Владимир Колев
Свят на детето, свят на възрастните — Ерих Кестнер

Колежка от съседното бюро решаваше кръстословица.

— Герой на Е. Кестнер? Знам го. Антон!

— А какво значи „Е.“? — полюбопитствах.

— Едуард?… Едгард?… Ерик?…

— Бинго. Почти позна. Ерих. Чела ли си нещо от него? — подпитах.

— За решаване на кръстословици и това ми стига — позасмя се тя.

Нели е свестен и добър човек. И, както се казва — ерудиран специалист. Икономист.

Роже е французин, женен за българка. Работи в рекламна агенция. Също ерудиран специалист. При някакъв разговор спомена, че свързва Екзюпери с „Малкият принц“, но не е чел книгата. Знаеше обаче, че писателят е загинал като пилот в световна война — Първата? Или Втората? Първооткривател, пионер някакъв. Значи, трябва да е било по време на Първата.

Роже също е ерудиран специалист. Нищо, че сбърка една Световна война с друга. Какво пък?… Ерудираният специалист не може да знае всичко извън занаята си. Повече или по-малко, всички сме носители на обща, „кръстословичарска“ култура.

Ако бях задал на Нели и Роже по-детайлни въпроси, например какво обединява Кестнер и Екзюпери, едва ли биха измътили поне елементарния отговор — обичта към света на децата.

Ако имаме смелостта да се разделим с илюзията за популярността на най-популярните мислители, можем да предположим, например че… Вероятно, повечето от носителите на името Ханс знаят за Кестнер толкова, колкото носителите на името Роже — за Сент Екзюпери.

Написаното по-долу е адресирано към тези, които все пак са попрочели нещо „от“ и „за“ уникалния немски писател-класик.

Наскоро отново препрочетох детските романи на Ерих Кестнер. И дойдох до два, банални, но неопровержими извода.

Първа постановка, прозаична. Ерих Кестнер е магьосник. Добър магьосник. Владеещ основен похват на магьосническия занаят: да те хване за носа и да те води след себе си където си поиска. Осъзнаваш, че те водят за носа, но от това не се чувстваш нито обиден, нито измамен. Хубаво ти е. От тук произтича и първият извод, а именно: човек обича да бъде воден за носа. Стига воденето да бъде извършвано по правилата на магьосническия занаят. Защо ли си спомням в този момент и за Йордан Радичков? — Вероятно, защото и той е почетен член на гилдията на магьосниците. По точно, на нейния Южноевропейски департамент.

Втора постановка, леко криминална. Ерих Кестнер е жертва на заговор. Не преживе, а сега. Не с цел убийство на човека, той си е доживял до 3/4 вековна възраст. А с нещо още по-опасно — с цел да бъде отдаден на забравата цял един свят — неговият свят.

Колко родители четат преди лягане книжки на децата си? Каквато и статистика да посоча, все ще бъде спорна, но процентът би бил меко казано скромен. Още по-малобройно е племето на умеещите да преразказват познатите приказки. А най-малобройно е племето на тези, които могат да измислят приказки. Те сигурно се броят на пръсти измежду милиони.

Повечето от нас прехвърлят задачата за провеждане на тази отговорна мисия — оживяването на приказките — на кутии с различни имена. От тук произтича вторият извод, а именно: Кутиите не могат да заместят човека. Както и да се наричат тези кутии — телевизор, касетофон, уредба някаква…

Някога, при появяването си, тези кутии вероятно също са били възприемани като нещо почти вълшебно. Или поне — вълшебно колкото книгата. Разликата между тях и книгата е, че те репродуцират текстове, цветове и образи, но не могат да провокират така мощно фантазията на човека.

Особено, ако говорим за фантазията на дете.

