Йордан Милев
Шегобишко (4)

Шегобишко укротява змията в Синия вир

На другата сутрин Попарко и Чуруличка едва дочакаха да съмне. За такова чудо като снощното бяха чували само от приказките.

Почти едновременно застанаха, той край единия плет, тя — край другия. Попарко викна: е-хей… Чуруличка изчурулика: е-хей… И за минута главите им светеха като тикви връз плет. Сякаш по команда те се прехвърлиха в двора на Шегобишко и спряха пред прозореца на стаята.

Обут с панталонките, облечен с бяла кенарена ризка, Шегобишко сърбаше попарата си.

— Колко е хубав, когато сърба! — рече Чуруличка.

— Той е чудесен!

— Добър е! — продължи тя. — Ах, какво ли ще измисли днеска?

Още преди да въздъхне Чуруличка, Шегобишко се обърна към баба Кута:

— Дано Попарко и двете лилави панделки не се заплеснат някъде. Що игра ни чака.

Допълни наум: „И страхотии!“

— Тук сме, тук сме — изчурулика един глас отвън.

— Откога те чакаме! — обади се и Попарко. — Хайде, по-бързо с тая попара, че каквато си я надробил…

— Ти няма ли да ядеш?

— Не, цял комат съм взел в торбичката и цяла буца сирене. За всеки случай. Не през час-два да тичам до в къщи.

Дотича към прага Туктам. Облиза се любезно и си помисли: „Не съм суеверен, но тия деца нещо замислят. Когато един закусва вътре попара, а друг го чака вън с торбичка на рамо и две лилави панделки до него — чудати работи има да стават!“

— Попарко, Чуруличке, няма ли да закусвате днес? — покани ги техният приятел.

— Не, не искаме — почти в един глас отвърнаха и двамата.

Щом се показа на прага, те го огледаха: джобовете му бяха издути като топки. Да ги удариш… не, няма да се спукат, ами ще гръмнат!

— След мен! — даде заповед Шегобишко. — И без много приказки.

Но как можеше да мълчи Чуруличка!

Спотаиха се под навеса на коша. Шегобишко смъкна от гредите едно дълбоко кошле — с него бяха ходили много пъти за риба. Изплетено от върбови пръчки, приличаше на голям леген, дълбок колкото човешки бой.

Шегобишко скова едно дървено магаре, качи се на него и… бух в кошлето.

— След мен! — нареди отново.

Последва го Чуруличка. Чурулик, чурулик — стъпи и тя на магарето, Шегобишко й подаде ръка — и… туп до него.

Кошлето сякаш стана по-голямо. Небето се дръпна нагоре. А когато скочи и Попарко, лилавите панделки не се стърпяха и изчуруликаха:

— Ох, колко е хубаво, че сме трима. Ако искате, може и една песен да изпеем.

— Млък! — сряза я Шегобишко. — А̀ ни е чула баба, а̀ е пропаднал риболовът.

— За риба ли отиваме? — зарадва се Попарко.

— А с кошле… за какво друго се ходи?

— За плява! — обади се Чуруличка.

— Нямаме магарета с нас! — сложи край на разговора Шегобишко.

Чуруличка не млъкна. Тя цвърчеше от радост:

— Знаете ли, ние сме един чудесен самонадеян колектив!

Попарко се зачуди каква е тая дума, мислеше да не я пита какво значи, но сам не се досещаше и не се стърпя:

— Какво?

— Я повтори! — помоли я и Шегобишко.

Без да се смути, тя рече:

— Самонадеян колектив.

— Самодеен, самодеен… — поправи я Шегобишко.

… Докато се водеше тоя спор, кошлето се издигна над коша, мина и над къщата.

Някои хора взеха да се спират учудено по улиците, гледаха нагоре, затуляха с длан слънцето и току викаха:

— Бре!

— Бре!

— Бре!

По-късно видяха, че това не е никакво бре, а нещо друго, и то много по-голямо от три букви. И че някакво чудо се носи по небето, над къщите и явораците.

