Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (35) (Последно стопиране през галактиката)

Има ли изкуствен Бог?

Първоначално тази среща беше обявена като дебат, защото донякъде се притеснявах. Не мислех, че ще имам време да се подготвя и освен това, като влязох в това пълно със светила помещение си помислих: „Какво мога да кажа аз, аматьорът?“ И затова реших да отида на варианта дебат. Но след като ви опознах през последните два дни, видях, че сте съвсем нормални хора! Бяха изложени толкова много идеи и на самия мен ми хрумнаха толкова много нови, докато разговарях с хората и слушах, че най-накрая реших, че мога да се изправя сам срещу себе си и да проведа дебат. Ще говоря известно време, през което се надявам да предизвикам спор, а защо не и замеряне със столове най-накрая.

Преди да се впусна в тезата, която искам да докажа, искам да ви предупредя, че от време на време имам склонност да се отнасям встрани, защото чутото днес ме наведе на доста мисли, затова ако случайно се отплесна… днес казах на някого, че имам четиригодишна дъщеря и че ми беше много, много интересно да наблюдавам лицето й през първите две-три седмици след раждането й с внезапното осъзнаване, което не би споходило никого от отминалите епохи — в нейно лице животът се рестартираше!

Искам да спомена още нещо, което няма никакво значение, но с което страшно се гордея — роден съм в Кеймбридж през 1952-а и инициалите ми са ДНА!^[1].

Тезата, която искам да развия тази вечер, предметът на дебата, който май няма да се осъществи, е донякъде шеговита (ще се изненадате като я чуете, но дайте все пак да видим докъде ще стигнем). Тя е „Има ли изкуствен Бог?“ сигурен съм, че повечето от присъстващите ще подкрепят този възглед, но като отявлен атеист не мога да не отбележа, че през вековете ролята на бога е оказала неимоверно дълбоко влияние върху човешката история. Интересно е да се разбере откъде е възникнала и какво означава тя в съвременния научен свят, в който така силно се надяваме, че живеем.

Размишлявах над това днес, когато в края на беседата си „Що е животът?“ Лари Йегър спомена нещо, което не знаех — една специална област наречена „разпознаване на почерк“. Хрумна ми следната странна мисъл: че опитът за проумяване на това какво е животът и какво не е, както и докъде се простират неговите граници, има интересна връзка с начина, по който разпознаваме почерка. Когато видим нещо, без значение дали под формата на буца лед от фризера или нещо друго, всички инстинктивно разбираме, дали то е живо или не. Но дефиницията на живота ни затруднява неимоверно. Спомням си как веднъж, преди много време, има нужда от дефиниция на живота заради някаква реч, която изнасях. Предположих, че има някакво просто определение и го потърсих в Интернет, но се удивих колко много определения съществуваха и колко беше подробно всяко едно от тях, за да включи „това“, но да изключи „онова“. Ако се замислите, едно множество, обхващащо мухата-винарка, Ричард Докинс и Големия Бариерен риф, представлява сбор от трудни сравними елементи. Когато се опитаме да намерим правилата или правилото, които са очевидни сами по себе си, задачата се оказва непосилна.

Да сравним това с процеса на разпознаване дали едно нещо е А, Б или В. Процесът е подобен, но същевременно съвсем различен, защото за определено нещо можете да кажете: „Не съм много сигурен дали се брои или не за живот, на ръба е, не мислите ли, възможно е да е много низша форма на нещо, което може да се нарече живот, може и да е живо, а може и да не е“. По повод на друго нещо, което е пример за дигитален живот можете да кажете: „А това брои ли се за живот?“ Ако трябва да перифразирам един от хората, които говориха преди мен: „Ще се размаже ли, ако го настъпим?“ Припомнете си спорната хипотеза на Гая; хората казват: „Планетата жива ли е?“, „Екосферата жива ли е или не?“ В крайна сметка всичко зависи от начина, по който се дефинират нещата.

Да направим сравнение с процеса на разпознаване на почерка. От вас се иска отговор на въпроса „Това А ли е или Б?“. Хората пишат буквите „а“ и „б“ по какви ли не начини; разлято, полегато и така нататък. Изказването „Ами, то е почти като «а», но има и нещо от «б»“ не върши работа, защото думата „аз“ може да се напише само по един начин. Буквата е или А или Б. Как преценявате? Когато извършвате разпознаване на почерка, вие се опитвате не да оцените относителната степен на „а“ или „б“ в буквата, а да определите намерението на този, който я е написал. В крайна сметка е съвсем ясно — А ли е или Б? — аха! „а“ е, защото пишещият е написал думата „аз“ и е съвсем ясно, че точно това е имал предвид. Затова, когато липсва съзнателно творчество, не може да се каже какво е животът, защото той зависи от набора определения обхванати от цялостната дефиниция Без бог, животът е въпрос на лично мнение.