Това, което просто поразява, е мощната фантазия на Ерих Кестнер. Във времето, в което той твори, все още не се е обособил жанра „Фентази“. Но той го предусеща. И в известен смисъл се ползва от неговите похвати. В едно неповторимо съчетание с елементите на реализъм. В „Антон и Точица“, в едно от размишленията си, Кестнер ни разказва за чудака, който сънувал, че скача от прозореца. Когато се събужда установява, че действително лежи на улицата. Умишлено не се уточнява за фантазьор ли става въпрос или за обикновен сомнамбул, но следва неизбежен извод: ако човекът е живеел не на партера, а на четвъртия етаж, „фантазията му щеше да стане опасна за живота. Фантазията е чудесно качество, но трябва да се обуздава.“

Има хора, които със съвършено сериозна физиономия умеят да разказват неща, които предизвикват в околните смях. Имам усещането, че Кестнер принадлежи точно към тази категория.

Още нещо за фантазията, Кестнер и децата.

Прието е, че детето се ражда с фантазия, която постепенно, с натрупването на годините, безболезнено завяхва. Но прочетете „Това се случи на 35 май“. Не става само въпрос за заигравка с невъзможна дата. Ученикът Конрад е силен по математика, но със слабо въображение. (Виж, с това ми е трудно да се съглася, нищо, че Кестнер го твърди. Априорно считам, че за математиката просто трябва въображение, както за грънчарството — ръце). А чичо Рингелхуд напротив, е с развинтено въображение. И организира някакво пътешествие в някакъв друг свят, което започва от… задната врата на гардероба. Нещо като пътуването на Алиса. Нещо такова, но не съвсем. Ерих Кестнер… бидейки автор със силно развито социално, историческо и футуристично мислене, прави тъй, че детските му книги да вървят на няколко възрастови и културни нива. Четеш като малък и се възторгваш без да му мислиш; после обаче поотрастваш, хващаш повече и по-дълбоки послания и чувстваш, че има още.

Преди да поговорим за възрастния господин Кестнер, нека поговорим за детето Ерих. То се ражда месеци преди началото на XX век. Преживява първите си години в една уредена бюргерска държава, която умее да мисли за гражданите си. Както се казва, модерна за времето си държава. В нея, митичният канцлер Бисмарк вече е въвел едно ефективно социално законодателство, което обръща внимание както на стареца, така и на детето. С малко солдафонски подход, но наистина го прави.

Възрастните живеят с установен вкус към бирата, зелето и кнедлите. Обичат да политиканстват и се отнасят с уважение към любимия кайзер. В същото време, марксизмът е вече традиция и дава алтернативи, над които постоянно се спори.

Децата имат възможност да получават добро, малко консервативно образование в училища, доста приличащи на казарми. („Хвърчащата класна стая“. Интернатът при гимназия „Йохан Сигизмунд“ в покрайнините на типичното провинциално градче Кирхберг).

После идва войната. Първата световна. Германия е със самочувствието на ерудиран, но дебелоглав мисионер, който иска да преустрои света по тертип, характерен за собствените му виждания. С развитието на военните действия, фонът постепенно потъмнява. Докато идва неизбежната катастрофа. Все пак простата аритметика показва, че около 130-те млн. на Централните сили не могат да победят милиардния свят на Антантата, който им се противопоставя.

Това са гимназиалните години на младия Ерих. Черни години. Години на надежди и обезверяване за цял един народ. След тези години идват други, още по-лоши — на нихилизъм на национално ниво, на обвинения, че светът е лош, защото е позволил Фатерландът да бъде унижен така жестоко от глупавите французи и англичани. От коварните янки, домъкнали се в Германска Европа от далечните си, задокеански земи. Години, в които от улиците започва да трещи пълният със закани глас на австриеца Шиклгрубер, добил известност като Хитлер.

Как реагира на тези години Ерих Кестнер? — „Германия всъщност получава шанс да се покае, без далеч да е сигурно дали ще пожелае да се поучи от горчилката на поражението.“ Кой веднъж прочел я, може да забрави страховитата му парафраза на Гьотевата „Песен на Миньон“:

„Познаваш ли страната, където оръдията цъфтят?

Не я познаваш? О, ще я познаеш!“

По това време да кажеш тези думи в Германия, е меко казано нездравословно. Но писателят ги казва. Въпреки рисковете за здравето си. Не след дълго думите на уличника Хитлер вече зазвучават от трибуните на официалните институции. Но тези години просто не могат да бъдат открити в детските романи на Ерих Кестнер. Като фон или като обстановка. Плоскостта на противопоставяне при него не е по политически признак. Не е и по патриотически (или в неговата изоморфна модификация — патриотарски) принцип.

