Омир
Одисея (1)

Първа песен
СЪВЕЩАНИЕ НА БОГОВЕТЕ АТИНА ПООЩРЯВА ТЕЛЕМАХ

Музо, запей ми за този герой многоопитен, който

странствува дълго, откакто порути свещената Троя,

много поселища хорски видя и позна обичаи.

Много страдания той по морето пустинно понесе,

своя живот да спаси, а другарите в къщи да върне.

Тях не можа да избави, напусто му грижите бяха.

Грозната участ сами си навлякоха чрез светотатство —

ядоха гойните крави на Хелиос Хиперионов

те в слепота. И отне им часа на завръщане богът.

Ей за това разкажи ни ти, щерко на Зевс благосклонна!

Всички останали вече, избягнали близката гибел,

бяха си по домовете далеч от море и от битва.

Него единствен, бленуващ за роден край и за съпруга,

светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом

там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане.

Но кръговратът годишен доведе година, в която

бяха безсмъртните вече отсъдили той да се върне

(но и в Итака не щеше сред своите близки да свърши

страшните мъки!). За него изпитваха жал боговете —

всички освен Посейдон. Неотстъпно преследваше богът

с гняв Одисея божествен, додето в родината стигне.

Тъкмо веднъж Посейдон посети етиопци далечни

(те на самия предел на света са, на две разделени —

Слънцето дето захожда, живеят, и дето изгрява).

Там хекатомби приемаше той от овни и волове

и се любуваше седнал на пира. По същото време

всички останали бяха в чертога на Зевс олимпийски.

Пръв заговори бащата на хората и боговете,

след като той си припомни за оня Егист

безупречен (него срази пък Орест, знаменитият син на Атрида).

В спомен за него Кронион така на безсмъртните рече:

„Чудно, че смъртните хора за всичко винят боговете!

Идело злото, възкликват, от нас. Но нали чрез безумство

мимо съдбата нерядко глупци си навличат погибел?

Мимо съдбата Егист на Атрида съпруга законна

грабна, а него погуби, когато в родината дойде.

Ние го предизвестихме за неотвратимата казън

(беше ни пратеник Хермес, сразителят зорък на Аргос),

да не убива мъжа, да не му похищава жената,

че за Атрида отплата Орест ще потърси, когато

вече съзрял закопнее за своята мила родина.

Ние напразно вещахме чрез Хермес! Отблъсна в сърцето

този разумен съвет, но за всичко Егист бе наказан.“

Тъй му отвърна Палада, на Зевс совооката щерка:

„О всемогъщи наш татко Крониде, властител върховен!

Истина, той си заслужи напълно такава погибел.

Нека така да погине и всеки подобен злосторник!

Но ми более сърцето за мъдрия мъж Одисея.

Клетникът страда, отдавна разлъчен от своите близки

в остров, стаен сред вълните далеч като пъп на морето.

В острова, с гъсти дъбрави обрасъл, живее богиня —

щерка на страшния Атлас, що знае навред из морето

тъмните бездни и яко подпира онези огромни

стълбове, дето делят от небето високо земята.

Щерка му пленник държи Одисея злочест безутешен.

Тя го възпира и с думи вълшебни омайва гальовно,

свидна Итака дано да забрави. Бленува напразно

той пък да зърне дима, от земята му родна възнасян,

и за смъртта си неспирно копнее. Не се ли препълва

с мъка сърцето ти, Зевс олимпийски? Нали Одисеи ти

жертви за милост принесе край кораби вити ахейски

в ширната Троя? Защо си, Кронионе, тъй непреклонен?“

Тъй и отвърна Кронид, събирачът на облаци тъмни:

„Странни слова излетяха, о дъще, из твоите устни!

Мога ли аз да забравя за миг Одисея божествен —

с ум сред мъжете личи и принасяше толкова жертви

нам — боговете, които владеем небето безбрежно.

Не! — Посейдон земедържец без отдих враждува с героя —

гневен, задето лиши от окото едничко циклопа.

А Полифем исполинът по своята сила преваря

всички циклопи. Роди го свещената нимфа Тооса,

щерка на Форкин, що бди над морето, шумящо безспирно.

