Владимир Колев
Романът на бъдещето в българска интерпретация

Вариантите са много. Нека се опитаме да дадем някои отговори, „влизайки в кожата“ на известни автори и литературни герои от вече утвърдени бестселъри…

Хамлет вероятно би определил сюжетите на бъдещите обемни творби като трагедии в проза. Стараещи се да отговорят на неизбежния въпрос: „Да бъдеш или не?“. За мъжа: да бъдещ достоен рицар. За жената: вярната лейди с красива и нежна душевност. Ще трябва да фигурира и Офелия: също красива, слабохарактерна, ала привлекателна. Въобще, колкото по-деликатна и убедително звучаща позиция отстояваш, толкова повече злини ще привличаш. И толкова по-убедителна ще бъде естествената житейска трагедия. Какво да се прави? Хората са малко състрадателни, но много любопитни. Най-интересна тема за размисъл е естествено, страданията на другите. Проследени от безопасната дистанция на времето.

Какво, че рецептата е от преди близо половин хилядолетие? Важи ли и днес? — Да! Защо да не си остане като задължителна препоръка и за бъдещия роман?!

И нататък ще импровизирам от prima vista, без предварителен подбор.

Например, Тургенев. Авторитетен писател. Самият Мопасан твърди с гордост, че е негов ученик. Избирам си Инсаров и Елена. Почти като Ромео и Жулиета, но в друг план. Шекспировите герои са безспорно красиви, но егоисти. Мислят само за собственото си щастие. Виж, в поведението на Тургеневата двойка герои виждаме силен елемент на загрижено мислене за състоянието на цялото общество. Инсаров и Елена, след апогея на влюбването, тръгват да освобождават добрите хора от подтисниците. Звучи малко като приказка, но е красиво. Не иронизирам, наистина е красиво… Баща ми ме накара почти насила да прочета книгата, но на две-три места дойдох до сълзи.

Отбелязваме си. И в бъдещия роман, отговорни литературни герои ще трябва да се борят не само за личното си щастие, но и за щастието на всички добри хора край себе си. Дори те да са обикновени безхаберници.

Веднага се сещам, че трябва да потърся аналогия и в българската литература. Обичам Димитър Димов, ще отида при него. Фани Хорн от „Осъдени души“. Красива, впечатляваща, привлекателна. Но в края на краищата, обезсърчена, след като не успява да пречупи фанатичния инат на отец Йередия. Предлага му много и красива любов, но той си знае своето: служенето на Бога е приоритет, земната любов — грях. А иначе е толкова симпатичен. Филмовият герой по книгата пък е направо фантастичен. Но пък… ако не беше фанатичния инат на отеца, би ли била толкова затрогваща книгата? И веднага се сещам за поручик Бенц, идеалистът в униформа. Съприкосновението с любовта на увличащата го, но некачествена жена, го срива.

Друга двойка: Ирина и Павел от „Тютюн“. В началото на книгата, ако си мъж, просто не можеш да не се влюбиш в Ирина. И само се чудиш какво намира тя в този прозаик, Павел Морев? И тук удрям на камък. В края на краищата, не Ирина облагородява Павел Морев, а той я смъква в мътната локва на простото печелене на пари. Сюжет почти под индиго с този на Фани и отец Йередия.

Но може би, от двата неудачни примера, може да се даде и позитивна препоръка за романа на бъдещето? Нещо от рода, че симпатичните и интелигентни неудачници трябва да фигурират и в бъдещите литературни творби. Само с Инсаров и Елена бъдещият роман би бил, простете, малко инфантилен.

Може би, в този план трябва да се спра на друга, класическа двойка: Бойчо и Рада от „Под игото“. При тях нещата са по-естествени, по-топли, но като модел просто не се вписват в един бъдещ, модерен роман. Тяхното място си остава в романтичното минало.

За свой срам трябва да призная, че ако се обърна към класическата, западноевропейска литература, първият образ, който идва в главата ми е Санчо Панса. И, простете… рекламата за салама „Санчо“. Докъде може да деградира литературата в главата на лаика? Но, може би, и от тук може да се направи конструктивен извод… В романа на бъдещето трябва да фигурира и естествения натурализъм на живота. Както в миналото, така и утре. То, и да се опитваме да го скрием, той ще си изплува. Като масло над вода.

