Барбара Делински
Езерни новини (5)

Пета глава

На първа страница в петък сутринта писаха, че Лили е уволнена от училище „Уинчестър“. Тери Съливан бе направил интервю с Майкъл Еди, чиито изказвания бяха достатъчно силни и изпълнени с възмущение, та да възстановят блясъка в очите на родителите и училищните настоятели. Пол Рицо бе спрял вниманието си на членовете на борда на училищното настоятелство. Следваше дълга редица цитати, изразяващи учудване от измамата на Лили, липсата й на морал и възможност за преценка. Джъстин Бар пощуря от това, което бе нарекъл „проблема Лили Блейк“, окуражавайки гневни родители да се обаждат и обсъждат ролята на учителя като модел на поведение, необходимостта учителите да бъдат изтъкани от морални ценности, отговорността, която училищата имат пред своите ученици, предпазвайки ги от учители с лош характер.

„Поуст“ предлагаше показателен цитат от един родител, който хвалеше резултатите от работата на Лили с неговото дете, но този цитат беше кратък и се губеше сред другите, с които работата на Лили се отричаше и я обвиняваха, че постъпва зле. Материалът звучеше самохвално, особено този в „Поуст“, който сам се потупваше по рамото, вместо да търси истината.

И в двата вестника пишеше, че Лили си е взела отпуск и от „Есекс Клуб“, но не изпадаха в подробности по този повод и не предлагаха цитати. Лили предполагаше, че Дан е отказал да говори пред вестниците или поне се е държал настрана от всичко, свързано с кардинала. Вече не се споменаваха споделени усмивки и късни вечери в резиденцията на кардинала. Не се споменаваше и губернатор Дийн.

Вниманието се концентрираше изцяло върху Лили. Тя стана сърцето на историята.

Друга жена — жена, която обича светлината на прожекторите, може би щеше да бъде доволна от това. Лили обаче се чувстваше като жертвен агнец, защото като дете й се подиграваха заради заекването, като тийнейджър получи условна присъда за нещо, което не бе извършила, а като човек, който забавляваше останалите, получи жесток удар, след като отблъсна ухажванията на музикалния директор. Случваха се и несправедливи неща. Трябваше вече да е свикнала. Но не беше. Бе толкова ядосана и разстроена, че не успяваше нито да свири на пианото, нито да чете или слуша компактдиска, защото нищо от това, с което разполагаше, не бе достатъчно бурно.

Гневът я обхвана толкова силно, че тя остави настрана омразата си към адвокатите и се обади на този, когото Дан й препоръча. Казваше се Максуел Фандър. Изразяваше се изключително ясно, имаше много богат опит и бе сред най-известните адвокати в целия щат. Много пъти го бе гледала по новините, но се чудеше дали обещанието му, че ще бъде в апартамента й след час, не бе свързано най-вече с известността на случая. Но бедните не можеха да избират. Имайки предвид, че може да си позволи да му плати само за консултация, бе изключително благодарна, когато той се съгласи да дойде.

На живо не бе и наполовина толкова очарователен, колкото в сравнение с образа му от екрана. Беше по-възрастен. По-нисък и широкоплещест и без грим личаха белези от пъпки.

Но бе спокоен и приятен. Седейки на дивана, слушаше, докато тя говореше, и пушеше. Той се намръщи, учудвайки се, отвори широко очи в знак на удивление, че не може да повярва на това, което чува. Поклащаше глава от време на време, а нея не я бе грижа дали бе в нейна полза. Беше й добре от факта, че й съчувстват.

— Как може да се случи всичко това? — попита тя, след като се бе ядосала отново. — Как могат да бъдат публикувани толкова много глупости? Как може да се излага целият ми живот? Как могат да бъдат разсекретени секретни дела? Загубих две работни места, пресата седи отвън, готова да скочи върху мен, Джъстин Бар ме разкъсва на парчета, семейството ми е скандализирано. Когато си помисля да изляза, пред очите ми изникват хора, които се взират в мен и за които не съм сигурна колко мои лични тайни знаят. Напълно безпомощна съм. Как мога да спра всичко това?

Адвокатът се поизправи.

— За начало можем да се обърнем към съда, да подадем жалба и да заведем дело. Кажи ми кой е най-ужасният?