Някога я овладя Посейдон в пещера полуздрачна.

Ей затова Посейдои земедържец, макар че не иска

сам да погуби героя, го тласка далеч от Итака.

Нека сега на Олимп боговете задружно помислим

как Одисей да се върне дома. Посейдон пък ще трябва

вече гнева си да спира. Че може ли той да воюва

тъй самоволно едничък против боговете всевечни?“

Тъй му Атина отвърна, на Зевс совооката щерка:

„О всемогъщи наш татко Крониде, властител върховен!

Щом е наистина днес на безсмъртните вече угодно

своята родна земя Одисеи многоумен да види,

нека вестителят Хермес, сразителят зорък на Аргус,

в остров Огигия бързо да иде и да възвести там

нашата воля свещена на гиздавокосата нимфа.

Нека се върне дома си героят, кален в изпитните.

Аз пък в Итака ще сляза и там на сина Одисеев

с гняв ще изпълня сърцето и смелост ще влея в духа му,

да събере на съвет той ахейците къдравокоси

и да разгони тез нагли женихи, които му колят

сбраните вкупом овци, бавноходите бици рогати.

После да иде той в Спарта, оттам в песъчливия Пилос,

вест от мълвата да чуе — кога се завръща баща му,

та да разцъфне за него сред хората слава велика.“

Рече тъй и на нозете си върза вълшебните златни

вечни сандали, които я носеха и над вълните,

и над земята безкрайна с гальовния лъх на зефира.

Бойното копие взе си, заострено с меден завършек,

яко и мощно, с което сразява пълчища от войни,

щом разгневена се вдигне на бога могъщ дъщерята.

От олимпийския връх като вихър се спусна Палада,

та озова се в Итака до портата на Одисея —

тъкмо пред прага на двора, в десницата с копие медно.

Образ на странник, на Ментес, тафийския вожд, бе приела.

Вътре Атина завари събрани женихите нагли.

Местеха пулове те и сърца веселяха безгрижно

там върху кожи от бици, които сами са заклали,

а покрай тях глашатаи и роби чевръсти сновяха.

Смесваха вино с вода във дълбоки стакани едните,

другите с гъби шупливи почистваха сръчно софрите

я върху тях пред мъжете деляха камарите с мръвки.

Пръв Телемах боговиден съгледа богиня Палада.

Той сред женихите мълком седеше с душа нажалена.

Мислено виждаше ясно родителя свой благороден —

най-сетне как се явява, женихите как той разгонва,

с почит отвред ограден, над имота си как заповядва.

Тъй сред женихите, в мисли унесен, съзря той Атина,

спусна се право към входа засрамен, че толкова дълго

гост е принуден на прага да чака, пристъпи към нея

бързо, подаде десница и медното копие грабна.

Пръв Телемах заговори и рече словата крилати:

„Поздрав на теб, чужденецо! При нас ти за пир ще останеш.

Своята нужда ще кажеш, когато ни гозбите вкусиш!“

Рече така Телемах и поведе богиня Атина.

Заедно с нея щом влезе в обширния дом Одисеев,

якото копие взе и го сложи пред стройна колона

вътре в хранилище, гладко излъснато, дето и други

копия на Одисей, непреклонен в бедите, стояха.

После заведе Атина до трона, прекрасно изписан,

ленена тъкан постла, под нозете й столче постави.

Седна в кресло пъстроцветно до нея, далече от други,

странникът да не попадне в съседство с надменна трапеза,

та отегчен да отблъсне храната сред страшната глъч, и

вест да потърси за своя отдавна отсъствуващ татко.

Ето робиня донесе пред тях върху сребърен поднос

златен прекрасен кърчаг със студена вода за ръцете,

после поля им самата и гладка трапеза подаде.

Хляба пък сложи пред тях икономката достопочтена,

ястия пищни със радост подбрала от всички запаси.

Бързо дойде разпоредник, блюда нависоко понесъл

всякакви, златни стакани самият на масата тури,

а глашатаят без отдих разливаше в чашите вино.