Казано в прав текст, политиката никога не е била слабост на Ерих Кестнер, макар че не е имало как да избяга от нея. С изострения си усет към същественото, той анализира основно два свята и тяхното взаимодействие. Светът на детето и светът на възрастния човек. Светът на децата и светът на възрастните.

„Описах ви историята на Джони само защото неискреният господин, чиято детска книга четох снощи твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завива свят. Нищо не разбира тоя човек!

Тежката страна на живота съвсем не почва с изкарването на прехраната. Нито почва, нито пък свършва с това. Но аз не подчертавам тия общоизвестни истини, за да си въобразите сега, че сте кой знае колко важни, ами! И още по-малко, за да ви плаша. Не, не. Бъдете колкото можете по-щастливи! И толкова весели, че от смях да ви заболят тумбачетата! Но помнете едно: не се самозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите. Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържа на всичко!“

Някой да вижда тук захаросания подход към децата, така характерен и за мнозина, иначе кадърни поети и писатели, занимаващи се с „детската тематика“?

Казано в предишния ред на мисли, Кестнер умее да води за носа, но не злоупотребява с тази си дарба. Той сътворява уплътнен до пръсване емоционален свят на децата: от най-малките „Двойната Лотхен“, „Емил и детективите“ до щурите гимназисти „Хвърчащата класна стая“. Свят мил, динамичен, човечен… Но реален. Здраво стъпил на земята.

„Кестнер съумява да бъде оригинален, залагайки на общодостъпното и познатото. Той не е от духовните конквистадори, мечтаещи за неизследвани, примамливи земи. Не го привлича екзотичното. Не страда по непостижими блянове. Залага на вечните ценности и не се уморява да вярва в тях.“

Много е говорено и писано за прословутото чувство за хумор на Ерих Кестнер. Чувство, характерно практически за всички умни хора, независимо от морала, който те носят. Написах последната фраза и малко се сепнах — така ли е наистина? Не идва ли моментът, в който надареният с безкрайна власт губи чувство за хумор, макар че умее да фабрикува запомнящи се смешни ситуации? В ума ми идва един характерен, анекдотичен случай за един съвременник на Кестнер.

След победата над „хитлерофашистка Германия“, пред угодниците на „Бащата на всички нации и народи“ възниква сериозен проблем: как да плонжират пред него, за да отчетат ярко и видимо огромните му заслуги за победата. Ордени, медали, звания? За ордените и медалите, той ползва Наполеоновото виждане, че това са позлатени копчета. „Бащицата“ има най-високото звание — маршал. Безпътица, Боже Господи! А трябва да се измисли нещо! Трябва! И те измислят. Нещо персонално, само за него, милия! Не маршал, не обикновен генерал, а генерал на генералите. ГЕНЕРАЛИСИМУС!

Скромният Йосиф Висарионович слага на кантар нещата в главата си и великодушно приема. Във връзка с този факт възниква един чисто технически проблем — униформата. Униформа за генералисимус не е предвидена съобразно съществуващата армейска номенклатура. Но военните са хора упорити. Биват разработени няколко модела. Идеята е, по случай рождения ден на „любимия вожд“ той да бъде сюрпризиран да си избере, каквото сърцето му пожелае. След приключването на поредния доклад, ресорният генерал прави мила физиономия и с тайнствено изражение въвежда при вожда няколко великолепни, атлетични лейтенанти, всеки облечен в различна униформа. Различните униформи са все с ширити, галуни, еполети, ресни… Със звездата на генералисимус.

Грешка! Грешка!!!

Самият Сталин е нисък, дебел, стар, грозен. Със орешетена кожа, резултат от прекарана в детството шарка. На него подобна униформа би стояла по съвсем друг начин. И той прекрасно знае това. Вождът поема въздух и изсъсква: „Вие какво?… Искате да направите от мен швейцар?“ (Швейцар в Русия наричат портиера пред ресторанта.)

