Клайв Игълтън
Кървави пари (17)

Шестнадесета глава

J 988 VWS беше регистрационният номер на „Пежо 405“, модел 1991, собственост на господин Реймънд Елингтън, живеещ на булевард „Найтингейл“ 29. Разполагайки с тази информация от отдела по издирване на коли, Олдфийлд лесно си издейства заповед за обиск от полицията в Западен Йоркшир. Обискът обаче щеше да се извърши от служители на централата в Брадфорд, а той щеше да бъде най-обикновен наблюдател.

Този път метод „кадифена ръкавица“ нямаше да има. Макар че служителят от „връзки с обществеността“ и азиатката отново присъстваха, на преден план сега излязоха един детектив от брадфордското управление, специално обучено куче, един сержант и осем полицаи. Две ченгета пазеха задната част на къщата на братята Хюсеин, между улица „Мил“ и булевард „Уивърс“. Сержантът и полицаите отговаряха за „контрола над тълпата“, т.е. щяха да се намесят, ако настъпи някаква непредвидена ситуация. Засега бронираните им жилетки стояха в багажника на патрулната кола.

Отново Аяб Хюсеин отвори вратата. За разлика от предишния път той изобщо не се зарадва, а когато видя заповедта за обиск, направо побесня.

— Какви са тези глупости? — разкрещя се той на Олдфийлд. — Настоявам за обяснение.

— Излъга ни — спокойно отвърна Олдфийлд. — Регистрационният номер, който ми даде, е на едно „Пежо 405“ от района Бристъл.

— Това е незаконно — не обърна внимание на думите му Аяб. — Предупреждавам ви, че ще си имате работа с адвоката ни.

— Ще ни пуснете ли, господин Хюсеин? — учтиво попита детективът.

— Този помияр няма да влезе в къщата ми.

— Кучето не е помияр. Това е чистокръвна немска овчарка.

— Добре. Пуснете го в задния двор.

Компромисът не помогна много. Аяб още повече се вбеси, но ги вкара в кухнята, като проклинаше бруталните полицаи. Низамудин Хюсеин им препречи пътя. Четирите жени на братята започнаха да пищят с всичка сила. Аяб дръпна Олдфийлд настрана, взе мобилния си телефон и заповяда на всички да млъкнат.

— Ще се обадя на адвоката ни — изкрещя той. — Господин Джинах веднага ще изгони тези нещастници.

— Надявам се наистина да звъните на адвоката си — предупреди го детективът. — Ако пристигне някой друг, ще ви арестувам за оказване на съпротива.

— Чувате ли, господин инспектор? Той ме заплашва.

— Хайде, обади се на господин Джинах — спокойно отвърна Олдфийлд и отвори задната врата.

Градината беше просторна, но занемарена. Високи дървета я скриваха от чужди погледи. Олдфийлд бе запален градинар и когато видя неокосената трева и бурените, го заболя. Дървената барака, която братята използваха за печатница, беше в другия край на градината. Гаражът, за който разказа Икбал Хан, беше елементарна сглобяема пристройка от рода „направи си сам“. Беше построена от шест дълги греди, с железни ламарини между тях. Въпреки това имаше място за голяма фамилна кола. Един от полицаите и немската овчарка чакаха близо до гаража. След малко дойде Аяб, който все още говореше с адвоката си, а мобилният телефон потъваше в дебелата му буза.

— Господин Джинах каза да не предприемате нищо, докато не пристигне.

— Ще дам на адвоката ти точно десет минути — каза детективът. — Тогава или ще отвориш доброволно бараката, или ще я разбием.

Аяб изключи телефона и се замисли. Ако полицаите стореха нещо на печатницата, той щеше да ги съди за хиляди лири. Дойде и Низамудин и накара брат си да млъкне. Олдфийлд забеляза, че той за първи път показва някаква власт над по-малкия си брат.