В залата шумно тогава женихите нагли нахлуха

и по кресла и столове насядаха те — върволици.

Редом слугите поляха на всички ръце да измият,

и на камари в панерки донесоха хляба робини,

млади момци им наляха догоре стаканите с вино.

Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,

нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —

песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.

Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий,

Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.

Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен.

Към совоока Атина тогаз Телемах се обърна,

леко главата си сведе към нея, та друг да не чуе:

„Странниче скъпи, дали ще се сърдиш на моите думи?

Гледай, едничка са грижа на тези китара и песни.

С леко сърце разпиляват безплатно имота на оня,

белите кости на който изгниват далече по суша

на дъждовете или ги подмятат вълни по морето.

Ех, да го бяха видели, че идва отново в Итака,

щяха да искат да бъдат нозете им много по-бързи,

нямаше тука да грабят и злато, и дивни одежди.

Но той погина, застигнат от орис злощастна.

Утеха нам не остава, дори ако някой роден на земята

каже, че той ще се върне. Помръкна денят му възвратен!

Но откровено кажи ми и нищо не скривай от мене!

Кой си? Отде си? Градът ти къде е? Кои са баща ти,

майка ти? Кораб какъв те доведе? С кои мореходци

в наша Итака доплава? Пред другите как се зовяха?

(Ти не си тука по суша пристигнал, от всичко е ясно.)

Още това извести ми открито, добре да го зная:

пръв път ли идеш ти тук, или вече си бивал в Итака

гост на баща ми? Нерядко спохождаха нашата къща

странници разни, със всички обичаше той да общува.“

Тъй му отвърна сега совооката дева Атина:

„Всичко това ще разкрия пред тебе съвсем откровено.

Ментес наричат ме всички, а цар Анхиал ми е татко.

Славя се аз, че владея над веслолюбивите тафци.

Тука пристигнах сега аз на кораб със своите другари

и по море винобагро към чужди народи пътувам.

Мед ще подиря в Темеза, а нося блестящо желязо.

Бързия кораб оставих в полите на Нейон гористи,

в залива Рейтрос ме чака — далеч от града, край полето.

Аз се гордея, че още от древност бащите ни свързват

връзки на гостоприемство. Когато споходиш Лаерта,

този герой престарял, ще узнаеш от него ти всичко.

Вече той, казват, не ходел в града, а си бремето влачел

вън на полето с ратайка старица, която му носи

ястие, още и вино, кога му изтегнат нозете,

след като дълго е ходил по ръта на своето лозе.

Аз пък пристигнах, дочул от мълвата, че вече е в къщи

татко ти. Но боговете навярно сред път са го спрели.

Вярвам, не е на земята умрял Одисей благороден,

още живее героят, изгнаник сред морската бездна,

в остров, стаен сред вълните далече. На хора свирепи,

варвари диви, той в плен е попаднал и страда в неволя.

Но ще предскажа на тебе това, що в душата ми влагат

днес боговете всемощни, и то ще се сбъдне без друго —

вярвам, макар че не съм ясновидец и птицегадател.

Дълго той няма далеч да остане от мила родина.

Пак ще се върне, дори да му сложат железни вериги.

Твоят баща находчив ше измисли все някаква хитрост.

Но откровено кажи ми и нищо не скривай от мене.

Толкова снажен, нали си рожденият син Одисеев?

Чудно приличаш на него в лицето, в очите искрящи.

Ясно го помня, на гости един друг си ходехме с него

още преди да отплава за Троя, където и други

най-отличени аргейци се втурнаха с кораби вити.

Но след това Одисея не срещах, ни той ме е срещал.“

А разсъдливият син Одисеев така й отвърна:

„Всичко пред теб, чужденецо, съвсем откровено ще кажа.

Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев.

Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си?

Все пак желая да бъда наистина син на щастливец,

който сред своя имот ще достигне до старост дълбока.

Но като искаш да знаеш, от всичките жители земни

най е злощастен сега според хората моят родител.“

Тъй на това отговори на Зевс совооката щерка:

„Не! Боговете не искат за бъдните дни да остане

твоят род жалък, щом син като тебе роди Пенелопа.