Вижда се, че Диктаторът също не е бил с оперирано чувство за хумор. Но, пази Боже да станеш обект на това чувство…

Далеч съм от мисълта да правя какъвто и да е паралел между двамата. Но си мисля, че асоциацията все пак не е лишена от основание. Не само всесилният Диктатор умее да произвежда запомнящи се фрази. И простосмъртният талант Кестнер умее да разсмива.

Угодниците се радват на шегите на диктатора. Обикновените хора се радват на шегобиеца Ерих. Хубавото е, че все пак обикновените хора са повече от угодниците… Кестнер е любимец на обикновените хора. Малки и големи. Защото не се държи сервилно нито с малките, нито с големите. Това деление — на малки и големи — при него винаги има малко условен характер и често става извор на весели недоразумения.

… Предстои пътуване. От гарата ще бъдат наети две таксита. В едното ще се возят възрастните. В другото — децата. А младата госпожица Пони Хютхен недоумява:

— Не съм вече дете. А не съм още и възрастна. Какво съм всъщност?

— Едно глупаво момиченце и нищо повече — каза баба й. — За наказание ще пътуваш при възрастните. Тогава ще стане ясно, че си още дете.

Вижда се. И най-обикновената битова ситуация може да поражда екзистенциални въпроси… Стига в нея да присъства бабата. А сцената да е видяна и чута от ум с очи и уши, които умеят да виждат и чуват.

Кестнер е изящен кавалер. Към момиченцата — цяла книга, посветена на темата — „Двойната Лотхен“; към госпожиците — Пони Хютхен и полугоспожицата Топчица; към бабата с неподражаемо чувство за хумор.

… Бабата и Пони ще посрещат момчетата на гара Фридрихщрасе. Пони се нервира, че са можели „спокойно да дойдат малко по-точно“.

„Баба й разтърси енергично глава, при което шапчицата й се плъзна още по-настрана.

— По-точно от точното няма. Половин час по-рано е също тъй неточно, както и половин час по-късно“.

Или: „Бабата на Емил си запуши ушите.

— Спрете за малко! — помоли тя. — Спрете за малко, госпожице. Ще ми спукате тъпанчетата. Аз съм бабата на Емил. Добър ден, любезна моя.

— Но тази прилика! — повтори прислужницата на Хаберландови. След това се поклони и каза: — Клотилда Зеленбиндер.

— Това някаква нова професия ли е? — запита бабата.

— Не, така се казвам.

— Ах, горката! — извика бабата. — Идете при лекар. Може би ще ви предпише друго име.“

Когато започва да пише своите книги, Кестнер притежава един основен недостатък — той е вече възрастен. Хубавото е, че в него все още живее детето. Или, по-точно казано, детето и възрастния съжителстват в една и съща кожа, без това съжителство да ги притеснява ни най-малко. Очевидно, детето и възрастния добре се разбират.

Даже… Спомняте ли си епизода, когато кучето Пиперл първо усеща подмяната на момиченцето? („Двойната Лотхен“) В къщи е дошла нова млада стопанка, същата като предишната. Но не е тя! Възрастните въобще не усещат промяната, но кучето… От къде да знае бедното животно за хитроумната комбинация между двете сестри? Спомняте ли си какво си казва по този повод Лотхен? — „Добре, че докторите не са умни като Пиперл!“ Изказване, което за ушите на повечето възрастни звучи направо кощунствено.

Въобще, в етапа на така нареченото поумняване, децата стигат до един абсолютно мотивиран извод. Че трябва да внимават какво говорят пред възрастните. Дори когато са прави, пак могат да отнесат шамара. Понякога — точно защото са прави и добре са осмислили дадено положение. Щом не са се сетили да си затварят устата.

Заговорихме за силовата педагогика (другото, евфемистично наименование на тупаник, шамари, бой) и си спомних за друга сцена. Коментарна. Между двете млади госпожици Лотхен.

„— Но аз нямам мамичка! — ръмжи Луиза. — Затова, ау, затова съм такова кресливо дете, както казва баща ми.

