Джоан Хол
Най-желаният мъж (6)

Шеста глава

Апартаментът на Ханк я разочарова. Лора не бе сигурна какво точно е очаквала, но във всеки случай не и строгите спартански стаи. Но кой знае защо, изпита облекчение. Нервите й се бяха опъвали все повече и повече с всеки следващ километър между селището и неговия блок близо до офиса му във Филаделфия. Ако Ханк не бе настоявал да пътуват с неговата кола и после да се върнат за нейната, Лора сигурно щеше да се обърне и да се втурне към безопасността на своя дом.

За щастие, при вида на оскъдно мебелирания апартамент нервността й отстъпи на професионалните навици. Огледа намръщено хола. Нищо не беше на мястото си. Малкото мебели като цяло бяха неподходящи за емоционалната природа на Ханк. Шарките на тапетите бяха студени като кожените фотьойли. А пердетата… Лора потрепери и се извърна. Не искаше дори да мисли за тези глупави пердета с цвят на мокър пясък!

— Доста потискащо, нали? — Ханк се появи от кухнята с две чаши искрящо вино, които изглеждаха някак не на място в мрачната стая.

— Благодаря — тя взе едната чаша и честно отговори: — Това определено не си ти.

— Радвам се да го чуя — удостои я с една от онези усмивки, от които сърцето й се свиваше. — Предполагам, че идеята е да те предизвика.

Лора го погледна многозначително и отпи от златистата течност.

— Превъзходно — похвали тя виното и се засмя: — Говоря за виното, не за апартамента.

— По дяволите апартамента. Наех го обзаведен — махна с ръка. — Трябва по-често да правиш това.

— Кое? — засмя се отново Лора.

— Да се смееш така — обясни той. — Този твой смях невероятно засилва сексуалното ми влечение.

Поласкана и объркана едновременно, тя отвърна поглед от горящата в очите му жарава.

— Ханк… — пое дълбоко въздух и вдигна очи към него. — Просто не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо — доближи се до нея и вдигна чашата си за наздравица: — За теб — чукнаха се. — За мен — помълча и добави: — И за моята къща, която ти ще обзаведеш.

Преди да го произнесе на глас, Ханк не се бе замислял да запази типовата къща за себе си. Но в този момент разбра, че няма да понесе да види някой друг в нея. Това бе неговата къща… Негова и на Лора. Изплашен от отиващите твърде далеч следствия от тази мисъл, рязко тръгна към кухнята.

— Май нещо мирише на изгоряло — обясни той на изненаданата Лора. — Банята е там — посочи към коридора пред хола. — Докато сервирам вечерята, можеш да се измиеш.

Изписаното на лицето й облекчение едновременно го развесели и обиди. Тя бе доста нервна и това не му харесваше. Но пък се бе съгласила да дойде с него тук.

Първия път, когато изгори пръста си във фурната, той изруга изразително. Втория път се усмихна. По всичко личеше, че Лора не е единственият нервен човек в апартамента. Ставаше интересно. От години не му се бе случвало да изпитва нервност заради жена — откакто годеницата му избяга с неговия най-добър приятел. Оттогава никоя жена не го бе интересувала толкова, че да бъде нервен заради нея.

А сега определено бе нервен. Ханк измъкна тавата от фурната, сложи я върху печката и бързо затвори вратичката. Изгори се още веднъж — когато чу Лора да влиза в кухнята. Изруга наум и се обърна към нея с пресилена усмивка.

— Надявам се, че обичаш пържоли — обади се той, усещайки как сърцето му се преобръща от одобрителния поглед на прекрасните й очи. — Страх ме е, че кулинарните ми умения се ограничават с печени пържоли и салата.

— Но можеш да отваряш бутилки вино — прекоси тя кухнята и подаде чашата си да я допълни. — Обичам пържоли и салата — подуши въздуха. — А не ми ли мирише и на франзела?

Франзела ли? Ханк не се сещаше за нищо, освен за извивката на горната й устна. Франзелата? Господи…

— Франзелата! Да! — грабна още горещата кърпа, с която бе извадил тавата, отвори фурната и извади франзелата. — Забравих я — оправда се и я сложи в дълъг тесен панер.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Женското съчувствие в тона й би трябвало да го засегне. Той обаче имаше усещането, че от раменете му е паднала голяма тежест. Ако не друго, от суетнята в кухнята имаше поне една полза — нервното напрежение на Лора чувствително спадна. Внезапно Ханк усети глад, но не за храна, а за жената, която го гледаше с възхитителна усмивка! Той се насили да посочи към хладилника:

— Можеш да вземеш салатата.