Искам да се върна към някои други неща, за които стана въпрос днес. Останах очарован от лекцията на Лари (отново) за тавтологията, защото си спомням как навремето този аргумент ме зашемети и предизвика дотолкова, че не можах да отговоря нищо. Един човек ми каза: „Да, но цялата теория на еволюцията се базира на тавтология: Онова, което оцелява, оцелява.“ Това е тавтология и затова не означава нищо. Размишлявах известно време и накрая ми просветна, че тавтологията е нещо, което не означава нищо и че в нея не само не влиза никаква информация, но от нея не произтичат и никакви следствия. Затова е възможно да сме се натъкнали на окончателния отговор; животът е единственото нещо, единствената сила, вероятно най-могъщата, която познаваме, която не се нуждае нито от входяща информация, нито от каквато и да е външна подкрепа, той е доказателство сам по себе си, а оттам и тавтологичен, но винаги удивително могъщ в проявленията си. Едва ли има друго такова определение и затова аз го сложих в началото на една от книгите си. Сведох го до същината, до която стигнахме преди малко, а тя е: „Всичко, което се случва, се случва, всичко, което случвайки се, причинява случването на нещо друго, причинява случването на нещо друго и всичко, което случвайки се, причинява повторното случване на самото себе си, причинява повторното случване на самото себе си.“ Всъщност, последните две са излишни, защото произтичат от първото, което е доказателство само по себе си и не се нуждае от никакви други обяснения; всичко останало произлиза от него. Затова, аз смятам, че сме стигнали до една фундаментална и окончателна истина, срещу която няма какво да се възрази. Тя бе забелязана от човека, който каза, че е тавтология. Да, така е, но това е една уникална тавтология, защото не изисква входяща информация, но от нея следва безкрайно много информация. Затова според мен е възможно това да е първопричината за съществуването на всичко във вселената. Доста самоуверено твърдение, но пък ми се струва, че говоря пред доброжелателно настроена публика.

Откъде произлиза идеята за Бог? Е, аз мисля, че гледната ни точка по ужасно много теми е доста изкривена, но нека все пак се опитаме да видим откъде произлиза тази гледна точка. Представете си ранния човек. Както всичко останало ранният човек е еволюирало същество, което се намира в свят, който малко по малко започва да подчинява на волята си; започва да изработва оръдия на труда и с тяхна помощ променя околната среда. За да дадем пример за действията на човека сравнени с тези на другите животни, нека разгледаме възникването на нови видове, настъпващо, както знаем, когато малка група животни бъде отделена от стадото поради геоложки катаклизми, пренаселване на популацията, недостиг на храна или каквото и да е друго, и когато тази група се озове в нова и различна среда. Съвсем елементарен пример; да разгледаме група животни, които изведнъж попадат на място, където климатът е доста по-студен. Знаем, че само след няколко поколения гените отговарящи за образуването на дебела козина ще окажат въздействието си и не след дълго животните ще се сдобият с по-топла козина. Човекът, който изработва инструменти, няма нужда от това: той може да живее в изключително широк диапазон на условията, от тундрата до пустинята Гоби — та дори и в Ню Йорк — и причината е, че когато попадне в нова среда, не се налага да чака няколко поколения; когато се озове в студен климат и види животно, чиито гени са стимулирали образуването на топла козина, той си казва: „Сега ще му я взема“. Инструментите са му дали възможността да мисли с цел, да изработва неща и да приспособява света към себе си. Представете си сега един първобитен човек, който оглежда резултатите в края на един успешен ден, прекаран в изработване на инструменти. Той хвърля един поглед край себе си и вижда свят, който страшно му допада; зад него са планините с пещерите в тях — планините са страхотни, защото можеш да се покатериш и да се скриеш в пещерите от дъжда или от мечките; пред него е гората — в нея има орехи, горски плодове и вкусна храна; наблизо тече поточе пълно с вода — водата е вкусна за пиене, в нея може да се кара лодка и какво ли още не; ето го и братовчеда Ъг, който е убил мамут — мамутите са страхотни, защото можеш да ги ядеш, да носиш кожата им и да правиш от костите им оръжия, с които да хващаш други мамути. Светът наистина е страхотен, просто фантастичен. Но нашият първобитен човек разполага с време за мислене и си мисли: „Леле че интересен свят“, след което си задава един много коварен въпрос, въпрос напълно безсмислен и изначално погрешен, но единственият, който му хрумва, поради същността на личността му, същността на личността, в която е еволюирал и същността на личността, в която се е развил, благодарение на начина си на мислене. Майсторът на неща поглежда своя свят и казва: „Кой тогава е измайсторил всичко това?“ Кой го е измайсторил? — нали забелязвате защо въпросът е коварен? Първобитният човек си мисли: „Абе аз не познавам никой друг освен мен дето прави неща и този който е направил света трябва да е много по-голям от мен, много по-силен и задължително невидим, а понеже аз съм силен и майсторя разни неща, той сигурно е мъж.“ И така се ражда идеята за Бог. И понеже, когато изработваме неща, ние го правим с някаква цел, първобитният човек си задава въпроса: „Щом той го е направил, за какво го е направил?“ Сега щраква истинският капан, защото първобитният човек си мисли: „Този свят ми пасва страхотно. Имам си всичко, което ме подкрепя, изхранва и се грижи за мен; да, много ми пасва“, като стига до неизбежното заключение, че който и да го е направил, го е направил за него.

