Джоан Хол
Най-желаният мъж (2)

Втора глава

Понеделникът след Великден бе сив и мразовит. В прозорците се блъскаше дъжд, примесен със суграшица. Времето бе почти огледално отражение на настроението на Лора Сийтън. С една дума — тя се чувстваше потисната.

Бе заспала малко преди разсъмване и когато я събудиха в девет часа след празника — при положение, че нямаше нужда да тича на работа — тя съвсем не се зарадва. Влезе в шумната кухня, буреносна като тъмните облаци, надвиснали ниско в небето. Хорът от приветствия я спря насред път.

— Добро утро, майко — пропяха бодро в един глас Меган и Брук.

— Добро утро, Лора — повтори като ехо зет й Доналд Тобиас.

— Добро утро, госпожо Сийтън — обади се от мястото си до печката Рут Милър домашната й помощничка от тринайсет години насам.

— Блабоуабала! — откликна ликуващо седеммесечната Хедър и заудря с лъжица по таблата на високия си стол.

— Аха — изръмжа Лора в отговор.

— Ясно — каза Меган на цялата стая. — Тази сутрин тигрицата е тръгнала на лов.

Имаше сутрини, макар и не много, през които поради преумора Лора посрещаше деня без особен ентусиазъм. Като нормални съобразителни деца, Брук и Меган бързо се научиха да усещат настроението на майка си в тези редки случаи. Още докато беше в началното училище, Меган на шега бе забелязала, че когато Лора е уморена или не се е наспала, прилича на дебнеща тигрица. Оттогава и двете момичета използваха това сравнение. То вече се бе превърнало в семейна шега, на която се смееха всички, включително бебето, което не знаеше на какво точно се смее, но се присъединяваше, защото бе весело и щастливо. Лора бе единственото изключение от общото веселие. Тя вдигна очи към тавана, сякаш молеше за пощада и се запъти направо към кафеварката.

— Тя се доближава до кафеварката — оповести Дон с напрегнатия глас на телевизионен коментатор, предаващ на живо решителен мач. — Сега хваща дръжката, налива си от тъмното питие. И… О! Чакайте, чакайте, да, тя вдига чашата към устните си. Нали знаете — отвори той скоба, — според непотвърдени слухове тази течност, когато се приема вътрешно, има вълшебното свойство да превърне страшната тигрица в красивата и очарователна Лора Сийтън. Дали ще подейства? — направи драматична пауза. — Скоро ще узнаем, драги зрители. Тя отпива една глътка… Още една… Ето, тя вдига поглед… Тя… Тя… О, това наистина е магия! Тигрицата се превърна в Лора Сийтън и… Тя се усмихва!

— Хитрец! — провлече Лора, като действително се усмихваше. Нищо не можеше да направи със себе си. Чувството за хумор на зет й винаги я развеселяваше — още от първия ден, когато Брук го домъкна вкъщи, за да го запознае с нея. По това време Брук бе на петнайсет години, а Дон — на деветнайсет.

— Гугл!

Лора се обърна и се усмихна на внучката си.

— Добро утро, миличка — разсеяно взе салфетка да избърше овесената каша от малката брадичка. — Май обичаш да закусваш, а?

— И да създава пълен хаос около себе си — добави Дон и потупа пухкавата ръка на дъщеря си. Хедър изгука щастливо още веднъж и го сграбчи с лепкавите си от кашата пръсти.

— А вие, госпожо Сийтън? — попита Рут и започна да събира от масата празните чинии. — Какво ще желаете за закуска тази сутрин?

Лора погледна към пълничката жена, която през всичките тези години ту се държеше майчински с нея, ту й вдигаше скандали, но така и не искаше да я нарича по друг начин, освен „госпожо Сийтън“.

— Ох, Рут, не съм гладна.

— Защо не хапнеш нещо, майко? — посъветва я Меган. — Освен кафето ти трябват и малко белтъчини, за да поддържат дремещата в теб тигрица във форма.