Лора попи внимателно устните си, остави салфетката и се облегна на стола, заситена и развеселена от виното.

— Беше много вкусно.

— Просто пържола със салата — възрази Ханк пренебрежително.

— Но фантастична пържола с чудесна салата — настоя тя. — Не бива да се забравя и франзелата.

— Как мога да забравя? — засмя се той. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Още не съм си допила виното — вдигна чашата като доказателство.

Ханк вдигна бутилката.

— А трябва да довършим и това.

— Да не се опитваш да ме напиеш? — пошегува се Лора.

Всъщност съвсем не се чувстваше пияна, само спокойна и отпусната. Реакцията му я изненада. Той решително се пресегна през масата и взе чашата от ръката й.

— Не, не се опитвам да те напия — каза сериозно.

— Ханк! — възкликна тя объркано. — Не те обвинявам за нищо. Само се пошегувах.

— Но аз не се шегувам — кехлибарените му очи се впиваха в нейните. — Тази вечер имам намерение да се любя с теб и не искам после да се чудиш дали напълно си осъзнавала какво правиш.

Отново я завладя напрежението, което се бе разсеяло по време на вечерята. Обзе я отчаяние. Напрегна цялата си воля, за да не покаже унизителното чувство на поражение. Вдигна глава.

— Много си самоуверен — измери го студено с поглед и добави с нотка на горчивина: — Толкова се надявах, че не си като другите мъже, с които съм имала контакти и не смяташ, че трябва да платя с тялото си за вечерята.

— Какво?! — Ханк скочи и с трясък събори стола си. — Какво, по дяволите, говориш?! — втурна се разярен към нея.

Лора се сви, уплашена от гнева му.

— Ами… Нали така е прието в нашето равноправно общество?

— По дяволите! — гласът му бе груб, но ръцете, с които я хвана за раменете и я вдигна от стола, бяха изненадващо нежни. — Наистина ли допускаш… Заплащане! — заекна от възмущение. — Господи, Лора! Иска ми се да те раздрусам! — така и направи, направо я сграбчи в прегръдката си. — Заплащане… Лора… — гласът му секна. Притисна устни към челото й.

Лора, която очакваше яростта му да продължи, се разтрепери от изблика му на нежност. Ханк обви по-здраво ръце около крехкото й тяло.

— Няма да те нараня — прошепна в косите й. — Лора, скъпа моя, кълна се, че никога няма да те нараня.

— Уплаши ме — отвърна тя едва чуто.

— Извинявай.

— В един момент… Наистина помислих, че ще ме удариш.

— Да те ударя?! — цялото му тяло се напрегна. — Господи! — разхлаби прегръдката си дотолкова, че тя да може да го погледне. Очите му горяха. — Удрял ли те е някога мъж?

Устата й пресъхна. Този Ханк нямаше нищо общо с Ханк, който не можеше да се справи с една прегоряла франзела. Този човек бе определено страшен. Лора преглътна мъчително.

— Само ме плесна — призна тя. — Само веднъж и наистина съвсем леко.

Обаче опитът й да го успокои не успя. Ханк присви очи.

— Името му! — нареди той тихо.

— Това вече няма значе…

— Искам името му — прекъсна я Ханк.

— Защо?

От жестоката му усмивка я полазиха тръпки.

— А ти как мислиш?

— Ти… — Лора усети как пребледнява. — Не, ти не можеш…

— О, няма да го убия — обеща той. — Дори няма да счупя ребрата му — гласът му стана почти гальовен: — Ще го ударя само веднъж.

— Не! — ужасена, тя опита да се освободи от прегръдката му.

— Да! — той я хвана по-здраво. — Той те е ударил. По дяволите, кажи името му!

Тя стисна устни и упорито поклати глава.

— Вече няма значение. Беше много отдавна.

— Колко отдавна?

— Ханк, но това е смешно!

— Колко отдавна?

Тя разбра, че е загубила битката, и се предаде.

— Преди повече от пет години — отговори с въздишка.

Ханк бе потресен.

— Ти не си била с мъж повече от пет години?!

— Не съм била с мъж повече от десет години! — в гласа й се прокрадва известна гордост.

— Шегуваш ли се, Лора? — учудването му премина в искрено недоверие. Погледът, с който тя го измери, бе по-красноречив, от какъвто и да е отговор. — Не се шегуваш. — Ханк примигна. — По дяволите… — промълви той слисано.