То е съвсем същото, като да си представим една локва, която сутринта се събужда и си мисли: „Интересен свят е моят — намирам се в интересна дупка — много ми е удобна, нали? Всъщност, пасва ми страхотно, сигурно някой я е изкопал специално за мен!“ Тази представа е толкова дълбоко вкоренена в съзнанието й, че, докато слънцето изгрява и въздухът се стопля, и локвата става все по-малка и по-малка, тя си остава трескаво вкопчена в идеята, че всичко ще се оправи, защото този свят е предназначен за нея, построен за нея; поради което моментът, в който се изпарява окончателно, я заварва доста изненадана. Според мен си струва да внимаваме за подобно развитие на нещата. Всички знаем, че в един бъдещ момент ще настъпи краят на вселената, а в един друг момент, значително по-рано, но не чак толкова, че да ни притиска, слънцето ще избухне. Според нас разполагаме с доста време, през което да се тревожим, но подобни разсъждения са доста опасни. Вижте каква истерия се надигна по повод първи януари 2000 — дайте да не се правим, че никой не ни е предупредил, че векът ще свърши! Смятам, че трябва да разполагаме с по-обширна перспектива за онова, което сме и онова, което правим тук, ако искаме да оцелеем в далечното бъдеще.

В нашия мироглед има някои особени моменти. Фактът, че живеем на дъното на дълбок гравитационен кладенец, на повърхността на обвита с газ планета обикаляща на 144 милиона километра от термоядрено огнено кълбо, и смятаме всичко това за нормално, очевидно е признак за степента на изкривяване на перспективата ни, но пък през интелектуалната си история сме направили много, за да коригираме постепенно някои от погрешните си представи. Любопитно е, че за това ни е помогнал много пясъкът, затова нека поговорим за четирите епохи на пясъка.

От пясъка се прави стъкло, от стъклото се правят лещи, а от лещите се правят телескопи. Когато великите ранни астрономи Коперник, Галилей и други обърнали телескопите си към небесата и открили, че вселената се различава съвършено от представите ни за нея и че вместо нашият свят да е по-голямата част от тази вселена с няколко светлинки обикалящи около него, той се оказал — и на тази представа й трябвало доста дълго време, за да бъде възприета — малко петънце, обикалящо около малко термоядрено кълбо, което било едно от милионите и милиони и милиони други, образуващи тази галактика и че галактиката била една от милионите и милиарди галактики формиращи вселената, след което пък се изправяме пред възможността да има милиарди вселени, която се оказала известен коректив на възгледа, че вселената си е наша.

Тази представа много ми харесва и, както днес разказвах на някого, напоследък много ми хареса книгата на Дейвид Дойч „Тъканта на реалността“, в която се разглежда квантовият модел на много вселени. В основата му е известната двойственост на светлината като вълна и частица — светлината не може да бъде измерена като вълна, когато се проявява като вълна и не може да бъде измерена като частица, когато се проявява като частица. Каква е причината? Дейвид Дойч посочва, че ако си представим нашата вселена като слой и че ако от двете й страни има безброй много други слоеве от вселени, това не само решава проблема, а той просто изчезва. При такива обстоятелства поведението на светлината е напълно обяснимо. Квантовата механика твърди, че е основана на принципа на поведението на вселената като част от множество вселени, но подлага на изпитание представите ни за вселената.