Братята Хюсеин не обелиха и дума повече. Олдфийлд запали цигара и започна да обсъжда нещо с колегите си. След пет минути детективът погледна часовника си, после изгледа злобно братята. В крайна сметка две минути преди изтичането на срока адвокатът се появи. Той беше слаб, с лицемерно изражение и алчни очи. Господин Джинах поиска заповедта за обиск и попита на какво основание са я получили. Олдфийлд отговори, че полицията смята, че Шарън Картрайт е била отвлечена и докарана насила в печатницата. Адвокатът се разсмя от сърце.

— Какви са тези измишльотини, господин инспектор?

— Може би сте прав, господине — каза Олдфийлд. — Но тъй като имаме свидетел, длъжни сме да проверим.

— Икбал Хан — изкрещя Аяб. — Господин инспекторе, този човек не може да живее, без да създава проблеми.

— Моля ви, посъветвайте клиента си да отвори бараката, господин Джинах — намеси се детективът. — С тези уговорки и разправии може само да си навреди.

Оказа се, че ключовете са в Низамудин. Докато адвокатът обясняваше нещата от живота на по-малкия брат, Низамудин отключи печатницата. Макар че не разбираше нищо от този бизнес, Олдфийлд се възхити на изрядния й вид. Нямаше никакъв боклук, буквите бяха прибрани в шкафове, подредени според вида им в различни кутии. Нямаше и помен от килима, за който бе споменал Икбал Хан. Олдфийлд обаче усети някаква специфична миризма. Сети се за овчарката и се почуди дали тя ще се усъмни в нещо. Скоро щяха да разберат, защото кучето дълго време бе душило сатенените пижами на Шарън, намерени в коша за пране в „Елите“.

Олдфийлд видя как колегата му извади парче от пижамата от херметизиран плик и го даде на кучето. Ако братята Хюсеин си мислеха, че това е помияр, който за нищо не става, дълбоко се лъжеха. Още щом влезе в бараката, овчарката стана много нервна. В началото Олдфийлд реши, че кучето просто си гони опашката, но след това то започна да дращи по пода, легна по корем и започна да рови с предните си лапи една дъска от дюшемето.

— Тази дъска е била вадена — каза един полицай.

— Прав си — съгласи се детективът. — Махни псето от дъската. Тепърва го чака работа.

Полицаят се засегна.

— Кучето се казва Брус, сър — сопна се той.

Аяб Хюсеин продължаваше да заплашва полицаите, че ще ги съди за насилие. Те не обърнаха внимание на заплахите му, а вдигнаха работната маса и я преместиха в средата на бараката. Макар че нямаше признаци другите дъски да са били вадени, те изтръгнаха ръждясалите пирони и започнаха да ги къртят една по една. Оказа се, че в почвата отдолу бе копано и после заравнено, вероятно при опит да се зарови нещо.

— Мислиш ли, че са смятали да погребат Шарън Картрайт тук? — попита детективът.

— Много е рисковано. — Олдфийлд запали поредната цигара и дръпна силно. — Смятам, че са я крили тук, докато намерят време да изхвърлят трупа в реката. Но едва ли са я измъчвали тук.

— Защо?

— По тялото й имаше седемнадесет жестоки изгаряния, а по задните й части белези от нож. Според патолозите убийците са я горили и рязали с ножа, докато са я разпитвали. Шарън е изпитвала страхотни болки и сигурно е пищяла, а в тази барака всичко се чува.

Подобно на археолози, полицаите започнаха да копаят и да разравят земята с наличните инструменти. Изведнъж една от лопатите се удари в нещо твърдо и те извадиха голяма метална кутия. Вътре имаше куршум, малко парче плат и следи от кръв. Освен това намериха и пълнител двадесет и втори калибър, вероятно изваден от полуавтоматична пушка. Олдфийлд с удоволствие съобщи на господин Джинах, че клиентите му дължат едно голямо обяснение.