— А ти не трябва ли да ходиш на твоя курс за бизнес администраторки? — намръщи се Лора.

— Много добре знаеш, че има великденска ваканция до сряда.

— Ох, какъв късмет имат някои майки…

— Мег е права — наля масло в огъня Брук. — Наистина трябва да хапнеш.

Лора въздъхна дълбоко и премести поглед от Меган към Брук, а после — към Дон.

— А ти няма ли да се включиш в хора на съветниците?

Зет й кимна дълбокомислено:

— Аз бих препоръчал препечена филийка с кренвирши.

— О, какво съм ви направила? — простена Лора. — Кафе, белтъчини и стотици калории — обърна се към Рут, без да обръща внимание на усмивката на Дон и смеха на момичетата: — Добре, предавам се. Ще изям едно варено яйце с…

— … С черен хляб — довърши вместо нея Рут.

— Господи! Колко предсказуема съм станала на средна възраст.

— На средна възраст ли? — изпищя Меган.

— Ти?! — извика Брук.

— В никакъв случай! — отсече Дон.

— Глупости! — добави Рут.

— Маагага! — не остана назад и Хедър.

— Е, благодаря на всички — очите й вече започваха да придобиват обичайния си блясък, а по устните заигра усмивка, която им казваше без думи, че утринната „тигрица“ се е оттеглила в по-тъмните ъгълчета на подсъзнанието.

Както неизменно се случваше, когато се събираха заедно, всички говореха и се смееха едновременно. Основната тема бе обзорът на вчерашното събиране.

С консенсус се прие, че всички са прекарали добре.

Дълго след като беше свършила закуската и люлееше Хедър на коленете си, Лора надвика врявата и зададе въпроса:

— Какво ще правите днес, деца?

— Аз скоро трябва да излизам — отговори Меган и очите й се разшириха от изненада, като погледна часовника на стената. — Господи, закъснявам! Имам среща с момичетата от курса. Ще обядваме заедно и после ще пазаруваме.

— И ние трябва да тръгваме — каза Брук и посегна да вземе Хедър. — Знаех, че на празника няма да сме вкъщи и поканих родителите и сестрата на Дон на вечеря днес. Реших да сервирам пълнена агнешка плешка и трябва да се връщам, за да започна да готвя — тя се намръщи на Хедър, която бе започнала да хленчи.

— Мисля, че трябва да побързаме, защото на малката госпожица й се доспа.

— Добре — съгласи се Дон и се изправи да вземе детето на ръце. — Хайде, зайче — затананика той на път към банята. — Татко ще те измие.

— Аз ще събера нещата — подвикна след него Брук.

— И аз трябва да тръгвам — скочи Меган.

— Трябват ли ти пари? — попита Лора.

— Винаги ми трябват пари, но не искам, благодаря. Решила съм да се оправям с тези, което печеля — тръгна към коридора и през смях добави: — А те не са малко, като се има предвид щедрата заплата, която Ханк ми плаща.

Ханк… Лора пропъди образа, който бе започнал да се оформя в съзнанието й. Не бе готова да мисли за него, нито за собственото си объркване. Имаше нужда да остане сама, за да се ориентира в чувствата си. Снощи обаче бе разбрала, че е невъзможно напълно да го прогони от мислите си.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — извика тя след Меган.

— Не знам — дъщеря й се върна в кухнята с палто.

— Момичетата споменаха, че след пазаруването може да отидем на кино, но засега не сме решили нищо определено — погледна отново към часовника и тръгна към задната врата. — Имаш ли някакви специални планове за вечеря?

— Не. Всъщност от снощи остана толкова храна, че мислех да минем с нея.

— Ще ти се обадя, става ли?

— Прекрасно — Лора й помаха с ръка. — Тръгвай, че ще закъснееш.

Меган се усмихна и отвори вратата. Знаеше добре колко държи майка й на точността.

