Барбара Делински
Езерни новини (7)

Седма глава

Къщата на Попи Блейк, подобно на тази на Лили, бе малка, заобиколена от дървета и бе построена върху собствен парцел от крайбрежието. С това приликите се изчерпваха. Парцелът бе на западния бряг и дървена ограда го отделяше от този на родителите й. Те й го бяха подарили след злополуката, с надеждата да я задържат близо до дома. Попи се съгласи, но отказа да разреши на Майда и Джордж да прокарат алея през нейната собственост, която да свързва двете къщи. И така, за да се стигне до дома на Попи, трябваше да се мине по главния път и след това да се отбие по едно тясно, но павирано разклонение.

Самата къщичка се състоеше от три свързани помежду си крила, които лежаха на едно ниво. В лявото бе спалнята, а в дясното — кухнята и стаята за фитнес. Попи прекарваше по-голяма част от времето си в централното крило.

Там, зад прозорците, които гледаха към езерото, в полукръг бяха подредени писалища. В единия край бе поставен компютър, а другият представляваше свободно място за писане. В средата, откъдето се разкриваше прекрасен като картина изглед към кея, езерото и изпъстрените в различни цветове есенни дървета, имаше табло с безброй бутони. То бе свързано с телефона, с който Попи изкарваше прехраната си.

— Резиденцията на Будрьо — каза тя в говорителя, прикрепен към главата й, след като една лампичка върху таблото светна.

— Попи, Виви е. — Вивиън Абът, началничката на градската администрация. — Къде са семейство Будрьо?

— На път към теб — отвърна Попи. — Няма ли ги още?

— Не, а си тръгвам след две минути. Ако дотогава не са тук, ще трябва да се запишат в регистрите на гласоподавателите следващата събота. Казах им да дойдат между девет и единайсет. А, чакай!

— Историческото дружество — каза Попи.

— Едгар Кук се обажда. Моята Пеги пита докога ще продължи разпродажбата.

— До четири.

— Ха. Точно това й казах, но тя не ми повярва. Благодаря, Попи.

— Няма защо. — Друга светлинка замига, този път върху главната част на таблото. Беше личната й телефонна линия.

— Ало? — каза Попи, все още усмихната след краткия си разговор с Едгар.

— Попи Блейк ли е?

Усмивката й угасна. Тя разпозна гласа.

— Зависи.

Тери Съливан издаде звук, който можеше да бъде оприличен на кикотене, ако не бе толкова стегнат.

— Веднага познах гласа ти, скъпа. Сестра ти да е там? — попита съвсем спокойно Тери. Сякаш Лили бе точно там — а тя не беше. Сякаш Попи щеше да я издаде, ако бе при нея — а тя нямаше да го направи. Може би Попи знаеше къде е Лили — а тя не знаеше или поне не със сигурност.

— Тук ли е? — бе отговорът на Попи.

— Аз попитах пръв.

— Но ти си умникът. Доколкото знам, в Бостън е — обаче още преди да доизрече думите си, вече знаеше много повече. Защото, ако изключим външната прилика, нямаше как онази крехка фигура, която внезапно се появи на терасата й и носеше бейзболна шапка, старо карирано ловно яке, увиснали къси панталони и високи кецове, да бъде покойната Селия Сейнт Мери.

Попи се изправи на стола и енергично махна с ръка на Лили да влезе.

— Опита се да напусне града снощи — каза Тери. — Не успя. Или искаше ние да си помислим така. Опитвам се да си представя какво бих направил, ако бях на нейно място.

Лили не помръдна. Тогава Попи размаха и двете си ръце и посочи с пръст вратата на терасата. След това каза в говорителя:

— И ти реши, че ще дойде тук? Че защо й е да го прави?

— За да се скрие.

— Да се скрие ли? — тя допря показалец до устните си.

Лили тихичко отвори вратата.

— Къде другаде би могла да отиде?

— Манхатън? Олбъни? Не знам — каза Попи, но изумлението се долавяше в гласа й. Тя се усмихна, протегна ръка към Лили и силно я прегърна.

— Ако беше там, щеше ли да ми кажеш? — попита Тери.

— Нямаше да има нужда — тя прошепна името на човека, с когото говореше. По лицето на гостенката в миг се изписа ужас. Попи каза на Тери: — Щеше да разбереш по гласа ми. В този край не умеем да лъжем добре. Не е в характера ни.

— Наблюдавам приятелите й в Манхатън, Джуилиърд — имам списъци. Няма я там.