— Змей е! — шепнеха бабите и се кръстеха.

— Плътеник! — викаха други.

— Върколак!

— Халеевата комета.

— Звезда…

— Абе това не е ли доандеренската лисица? — питаха трети. — Каква опашка от върбови пръчки е проточила!

Дядо Тошо излезе от яхъра. Погледна нагоре. Рече:

— Що ми се струва, че на мойто кошле са порасли криле. От цял час го търся, да дам сено на конете… Ама че плътенишки фантасмагории, мечка му стара!

Имаше и такива селяни, които не забелязваха нищо. Други нямаха време да вдигнат глава: на къра кипеше усилена полска работа. Само от дръндарската кошара изблея виторог овен. Блееше уплашено, защото предполагаше, че това е Орела: ей сега ще се спусне и ще подгони агнетата да ги прави орлета.

— Бе-е — викаше той и бе готов да даде рогата си, но да не допусне такъв позор.

— Какво гледате? — кресна старши полицейският стражар Лазар, наречен Жабара. — Не виждате ли, че това са някакви малчугани, които са литнали към Криволичи за жаби.

Той седеше в селската кръчма, пиеше бира и закусваше с жаби — любимото му ядене сутрин, на обед и вечер.

Двамата общински стражари Туртака и Кривака застанаха мирно до него. Започнаха да докладват:

— Две момчета и две лилави панделки в едно кошле! — изрева Туртака.

— Шегобишко, Попарко и Чуруличка — уточни Кривака.

— Насочват се към Синия вир. Вървят близо до него.

— Хвърчат, а не вървят!

— Какво да правим? — попита Туртака.

— Не знам!

Общинският стражар не се предаваше:

— Да ги поставим под подозрение?

— Под наблюдение? — уточни Лазар Жабара. И се ядоса: — Човек си обърква понятията с такъв като тебе.

— Мога ли да кажа нещо? — поиска разрешение Кривака.

— Кажи!

— Бих им ударил по един кривак… и тогава да видиш дали ще смее някой да лети с кошле.

Да оставим тоя разговор да продължи без нас и да видим какво ставаше по това време в кошлето.

— Ами ако паднем сега на земята! — осмели се да попита Попарко. Видя, че някаква сянка тичаше подир тях.

— Не се бойте! — каза Шегобишко и се хвана още по-здраво за двата джоба. — Няма нищо страшно.

— Олеле! — изпищя Чуруличка.

— Олеле! — подкрепи я Попарко.

— Какво има? — заозърта се Шегобишко.

— Олеле!

— Олеле!

— Какво има?

— Олеле, ако паднем… — продължи да трепере Чуруличка.

— Олеле!

— Какво, ако паднем?

— Кой ще ми даде милицинско?

— За какво ти е медицинско? — поправи я Шегобишко. — Нали училището свърши. Чак наесен ще тръгнем отново.

— О, вярно — поуспокои се Чуруличка, — съвсем забравих, че нашият фикус скоро си получи свидетелствата.

— Випуск, Чуруличке, випуск!

Дори недочу последното изречение: долу, край Синия вир, тичаше ту натук, ту натам Туктам и махаше тревожно с опашка: „Хайде бе, деца, изгоря ми душата за вас! Къде изхвърчахте по небето на детството!“

Тримата се сепнаха: в средата на Синия вир се плъзгаше като по стъкло змията — тънка и гъвкава, коварна и алчна.

Цяло село говореше за нея. Овцете се страхуваха да пият вода от реката. Кучетата прескачаха от бряг на бряг. Децата се плашеха да се къпят. Старши полицейският стражар много обичаше риба, но заради нея премина на жаби. С това си спечели и новото име — Жабара.