 

 

Аштън се почувства неловко, когато видя Клифърд Пийчи да седи на бюрото, а Виктор Хейзълуд на стола за посетители. Пийчи винаги се обличаше елегантно и изглеждаше много добре, докато Хейзълуд изобщо не държеше на външния си вид. Макар че костюмите му бяха от известната марка „Джийвс и Хоукс“, той не умееше да ги пази и те изглеждаха, сякаш бяха купени от магазин за дрехи втора употреба. Пийчи също пушеше много, но за разлика от Хейзълуд нямаше навика да тръска пепелта по панталоните си, а и Виктор рядко обличаше ризите си втори път, защото винаги ги изгаряше с пури. Пийчи се беше занимавал с помощник-директорите почти целия ден. Най-после бе дошъл редът и на Аштън.

— „Общи операции“ — започна Пийчи. — Работата сигурно е много напрегната.

— Така е — намеси се Хейзълуд, преди Аштън да успее да отговори. — Питър много ни помага. Сигурен съм, че ще работи добре и с теб.

— В момента разследва случая Нейбърн, нали?

— Смятам да го освободя. Искам да е на разположение, ако се наложи да го изпратя в Москва.

Аштън не се впечатли, че Хейзълуд и Пийчи говореха за него като неодушевен предмет и не искаха мнението му. Не му хареса обаче идеята на Виктор да го праща в Москва.

— Е, докъде сме стигнали с разследването?

Аштън изчака Хейзълуд да отговори, но и двамата впериха поглед в него.

— Оставихме полицията да действа.

— Надявам се, че ще ни информират.

— Да. Знаят, че интересите ни са малко по-различни от техните.

Аштън разказа за отношенията между Фокс, Ъруин и канадеца, както и за намеренията на специалния отдел да открие номера на факса му.

— С кого от специалния отдел контактуваш?

— С Пол Ишъруд. Брайън Томас ме запозна с него. Познавали се от деца.

— А, да. Запознах се с Томас в „Падингтън Грийн“.

— Ами какво става с Менендес?

— Няма никаква вест от него. Може би е умрял и вече е погребан.

— Такава е често съдбата на наркотрафикантите — отбеляза философски Пийчи.

— Менендес не се е занимавал с наркотици. Откраднал е милиони долари.

— Откъде знаеш? — троснато попита Хейзълуд.

— От Джил Шеридан. Днес тя дойде в кабинета ми. Шарън Картрайт й била казала вечерта преди да я убият.

Пийчи изтръска лулата си в пепелник, който вероятно си бе донесъл от централата на МИ 5 на улица „Гоуър“.

— Защо не е съобщила по-рано? — попита той.

Аштън предаде буквално думите на Джил и остави на Пийчи да прави заключенията. Опитваше се да се държи безстрастно, макар всички да знаеха за отминалата любовна връзка между тях. Ако беше изказал някакво мнение, Пийчи можеше да реши, че той не гледа реално на проблема.

— Шарън Картрайт обяснила ли е откъде е разбрала за откраднатите от Менендес диаманти?

— Да. Били заедно в леглото, когато той се изпуснал.

— Може би Менендес се е опитвал просто да я впечатли?

— Със сигурност, но мисля, че не е излъгал за диамантите. Ще ви кажа и още нещо. Човекът, на когото са принадлежали, не е имал възможност дори да се обади на застрахователната си компания.

— Това е положението, Клифърд — каза Хейзълуд и стана. — Отсега нататък Роджър Бентън ще се занимава със случая. Под твоето вещо ръководство, разбира се.

— Благодаря ти, Виктор. И на теб, Питър — усмихна се Пийчи. — Направо ме зашеметихте с тази информация.

Аштън последва Хейзълуд в кабинета му. Макар че Виктор не бе пожелал да продължат разговора, Аштън реши да говори с него.

— Сериозно ли мислиш да ме пращаш в Москва? — попита той и затвори вратата.

— Соколов е мъртъв — тихо каза Хейзълуд. — Сигурно си чул, че не е единствената жертва?