Това ни връща обратно към Галилео и Ватикана. Всъщност, онова, което Ватиканът казал на Галилео, било следното: „Ние не оспорваме данните, които си получил, оспорваме само тълкованието, което им даваш. Нямаме нищо против да твърдиш, че поведението на планетите прилича на въртене и че ние сме планета, която заедно с другите планети сякаш се върти около слънцето; нямаме нищо против да твърдиш, че това сякаш се случва, но не разрешаваме да твърдиш, че се случва, защото ние имаме монопол върху универсалната истина и освен това просто поставяш на изпитание личните ни представи.“ Според мен идеята за множество вселени поставя на изпитание представите ни точно по същия начин, но това сигурно е поредното изпитание, с което трябва да свикваме, както ни се е налагало неведнъж в миналото.

Другото следствие от подобен възглед за вселената е, че тя се оказва съставена почти изцяло, и много притеснително, от нищо. Накъдето и да погледнем, виждаме само едно нищо, изпъстрено с редки петънца от скали и светлина. Но въпреки това, наблюдавайки поведението на тези петънца в огромната пустош, ние сме се досетили за определени принципи и закони като закона за гравитацията и така нататък. И така, това е, ако можем да го наречем така, макроскопичният поглед към вселената, произлязъл от първата епоха на пясъка.

Следващата епоха на пясъка е микроскопичната. Сложихме пясъчните лещи в микроскопи и погледнахме към вселената от микроскопична гледна точка. Постепенно проумяхме, че на субатомно ниво солидният свят, в който живеем, също се състои, отново много притеснително, от почти нищо, и дори да намерим нещо, то се оказва не точно нещо, а само вероятността там да има нещо.

По един или друг начин тази вселена е дълбоко подвеждаща. Накъдето и да погледнем, виждаме неща, които са изключително тревожни и изключително неблагосклонни към чувството ни на идентичност — големи, яки, материални хора, които живеят във вселена съществуваща единствено заради нас — но случаят просто не е такъв. Понастоящем ние все още изследваме тези фундаментални принципи, изучаваме механизма на гравитацията, слабите и силните ядрени сили, естеството на материята, естеството на частиците и така нататък, но въпреки че сме разбрали тези фундаментални принципи, механизмът им продължава да ни убягва, защото математическата им обосновка е доста сложна. И сме склонни да възприемаме една изопачена представа за механизма на тези явления, защото само това ни остава. В никакъв случай не искам да омаловажавам постиженията на Нютон, защото той беше първият, който забеляза, че има принципи, които се различават от всичко, което всъщност сме си мислили, че виждаме около себе си. Неговият първи закон за движението, който гласи, че едно тяло остана в движение или в покой, докато не му въздейства външна сила, е нещо, което никой от нас, живеещите в гравитационния кладенец и в газовата обвивка, не е забелязал, защото всичко, което задвижим, рано или късно спира. Едва след много, много внимателно наблюдение и измерване и вникване в принципите под повърхността на видимия свят, той е стигнал до законите, които всички познаваме, но въпреки това тази представа за вселената все пак е изопачена от гледна точка на съвременната наука. Пак ще повторя, че не искам да омаловажавам постиженията му, защото, както всички знаем, те са абсолютно монументални, но те все пак не се вместват в представите ни.

Освен обектите като елементарни частици, сили, маси, столове, скали и така нататък, има и други, които са почти невидими за науката; почти невидими, защото науката не може да ни каже почти нищо за тях. Говоря за кучетата, котките, кравите и за нас самите. Ние, живите същества сме толкова далеч от областта на компетентност на науката, че дори не мислим за себе си като за обекти, които науката се предполага да познава.

Представям си как Нютон е седял и е извеждал законите за движението и е размишлявал над механизма над вселената и край него се е разхождала котка. Причината да нямаме никаква представа за функционирането на котката е, че от Нютон насам ние процедираме на много простия принцип, че в общи линии, за да разберем как функционира нещо, трябва да го разфасоваме на съставните му части. А ако се опитаме да разберем как функционира една котка като я разфасоваме на съставните й части, първото, което ще получим е една нефункционираща котка. Животът е едно ниво на сложност, което лежи почти извън обсега на зрението ни; той е толкова далеч от всичко, което смятаме, че разбираме, че мислим за него като за различен клас обекти, различен клас материя; „животът“, нещо мистериозно, е даден от Бог — и това е било единственото обяснение, с което сме разполагали. Бомбата избухва през 1859, когато Дарвин публикува „Произходът на видовете“. Минава дълго време преди наистина да го проумеем, защото твърденията му са не просто невероятни и унизителни за човешкия род, те са поредния шок за системата ни от убеждения, защото се оказва, че ние не само не сме центърът на вселената и не само сме направени от нищо, а сме родени от някаква слуз и сме станали такива каквито сме, след като сме минали през маймуните. Не звучи добре. Освен това нямахме възможност да проверим това твърдение на практика. В известен смисъл Дарвин беше като Нютон, защото беше първият, който извлече от очевидния ни свят едни принципи, които изобщо не бяха очевидни. На нас ни беше доста трудно да проумеем същността на явленията и не разполагахме с никакви ясни и очевидни примери от ежедневието за еволюцията. Проблемът стои и до ден днешен и когато някой, който не вярва в еволюцията, поиска пример, вие не можете да му го представите нагледно.

