Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Лакомото мече

Българска класика за деца №5

 

Подбор и редакция: Цанко Лалев

Илюстрации: Никола Тузсузов

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–155-5

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

Най-напред цъфна дрянът. Той пожълтя в края на януари, щом се постопли и снегът по припеците се стопи. Пролетта беше далеч, но денят нарасна. Слънцето взе да топли, светлината стана по-обилна.

Една нощ над планината зафуча южнякът. Снегът в гората посиня от топлия му дъх. На другия ден кокичето показа кафявата си игла. Тя проби земята и десет гнили листа над нея. Откъде ли взе тая сила това крехко стъбълце? През следната нощ то разпука бялата си чашка. И ето, сега зеленеят две сочни, остри като копия листа. Между тях се вижда едно бяло звънче, наклонено като детска главичка…

В същата нощ по изчистеното от вятъра небе плуваше големият февруарски месец. Щом го видя, бухалът се зарадва. Кацна на едно високо дърво и забуха. Другарката му, която живееше от другата страна на гората, прелетя на дървото като голямо черно хвърчило. От тая нощ двамата не се разделиха до края на лятото.

И лисицата се усети много самотна в тия светли, лунни нощи. Тя клекна на една поляна и дрезгаво изкляфка. После тръгна да скита. Край реката срещна лисугер, с опашка като къделя. Той й изкопа дупка в брега на един дол. Там двамата щяха да отгледат своите лисичета…

Това стана към средата на февруари. По него време се разбуди и язовецът. Той се измъкна от язовината мършав и гладен. Излезе край гората и започна да изравя от калната земя гулии и корени. Като видя цъфналите кокичета, той ги опаса. С черните си яки нокти изрови луковиците им. Така язовецът скита край полянките през цялата нощ и едва на разсъмване се прибра. В тия ранни часове над реката летеше голямо ято патици. То се връщаше от юг.

Горската мишка много се зарадва, когато снегът се стопи. Сега лисицата не можеше да я види тъй лесно. Горската мишка си позволяваше да цвърчи нощем. Тя пълзеше из голите храсти като сиво пухче. Дори й се искаше да поиграе с другари. Змиите спяха, совите още не бяха се върнали от топлите страни. Дори таралежът не се виждаше. Горската мишка се чувстваше много свободна и щастлива през това време.

С катерицата работата не стоеше така. Жълъдът и лешниците в нейния склад бяха на привършване. Трябваше да се погладува, докато настъпи времето птиците да снасят яйца. О, тогава тя нямаше да губи нито минутка — щеше да претърси всички гнезда! Като си спомни за тия блажени дни, катерицата се облиза и реши да наточи зъбите си. На един дънер наблизо имаше сърнешки рог. Той стоеше там от есенес. Тя отиде да провери дали рогът е там. Да, той лежеше върху дънера. А дънерът беше загнил и почернял. Във вдлъбнатината му светеше локвичка като голямо черно око. Катерицата взе рога с предните си лапи и го изправи. Зъбите й заскърцаха по него. Това беше голям шум в гората. И всеки звук се чуваше далеч.

kak_proletta_dojde_v_gorata1.png

Край един стар дъб дремеше заек. Скърцането го стресна. Стори му се, че отгоре му връхлетя цяла талига. Той скочи и хукна да бяга. Спря се на един сипей, послуша. Разбра кой дига тоз страшен шум. Неведнъж го беше плашила проклетницата! Заекът се скри в сипея и се успокои. Ах, да дойде по-скоро нощта, да си поиграе със зайката на голямата поляна! Сега из гората вече няма ловци, не лаят кучета. Само едно нещо го безпокои — да не се върне зимата. Кожухчето му се скубе, как ще се топли тогава?

И ето че дойде март. Слънцето се издигна още по-високо. Синигерчето отдавна пееше из гората „чичовей, чичовей!“ Това птиченце сякаш призоваваше студения вятър и заекът не го обичаше. Не му ли стигнаха зимните бури и виелици, та пак иска да вее някакъв си чичо! Гледай ти глупчо? А понякога, като даваше ухо, струваше му се, че синигерчето дума не чичовей, а чичопей. „Виж, така е добре“ — мислеше заекът.

Една вечер, тъкмо се канеше да ходи в нивите на паша, нещо зашумоля край него. Заекът се надигна и опули очи. Гледа — по земята се влачи нещо — нито корен, нито мъхната шапка. Заекът се изплаши, то се знае, но потрая още минутка да разбере какво пълзи. И видя таралежа. Таралежът току-що беше напуснал плитката си дупка. Листата, които беше накичил по бодлите си още през есента, тъй си стояха по него.

— Отърси се, не приличаш на нищо — каза заекът.

Таралежът повдигна глава и черните му очи сърдито блеснаха под товара от гнила шума и дребни съчки.

— Гледай си работата, от тебе не ща ум! — мрачно отвърна той.

Таралежът много разчиташе на външния си вид да хване тая нощ някоя мишка. Като легнеше край мишата дупка, щеше да остане невидим.

През деня той не смееше да се показва из гората. Гората беше още гола. Свраките, щом го чуеха някъде да шумоли, веднага зацвърчаваха. „Лошави птици — казваше си таралежът. — Как не може някоя да ми падне в ноктите!“

А свраките от ден на ден вдигаха все по-голяма врява из гората. Гонеха се с часове. Към края на март започнаха да носят в човките си клечки и разни парцалчета. Парцалчетата крадяха от селото. С тях постилаха отвътре грозните си гнезда. Една сврака дори се хвалеше, че имала в гнездото си огледало. „Никакво огледало не е то, ами е късче стъкло от жълта бутилка“ — възразяваше й сойката. Сойката знаеше всичко.

kak_proletta_dojde_v_gorata2.png
Край