— Носят се разни слухове. Предполагам, че някой от посолството вече е говорил с Тим Рошел в болницата?

— Да, но информацията не е от Тим. Той не е в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси. Почти непрекъснато е в безсъзнание.

— Ще се оправи ли?

— Според последни данни хирурзите казват, че започва да се възстановява. Освен това се надяват да спасят и левия му крак.

— Дано.

— Да се надяваме. — Хейзълуд извади една пура от дървената си кутия, помириса я и я постави обратно на мястото си. — Опитвам се да ги откажа.

— Много добре.

— Алис непрекъснато ми вдига скандали.

— Кой ни уведоми за смъртта на Соколов? — попита Аштън.

— Дежурният чул по новините в девет. Журналистите предали, че Соколов е член на президентския съвет по външна политика и отговарял за английско-руските отношения. Това хвърляло сянка върху тях. Вероятно изявлението е било дадено от Павел Трилисер.

— Смяташ, че ни е изпратил кодирано послание ли?

— Със сигурност. — Хейзълуд въздъхна. — Трилисер казва, че няма да подновява отношенията си с посолството ни. Въобразява си, че може да работи и без нас. Безпредметно е да споменавам, че колкото по-рано промени възгледите си, толкова по-добре.

— И как смяташ да го вразумиш?

— Ти ще го вразумиш, Питър. Можеш да стряскаш хората.

Аштън си спомни за седемдесет и осемте дни в затвора „Лефортово“ благодарение на Павел Трилисер. Сети се и за престрелките край Москва, от които по чудо оцеля.

— Ще ти издам една тайна, Виктор. Ужасът е взаимен. Ако аз плаша Трилисер, той ме разтреперва от страх.

— Всичко ще е наред — успокои го Хейзълуд. — Ако се наложи да заминеш, ще бъде за кратко и няма да имаш никакви проблеми.

При предишното му пътуване Виктор му бе казал същото.

 

 

Фокс излезе от метрото на „Пикадили“, изкачи се с ескалатора и се нареди на опашката за билети. След около четири минути дойдоха два автобуса едновременно. Той се качи на номер 140 до „Хейс“ и „Харлингтън“, но слезе на следващата спирка. Тръгна по улица „Нортхолт“ и зави по „Корбинс“. Макар че никога не беше ходил в Саут Хароу, беше очевидно, че Кати Ъруин познава квартала. Беше му описала пътя толкова подробно, че със сигурност не го гледаше от картата. Той заобиколи църквата „Свети Пол“, зави наляво на кръстовището и след двеста метра видя гробището. Кръчмата „Тайт“, където беше срещата им, се падаше след гробищата.

Съмненията, че щяха да изглеждат подозрително с Кати, изчезнаха веднага щом влезе в бара. Беше петък следобед, два и половина. И бе пълно с хора, които обядваха и почиваха, които се наслаждаваха на следобедното си питие. Въпреки това самотна жена в бар винаги привлича вниманието. Затова, докато го чакаше, Кати се бе запознала с някакви туристи и приятелски бъбреше с една жена на около четиридесет години и някакъв грохнал старец. Трябваше да признае, че Кати си я бива. След като го видя, тя махна с ръка и му даде знак да се присъедини. Фокс не изгаряше от желание да се запознава с двамата туристи, но нямаше избор.

Кати продължи да бъбри, а Фокс само отговаряше с да или не, когато го питаха нещо. След като изпи една бира, тя каза, че е време да стават. Тръгнаха към форд „Ескорт“, паркиран зад бара.

— Твоя ли е? — попита Фокс.

— Не, на господин Херц е — отвърна тя. — Наех я тази сутрин.

Отвори голямата си дамска чанта, извади ключовете от колата и седна на шофьорското място.

— Надявам се, че си чист, Рони — каза тя и му подаде чантата си.

— Не се притеснявай, кукло. Имам очи и на гърба си.