— Добре, добре, тичам. Ако не се видим, ще си пишем. Чао, Рут.

Вратата се затръшна. Лора и Рут се спогледаха и се засмяха.

— Ще разбера, че младата дама е пораснала, когато за пръв път затвори вратата, без да разтресе всички прозорци — промърмори Рут.

— Да — съгласи се Лора разсеяно, загледана тъжно във вратата. — Надявам се този ден да не дойде прекалено скоро.

— Липсва ви да водите някой за ръчичка, нали, госпожо Сийтън? — усмихна се с разбиране Рут, въпреки че тя самата не познаваше радостите на майчинството.

— Не… Всъщност… Може би малко — Лора въздъхна. — Те наистина пораснаха прекалено бързо, нали?

— Да — съгласи се Рут. — Струва ми се, че беше вчера, когато дойдох да работя тук, а Брук и Меган бяха малки момиченца — отново се усмихна: — Но сега можем да глезим поне Хедър.

— Разбира се — засмя се и Лора. — Не е ли чудесно?

— А най-хубавото е, че когато тя се умори и стане кисела, можем да я върнем на майка й и баща й и да ги оставим да се оправят с всички колики, никнене на зъби и други бебешки проблеми.

— А те ще я разнасят на ръце и дундуркат из стаята цяла нощ — подхвърли Лора.

— Точно така — закима енергично Рут. — Знаете ли — добави след малко, — струва ми се, че не бързам много Меган да порасне.

— Защо?

— Защото тогава ще се омъжи и ще има деца, а ние с вас, дори да се оттеглим малко, непрекъснато ще се безпокоим за всеки проблем, колкото и незначителен да е той.

— Майката си остава винаги майка — цитира Лора собствената си майка. — Уморявам се само като си помисля за това — изведнъж се почувства изтощена, но не защото си представи някакви бъдещи тревоги за болни деца. Силите й отне образът, който проблесна в съзнанието, когато Рут спомена за неизбежността Меган да се омъжи и да има свои деца. Разбира се, това бе висок мъж с кестенява коса, изсветляваща до златисто по краищата, и с кехлибарени очи, които сякаш пронизваха душата. Лора потрепери и Рут веднага забеляза.

— Наистина изглеждате уморена. И нищо чудно след всичката тази работа по организирането на вчерашната празнична вечеря. Защо не си легнете, след като Брук си отиде?

— Ти работи много повече от мен — усмихна се Лора. — Няма ли да легнеш да си починеш?

— Не — поклати глава Рут. — Та аз вършех само домакинската работа, а вие трябваше и да поддържате настроението на компанията цяла вечер!

— Нямаше да имам достатъчно сили да го направя без теб. Едва ли бих могла да ти се отблагодаря за всичко, с което си ми помагала през последните тринайсет години.

Въпреки че се намръщи недоверчиво, Рут се изчерви от удоволствие и благодарност.

— Госпожо Сийтън, ако някой трябва да благодари, това съм аз.

— Не… — започна Лора, но Рут я прекъсна:

— Да! Когато дойдох при вас от бюрото по труда, бях на четиридесет и четири години, съвсем сама и напълно отчаяна — лицето й помръкна от този спомен. — Вие ми дадохте не само работа, но и дом, и семейство, които никога не съм имала истински — в очите й заблестяха сълзи. — Знаете, че няма нищо, което не бих направила за вас.

— Зная — Лора примигна, за да спре собствените си сълзи. — А ако те помоля да направиш нещо за мен, ще го направиш ли?

— Само кажете какво!

— Бих искала да ме наричаш Лора.

— Но…

— Моля те, Рут. Ние сме приятелки, нали?

— Да, госпо… Лора. Ние сме приятелки — Рут призна поражението си с несигурен смях. — А ти би ли направила на приятелката си една услуга?

— Разбира се — отговори Лора бързо.

— Добре — усмихна се доволно Рут. — Щом децата си отидат, веднага си легни.