Мисленето чрез утвърдени образи с типовата им характеристика ни запраща в наистина странни посоки. Замисляли ли сте се, кои са най-популярните литературни герои? — Ами, тираните с въображение. Непредсказуемите. За да оживееш край император Калигула, трябва да имаш фина усетливост как разсъждава той в момента, какви ветрища се вихрят в главата му.

… Забавен епизод. „Транспортират“ въпросния император с разкошна носилка. Край носилката, чинно приведен, сервилно припка някакъв знатен от обкръжението. Калигула го пита: „Абе, ти спал ли си със сестра си?“. Приведеният, след минимална пауза за размисъл, мъдро отговаря: „Засега не, Пресветли…“ Отговорът съдържа два варианта: Засега не съм, но може би ще го направя; И — засега не и вероятно няма да го направя. Нека пресветлият си избере отговорът, който му харесва. Казват, че и при Хитлер и Сталин се оцелявало и се правела кариера именно по този начин. Чрез системата на уцелените позиции в завързани дилеми. Които умело варират от утвърждаването на категоричната лична привързаност към Светлостта до даване на отговор, който харесва на Светлостта. Великолепно е да изграждаш образи на тирани. Виждаш, как посоката на вятъра в една глава формира фактите в историята. Нима романът на бъдещето ще се лиши от прекрасната възможност да се ровиш в извратеността на човешката душа?!

Романът на бъдещето задължително ще забива все повече в „жълтия сектор на човешкия живот“ — порнографията не само в леглото, но и в отношенията между хората. Неслучайно започнах с Инсаров и Елена. Те са и положителния пример, и безнадеждното очакване. В страниците на романа на бъдещето тях трябва да ги има, но в модифициран вид. Инсаров ще бъде не толкова емоционален интелектуалец, който тръгва да защитава чистата правда, колкото мачо-супермен, владеещ самбо и други бойни изкуства. Естествено е при това положение, че разсъжденията в плана на хуманизма изобщо, ще бъдат сведени до минимум за сметка на някаква конкретна и лесноразбираема правда на съвсем ниско ниво. А от това, че се е трансформирал в мачо, шансовете му да се хареса на Елена не падат, напротив — увеличават се. Жените в миналото, в днешния ден и в бъдеще все така ще си обичат и харесват яките и по възможност богати мъже. Като казвам жените, имам предвид цялата палитра — от разкошните тарикатки-съблазнителки, през обикновените романтички, та до отнесените офелии.

Когато пише своя роман „Боен пилот“, Екзюпери лети като редови летец във френската армия. Книгата е апотеоз на личната отговорност на един великолепен интелектуалец, който не търси обиколна пътечка да се размие в общата безотговорност. Въпреки, че тази позиция предпоставя почти сигурна смърт. Което и става…

Веднага след написването, книгата се разпространява с функция на манифест в борбата срещу нацизма. Но се пласира в онази част от поделенията на съпротивата, които се контролират от англичани и американци. Там, където контрола се осъществява от генерал Де Гол, книгата е забранена. По лични мотиви на Генерала, който иначе е безспорно умен човек. Но, за него Екзюпери е „картаджийски фокусник“. Генералът лично просто ненавижда писателя. Като умен човек обаче, скоро след края на войната, праща мила записка на майката на писателя. В тази записка той подчертава колко ценен е нейният син за Франция. Ето още една сюжетна линия за бъдещия роман. За взаимоотношенията между интелектуалците и политиците. Бездна от коварство и демонстративна любов…

Като споменах думата любов, си спомних за… Малкия принц.

В романа на бъдещето вероятно ще мога да видя какво ли не… В дотук изброеното споменах отделни елементи и сюжетни линии, които вероятно ще фигурират в романа на бъдещето. Като финал искам да кажа, какво бих желал да видя за себе си в бъдещата литература.

Определят „Малкият принц“ като приказка. Но той е Библия, новела, роман… Нещо необхватно и затрогващо.

В романа на бъдещето бих желала да виждам истинска, обикновена, затрогваща и проста човешка любов. Ако я има, тази любов, романът на бъдещето би могъл да бъде всякакъв. И би бил все хубав…