И така стигнахме до третата епоха на пясъка. В третата епоха на пясъка открихме, че от пясък може да се прави още нещо — силикон. Направихме силиконовия чип — и изведнъж пред нас се откри една вселена не от фундаментални частици и фундаментални сили, а липсващите парчета от картината на техния механизъм; силиконовият чип ни разкри процеса. Силиконовият чип ни позволи да пресмятаме изключително бързо и да моделираме — както се оказва — много, много прости процеси, които по смисъла на своята елементарност са аналог на живота; повторението, цикличността, разклоняването, обратната връзка, които лежат в сърцето на всичко, което прави компютърът и в сърцето на всичко, което се случва при еволюцията — и така изходното ниво на едно поколение става входно ниво на следващото. Сдобихме се с функциониращ модел — не от раз, разбира се, защото първите компютри бяха ужасно бавни и тромави — но постепенно изградихме функциониращ модел на онова, до което стигахме само чрез предположение и дедукция — и човек трябваше да е много умен и много проницателен, за да стигне до същността, която беше всякаква друга, но не и очевидна и всъщност противоречеше на интуицията — особено при такъв горд вид като нашия

Компютърът сложи началото на третата епоха в перспективата, защото ни позволи да надникнем в механизма на живота. Това е изключително важно, защото е ясно без доказателства, че животът и всички сложни форми на материята не се развиват низходящо, а възходящо и че е налице цяла граматика, позната вече на всеки, който се занимава с компютърно програмиране, която означава, че еволюцията не е изолирано явление, защото всеки запознат с механизма на компютърните програми, знае, че съвсем, съвсем прости повтарящи се кодове с елементарно линейно подреждане пораждат в компютъра невероятно сложни явления — а под невероятно сложни явления имам предвид както текстообработващите програми, така и „Тиера“ или „Кричърс“.

Помня как преди много, много години захванах да чета ръководство по програмиране. С компютрите се сблъсках за пръв път през 1983-а и исках да разбера малко повече за тях, поради което реших да се науча да програмирам. Купих си ръководство по „С“ и прочетох първите две или три глави, които ми отнеха близо седмица. В края на тази втора или трета глава се казваше „Поздравления, току-що написахте буквата «а» на екрана!“ Помислих си: „Я, сигурно съм объркал нещо, за толкова много работа. Ами сега какво ще стане, като поискам да напиша «б»?“ Процесът на програмирането, скоростта и начинът, по който изключителната простота поражда невероятно сложни резултати, поне в онзи момент не беше част от мозъчната ми граматика. Вече е — и все повече се превръща в мозъчната граматика на всички ни, защото сме свикнали с механизма на компютрите.

И изведнъж еволюцията престана да бъде най-големият проблем. Получи се нещо като следния сценарий: Един вторник някакъв човек бива забелязан да извършва криминално деяние на една улица в Лондон. Двама детективи разследват случая и се опитват да разберат какво е станало. Единият е от двайсети век, а другият, според чудните закони на научната фантастика, е от деветнайсети век. Проблемът е следният: Личността, забелязана ясно и идентифицирана на улицата в Лондон, същия следобед е била видяна от друг, не по-малко надежден свидетел, на улицата в Санта Фе. Възможно ли е? Детективът от деветнайсети век ще си го обясни единствено с някакво магическо изобретение. Детективът от двайсетия век сигурно няма да каже: „Взел е този и този полет на Британските авиолинии, а след това този и този полет на Юнайтед“ — възможно е да не разбере точно кой полет или кой маршрут, но това няма да е проблем. Той не го притеснява; детективът проста казва: „Стигнал е дотам със самолет. Не знам точно с кой самолет и уточнението може да отнеме време и усилия, но загадка няма.“ Ние сме свикнали с представата за реактивните самолети. Не знаем дали престъпникът е взел полет ВА 178 или UA 270, но знаем приблизително как е станало. Подозирам, че след като свикнем с компютрите и начина, по който моделират процеса на пораждане на невероятно сложни резултати от невероятно прости елементи, идеята, че животът е пораждащо се явление, ще ни се струва все по-приемлива и по-приемлива. Може да не знаем с абсолютна точност какви са били първите стъпки на живота на тази планета, но това вече не е загадка.