— Провери ли приятелите й от театъра? На Бродуей бе сред хора от цялата страна. Ако бях на нейно място — тя повтаряше подигравателно думите му, — щях да отида при някого от тях.

— Това подсказване ли е?

— Не. Нямам имена.

— Ако имаше, щеше ли да ми ги дадеш?

— Не.

— Ще ме осведомиш ли, ако тя се появи там?

— Не.

Онова натъртено кикотене се чу отново.

— Такова си е моето момиче.

— Ни-ко-га — заяви твърдо Попи и с грациозно движение на пръста си прекъсна връзката. С другата, си ръка бе прегърнала Лили. Усмихна се и каза: — Имах предчувствие.

Прегърна отново с две ръце сестра си, но не й хареса това, което почувства. Съзнаваше, че не е виждала Лили във възможно най-подходящите моменти. Въпреки това смяташе, че сестра й има немного стабилна, даже крехка психика, а тази й уязвимост сега съвсем ясно се проявяваше. Лили трепереше и бе видимо отслабнала. Когато я отдръпна от себе си, тя видя сенки под очите на гостенката си. Нямаше ги, когато двете се бяха видели за последен, път, на Великден, преди пет месеца.

— Не изглеждаш много добре — каза й. — Красива си — което беше самата истина, — но си уморена.

Очите на Лили се наляха със сълзи. Попи отново я притисна до себе си, този път за по-дълго, и си мислеше, че „красива“ е меко казано. По принцип Попи и Лили много си приличаха. И двете имаха тъмни коси, еднакви овални лица, стройни фигури. Лили обаче бе по-женствената. Може би се дължеше на гърдите й. На това място Лили бе по-надарената, а освен това беше и по-тиха, с по-горда осанка, по-тайнствена. Хората винаги бяха наясно за всичко в отношенията си с Попи. Що се отнася до Лили, никога не можеха да бъдат напълно сигурни. Тази загадъчност бе част от нейния чар.

Попи навсякъде следваше Лили. Страдаше, когато сестра й заекваше, и се гордееше, когато тя пееше. Невинаги одобряваше действията на Лили. Например за нея това, че сестра й излизаше с Дони Киплинг, бе пълна глупост. Но Попи със сигурност знаеше, че душата на Лили е чиста. Тя не бе виновна, че заеква или пък, че Майда изисква прекалено много от първото си дете. Животът бе несправедлив към Лили още от самото й раждане и продължаваше да бъде такъв.

Сякаш за да потвърди тази мисъл, Лили на пресекулки си пое дъх. След това погледна отчаяно Попи, което окончателно я увери, че е права.

— Как се измъкна? — попита Попи.

— Една приятелка. Взех колата й назаем. Тери предполага ли, че съм тук?

— Все още не.

— Те ще дойдат — каза Лили с призрачен поглед. — Рано или късно.

— Рано — каза Попи. Тя не обичаше да обезкуражава хората, но Лили трябваше да знае. — Вече пристигнаха екипи с камери, няколко репортери.

Лили се отпусна на един стол.

— Задават ли въпроси?

— Опитват се. Никой нищо не казва.

— Ще проговорят. Рано или късно. Някой ще предложи пари. Друг ще ги вземе — тя сключи ръце и се залюля напред-назад върху стола. — Джон Киплинг е видял прозореца ми да свети тази нощ, спря на кея сутринта. Казва, че няма да каже на никого. Мога ли да му вярвам?

Попи харесваше Джон. Тя знаеше какви проблеми е създавал в младежките си години и колко безскрупулен журналист е бил в Бостън. Не го познаваше лично, докато той не се завърна в Лейк Хенри. През тези три години тя виждаше в този мъж единствено приличието.

— Ако бях на твое място, бих му повярвала. Освен това имаш ли избор?

— Нямам. Ще ме последват, където и да отида. Поне тук имам къде да отседна. Какво да правя със Стела? Тя ще намине да погледне къщата следващата седмица.

— Аз ще се оправя с нея.

— Къщичката е рай за мен. Чувствам Селия там.

Попи кимна. Погледна шапката, якето, кецовете. Сякаш пред себе си виждаше Селия. Лили погледна дрехите си.

— Не нося много неща със себе си. Не знаех колко дълго ще остана — вдигна очи, вперила празен поглед в нищото. — Джон ми каза за днешния вестник. Още ровичкат, Попи. Не се спират пред нищо. Чувствам се безсилна. Като че ли нямам права.

— Имаш. За това има съдилища. Трябва да говориш с адвокат.

— Явно не си погледнала днешния вестник. Аз говорих с адвокат.

