Нахтимин, — но ако се изтеглите, ще има война; ако продължите напред — война; ако останете — пак война. Мирът — вдигна той картуша с две ръце — ще е възможен единствено, ако приемете това.

Излязохме от павилиона или по-скоро се изнесохме от него по доста унизителен начин. Хоремхеб трепереше от ярост, за което допринасяха и едва потисканият смях на Нахтимин, и кикотенето на щабния му офицер. С Рамзес подхванахме генерала за раменете, отведохме го на сянка под акацията и го накарахме да седне. Тласкани от любопитство офицери се насочиха към нас. Рамзес им извика да не се приближават и изрева на един слуга веднага да донесе вино. Остатъка от деня, чак до късно вечерта, прекарахме под онази акация. Запалих огън, Рамзес донесе хляб и сушено месо. Отначало изглеждаше сякаш великият генерал възнамерява да намери забрава в пиянството, но такъв беше Хоремхеб: ярост, последвана от ледено мълчание. Той седна и задъвка храната с леко притворени очи, като от време на време вдигаше взор към разкошния павилион.

— Какво е станало? — свали ризницата си и почисти пясъка от ръцете и лицето си с купа вода. — Тутанкамон е потеглил към Далечния запад, Божествения ни е напуснал. Ще скърбя за него, Маху, както и ти, както и всички ние ще скърбим, но не в това е проблемът.

— Проблемът — отвърнах аз — е, че сега Божествения баща на Божествения е фараон на Египет. Явно е бил приет от Царския съвет, от жреците, войниците на Нахтимин и меджаите. Ако ние не го приемем, ще означава гражданска война! Нямаме план. Сега не е време за дръзки думи и драматично размахване на мечове.

Всички се съгласихме. Под удължаващите се сенки на дърветата трите хиени се гърчехме неистово в опити да проследим лукавия ум на фараона Ай. Рамзес остави Хоремхеб да смуче зъби — типичен жест, когато беше развълнуван, — и отиде да даде заповеди на армията. Хоремхеб потъна в мисли, от време на време промърморваше. Аз бях толкова уморен, че просто легнах на хладната трева и заспах. Джарка ме събуди на залез-слънце. Рамзес се беше върнал със слуги да закачат цветни платнища за дърветата наоколо. Други наредиха дървени подноси с ивици печена гъска и лук.

— Рамзес ми разказа — прошепна Джарка с измъчено лице, — че фараонът наистина е преминал в Далечния запад и за случилото се след това — поклати глава. — На никого не съм казал още.

Потрих лице и почистих очи. Образи идваха и си отиваха; проблясъци като по време на битка, когато непрекъснато се сменят лица на хора. Спомени като огнени искри преминаваха през душата ми: Тутанкамон седи на столче до басейна на чистотата и се смее на гъските; Анхесенамон е до него с една ръка на бедрото и красиви очи на кошута, които ме гледат през рамо; лорд Ай с тясното красиво аристократично лице, прикрити очи и устни, които могат както да ръмжат, така и да бъдат безкрайно усмихнати и очарователни.

— Трябва бързо да решим — изпразни чашата си вино Хоремхеб и я подаде за още. Рамзес не й обърна внимание. — Положението е следното — прибра празната си чаша той. — Ти, лорд Маху, беше изпратен да преговаряш за мир, аз — на война, а лорд Ай остана у дома и е следвал своя си път — издиша шумно той. — Той не заслужава Двойната корона.

— Кой друг има право — подсмихна се Джарка. — Ти, генерале?

Хоремхеб размаха пръст:

— Позволихме ти да придружиш господаря си — процеди той, — защото лорд Маху отказа да говори, ако не присъстваш, но си мери думите! Аз нямам права за трона — продължи той, — но и Ай няма; той не е от кръвната линия на Тутмос.

— Той е дядо на Анхесенамон — отбеляза Джарка, необезпокоен от враждебността на Хоремхеб.

— Аз пък — отвърна със злостен сарказъм Хоремхеб, — съм му зет!

— Може да се ожениш за Анхесенамон!

Рамзес изрече тези думи в онова самотно място, насекомите бръмчаха в тревата, небето потъмняваше в кървавочервено, а лешоядите като злокобни предвестници се носеха над нас. Рамзес беше напипал болното място: Египет нямаше истински фараон. Тутанкамон не беше оставил наследник. Лорд Ай бе казал някога, че при такива обстоятелства Двойната корона ще отиде при най-силния. Той беше успял, но щеше ли и да я задържи?

— Значи все пак си мечтаеш за империя? — усмихнах се аз. — Великият Хоремхеб! Виждаш ли се с тоягата и жезъла, владетел на Двете земи?

— Династиите идват и си отиват — усмихна се Хоремхеб леко. — В крайна сметка какъв е бил Яхмос, основателят на династията на Тутмосите? Нищо повече от успял генерал.

— По-скоро късметлия! — вметна злобно Джарка.

— Така че ето ти отговора! — усмихна ми се ослепително Хоремхеб.

— Короната на Египет е на пазара и кой ще я носи? — посочих наоколо. — А и предполагам, генерале, че от отговора ми сега зависи дали аз и приятелят ми ще си тръгнем оттук живи.

— Дошло е време за решения — заяви Рамзес, — за избиране на страни, даване на клетви, за разкриване.

Погледна остро Джарка, който изсумтя насмешливо.

— Време за разкриване? — подигра се другарят ми. — А защо трябва да се доверяваме на теб, Рамзес? Какви са ти плановете за моя народ; защо ги събираш при Делтата? Ти не си приятел…

— Време за разкриване — изпари се циничното изражение на лицето на Рамзес. — Не е ли време, Маху, да си разменим някои тайни? Преди това обаче — с нас ли сте, или не?

Гледах тези двама воини: Хоремхеб, с приятно четвъртито лице, упорита брадичка, оплешивяваща глава, лъснала от масла и пот, очевидно все още шокиран от последните новини; до него Рамзес, със слаби, зловещи черти, неспокоен поглед и устни не повече от тънки безкръвни линии. Трябваше да избера по-малкото зло. На Ай не можеше, нямаше, никога нямаше да се доверя.

— Зависи — започнах да увъртам аз. — Зависи от това какви са намеренията ви.

— Не става дума за намеренията ни — заяви твърдо Рамзес, — а за онова, което вече се е случило. Ако разберем, че Тутанкамон е бил убит, че Ай нарочно ни е отдалечил от Египет, за да убие фараона, ще има война, война на живот и смърт.

— А иначе? — попита Джарка.

— Тогава отново ще настане времето на чакането — сви рамене Рамзес. — Ще видим какво ще ни поднесе съдбата, но трябва да изберете. Само защото Ай е узурпирал короната, не означава, че трябва да се прострем в краката му. Не става дума само за сега, а и за бъдещето. С нас ли сте, или не?