И така, до какво стигнахме — и макара че първата шокова вълна от това пристигане беше през 1859-а, всъщност пристигането на компютъра ни демонстрира по безспорен начин — „Има ли наистина вселена, която да не е проектирана отгоре надолу, а отдолу нагоре? Може ли сложността да възникне от долните нива на елементарността?“ Винаги ми се е струвало много странно, че представата за Бог като създател се е считала за достатъчно обяснение за сложността, която виждаме край себе си, защото тя просто не обяснява откъде е дошла тази сложност. Ако си представим един творец, това предполага творение и тогава всичко, което той пряко или косвено твори е на по-ниско ниво от самия творец и тогава ние трябва да се запитаме: „Кое е нивото над твореца?“ Има един любопитен модел на вселената, в който на дъното има костенурки, ние пък си имаме бог на върха. Решението не е най-доброто — за разлика от другото, което тръгва от дъното и почива на невероятно мощната тавтология, че „всичко, което се случва, се случва“ и която ни дава един много прост и могъщ отговор, който не се нуждае от никакви други обяснения.

Ето и най-интересното. Казах, че искам да попитам „Има ли изкуствен Бог?“ и натам искам да насоча въпроса защо идеята за Бог е толкова убедителна. Вече обясних откъде според мен произлиза тази илюзия; тя произлиза от невярната ни перспектива, защото не вземаме предвид факта, че сме развити същества, същества, които са се развили на определен терен, в определена околна среда, с определен набор от умения и възгледи за света, които много успешно са ни позволили да оцелеем и да процъфтим. Има обаче една друга, много по-силна идея, която искам да ви предложа, а тя е, че мястото на върха на пирамидата всъщност може да не е вакантно, само защото ние твърдим, че потокът не тече в тази посока.

Нека да обясня. В света, където живеем, ние създадохме всякакви неща; променихме света си по всевъзможни начини. Това е много, много ясно. Изградихме къщата, в която живеем, както и един куп сложни неща, като компютри и така нататък, но освен тях изградихме и един куп въображаеми понятия, които се оказаха невероятно жизнени. Затова не казваме „Идеята не струва, тъпа е — я дайте просто да се отървем от нея“. Ето едно друго въображаемо понятие — парите. Парите са напълно въображаемо понятие, но влиянието му в нашия свят е огромно; всички имаме портфейли, в които има банкноти, но какво могат тези банкноти? Вие не можете да ги отглеждате. Не можете да си ги сготвите, не можете да живеете в тях, не можете да направите нищо полезно с тях, освен да ги разменяте — и момента на размяната им се случват всички полезни неща, защото те са понятие, с което всички сме се условили да ползваме. Ние не се замисляме дали това е правилно или неправилно, дали е добро или лошо; но е факт, че ако парите изчезнат, цялата ни икономическа структура ще рухне, но пък ако изчезнем ние, парите също ще изчезнат. Парите нямат значение вън от нас; те са нещо, което сме създали и което е оказало огромно влияние върху света, защото всички сме се условили относно тяхната същност.

Много бих искал някой да напише книга за развитието на религията, защото според мен в нейното развитие могат да се открият всички еволюционни стратегии. Помислете си за оръжейната надпревара между два вида, обитаващи една и съща среда — например оръжейната надпревара между амазонската морска крава и тръстиката, с която тя се храни. Колкото повече тръстика изяжда морската крава, толкова повече силикати натрупва тръстиката в клетките си, за да атакува зъбите на кравата, но колкото повече силикати съдържа тръстиката, толкова по—здрави и големи стават зъбите на морската крава. Едната страна в оръжейната надпревара атакува, а другата контраатакува. Както сме установили след толкова хилядолетия еволюция и история, оръжейната надпревара е най-мощният двигател на развитието, което важи и за света на идеите.

Предполагам, ще се съгласите, че откриването научният подход и науката е най-мощната интелектуална идея, най-мощната съществуваща схема за мислене и изследване, разбиране и предизвикване на света около нас, а тя почива на предпоставката, че всяка съществуваща идея може да бъде атакувана и ако издържи атаката, значи оживява, за да продължи борбата, ако не, просто отмира. При религията нещата не стоят така; тя се базира на идеи, които наричаме свети, свещени или както и да е. Без значение дали я приемаме, ние дотолкова сме свикнали с тази представа, че ни е непривично да се замисляме какво означава всъщност, защото онова, което означава всъщност е: „Ето ви една идея или представа, за която не ви е позволено да казвате нищо лошо; просто не вие позволено. Защо не е позволено ли? Защото не може!“ Ако някой гласува за партия, която не подкрепяте, вие можете да спорите с него колкото искате; всеки приема подобен спор и никой не се обижда от него. Ако някой смята, че данъците трябва да се увеличат или намалят, всеки е свободен да спори по този въпрос, но ако някой каже: „В събота не бива даже да щракам ключа на лампата“, вие казвате „Добре, уважавам мнението ти“. Странното е, че дори в момента, когато го казвам, си мисля: „А дали тук няма някой ортодоксален евреин, който ще се обиди от думите ми?“, но когато говорех за данъците, не си помислих: „Дали няма тук някой с десни или леви политически и икономически възгледи.“ Помислих си само „Добре, става въпрос за различни възгледи“. Но когато казвам нещо, което засяга нечии (тук ще надигна глава и ще кажа „ирационални“) убеждения, тогава всички ставаме ужасно чувствителни и ужасно обидчиви и казваме: „Не, това мнение не подлежи на нападки; убеждението е ирационално, но ние въпреки това го уважаваме“.