— И? Той не е ли съгласен, че имаш основание да заведеш дело за клевета?

— Да, но проблемът е в самия процес. Той ще извади всичко на показ. Работата ще се влоши, преди положението ми да се подобри, а и ще ми струва цяло състояние. — Лили се намръщи. — Каза ми да взема пари назаем от мама.

Попи може би също щеше да се намръщи, ако не бе усетила в себе си прилив на вина. Майда й бе дала толкова много — земя, къща, кола с необходимото оборудване, за да може да се качва и слиза от нея и да има удобен превоз. Освен това винаги й пращаше дрехи, цветя и повече храна, отколкото тя можеше да изяде.

Проблемът на Попи бе от физическо естество. Майда можеше да се справя с такива проблеми. Чувствата бяха нещо друго.

Лили свали шапката си, разтърси глава и погледна намръщено козирката.

— Все още ли е с-с-сърдита?

Когато Лили заекна, сърцето на Попи се сви от болка. Сега заекването се появяваше само в моменти на стрес. Младата жена помнеше времето, когато то бе нещо практически постоянно и бе съпроводено с изкривявания на лицето. Тогава Лили се превръщаше в болезнена за окото гледка. Попи не смееше да си помисли каква болка бе изпитвала сестра й, когато това й се случваше пред приятели, съученици, момчета. Попи знаеше какво е хората да те зяпат, но тя бе възрастен човек. А Лили тогава бе дете, което не само зяпаха, но и на което се подиграваха.

Майда можеше да помогне, но винаги сякаш губеше ума и дума, щом ставаше въпрос за Лили. А Лили? Бог да я благослови, тя се прибираше вкъщи за празниците и при специални случаи, като винаги се надяваше това да се промени. Тогава Попи не беше уверена, че има надежда. Майда бе жена с труден характер и го проявяваше не само в отношението си към Лили. Тя бе прекалено строга към градинарите и майсторите на ябълково вино. Беше започнала да се държи грубо и с Роуз. Ако Попи можеше да разчита на краката си и бе достатъчно силна физически, за да може да се опъне на Майда, щеше да набие малко здрав разум в главата на тази жена.

— Не съм говорила с нея от вчера — каза Попи. — Благодари се, че сега е жътва. Затрупана е с работа. Ще минеш ли да я видиш?

Лили погледна езерото.

— Не съм решила още. Мислиш ли, че трябва?

— Само ако си търсиш белята.

Попи срещна умолителния поглед на Лили.

— Може би ако й обясня, ако изслуша моята гледна точка…

На Попи й се искаше да бъде наистина толкова просто. Майда бе жена със сложен характер. За петдесет и една години в нея се бяха натрупали какви ли не чувства.

— А какво ще стане, ако го научи от някого друг? Това ще я нарани.

— Аз няма да й кажа — обеща Попи.

— Но Джон смята, че хората ще разберат. Ще видят светлина или дим от комина. И е прав — Лили погледна таблото с безброй бутони. — Кажи ми, че всички те не говорят за мен.

— Не мога. Това е новина. Но не си мисли, че всички те осъждат. Отказват да говорят с пресата.

— Джон е журналист. Те говорят с него — Лили въздъхна и очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи. — Мислех, че мога да дойда тук и да стана невидима за известно време, докато не разбера какво става в Бостън, докато не реша какво да правя. Но сега той знае, че съм тук.

— Щом е казал, че няма да каже на никого, значи няма — увери я Попи.

— Защо не? Какво би го спряло?

— Самоуважението.

— Донесе ми прясна храна.

— Предложение за мир?

— Или Троянски кон.

За момент и двете замълчаха. Попи каза:

— Никога не си била толкова цинична.

Лили прокара ръка през косата си:

— Интересно колко бързо се променят хората.

Попи искаше да прегърне сестра си още веднъж, но усети, че Лили се бе отдалечила от нея, бе се затворила в себе си и не виждаше никого и нищо. Най-доброто, което можеше да направи, бе да каже:

— Лили, не можеш да си тръгнеш. Сега Лейк Хенри е най-сигурното място за теб.

— Може би. Предполагам, че ще се навъртам близо до къщичката си. Ще наблюдавам как се развиват събитията.

— Остани тук — предложи Попи, въодушевена от собствената си идея, но Лили въздъхна и поклати глава.

— Не. Къщичката си е моя. Отнеха ми всичко друго. Имам нужда от нея.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Лицето на Лили още веднъж се оживи.