— А той никога ли не те пошляпва отзад? — разпитва обстойно Лоте, като започва да плете плитките.

— Ами! Той толкова ме обича! Как ще ме бие?!

— Тези две неща нямат нищо общо едно с друго! — забелязва премъдро Лоте.

— А на това отгоре умът му е зает с разни други неща.

— Достатъчно е едната му ръка да е свободна.

Двете прихват да се смеят.“

Ситуация хем реалистична, хем весела. С риск да ми бъде размахан строго пръст от педантичните, етични педагози, ще цитирам и думите на моята баба, която никога не се е превъплощавала в литературна героиня: „Боят е дошъл от рай Божи!“

Не стигам до крайност. Дете, „възпитавано“ само чрез бой става точно толкова неудържимо и невъзпитано, колкото дете, неусетило когато трябва, здравината на родителската десница. Вероятно баба е имала предвид точно този вариант, но аз забравих да я накарам да прокоментира по-обстойно сентенцията си докато беше жива. Но помня други нейни думи: „Глупости са, че детето се галело само насън. Не е вярно! Детето трябва да бъде галено именно когато е будно. За да знае, че е обичано.“

Въобще, Кестнер е добър, но не милозлив човек. Не се страхува да каже на когото трябва каквото трябва. Младата полугоспожица Луиза Поге („Антон и Точица“), събужда с лекота симпатиите ни. Умее да ни накара да се засмеем, с някои свои странни хрумвания. Например, на въпроса на прилежния и грижлив татко колко е три по осем, отговаря че е сто и двадесет, делено на пет. Дали това е детска гордост, че много знае? Или самонадеяност на многознайка? А може би е леко, деликатно почукване по бащиния нос — да си свери часовника? В малкото момиченце вече прозира бъдещата жена с мъжки характер. Но именно поради напора на импулсивността си, тя прибягва и до лъжата. Ерих я предупреждава — дано, поучена от преживяното, тя се поправи и престане да лъже.

В галерията на изградените отрицателни детски образи, също фигурират жизнено защитени прототипи. И тук няма място за илюзии. Махленският негодник Клепербайн („Антон и Точица“) успява чрез доносничество да заработи десет марки, но отнася и шамари. И си прави извода, че не бива да стига безкрайно далеч в наглостта си. Погледнато в социален план, това е направо утешителен извод, стига да се защитава перманентно с достатъчно примери от ежедневието. За писателя, Клепербайн е просто представител на „човешко-животински вид“.

И докато в този конгломерат от изживявания прозира и някаква литература, мен лично ме потресе епизода от седмото размишление — за сериозността на живота:

„… — Искам медени бисквити!

— Нали имаш вече пет пакета! — каза майка му. — Помисли си само, на бедните деца изобщо не купуват медени бисквити!

Знаете ли какво отговори момчето? То извика ядосано:

— Какво ме интересуват бедните деца?“

Сложете си ръка на сърцето. Това вече не е литература, нали?! Светът е пълен с такива нагли глезльовци. Ако се поразровим в книгата, ще намерим този глезен, задоволен човек в най-различни модификации, в позицията на възрастен.

… Според Кестнер, става въпрос за френската кралица Мария Антоанета. Според други разкази, говорим за руската императрица Екатерина Втора.

На разяснението, че бедните недоволстват, защото нямат хляб, Мария Антоанета отговаря: „Ами, да ядат торти, тогава.“ Според варианта с Екатерина Втора, тя пък дава съвет бедните да ядат кифлички. Двете живеят приблизително по едно и също време, и двете са императрици, и двете мислят сходно.

От тази постановка се фабрикуват с лекота съответните исторически обобщения. Например за непригодността на монархиите да обслужват интересите на поданиците си. Или за обречеността на някога значими династии, които не са в състояние да…

Вярно, не е хубаво децата да остават гладни. Жестоко е. Но е може би полезно все пак да погладуват. Поне понякога. За да не дават с напудрен вид глупави съвети. Или да не съскат: „Какво ме интересуват бедните деца?“

Направо е опасно децата да заприличат на разглезени принцове и принцеси. Ако ни се налага да вземаме мерки само срещу знатните по произход, тази опасност не е чак толкова голяма — ако съберем всички знатни и короновани особи, те едва ли биха запълнили и един град като Вашингтон, например. Ще кажа и нещо в защита на знатните — не всички знатни са глезльовци.