Ако трябва да търсим аналог в животинския свят, в това отношение религията прилича на костенурка с непробиваемата й черупка или на отровна риба, която никой не смее да доближи — което е доста успешна стратегия за оцеляване. Когато си помислим за дадена идея, че е защитена от святост, какво означава това? Защо е напълно приемливо да се подкрепя една или друга партия, десни срещу леви, този икономически модел срещу другия, Макинтош срещу Уиндоус, но да не може да се подкрепя мнение за това как е започнала вселената и кой я е създал, защото това било свято? Какво означава това? Има ли друга причина да издигаме крепостна стена около религията, освен причината, че така сме свикнали? Няма друга причина, това е само поредната въображаема представа, която се е промъкнала и утвърдила в нашия свят, но след като колелото се е завъртяло, тя е станала много, много силна. И така, ние сме свикнали да не предизвикваме религиозните идеи, но когато Ричард ги предизвиква, вижте какво става! Всички побесняват, защото тези неща не бива да се изричат на глас. Но, ако погледнете рационално, няма никаква причина тези идеи да не бъдат същия предмет на дебати както всички други освен причината, че сме се условили да не го правим.

Има една много интересна книга — не знам дали някой от тук присъстващите я е чел — нарича се „Човекът на земята“ от един антрополог от Кеймбридж на име Джон Ридър, в която той описва начина… ще се върна малко назад и ще ви разкажа за цялата книга. Тя представлява поредица от изследвания на различни култури по света, възникнали в сравнително изолирани области като острови или планински долини, поради което донякъде биха могли да бъдат разглеждани като неповлияни. При тях се вижда ясно степента, до която околната среда и обстоятелствата са въздействали на развитието им. Изследванията са много интересни. Онова, за което се сещам в момента, разглеждаше културата и икономиката на Бали, един малък гъсто населен остров, който се препитава основно с ориз. Оризът е изключително питателна храна и дава страшно големи добиви на относително малка площ, но е много трудоемък и изисква много прецизна координация между хората, особено като става въпрос за голямо население на малък остров, което трябва да подсигури реколтата. Всеки, който се запознае със селското стопанство на Бали, остава озадачен, защото то се управлява от религията. Религията доминира всеки аспект от обществото на Бали и определя съвсем, съвсем точно идентичността и статута на всеки член на това общество, както и ролята му в живота. Всичко се определя от църквата; там имат доста особен календар и доста особени обичаи и ритуали, които са съвсем точно определени и, което е много странно, са фантастично ефикасни по отношение на реколтата. През седемдесетте дошли външни за острова хора и забелязали, че отглеждането на ориза се подчинява на религиозния календар. Това им се сторило напълно безсмислено и те казали: „Я зарежете тия глупости, ние ще ви помогнем да изкарвате много повече добиви, въпреки че и сега се справяте добре. Вземете тези пестициди, вземете този календар и правете това, онова и другото“. Така и станало и през следващите две-три години добивът на ориз се повишил значително, но балансът хищник/жертва/вредител отишъл по дяволите. Оризовата реколта намаляла и жителите на Бали казали: „Гледайте си работата, ние се връщаме към религиозния календар!“ и всичко се оправило. Лесно е да се заяви, че е глупаво да се подчинява селското стопанство на нещо толкова ирационално и безсмислено като религията — и че хората трябва да разсъждават по-логично. По същия начин някой може да каже на нас, че културата и обществото ни функционират на основата на парите, които са фикция, поради което трябва да се отървем от тях и да си сътрудничим едни на други. Ние знаем, че няма да се получи!

Затова има смисъл в изграждането на мета-системи над нас, които да запълват пространството, което преди това сме били населили с целенасочения творец, създателя (въпреки че такъв няма), защото ние — нямам предвид тук присъстващите, а човекът като вид — създаваме и оформяме това понятие, след което започваме да се държим така, сякаш то съществува и тогава се случват какви ли не неща, които иначе не биха се случили.