— „Поуст“ — рече тя, без да си поеме дъх. — Тери Съливан започна всичко.

— „Поуст“ — каза Фандър. — Нашето дело ще бъде средството, чрез което ще може да се чуе твоята версия на историята. Ще изложим всички лъжи. Ще вземем писмени клетвени декларации от кардинала и губернатора, потвърждаващи твоята версия на историята. Ще свикам пресконференция и ще изложа всичко — разпали се още повече, — ще нарека това най-лошата, измислена журналистика, най-безумния пример за лоша преса. Ще поискам разследване на „Поуст“: най-напред за това, че е публикувал тези клевети, и ще поискам опровержение.

Лили се хвана за последното.

— Опровержение. Това е, което искам. Ще го получа ли?

— Сега?

Риторичният му въпрос я върна на земята.

— Не. Твърде много са задълбали. Ще се борят, за да запазят основната цялост на вестника. Може би ще отнеме години…

— Години? Колко години?

Замисли се за миг.

— Реално? Отсега, докато съдът изслуша случая? Три години. Проблемът е — вдигна предупредително ръка, — за да можеш наистина да бъдеш защитена, се нуждаеш от голяма присъда. Нанесените щети не са достатъчни. Така че ще водим процес, да кажем, за четири милиона, но трябва да те предупредя, че „Поуст“ ще се защитава много здраво. Те имат договори с някои от най-добрите адвокати в страната, поддръжници на Първата поправка. Ще разгледат живота ти под лупа, при това под клетва. Ще вземат показания от семейството ти, приятели, съученици, преподаватели, гаджета, бивши гаджета, съседи — и всичко това ще бъде сравнено с работата на частните следователи. Ще прецедят живота ти през най-ситната цедка. Ще направят извадка от телефонните ти разговори, от кредитните ти карти, оценките от училище, от справките за поведението ти като водач, от медицинските ти картони. Ще интервюират хора, които не си знаела, че познаваш. Ще търсят всичко, дори и най-слабия намек за нещо, което може да докаже, че имаш име на човек с лоша слава. Ако сега смяташ, че личната ти свобода е нарушена, то това е нищо в сравнение с онова, което ще направят.

— А-а, мерси — каза Лили. Това беше или сарказъм, или сълзи.

— Не мисли, че се шегувам — предупреди я той, вече по-твърдо. — Познавам тези хора. Те са животни. Ако има нещо, те ще го открият. Ще се опитат да докажат, че репутацията ти е толкова лоша, макар и да са направили грешка и да са те оклеветили, но това няма значение за тях, защото не е нанесена щета. Ще се опитат да докажат, че животът ти е изпълнен с лъжи.

Паника започна да обхваща Лили.

— Ами правата ми? Защо те са на последно място?

— Не са на последно място. Но Първата поправка гарантира свобода на словото.

— Какви гаранции имам аз? Медиите нямат право да ми причиняват това.

— Затова ще заведем дело.

— Всичко, което желая, е опровержение. Не искам пари.

— Но ще трябват. Това дело може да струва до един милион долара.

Почти се задави.

— Ще ми струва един милион?

— Разпределени между юридическите такси, съдебните такси, консултанти на съда, експерти, частни следователи.

Коленете й омекнаха.

— Нямам толкова пари.

— Много малко хора ги имат — той я изучаваше внимателно, пое си шумно въздух и сплете пръсти. — Виж. Обикновено не поемам даден случай, ако клиентът не може да си плати. Имам предвид, че и аз трябва да живея, но това, което ти се случва, е позор. Ето какво ще направя: ще поема случая за двеста и петдесет, плюс още петдесет за разходите, плюс двайсет и пет процента от обезщетението, което ще ти платят.

— Двеста и петдесет?

— Двеста и петдесет хиляди.

Тя пое въздух, който се отправи, в погрешната посока. Беше една дълга минута, през която притискаше гръдния си кош й се опитваше да спре кашлицата си, преди да бъде в състояние да изрече:

— Аз нямам толкова п-п-пари.

— Семейството ти ги има.

Тя се стегна.

— Прочетох, че имате семеен бизнес — каза той.

— Това се пари, изкарани с труд. Няма готови натрупани пари.

— Имате земя — ще бъде добра допълнителна гаранция.