— Добре, добре, печелиш — засмя се Лора. — Обещавам.

След по-малко от час тя се пъхна в леглото с въздишка на облекчение. Действително се чувстваше изморена, макар че не би го признала никога и пред никого. Заради изтънчения й вкус и опита във вътрешното обзавеждане, нейните услуги непрекъснато се търсеха и едва смогваше да изпълни всички заявки. Банковата й сметка убедително доказваше стойността на нейната работа. Парите обаче не можеха да платят нервите и умората й. Лора отчаяно се нуждаеше от почивка.

Затвори очи. Образът, който от вчера владееше ума и вниманието й, веднага изникна в съзнанието. Тя въздъхна и погледна проблема в очите.

Какво да прави с Ханк Бренсън? Въпросът бе чисто теоретичен. Какво можеше да стори с Ханк Бренсън? Отдавайки треперенето си на далечния тътен на бурята, задаваща се от запад, тя се сви на кълбо и се зави по-добре.

Не искаше да мисли за Ханк Бренсън, нито за каквото и да е друго! Трябваше да поспи. Но образът пред очите й ясно показваше, че нейното, подсъзнание не се интересува от желанията й. Кехлибарените очи на образа сякаш се надсмиваха над отчаяното й желание да потъне в забвение. Съблазнителните мъжки устни се разтегнаха в чувствена усмивка. Макар че това преживяване бе ново за нея, усмивката на Ханк вече й бе позната — бе страдала за нея от мига, в който видя, че той я наблюдава… Това само преди един ден ли беше? Струваше й се, че очите и усмивката на този мъж винаги са я преследвали. Ханк…

Самата мисъл за него изтръгна стенание от устните й и прониза цялото тяло. Помъчи се да не обръща внимание на болката, но тя подло се разпространи и разтрепери крайниците й. Дълбоко в себе си усещаше една празнота. Тя искаше, нуждаеше се…

— Глупости! — възкликна Лора и отвори широко очи. Бяха минали години, откакто тялото й бе усещало такава нужда. Пък и тя всъщност не беше кой знае колко чувствена и страстна жена. Въпреки това желанието завладя цялото й същество, като събуди чувства, които смяташе за отдавна погребани. Това не бе само глупаво. Беше поразително! Какво ставаше с нея?

Ханк Бренсън! Отговорът на безмълвния въпрос потресе разума й. Сърцето й заби лудо. Нервите се опънаха до скъсване, а кръвта забуча в ушите. Устните изтръпнаха от копнежа да опита топлината на неговите. И сякаш симптомите на физическия глад не бяха достатъчни, ами Лора бе поразена и от невероятното чувство, че… му принадлежи!

Изпаднала в паника от силата на емоциите си, тя опита да се насочи към обяснението на необичайните си реакции към един мъж, който й бе почти непознат.

Да не би това да бе кризата в средата на живота? Замисли се върху обяснението. От малкото, което бе чувала и чела за това мъчително състояние, не можеше да реши дали начинът, по който се чувства, е симптоматичен за него. Все пак силно се съмняваше. Честно казано, Лора подозираше, че болестта, от която страда, е израз на привличане към особено магнетичен представител на противоположния пол.

Осъзнаването на причината за проблема обаче не облекчаваше неудовлетворението. Много отдавна за последен път бе изпитвала шеметния вихър на страстта, но дори и тогава не бе изпитала това изгарящо нетърпение, което я обзе от първия момент, в който погледна в кехлибарените очи. И вместо да отшуми, чувството се засилваше всеки път, когато дръзкото видение завладяваше съзнанието й.

Беше странно… Не! Бе направо свръхестествено. Ханк Бренсън бе мъж като всеки друг. Е, може би не съвсем като другите… Но защо?! Какво го правеше различен?

Тя се прости с надеждата скоро да заспи и се съсредоточи върху съблазнителния образ на своя мъчител, за да се опита да разбере какво го отличава от другите мъже.