Лора се засмя. Просто не успя да се въздържи. Обърканото му изражение бе комично. Но смехът заседна в гърлото й, когато забеляза мъжкото задоволство в очите му.

— За какво мислиш? — попита подозрително тя.

— Че много ще внимавам да не те нараня — вдигна ръка и я погали по бузата.

— Да не ме нараниш ли? — повтори Лора. — За… Какво говориш?

— Много добре знаеш за какво — прошепна той. Тя усети влажния му дъх и несъзнателно разтвори устни. — Лора…

Тя бе като омагьосана от ритмичните движения на устните му. Почти потъна в сгъстяващата се чувственост… Почти… Настойчивата целувка разсея обвилата я мъгла. Студена вълна на несигурност проясни сетивата й.

Тя изви глава и опита да се отскубне от прегръдката му. Той обаче я държеше здраво.

— Ханк, моля те… Трябва да си вървя. Става късно.

— Хайде, Лора, ти си възрастен човек — възрази той нетърпеливо.

Кой знае защо, в момента тя се чувстваше точно като дете, при това — съвсем неопитно.

— Зная. Но те ще се безпокоят.

— Кои са те?

— Меган и Рут — моята домашна помощничка.

Ханк вдигна подигравателно вежди.

— Трябва ли да даваш отчет на домашната си помощничка?

— Не, разбира се, че не! Но…

— Меган! — досети се той.

— Да, Меган.

Ханк въздъхна, но я притисна по-плътно към себе си.

— Вие с Меган да не сте си сменили ролите?

— Не ставай смешен! — ядоса се Лора.

— Аз ли съм смешен? Мила моя, ти си на трийсет и девет години и ми обясняваш, че трябва да се прибираш вкъщи в… — Хвърли поглед към часовника си. — В десет часа и единайсет минути вечерта. А твърдиш, че аз съм смешен!

Лора прехапа устни.

— Съжалявам, но нали вчера ти обясних за Меган?

— И аз разбрах. Затова вечеряхме тук, вместо в ресторант, където със сигурност нямаше да прегорят хляба.

— Хлябът беше много вкусен — възрази Лора.

— Не става дума за хляба и ти го разбираш — тръсна глава Ханк. — Знае ли Меган, че си тук с мен?

— Не.

— Точно така — той прекара пръст по бузата й. — Защо тогава е тази паника?

— Страх ме е, Ханк — сведе поглед.

— Заклех се, че няма да те нараня.

— Вярвам ти… Но…

— Но?

— Толкова отдавна не ми се е случвало… — поколеба се и припряно обясни: — Загубила съм форма.

— Загубила си… — избухна в смях и не можа да довърши. — Това ли е всичко? — вдигна я на ръце. — В такъв случай нека намерим някое удобно място и да се поупражняваме заедно…

Удобното място, което Ханк откри, бе огромното легло в спалнята му. Той я положи на него напълно облечена и се изтегна до нея. Лора трепереше от притеснение. Внимателно, сякаш бе скъпоценен кристал, той я привлече към успокояващата сила на своето тяло.

— Няма от какво да се страхуваш — прошепна той и плъзна устни по следата, която пръстът му бе оставил върху бузата й. — Няма да насилвам нещата и няма да правя нищо, което да не ти е приятно.

Бавно, докато Ханк галеше лицето й с леки като въздишка целувки, напрежението й отстъпи място на разливащата се по тялото топлина и желание. Целувките му все повече се доближаваха до устата й. Тя въздъхна, простена тихо и улови устните му в своите.

Ханк я целуваше нежно, без да настоява, отново и отново. Накрая вдигна глава.

— Беше ли ти приятно?

— Да, много.

— Искаш ли да преминем към следващото упражнение?

Дъхът й спря и тя едва успя да прошепне:

— Да…

Целувката започна ласкаво, както миналия път, след това нежността премина в разгаряща се страст. Той внимателно всмука долната й устна и леко впи зъби в нея. През тялото й премина вълна на възбуда. Ханк бавно проникна с език в устата и спря в очакване на реакцията.

Лора веднага отговори. Обви ръце около врата му, притисна тялото си към неговото и смело срещна езика. Пулсиращата топлина се съсредоточи в стомаха й. Пръстите се заровиха в косата му. Той отново вдигна глава.

— А това приятно ли ти е? — попита задъхано.

— Да, но…

— Не те заболя, нали? — намръщи се Ханк. Лора поклати глава на възглавницата. — Тогава какво има?