— Не мога да поискам това — каза Лили. Пари в брой, заем — няма значение. Не можеше да иска пари от майка си. Нито пък можеше да си представи, че Майда ще й даде. Тя бе най-голямото разочарование в живота й: лошата дъщеря, тази, която си играе огъня и се опари. Нямаше значение, че Лили наистина водеше честен, почтен живот. Майда я виждаше през други очи.

Адвокатът се наведе напред, ръцете му все още бяха скръстени, вече малко по-спокоен, по-отпуснат.

— Разбирам защо се двоумиш.

— Не, не разбираш — прекъсна го ядосано. — Това е моят живот. Не съм взела и цент от моето семейство, откакто навърших осемнайсет и няма да го направя сега.

— Разбирам защо се двоумиш — повтори той с тон и поглед, който казваше, че би било по-разумно да го остави да довърши. — Но ако семейството служи за нещо, то е да те спаси в трудни моменти. Прочетох, че не се разбираш със семейството си, но ако те имат парите, които да те измъкнат от тази бъркотия, съветът ми е да ги вземеш. Добрите адвокати не са евтини. Няма да получиш по-добро предложение от това, което аз ти правя.

Но Лили не можеше да поиска пари от майка си. А дори самата тя да имаше парите, не би могла да се реши да ги похарчи за това. Не беше направила нищо лошо. Стоеше притихнала.

— Трябва да помисля. Благодаря, че дойдохте. Благодаря за времето, което отделихте.

Тръгна към вратата. Той я последва, но лицето му бе по-сериозно, когато тя го погледна отново.

— Няма да повторя предложението си — предупреди той. — Ако нещата се разгорещят и влошат, ще трябва да ти взема по-голяма такса.

Кимна разбиращо. Още не прекрачил хола, той се обърна любезно към нея:

— Не е нужно сега да вземеш решение. Предложението ми е отворено за още ден-два. Но въпреки това искам да те предупредя: ще ти се обаждат много други адвокати, които ще предложат да поемат случая и да получат само непредвидените разходи. Те много ще те изкушават, но качеството няма да е същото. Като се имат предвид извънредните разходи, съпровождащи един такъв случай, ако се работи добре, нито един адвокат няма да се съгласи да работи само за непредвидените разходи.

— Благодаря — каза тя отново и веднага щом той си тръгна, затвори вратата.

Лили отиде до прозореца, за да види дали адвокатът ще спре и ще поговори с журналистите на излизане от блока, но един от групата видя първо нея и веднага всички лица и камери бяха насочени нагоре. Ядосана, бързо се върна назад и замръзна по средата на стаята, отправила празен поглед към Комънуелт Авеню, докато с ужас разбра, че камерата на репортер в една от сградите там може да я открие във всяко едно ъгълче на нейния апартамент.

Бързо спусна щорите в дневната, изтича и направи същото в спалнята. Така се оказа в малък, тъмен апартамент, без работа, без свобода, без скорошни перспективи за възвръщане на което и да било от двете, да не говорим пък за доброто й име. Седна във фотьойла, но не можа да се концентрира достатъчно, за да чете. Приближи се до пианото и остави пръстите си да натискат клавишите, но те изкарваха депресиращи тонове. Така че пусна Бетховен на компактдиска — вероятно твърде сериозна, но подходяща за случая музика — и започна да се разхожда от спалнята до дневната и обратно, без да знае какво да прави. Най-накрая се спря пред телефона.

Вдигайки слушалката, започна да избира телефонния номер на майка си, затвори и скри ръце под мишници, за да не започне да набира отново. Това въобще не бе свързано с парите. Тя не искаше парите, не искаше да води дела, защото процесът, описан от Максуел Фандър, бе потресаващ. Три години медийни спекулации, разкази, изкривяващи фактите от живота й — три години, през които ще трябва да се чувства използвана и разголена. Няма да преживее всичко това. Не. Не би позвънила на Майда, за да й иска пари. Би искала да й звънне заради успокоението, което ще дойде от него. Майда й е майка. Лили имаше нужда да зарови глава на място, изпълнено с топлина и съчувствие, докато премине бурята. Имаше нужда от подслон и слушател, изпълнен със състрадание.