Но извести ми сега и не скривай ти нищо от мене:

таз веселба и тълпата що значат? Защо ти са нужни?

Пир или сватба уреждаш? Не е то забавна гощавка.

Мен ми се струва, в дома ти безчинствуват гостите нагло.

Всеки порядъчен мъж яростта си не ще овладее,

тук ако дойде и види туй тяхно позорно държане.“

А разсъдливият син Одисеев така й отвърна:

„Страннико, щом като питаш, то аз ще ти кажа открито:

някога беше домът ни препълнен с богатства и тачен

беше от всички, когато живееше тука баща ми.

Но боговете в гнева си са вече отсъдили друго,

този герой в непристъпна тъма от очите на всички

скриха. Не щях да жалея смъртта му дотолкова много,

паднал да беше в земята троянска със ратни другари

или в ръцете на близки, когато завърши войната.

Гробна могила над него ахейците щяха да вдигнат,

щеше синът му навеки сред слава велика да грее.

Но похитен е той вече безславно от харпии бесни.

Тръгна, изчезна, забравен от всички, а мене остави

в сълзи потънал и в скръб. Но не жаля аз само за него.

Ах, боговете и други тревоги на мен причиниха:

всички, които владеят различните острови тука —

първите хора на Сама, Дулихий, гористия Закинт,

всички, които сега управляват Итака скалиста,

искат на моята майка ръката и грабят имота.

Нито отблъсва тя явно такава омразна женитба,

нито й силите стигат да вземе решение твърдо.

Те пък пилеят имота, а сетне и мен ще погълнат.“

С мъка голяма така му отвърна богиня Палада:

„Клетнико, как се нуждаеш сега от баща си далечен

тежка ръка да стовари връз тези безстидни женихи!

Ех, да се върнеше днеска и тук да се спреше пред прага

с копия две във ръцете, заварден със шлема и щита!

Тъкмо такъв го съгледах аз първия път у дома ни,

щедро когато сред пира тешеше сърцето си с вино.

Беше дошъл от Ефира — от Илос, сина на Мермера.

Там Одисей бе отплавал на кораба свой бързоходен,

смъртоносна отрова да търси, с която да може

медни стрели да напойва. Отказа отровата Илос —

че се боеше в душата си от боговете всезрящи.

Моят баща му я даде от искрена обич и дружба.

Ех, да се беше такъв Одисеи пред женихите мярнал,

щеше да стори живота им кратък и брака им горък!

Но боговете блажени дълбоко в сърцата спотайват —

той за страхотната мъст дали в своята къща ще дойде,

или пък не. А на тебе предлагам сега да помислиш

как от палата далеч да прогониш тълпата женихи.

Слушай какво ще ти кажа и смело пристъпяй към дело:

утре повикай в зори на съвет вси герои ахейски,

всичко яви им и нека свидетели са боговете.

Искай да се разотидат женихите по домовете

и ако твоята майка желае повторна женитба,

нека си иде обратно в дома на баща си всевластен.

Там да приготвят тогава женихите нейната сватба

с много женитбени дари, прилични за щерка обична.

Тебе съветвам пък мъдро, дано да ми чуеш съвета:

двайсет гребци нагласи върху най-издръжливия кораб,

бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал.

Все ще дочуеш за него от смъртен или от мълвата —

тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом.

Първом ти в Пилос иди да разпиташ великия Нестор,

в Спарта оттам потърси златокъдрия цар Менелая,

който се върна последен от вси меднобронни ахейци.

Чуеш ли там, че е жив твоят татко, че той се завръща,

мъката твърдо понасяй година, но пак го дочакай.

Чуеш ли там, че е мъртъв, че живите той е напуснал,

бързо върни се обратно в обичната своя родина,

гробна могила му тук насипи с дарове погребални,

както е редно, тогава склони Пенелопа за брака.

След като всичко изпълниш и всичко щастливо завършиш,

виж, помисли, до ума и сърцето си ти се допитай

как до един да изтребиш женихите в твоите чертози —

с хитра измама или пък открито със сила. На тебе,

възраст момчешка надрасъл, детински игри не приличат.