Шегобишко отдавна й се канеше да я пипне за гушата. А тя се изплъзваше от ръцете му. Дори веднъж настъпи опашката й. Тя се откъсна. Баба Кута му каза: „Ще израсте, сине: злото и опашката на змията растат еднакво бързо!“

Щом пъхна светкавиците и гръмотевиците в джоба си, първата му мисъл беше: „Ще я пипна аз — вече няма да ми избяга!“

Попарко и Чуруличка нищо не знаеха за вчерашната му закана. Напълно се бяха поуспокоили или привикнаха с тоя невероятен летеж. Беше и красиво, и страшно.

Кошлето започна да се спуска. Шегобишко го направляваше така, че да кацне точно върху брега на Синия вир.

Съблякоха се по гащета. Чуруличка остана на брега. Взе торбичката с хляба и сиренето на Попарко.

Шегобишко даде знак на Туктам: „Влез, преплувай от бряг до бряг. Виж дали е студено!“

Туктам тръгна оттук и стигна дотам, а оттам се върна дотук. „Добра е — кимна с глава той и посочи с опашка към водата. — Ще падне голям риболов!“

Двамата се насочиха към крайбрежната върба. Натопиха се до кръста, потънаха до шия. Шегобишко пое въздух, гмурна се и десетина секунди не се появи.

— Олеле! — изпищя на брега Чуруличка. — Удави ли се това момче!

Тоя глас накара Попарко да потрепера. След миг водата се залюля, плисна към брега, а в средата изплува златистата глава на Шегобишко, посипана със златни капчици.

Попарко изнесе първото кошле с риба. Изсипа го на тревата. Няколко кленчета взеха да се мятат по зелената трева. Имаше и две каракушки. А една мряна отваряше устата си — въздух не й достигаше.

Изнесоха още едно кошле, друго. Тревата край брега побеля от кленчета и беловарчета. Чуруличка беше приклекнала край тях и ги разглеждаше едно по едно. Говореше им нещо, когато изведнъж… о, ужас… Попарко профуча край нея като куршум.

— Олеле! — врещеше той.

— Олеле! — хукна след него и Чуруличка.

— Олеле! Змията…

— Майчице мила!

Всичко разбираше Туктам и беше готов да литне след тях. Но преди това забеляза как Шегобишко вдигна кошлето и ни косъм не трепна на главата му, когато видя, че нещо святка като стоманено въже в кошлето. „Дръж, дръж!“ — замаха с опашката си той.

Шегобишко държеше здраво кошлето и гледаше змията право в очите. А когато една змия се гледа право в очите, тя престава да бъде змия. Нещо повече: тя се сви на дъното и запримига като ударена от гръм.

Светкавица ли я ослепи, гръм ли я удари — това Туктам не можа да си обясни.

Шегобишко протегна ръка и я хвана за шията. Дългият й език приличаше на вилица. Ссс-ссс-сссс-ссс — съскаше тя и караше да треперят на брега Попарко и Чуруличка. След малко те се посъвзеха от страха й се върнаха да помогнат на своя приятел.

— Хвърли я веднага! — викаше Чуруличка.

— Бягай! — съветваше го Попарко.

Туктам се надигаше на лапи: „Ни тук, ни там — дръж здраво за гръцмуля — и това е!“

— Сссс-сссс-сссс-сссс-сссс — продължаваше да съска тя и се увиваше около ръката му като гривна.

— Стига си съскала — погледна я право в очите той, — никога не съм обичал подсказвачите!

Отмота се от ръката му. Той я отпусна и тя пльосна като жаба във вира. Идеше й да си смени кожата от срам.

От тоя ден Шегобишко каквото решеше, това вършеше. Вече никой не се опитваше да му подсказва какво да прави.

Извадиха кошлето от водата. Наведоха се да приберат и рибата. И… о, чудо — ново и невиждано. Ами сега? Само една пъдпъдурка лежеше по корем. В едното й око се оглеждаше Синият вир.

Наблизо нещо прошумоля. Мярна се дълга пухеста опашка. Туктам излая натам и хукна да я гони. В шумака към доандеренската урва бягаше доандеренската лисица.