— Тук е малко горещо, не мислиш ли? — прошепна тя колебливо.

Той шумно пое въздух и се засмя.

— И какво предлагаш? — попита дяволито.

Тя едва дишаше, но се насили да отговори:

— Да се съблечем — каза несигурно.

Ханк я възнагради с бърза целувка.

— Изненадваш ме — похвали я той и се изтърколи настрани.

— С какво? — пропълзя до края на леглото, за да се изправи преди него.

Той сви рамене и посегна към горното копче на блузата й.

— Не мислех, че ще се осмелиш да го кажеш.

— Аз съм много смела — вирна тя глава.

— Така ли? — ръцете му смъкнаха коприната от раменете й.

— Да. Никога не съм казвала, че съм страхлива. Само казах, че…

— Че не си във форма — довърши Ханк вместо нея и се наведе да свали полата.

Изведнъж Лора се уплаши, че треперещите крака ще й изневерят.

— Да…

Едва не извика от възбуда, когато дланите му се плъзнаха нагоре по бедрата към талията и гърдите й. Пръстите му умело разкопчаха копчето отпред и дантеленият сутиен безшумно се свлече на пода. Ханк присви очи и я огледа от глава до пети.

— Много си красива — гласът му бе дрезгав. — И имаш страхотни крака…

Лора почувства как по треперещото й тяло се разлива удоволствие. Очите й се насълзиха.

— Аз… — трябваше да млъкне, за да преглътне. — Благодаря. Мисля, че… и ти си красив.

— Откъде знаеш?

— Не… Не разбирам… — тя примигна. — Какво искаш да кажеш?

Широките му длани обвиха кръста й.

— Сигурно защото не си във форма, не забелязваш, че сме в неравностойно положение.

— Неравностойно? Какво имаш предвид?

В гласа му напираше смях.

— Аз съм единственият, който се упражнява облечен.

— О! Искаш да те съблека ли?

Той избухна в смях.

— Би било честно, нали разбираш? Докато аз се упражнявам върху теб, ти можеш да се упражняваш върху мен…

Лора протегна ръце в знак на съгласие и предизвика нов изблик от смях.

— Не зная защо ми се струва, че си в по-добра форма от мен.

Докато я разположи отново на широкото легло, смехът му отдавна се бе стопил в топлината между тях. Лора потрепери и започна да милва пламналата му кожа.

— Харесва ми как се упражняваш — прошепна Ханк в гърдите й. — Упражнявай се още малко — подкани я той и прокара език по втвърдяващото се зърно.

Лора извика от искрата, която прескочи от гърдите й до най-женствената част на нейното тяло, впи нокти в гърба му и се изви.

— Още! — нареди Ханк и леко ухапа зърното й. Нямаше нужда да й се повтаря. Тя с удоволствие се впусна в изследване на всеки милиметър от тялото му, до който можеше да достигне. Усещането й харесваше. В отговор той продължи да целува и леко да хапе тялото й навсякъде… Навсякъде! Лора имаше чувството, че ще се взриви от удоволствие.

— Още! — изръмжа той и отново се насочи към устните. — Упражнението докрай!

Лора разбра. Бавно, ликуваща от затаения му дъх, тя го обхвана с меките си длани. Езикът му се втурна в устата й — отново и отново, все по-дълбоко и по-дълбоко, като подлудяваща имитация на пълното обладаване. Дълго потисканата й страст я заля като гореща лава и Лора се притисна към него в безмълвна молба за единение.

Разтрепери се от усещането на бедрата му между своите. Почти не можеше да диша. Никога досега не бе изпитвала това надигащо се в нея напрежение — дори с мъжа, за когото бе омъжена. Никога не бе желала съпруга си така отчаяно, както сега желаеше Ханк.

— Последното упражнение! — обяви Ханк и проникна в нея.

Напрежението й изчезна и освободи пулсиращото удоволствие, което се разля по цялото тяло. Тя се втурна към екстаза и когато той отзвуча, зарови лице във възглавницата и простена:

— Извинявай, не можах да те дочакам.

Ханк бе замрял. Наведе се към нея и нежно захапа ухото й.

— Хубаво ли беше?

— Прекрасно — призна Лора. — Но ти не…

— Аз мога да почакам…

— Какво да почакаш? — обърна се към него и езикът му се плъзна между устните й. Само след няколко секунди кръвта й отново закипя.