Знаеш, че в целия свят се прослави Орест богоравен,

щом отмъсти на Егиста, коварния отцеубиец,

дето лиши от живота прочутия негов родител.

Но и на тебе прилича, мой друже, тъй снажен израсъл,

да се покажеш безстрашен, та внуците да те прославят.

Време за мене настана при бързия кораб да ида.

Моите спътници чакат и може би вече роптаят.

Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох.“

А разсъдливият син Одисеев така й отвърна:

„Виждам, говориш пред мене, приятелю, с обич сърдечна

както баща пред сина си, и няма това да забравя.

Само за малко почакай, макар и да бързаш за пътя.

Първом се тук изкъпи, наслади си със свежест сърцето,

весел към кораба после ще тръгнеш, когато ти

връча скъп и прекрасен подарък за спомен от нашата дружба,

както приятеля-гост домакинът приятел дарява.“

А совооката дева Атина така му отвърна:

„Не, не задържай ме вече, аз искам веднага да тръгна.

Скъпите дари, които в сърцето си ти ми отреждаш,

щом се завърна, тогава ще взема, дома да ги нося

спомен от тебе, а равни и аз ще ти връча тогава.“

Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна —

вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна

сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен

още по-ясно си спомни. А щом се размисли дълбоко,

смаян досети се той, че е с някой небесен беседвал.

И към женихите тръгна тогава мъжът богоравен.

Песен редеше пред тях песнопоецът славен.

Безмълвно слушаха седнали всички за пътя обратен от Троя,

който Атина Палада отсъди за гръцките войни.

В горните свои покои дочу вдъхновената песен

и Пенелопа дори, на Икарий разумната щерка.

Спусна се тя неудържно надолу по стръмната стълба,

но не сама — подир нея вървяха две нейни робини.

Щом пред женихите долу жената божествена слезе,

спря се безмълвна пред прага на залата, зидана яко,

двете ланити закрила със светлото було, а редом

вдясно до нея застана робиня, а друга отляво.

Рече през сълзи така на певеца прочут Пенелопа:

„Фемие, толкова други пленителни песни ти знаеш

за богове и герои, които певците възславят —

я ми запей ти от тях пред събраните тука и мълком

нека те виното пият. Но повече ти не мъчи ме

с тази мелодия тъжна, че тя ми разкъсва сърцето.

Мене съдбата ориса да страдам така непосилно:

в спомени вечно копнея за скъпия лик на съпруга,

който се слави далеч по Елада и още по Аргос.“

А Телемах разсъдливият тъй й отвърна веднага:

„Майко, защо на певеца любим запрещаваш да пее

туй, що в сърцето му блика? Не са ни виновни певците,

Зевс е едничък виновен, че той вдъхновение праща

на възвишените хора по собствена воля. На Фемий

ти не сърди се, че пее за злата съдба на данайци.

Ето пред всичките песни най-гръмка възхвала намира

винаги песен, която звучи за слуха като нова.

Сдържай сърцето си ти и послушай гласа на певеца.

Сам Одисеи не загуби деня на завръщане в къщи —

паднаха с него край Троя и множество други герои.

Горе отново върни се и своите работи гледай —

хурката, още и стана, нареждай на всички робини

ревностно там да се трудят. Речта на мъжете подхожда,

главно на мене, че аз заповядвам над цялата къща.“

Смаяна майката тръгна обратно към своите покои

и си премисли дълбоко разумната реч на сина си.

Щом пък в покоите горе възлезе със двете робини,

за Одисея, съпруга жадуван, рида тя, додето

сладостен сън й Атина разля върху морните клепки.

В същото време шумяха женихите в хладната зала —

сластно желаеше всеки легло да дели с Пенелопа.

А Телемах разсъдливият тези им думи изрече:

„Чуйте ме, дръзки женихи на моята майка обична!

Нека изпитаме днес от гощавката чиста наслада!

Шумната глъч прекратете, защото певец като него

пълни душата със сладост, на бог той е равен по песен.