Изброи наум предимствата му — имаше правилни черти, мъжественото му тяло бе високо, съразмерно и мускулесто, позлатената му по краищата коса блестеше като топаз… Но дори да се вземеше предвид всичко това, защо трябваше Ханк да се поставя в специална категория?

Лора изстена на глас. Мъж като другите? Едва ли. Поне не, като който и да е друг мъж, когото бе срещала. Ала какъв бе всъщност Ханк Бренсън? От какво се възхищаваше? Само един човек можеше да й даде отговор на тези натрапчиви въпроси — Меган.

Покрай работата на дъщеря си Лора знаеше нещичко за Ханк. Той бе готов да даде на хора без квалификация и опит възможността да докажат себе си. Миналата пролет Меган бе назначена на половин ден в канцеларията на строителната компания „Бренсън“. Тогава Меган й обясни, че собственикът Ханк Бренсън като правило наема млади хора, препоръчани от школата за секретарки, в която тя учеше. Цялата есен и зима Меган обсъждаше все по-възторжено работата и най-вече — работодателя си. А сега, в една мрачна пролетна утрин, Лора опитваше да си спомни всичко, което бе чула при тези разговори. Тъй като бе прекалено заета със собствената си работа, спомените й бяха най-меко казано разпокъсани. Тя смътно си спомняше как дъщеря й хвалеше шефа си за високите изисквания към качество на всички етапи от работата и за честната му, макар и понякога рязка, оценка за подчинените. Но за Лора най-важната информация, която си спомняше, бе, че според Меган, Ханк Бренсън бил заклет ерген.

Ханк не беше женен. Това по никакъв начин не би трябвало да засяга Лора. Но я засягаше и тя го знаеше. Срещна го едва вчера, бе напълно непознат и въпреки това мисълта, че не е женен, я накара да изпита облекчение.

Ханк Бренсън не би трябвало да означава нещо за нея — освен заради Меган, която очевидно беше влюбена в него. Нямаше никаква причина дори да го видя отново. Колкото до по-малката й дъщеря, тя очевидно бе във възрастта на идолопоклонничеството — нещо, което щеше да отмине от само себе си с появяването на първия следващ привлекателен мъж, който да завладее момичешките й фантазии.

Ако не друго, помисли Лора развеселена, тази реакция доказваше нейната женственост. Но в своя живот тя нямаше време нито за мъж, нито за образа му, обсебваш нейното съзнание. Единственото, което й бе нужно, за да се овладее, бе малко почивка. Вкопчена в тази мисъл, Лора най-после успя да изхвърли от съзнанието си образа на Ханк, като се съсредоточи върху сметките, които трябваше да направи, преди да попълни данъчната си декларация. Това упражнеше безотказно я приспиваше. Последната й свързана мисъл, преди да потъне в сън, беше, че няма причина да се вижда отново с този мъж…

На следващата сутрин, когато Лора влетя в кантората си, изглеждаше с десет години по-млада. Бе спала непробудно, с изключение на няколкото часа, когато Рут я събуди да вечеря. Меган се бе обадила да каже, че ще се забави, и Лора я дочака да се върне. След това отново си легна. И тъй като образът на нейния мъчител не се появи, за да я тормози отново, реши със задоволство, че необичайното физическо привличане, което изпитваше към Ханк Бренсън, е останало в царството на мечтите… Където му беше мястото.

— Добро утро, Джини — поздрави тя бодро. — Как прекара празниците със семейството си?

Жизнерадостната двадесет и шест годишна черноока и червенокоса Джини Девлън й отговори с ослепителна усмивка:

— Прекарах ужасно — дълбокият й глас незабавно би привлякъл вниманието на повечето жени и на всеки мъж. — Събрахме се и шестимата, заедно с всички видове половинки и дечурлига — засмя се. — Родителите ми се побъркаха от удоволствие.