Нека илюстрирам думите си. Това, което ще кажа е много спекулативно, защото изобщо не познавам материята, но го приемете по-скоро като мисловен експеримент, отколкото като реално обяснение на нещо. Ще говоря за фен шуи, за която не знам почти нищо, но за нея напоследък се говори доста по отношение на проектирането, изграждането, разположението и декорацията на сградите. Оказва се, че трябва да гледаме на сградата като на къща на дракон, който трябва да се чувства удобно в нея. И за да е щастлив драконът, тук трябва да се сложи аквариум със златна рибка, а там трябва да се сложи прозорец. Звучи като пълна глупост, защото всичко свързано с драконите е глупост — дракони не съществуват и затова всяка теория основана на поведението на драконите е глупост. Защо тези глупави хора си въобразяват, че драконите трябва да ви кажат как да подредите къщата си? Въпреки това на мен ми се струва, че ако пренебрегнете това обяснение, във фен шуи има нещо наистина интересно: всички знаем от личен опит, че някои от сградите, в които живеем, работим, пребиваваме или посещаваме, са по-удобни, по-приятни и по поносими за живот от други. Никой не е стигнал до някакво логично обяснение, но през последния век се появиха множество архитекти, които смятаха, че знаят за какво става въпрос, поради което се сдобихме с ужасната идея, че къщата е машина, в която живеем, сдобихме се и с Майс ван дер Рое и други като него, които издигнаха стъклени хамбари и други постройки със странна форма, които трябваше да подкрепят една или друга теория. Всички те са проектирани много внимателно, но въпреки това не са много приятни за живот. В тях беше претворена доста теория, но ако седнете и поработите с един архитект (минал съм през този стрес, както сигурно и мнозина от вас), за да постигнете функционалност на къщата, вие ще се опитате да приложите всичко, което знаете за светлината, ъглите, движението на хората, начина им на живот — както и един куп други неща, за които не знаете нищо, поради което те остават вън от задачата. Не знаете колко е важен или маловажен всеки фактор; опитвате се, макар и съвсем съвестно, да се догаждате за неща, от които нямате понятие, теориите са безброй, архитектурните и строителни практики също; вие не знаете какво да правите с всички тях. Сравнете това лутане с реакцията си, когато някой ви подхвърли топка. Можете да седите, да я наблюдавате и да си говорите, че тя се издига на седемнайсет градуса, да напишете уравнение, да го изчислите и седмица след като топката е профучала покрай вас да сте установили къде е и как е трябвало да я хванете. От друга страна можете просто да вдигнете ръка и да я уловите, защото на подсъзнателно ниво ние всички разполагаме с математическия апарат, който функционира и ни позволява да кажем: „Я, топка. Дръж!“

Онова, което казвам, е, че фен шуи и още куп други неща са съвсем същите като този проблем. Ние ги правим, защото знаем как, без да е необходимо да знаем какво правим. Ако се върнем на примера с къщата, се оказва, че вместо да изчисляваме ъгли и да се опитваме да приложим една или друга преходна архитектурна мода, можем да си зададем въпроса как би живял в тази къща един дракон. Ние сме свикнали да мислим с понятията на живите същества; живото същество може да е съставено от безкрайно много сложни променливи, които не познаваме, но ние знаем как живеят живите същества. Никога не сме виждали дракон, но всички имаме представа на какво прилича драконът, затова можем да кажем: „Ако един дракон мине оттук, ще се закачи на това място, ще му е тясно там, защото няма да види онова и, ако махне с опашка ще събори ей онази ваза.“ Подреждате обстановката така, че един дракон да е щастлив в нея и, я виж, изведнъж се сдобихме с място подходящо за живот и на други живи същества като например хора.

И така, моята теза е следната: колкото и научно грамотни да сме, не бива да забравяме, че измислиците, с които доскоро сме населявали света си, може да са имали функции, чиито основни компоненти си струва да бъдат разбрани и запазени, вместо да се изхвърля бебето заедно с водата; защото дори да не приемаме причините за съществуването им, те може да са съвсем основателни от гледна точка на практиката. Подозирам, че с напредъка си в областта на дигиталния и изкуствения живот ще се натъкваме на все повече неочаквани качества на привидно познати обекти и че това е съвсем точен паралел на обектите, които създаваме, за да ни информират и да улесняват живота ни. Затова твърдя, че макар да няма истински Бог, има изкуствен Бог, и че не е лошо да го имаме предвид. Това е моята теза в спора, а вие сте свободни да ме замеряте със столове!