— Следващия път — отвърна той, когато освободи устата й и потърси гърдите. Още веднъж я прониза нажежената до бяло искра. Напрежението отново започна да се надига. Ханк се движеше в бавен ритмичен танц, после все по-бързо, все по-дълбоко. Тя повдигна тялото си, молейки за още. Той я хвана за бедрата и я повдигна.

— Да! О, да! — Лора дори не можеше да изкаже на глас удоволствието си. — Ханк! Ханк!

— Сега, любов моя! — пръстите му се забиха в гладката й кожа. — Сега!

Тя се взриви, разпиля се на хиляди парчета от пулсиращ екстаз. След това късчетата бавно се събраха в едно изтощено цяло. От изпръхналите й устни се отрони дълбока въздишка.

— Искам да умра — заяви тя.

— А аз мисля, че вече умрях — откликна Ханк, отпуснат върху нея.

Лора затвори очи. Спомни си разговора с Джини вчера и се усмихна. Само ако помощничката й знаеше!

Клетката й наистина се бе раздрусала здраво. Тя се сгуши в прегръдките на мъжа, който бе направил това, и веднага заспа.

Събуди се от помръдването на Ханк. Чувстваше се самотна и изоставена. Отвори уста да протестира, но той я привлече в прегръдката си и всички възражения бяха забравени.

— Колко е часът? — прошепна Лора.

— Време е послушните баби да си лягат.

— Аз съм си легнала — възрази тя сънливо.

Ханк се засмя:

— Имах предвид в собственото ти легло — замълча и продължи с плаха надежда в гласа: — Или ще останеш при мен?

— Знаеш, че не мога.

— Не зная нищо такова. По дяволите, ти си възрастна жена. Твоя работа е с кого ще спиш.

Тя изпита угризения… Или гняв и разкаяние? Не знаеше, а в момента бе прекалено уморена, за да анализира чувствата си. Опря леко ръце на гърдите му и изтръпна от потреперването на Ханк. Той хвана брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Искам една целувка.

— Трябва да тръгвам, Ханк.

— Само още една…

Лора много добре знаеше, че една целувка няма да е достатъчна нито за него, нито за нея. Знаеше, но въпреки това му предложи устните си. Този път се любиха нежно и много бавно. После — още веднъж, този път — горещо и настойчиво, бързо и лудо. И през цялото време и двамата се чувстваха прекрасно.

След това Лора строго си забрани да заспива, защото знаеше, че ако се унесе, няма да се събуди чак до сутринта. Но трябваше да си почине, защото бе напълно изтощена. Мина още половин час, преди да събере достатъчно сили, за да се надигне от леглото. Докато вземаше душ и се обличаше, Ханк направи кафе. После той влезе в банята, а тя оправи леглото. Изненада се колко естествено й се струва да бъде с него.

Мислеше за това по пътя към типовата къща, докъдето той я откара, за да прибере Лора колата си. Ханк бе необичайно мълчалив и тя също си позволи да се отдаде на размишления.

Защо ли чувстваше, че е естествено и някак в реда на нещата? Погледна крадешком към красивото му лице. Бе се любила с мъж след толкова години! Би трябвало сега да е объркана, смутена и да се радва, че се прибира у дома. Вместо това обаче изпитваше спокойствие, удовлетворение и дори малко разочарование, че трябва да се раздели с Ханк. Странно…

— За какво си се умислила? — прекъсна я тихият му глас.

— Не съм се умислила.

Той й хвърли кос поглед.

— Да не страдаш от скрупули за това, което се случи?

— Не, Ханк — усмихна се тя. — Нито страдам, нито съжалявам… За каквото и да е.

— Добре. Защото пак ще се случи.

— Скоро ли? — попита тя предизвикателно.

— Утре вечер — отговори той в същия тон.

Е, нямаше да я уплаши.

— Да си взема ли четка за зъби?

— Да! — последва незабавният му отговор. След малко се плесна по челото: — Не, по дяволите! — изруга и спря колата си до нейната. — Брат ми пристига и за известно време ще живее при мен — обясни той. — Ще дойде в събота. Не зная кога точно, но не искам да рискуваме. Може да се появи рано и да ни завари.

— Прав си — съгласи се Лора. — Няма да ми бъде приятно.

— Сигурен съм в това — каза той загадъчно. — Ще се видим ли утре в къщата?

— Да — кимна тя.

Ханк забарабани по волана.

— Измисли някакво извинение, за да не се прибираш утре вечер.

— Но… Нали чакаш брат си?

— Ще измисля нещо.