Но Майда няма да й даде нито едно от двете. Затова Лили се обади на Сара Марковиц. Тя й бе приятелка от „Джилиард“ и преподаваше в Консерваторията в Ню Ингланд. Срещаха се редовно през няколко седмици, за да обядват заедно. Едно от съобщенията, оставени на телефонния секретар, бе от нея.

Почувства моментално облекчение, когато Сара вдигна телефона, още повече че въпреки лошите думи в пресата, Сара горещо я подкрепяше.

— Бях, толкова разтревожена. Каква е цялата тази история?

— Лъжливи обвинения, пълно изкривяване на истината, без всякакъв контрол. Можеш ли да си представиш: обаждаха ми се и ми задаваха твърде лични въпроси. Не приемаха „не“ за отговор, настоявайки и настоявайки. Какво става с Тери Съливан? Къде свършва репортерът и къде започва клюкарят? Ами Джъстин Бар? Той е по-лош! Нито един от тях не знае какво е да бъдеш мъж.

— Познаваше ли някого от тях, преди да започне всичко това?

— Въобще не познавах Джъстин Бар.

— Добре. Той е един лицемерен идиот. Беше твърде грозен, за да успее в телевизията с дебелото си лице и изпъкнали очи, така че се ориентира към радиото. Опиянява се, когато се слуша как говори — шампионът на дома и стадото, — но какво става със Съливан?

— Преследваше ме да направи интервю за работата ми. Непрекъснато му отказвах и затова може би се е вбесил — тогава й просветна. — Вероятно не е искал да научи нищо за работата ми. Явно всичко е било свързано с кардинала — чувствайки се използвана два пъти повече, тя си пое дъх. — Животът ми се разпада, не знам защо, а и съм заклещена в този апартамент, без да има къде да отида.

— Нека се срещнем в „Биба“… не.

Лили знаеше защо Сара спря. „Биба“ беше един от ресторантите, които вестниците споменаваха като пример за това, че Лили живее твърде тузарски. Тя и Сара често си хапваха салати там, което беше приятно, а и евтино. Но вече не бе приятно. Отсега нататък никога нямаше да бъде удоволствие.

Съвсем разумно Сара каза:

— В „Стефани“ след трийсет минути.

„Стефани“ бе ресторант на Нюбъри Стрийт. Лили, не познаваше никого там. Звучеше й като рай.

— Трийсет минути са достатъчни.

Сложи си дънки, блуза и пуловер. Напъха косата си под бейзболна шапка, сложи тъмни очила, взе асансьора за гаража и смело се гмурна в светлината на деня, изглеждайки толкова небрежна и анонимна, колкото й бе възможно.

Пресата обаче я забеляза мигновено. Репортерите изпълзяха иззад кофи за боклук, телефонни кабини и паркирани коли, тикайки микрофони в лицето й, крещейки, за да привлекат вниманието й.

— Госпожице Блейк! Госпожице Блейк! Къде отивате!

— Какво каза Фандър?

— Си Ен Ен: Можете ли да потвърдите, че Фандър ви представлява?

— Ще заведете ли дело срещу училище „Уинчестър“?

Взирайки се право, напред, тя продължи да върви по алеята, но репортерите се надпреварваха един друг, за да зададат въпросите си, а групата нарастваше с всяка измината стъпка. Можеше да усети и помирише горещината и шума, вълните горещ дъх, мириса на потни тела. Дори и да бе по-висока и по-силна от всеки един репортер, щеше да се изплаши от голямата група.

— Търсите ли си работа?

— Как ще коментирате обвинението в престъпление?

— „Есекс Клуб“ плаща ли ви още?

Когато зави по „Феърфийлд“, се сблъска с репортери, идващи иззад блока, в който живееше. Не можеше да продължи напред, без да си пробие път през тълпата и техниката им, но нямаше достатъчно физическа сила за това и когато погледна назад, видя, че и те са доста голяма група. Представи си, че затварят кръга около нея и я смачкват:

— Истина ли е, че сте спали с Майкъл Крауфорд…

— … че сте били танцьорка в бар на „Таймс Скуеър“.

— Джъстин Бар каза…

— … ще се извините ли на кардинала?