Все пак, ако се наложи да взимаме мерки срещу тях, можем да ги плашим с една дума, която те особено ненавиждат — революция! Но — да не се увличаме…

Светът на децата не е идиличен. Децата не са ангелчета не само защото нямат крилца. Техният свят е не по-малко жесток от света на възрастните. Защото още с първото си излизане на улицата, между другите деца, те трябва да се включат в едно жестоко състезание — за уточняване на място в йерархия. Възрастните хора се включват в своите йерархични структури, приемайки подсъзнателно това за нещо естествено. Приемайки несправедливостта на йерархиите като неизбежност. Не е справедливо — да, но така е устроен светът.

Излизането на малкия човек на бойното поле, наречено улица, вече предпоставя готовност за участие в битка. И готовност за отнасяне на шамари, които в никакъв случай не са мотивирани нито с целесъобразност, нито със справедливост. Шамарите се опитват да запазят едно неустойчиво статукво. До времето на неизбежната промяна.

На бойното поле рицарят в доспехи трябва да бъде воин. На бойните полета, наречени улица, клас, училище също се водят битки. Непрекъснато. При всяко следващо поколение. При непрекъснато променящи се правила. И отново се връщам към Кестнер („Хвърчащата класна стая“). Дребничкият Ули извършва безнадежден парашутен скок с чадър не от спортен хъс. А за да въздейства на статуквото, да промени мястото си в йерархията. Защото сам не може да понася собственото си малодушие. И защото си въобразява, че всички други гимназисти са различни по приемлив за тях начин. (Чувствителните хора са склонни да хиперболизират собствените си недостатъци.) Защото вече е достигнал до извода, че за да се пребориш с когото и да било, с каквото и да било, първо трябва да се пребориш със страха в себе си. Не можеш да постигнеш победа над другите, ако те мачка собственият ти страх.

В този роман, Кестнер събира в приятелска връзка местната училищна знаменитост по бокс, едрият и вечно гладен гимназист Матиас и дребният, умен, но безкрайно нерешителен Ули. Когато Ули преодолява себе си, въпреки дребния си ръст, съвсем логично започва да доминира и над боксовата знаменитост.

Примерът не е уникален. В „Младите лъвове“ на Ъруин Шоу, „мръсното чифутче Ноа“ първоначално е за посмешище в цялата рота. Направо го подритват. До момента, в който той тръгва на юмручни дуели с всички, които са се опитали да му бръкнат в душата. В края на книгата Ноа е вече очертания лидер на групата, въпреки ръста си. Елементарно е: здравият дух е по-силен от здравите юмруци.

Децата са онеправдани. Възрастните са онеправдани. Да ви идва на ум някакво обяснение на този факт?

Ако продължим в тази посока, можем да открием още парадокси. Например, че даже тия, които онеправдават огромни маси хора, са също онеправдани. Жестоко онеправдани! Защото са лишени от възможността да бъдат искрено обичани. Всички тирани и диктатори умират като самотници.

В „Двойната Лотхен“ Кестнер ни разказва следната забавна история: „Като малко, седем-осемгодишно момиченце, Шърлей Темпл била вече филмова звезда, прочута по цялата земя, и фирмите печелели с нея много милиони долари. Но когато веднъж Шърлей поискала да отиде с майка си на кино, за да види един филм с Шърлей Темпл, не я пуснали в салона. Била още малка. Забранено било. Тя бивало само да играе във филми. Това й се позволявало. За това била достатъчно голяма.“

„Ако възрастният, който наднича през рамото ви не разбере примера с Шърлей Темпл и връзката с родителите на Луиза и Лоте и техния развод, тогава поздравете го от мен и му кажете от мое име, че на света има прекалено много разведени родители и прекалено много деца, които страдат от това! И че има прекалено много други деца, които страдат, защото родителите им не са се развели!“

Половин страница само, а цял водовъртеж от проблеми. Шърлей има царската привилегия да бъде позната на милиони още когато е на няколко години. Но е онеправдана откъм възможност, която всеки уличен тарикат на нейните години има — да се шмугне в салона и да изгледа интересен филм с Шърлей Темпл.