Но призовавам ви утре в зори за съвет на стъгдата,

там да ви кажа пред всички в лицето аз своята дума:

вън от палата веднага! Търсете си пиршества други!

Ваши богатства пилейте, сами се канете взаимно!

И ако по е приятно за вас, ако по е угодно

само неволник един да съсипвате тъй своеволно,

хайде рушете! Но зов до всевечните аз ще отправя,

та начаса да ви Зевс отмъсти за делата позорни.

Знайте, че всички тогаз ще загинете в къщи мърцина.“

Тъй им надума. И всички женихи прехапаха устни,

смаяни от смелостта и от думите на Телемаха.

Но Антиной, на Евпейта синът, му така отговори:

„Сигурно теб, Телемахе, сами боговете подучват

тъй да се перчиш и тъй горделиво пред нас да говориш.

Само дано над Итака, от морски вълни обградена,

Зевс не даде да царуваш, макар че е твое наследство.“

А Телемах разсъдливият с тия му думи отвърна:

„Ти, Антиное, дали ще се сърдиш на моите думи?

Чуй! Ако Зевс отреди да царувам, приемам с готовност.

Мислиш ли ти, че това е за хората най-неприятно?

Та да царуваш нима е противно? В чертога си царят

бързо натрупва богатства, на почит е той сред мъжете.

Но без съмнение има в Итака, с вълни обградена

властници още мнозина ахейски — и млади, и стари

Цар изберете от тях, ако днес Одисей е загинал.

Аз пък оставам единствен стопанин над нашата къща,

също над робите, що Одисей завоюва за мене.“

А Евримах, на Полиба синът, на това отговори:

„Знай, Телемахе, таят боговете от взора човешки

кой ще поеме властта над ахейците в остров Итака.

Своето ти ще запазиш, ще властвуваш сам у дома си.

Надали някой ще дойде да граби насила от тебе

твоите имоти, додето Итака мъже населяват.

Но аз желая, младежо, за странника да те попитам:

кой и къдешен е гостът? Коя е страната му родна?

Де се намира родът му и орната бащина почва?

Може би вест ти донесе, че татко ти вече се връща,

може би иде в Итака по своите собствени нужди?

Толкова скоро побягна, съвсем не почака да свържем

с него познанство. Но явно, не беше видът му незнатен.“

А разсъдливият син Одисеев така му отвърна:

„Не, Евримахе! Не ще се завърне в палата баща ми!

Вече не вярвам на вести, отдето и те да дохождат,

нито желая да слушам поличби, макар че ги търси

моята майка — тя вечно в чертога гадатели вика.

Гостът, когото видяхте, е бащин приятел от Тафос.

Ментес го всички наричат, а цар Анхиал му е татко.

Слави се той, че владее над веслолюбивите тафци.“

Рече така Телемах, но познал бе богинята вечна.

Танца и бодрите песни женихите пак подкачиха

и веселяха се с вино в очакване вечер да дойде.

Тъкмо се тъй веселяха, и тъмната вечер се спусна.

Станаха всички тогава да идат дома за отмора.

А Телемах се отправи към своята стая висока,

дигната в ширния двор върху място, за взора открито.

Там се запъти за отдих, отдаден на множество мисли.

С пламнали факли пред него вървеше усърдната стара

Евриклея, на Оп дъщерята, сина на Пизенор.

Беше я купил Лаерт преди време със свое имане

в нейната цъфнала младост — за двадесет бика. В палата

той я ценеше наравно със свойта почтена съпруга,

но да не сърди жена си, легло не поделяше с нея.

С пламнали факли вървеше тя близо. От всички робини

най го обичаше тя, че го гледаше още от детство.

Щом той отвори вратата на крепката зидана стая,

седна въз своето ложе, съблече си меката дреха

и я предаде в ръката на вярната стара робиня.

Тя пък хитона по гънки надипли и леко приглади,

та до леглото, с резба украсено, на гвоздей провеси

и незабавно излезе, затвори след себе си бързо

дверите с сребърна кука и с ремък резето притегна.

Цяла нощ там Телемах на леглото под овнешко руно

мислеше само за пътя, по който го тласка Атина.