Лора, която бе имала възможността да се срещне със семейството на Джини в пълен състав, се засмя заедно с нея. Петото от шест деца, Джини имаше трима братя и две сестри, всичките високи, гъвкави, красиви, с буйна червеникава коса и пъргав ум — като нея. Понякога проявяваше сприхав характер. От собствени наблюдения Лора знаеше, че семейните им събирания бяха всичко друго, но не и спокойни, а още по-малко — скучни. Най-изненадващо родителите на Джини бяха доста кротки и унили хора, но сякаш се подмладяваха от остроумието и доброто настроение на децата си.

— А как мина твоето празненство?

Усмивката на Лора едва не помръкна от появилия се веднага образ на един висок мъж с блестящи кехлибарени очи.

— Както обикновено — отговори тя с пълно съзнание колко необикновен се бе оказал онзи ден за нея. — Храната беше превъзходна.

— Не мога да си представя нещо да не е превъзходно на твоите събирания — Джини се усмихна дяволито.

Устните на Лора трепнаха, но тя не отвърна на усмивката. Като се имат предвид желанието, труда и разходите за всяко от нейните събирания, смяташе, че е справедливо да очаква всичко да е на ниво.

— Старая се — отговори тя честно.

— Това важи за всичко, с което се заемеш — погледна Джини красноречиво към дебелите папки по бюрата.

Лора позволи потрепването на устните й да прерасне в доволна усмивка.

— Но труда си струва, нали? Бизнесът процъфтява.

— Процъфтява ли? — очарователният смях на Джини заля стаята като слънчева светлина. — Бих го нарекла по-скоро смазващ. Има дни, в които не съм сигурна идвам ли на работа, отивам ли си вкъщи или вече съм си отишла.

— Но ти харесва не по-малко, отколкото на мен, нали?

— Вярно е — призна помощничката й. Стана и грациозно като котка отиде до кухненския бокс в ъгъла на стаята. — Готова ли си за кафе? — подвикна тя през рамо на шефката си, която се намръщи, седна зад бюрото и отвори счетоводните книги.

— Да, благодаря — отвърна разсеяно. Вече бе потънала в сухите цифри на отчетите.

Джини сръчно приготви кафе и остави димящата чашка до ръката на началничката си. След няколко минути и двете жени бяха погълнати от работата си. Лора дочуваше, че Джини говори по телефона с клиенти, но не обръщаше внимание какво казва, защото нямаше нужда да се вслушва във всеки професионален разговор. На Джини вече не й трябваха съвети как да работи.

Няколко часа по-късно Лора все още се бореше с тресавището от цифри, когато телефонът отново иззвъня. Както и досега, едва чу приглушения глас на Джини, не забеляза и раздразнението, което бавно се промъкна в тона й.

— Лора?

— Ммм? — вниманието й се отклони. Тя се намръщи и вдигна поглед.

С ръка върху слушалката Джини сви безпомощно рамене.

— Някой си господин Бренсън настоява да говори с теб.

Ханк? Лора забрави за всички цифри, а сърцето й заби лудо. За какво ли може да я търси? Още докато си задаваше въпроса, през нея премина някакво трепетно предчувствие.

— Настоява ли?

— Много — кимна Джини. — Казах му, че си изключително заета — намръщи се тя към слушалката. — А той отвърна, че е не по-малко зает и няма намерение да ти отнеме много време. Гласът му е съблазнителен, но… — отново сви рамене.

Лора я разбираше напълно, защото не само бе виждала този мъж, но бе чувала и описанието на Меган. Можеше да си представи нетърпението, което Джини бе усетила в гласа му.

— Ще говориш ли с него? — присви очи Джини. Без думи казваше, че би й било приятно да даде урок на този мъж с очарователен, ала властен глас.

Лора леко се усмихна и вдигна слушалката на телефона пред себе си. Пое въздух, за да се успокои. Студеният глас не издаваше трескавото й вълнение.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Бренсън?