Двете близначки страдат, защото самолюбивите им родители са се развели и така са ги лишили от възможността да изживеят пълноценно сестринската си обич. Разбираемо.

В същото време, милиони деца-неудачници по света биха се радвали, ако самолюбивите им, но по друг начин родители, просто се разведат и престанат да им надуват главите със скандали и шамари. Също разбираемо. Имагинерен, неподдаващ се на обща дефиниция и вечно неоткриваем ще си остане само общият знаменател на милионите уж лесно разбираеми неща…

При цялата безнадеждност, която тази истина навява, все пак остава място и за реалистични магии. От рода на тези, които Ерих Кестнер умее да прави чрез съдбите на героите си. Магии, които не позволяват на погледите ни да потъмняват. Магии, които правят живота весел и интересен. Наистина весел и наистина интересен!

В записките ми има отбелязани още доста интересни епизоди. Още истории, които заслужават да бъдат споменати. Още мъдри мисли на добри хора, които обичат и умеят да разбират Ерих Кестнер. Които са, така да се каже, негови задочни приятели и от следващи години. Лесно е да бъдат обичани такива лъчезарни хора. Лесно е да им се възхищаваме. Приятно е да се оставяме да ни водят за носа.

От неволната ми анкета в началото на изложението лъха обосновано безверие. Наистина са мнозина тези, на които имена като Кестнер и Екзюпери нищо не им говорят.

Успокояващото е, че не са малко и тия, които четат приказки на децата си. И така ще подготвят децата си да четат приказки на своите деца. Има и достатъчно хора, които умеят да разказват приказки и също ще подготвят своите деца да разказват приказки на своите деца. Има и такива, макар че те са най-малко, които умеят да измислят забавни истории — приказки, романи, повести…

Надявам се и те да бъдат наследени от други, макар и не техни деца, които, като станат възрастни, ще продължат да доизграждат духовния свят на следващите поколения.

Но, в същото време през главата ми минават и черни мисли. Наистина черни! Колебая се, дали да ги споделя. Но, май ще се наложи… Замисляли ли сте се?…

Все още се колебая, дали да го кажа…

Откъде Хитлер намира вярната си младеж? Тези, които маршируват във впечатляващо стройни редици и отвреме-навреме вдигат ръце за нацистки поздрав. Тези, които стават танкисти и пехотинци във Вермахта. Тези, които стават летци в Луфтвафе. Тези, които обличат SS униформите и налагат „Новият ред“ на „Бъдещия хилядолетен райх“.

Дотук с шегите и недомлъвките! Това са Емил, Професора, Тромбата, Антон…

Това са те!

Слава богу, че „Хилядолетният райх“ изкарва само дузина години. Макар, че съсипва съдбите на стотици милиони.

Ще ви кажа и нещо успокояващо. В началото на 60-те години на миналия век, сред бивши летци от Луфтвафе е проведена анкета: „Бихте ли свалили вражеския самолет, ако знаехте че го пилотира авторът на «Малкият принц»?“

Повече от 80% отговарят: „Не, никога!“

Защо ви превеждам резултатите от анкета, отнасяща се за Екзюпери? — Ами, защото наистина се надявам, че ако някой бе провел анкета на тема „Бихте ли стреляли срещу Ерих Кестнер?“ всред същите тези войниците от Вермахта и Луфтвафе, наистина малцина биха отговорили положително.

Емил, Професора, Антон, Тромбата, даже преминавайки през чернилката на войната, в дълбоката своя същност, би трябвало да останат хора, верни на здравословните принципи на хуманизма. Не като абстрактна теория, а като практическа норма на поведение.

Иначе, животът просто би загубил смисъл.

Но се надявам това никога да не стане!