— Отново това, което току-що направи, когато Тери се обади. Нека се опита да се свърже с всички хора, които са участвали в шоу заедно с мен. Дори не помня имената им.

— Искаш ли да се обадя на мама.

— Не.

На таблото отново светна някаква лампичка и Попи нагласи говорителя.

— Полицейско управление на Лейк Хенри. Това обаждане се записва.

— Обажда се Харви Елмън. Подготвям статия за „Нюзуик“ и ми трябва информация за криминалното досие на Лили Блейк. Можете ли да ми го изпратите по факс?

Попи погледна сестра си в очите.

— Лили Блейк няма досие.

— Била е обвинена в грабеж в големи размери.

— Не. Нямаше обвинение. Започна разследване, което по-късно бе прекратено.

— На мен ми казаха друго.

— Не са ви осведомили правилно.

— С кого разговарям? — попита мъжът нетърпеливо.

— Аз отговарям за връзките с пресата и знам за какво става дума. Не сте първият, който се обажда за това.

— Искам да говоря с началника на полицията.

— Съжалявам. Можете да говорите само с мен. Отново, за архивите, вие бяхте Харви Джелмън?

— Елмън.

Попи изрече името по букви и го записа.

— Работите за „Нюзуик“, нали? Добре. Ще осведомя началника за какво сте се обаждали — усмихна се на Лили. — Разполагаме със запис на този разговор, но ще запазя името ви, за да знаем кого да обвиним, в случай че статията ви съдържа неверни факти. Разбирате ли, Лили Блейк е много обичана в този град. Ако отпечатате лъжи, ще ви държим правно отговорен. Това се отнася и за всички ваши колеги, които се обаждат. Имаме съд за това. Трябва да защитаваме съгражданите си, нали?

Лили се чувстваше доста по-добре, когато излезе от къщата на Попи. Сестра й бе силен съюзник. Тя отговаряше, когато по телефона търсеха най-влиятелните жители на Лейк Хенри. Това й даваше възможност да се застъпва успешно в полза на Лили. Попи също така настоя сестра й да вземе клетъчния й телефон, защото до къщичката на Селия не бе прокарана действаща телефонна линия.

След като сложи отново бейзболната шапка и слънчевите очила, Лили подкара взетия назаем фургон обратно към къщичката на Селия. Мина по същия път, по който бе дошла — покрай противоположния на центъра на града край на езерото.

Жителите на Лейк Хенри забелязваха хората, които не бяха местни. Тя допускаше, че през града минават и други коли с масачузетска регистрация — любители на есенните дни или пък вестникари, които се ровеха из мръсотията. Лили подозираше, че местните жители започват да си задават въпроса дали тя няма да се върне. Колкото по-малко гъделичкаше любопитството им с познатите черти на своето лице, толкова по-добре.

Когато сви по пътя, който водеше към залива Тисен, дъхът й секна. Мина й през ума, че може да завари колата на някой непознат, паркирана пред къщичката. Сложи ръка върху телефона и се приготви да звънне на Попи, която щеше да се обади на Уили Джейк, началника на полицията. Той щеше да пристигне от другата страна на езерото със своя джип и щеше да арестува натрапника за навлизане в частна собственост. Но това бе дребно нарушение, което означаваше, че неканеният гост ще бъде освободен след часове. Веднага след това той щеше да съобщи по телефона на всички къде се намира Лили. Цял рояк журналисти щеше да се изсипе в Лейк Хенри, а това бе последното нещо, което Лили искаше.

Разбира се, Джон Киплинг може би вече бе провел тези телефонни обаждания.

Пред къщичката обаче нямаше коли. Тя се огледа предпазливо. Даже обърна колата, преди да паркира, за да може при нужда бързо да се измъкне. След това излезе от автомобила и без да отмества поглед от заобикалящите я гори, изтича до вратата.

Наоколо нямаше никого. Погледна навън през всички прозорци, след това ги обиколи още веднъж, за да ги отвори. Свежият въздух, затоплен от обедното слънце, изпълни къщичката. Когато се увери, че никой не се прокрадва към жилището й по суша, тя насочи вниманието си към езерото. Виждаше се само една лодка. Беше класически образец. Сякаш принадлежеше на колекция на Марлон Дюи. Но тя се намираше на огромно разстояние и се отдалечаваше повече и повече с всяка измината минута. Лодката не представляваше заплаха. Нямаше и следа от Джон Киплинг.

Всичко наоколо бе чисто и спокойно. Лили пое този покой, отпусна се и изведнъж я налегна силна умора.

След няколко минути вече спеше в желязното легло.