След като тръгна от апартамента на Едуина, където бе прекарал нощта, и взе автобус 23 до „Поплар“, никой не го следеше. После чака достатъчно дълго метрото, за да забележи дали някой не се мотае около него. Когато се прекачи на друг влак, също се огледа добре. Нямаше съмнителни лица по пероните. Освен това той бе единственият пътник в купето. От осемте души, които слязоха на „Саут Хароу“, никой не се нареди на опашката за билети.

— Ами ти, Кати?

— Не се притеснявай за мен. И аз имам очи на гърба си.

Умна кучка, пък и хитра, помисли си Фокс.

— Какво ми носиш?

— Погледни в чантата.

Той извади английски паспорт с номер H386623E, който изтичаше през март 1996. Собственост на господин Чарлз Баркли, роден на 13 август 1963 в Илфорд.

— Чудесно — зарадва се Фокс.

— Произведение на изкуството. Трябва да научиш подписа на господин Баркли.

— Няма проблеми. Господин Баркли кога е загубил паспорта си?

— Господин Баркли почина преди три месеца. Съпругата му с удоволствие ми го продаде за триста лири.

В чантата имаше и два бели плика. Единият съдържаше петстотин френски франка, а другият — 875 щатски долара.

— Малко дребни — обясни Кати.

— Достатъчно са. На кого е коженият портфейл?

— Твой.

Портфейлът бе доста стар и пълен с визитни картички. Разбира се, нямаше кредитни карти, но затова пък намери десет банкноти от по петдесет лири и още петстотин по двадесет.

— Имаш още пет хиляди в пътнически чекове — обясни Кати.

— Днес е щастливият ми ден.

— Ще става все по-щастлив. Ще ти дам и куфар с нови дрехи.

— Нещо друго?

— Купен ти е билет до Париж с британските авиолинии, полет БА322, излитащ в пет и двадесет и пет довечера от четвърти терминал. Билетът ти е в касата на летището. Ще платиш в брой.

Не му беше направена хотелска резервация, но тъй като сега не беше туристическият сезон в Париж, нямаше да има проблеми с престоя си. Същото се отнасяше и за полета до Маями с „Ер франс“.

— Ами ако никой не дойде да ме вземе във Флорида? — Фокс я изгледа подозрително. — Къде да го търся?

— Той е частен детектив — сопна се жената на Ъруин. — Казва се Джон Новакс. Има офис в Понте Ведра, близо до Джексънвил, Флорида.

— Е, благодаря, че ме светна.

Повечето от служителите във Воксхол Крос се радваха на последния работен ден от седмицата. Един от привържениците на петъците бе Тери Хикс, който обикновено излизаше от сградата точно в пет часа, без да се задържа и минута повече. Този петък обаче той реши да потърси Аштън, вместо да се отправи към дома.

— Имаш ли малко време? — провикна се той и нервно заподскача на един крак, като човек на когото спешно му се ходеше до тоалетната.

— За тебе винаги — отвърна Аштън.

— Трябва да поговорим за Фокс.

— Той вече не ме вълнува.

— Предпочитам да говоря с теб. Новия още не го познавам.

Новият беше Клифърд Пийчи и Тери се страхуваше, че заместник-генералният директор ще го задържи след пет.

— Разбирам те, Тери — хладно отвърна Аштън.

— Фокс се обади на таксиметровата компания „Флийт спид“ вчера следобед и каза, че няма да работи тази вечер. След това звънна на Едуина и я уведоми, че ще излязат на вечеря. После се обади в ресторант „Ривърсайд“ и запази маса за двама за осем часа. Накрая отново позвъни във „Флийт спид“ и поръча такси, което да ги вземе от фризьорския салон.

— Фокс за първи път използва нейния телефон, откакто го пуснаха от затвора, нали?

— Да. Какво ще кажеш?

— Мисля, че Фокс знае, че нейните телефони се подслушват, и се прави на интересен, защото смята да изчезне.

Точно като мен, помисли си Аштън, с малката разлика, че Фокс не заминаваше за Москва.