Въпросите падаха бързо, заглушаваха се един друг и шумът нарастваше, докато тя почти загуби самообладание. Тогава видя всичко: видя как с мъка си проправя път по улица „Нюбъри“ и се опитва да обядва със Сара, докато наоколо обикалят журналисти, прекъсват ги и безпокоят целия ресторант. А Лили не можеше да причини това нито на Сара, нито на другите, нито на самата себе си. Въпросът бе да прекара известно време насаме с приятелка.

Тя се обърна, започна да размахва ядосано ръце, докато в тълпата се образува нещо подобно на пътека. Тогава с усилие тръгна обратно по алеята, като се блъскаше в телата на журналистите. За миг, докато отключваше вратата до гаража, Лили се уплаши, че те биха могли да нахлуят вътре, но успя да се шмугне и да я затвори зад себе си. Заключи я здраво и се повдигна на пръсти, за да погледне през едно малко, мръсно прозорче горе над вратата. Направи това точно навреме, за да види как лешоядите, които изглеждаха съвсем обезсърчени, се отдръпнаха и си тръгнаха.

Вече на сигурно място, тя потрепери от гняв. Профуча през гаража, взе асансьора до своя етаж, втурна се в апартамента си, вдигна слушалката на телефона и набра „Стефани“. Едва успяваше да овладее гласа си, когато каза:

— Името ми е Лили. Трябва да се срещна с една млада жена, която се казва Сара, висока е около пет-шест фута, с къдрава кафява коса и очила. Може ли да ми кажете дали вече е дошла?

Според служителката Сара я нямаше.

— В такъв случай всеки момент трябва да пристигне. Ще я помолите ли да се обади на Лили?

След две минути телефонът иззвъня.

— Господи, Сара, съжалявам — каза направо Лили. — Не мога да дойда. Няма как да мина през тях. Непрекъснато се тълпяха около мен, докато минавах по задната алея, затова се обърнах и се върнах. Щеше да бъде неприлично да ги водя до ресторанта, а и изобщо нямаше да бъдем насаме. Съжалявам, че те замъкнах там.

— Коя е Сара? — попита носов мъжки глас.

— Кой е? — попита младата жена, силно възмутена.

— Том Хардуик. Четох за теб във вестника и… така де, мисля, че след като не можеш да се виждаш повече с кардинала, сигурно, така де, си търсиш някого? Снимката в „Ситисайд“ беше екстра. Наистина секси. Ходех с една, но скоро скъсахме. Затова, така де, мисля, че съм свободен и че ти си свободна. Взех номера ти от сестра ми. Тя е секретарка на лекаря ти. Само на двайсет и три съм, но обичам по-възрастните жени.

Лили затвори. Повдигаше й се. Гледаше телефона и се молеше той да не позвъни пак. Мислеше, че не би имал наглостта да се обади отново. Но непознатият мъж бе проявил нахалството да потърси веднъж, така че тя не знаеше какво да очаква. Освен това събитията от последните няколко дни съвсем бяха разбили способността й да предугажда. Всичко можеше да се случи. Абсолютно всичко. Сега тя преценяваше хората също толкова несполучливо, колкото и когато бе на шестнайсет и излизаше с Дони Киплинг на онези весели разходки с автомобил.

Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти. Секретарят се включи. След като прозвуча записаният поздрав, младата жена чу гласа на Сара, който бе по-висок от обикновено.

— Лили? Какво се е случило?

Лили си отдъхна, вдигна слушалката и й разказа. Докато приказваше, тя осъзна действителното положение, в което се намираше.

— Затворена съм тук — каза младата жена замаяно. — Затворена.

— Тогава аз ще намина — предложи Сара. — Ще поговорим там.

Но Лили трябваше да обмисли положението си на затворничка. Налагаше се да реши какво и как да предприеме — и трябваше да го направи сама. Затова благодари на Сара, обеща да й се обади скоро и затвори.

Прекара остатъка от деня, като сновеше из мъничкия си апартамент, оставила пронизителните звуци на Вагнер да заглушават звъна на телефона. Чувстваше се ту като затворена в клетка, ту уплашена, ту вцепенена. А също и съвсем безпомощна и разгневена. Много, много разгневена. Беше ядосана на Тери Съливан, Пол Рицо и Джъстин Бар за това, че си играеха с живота й; на „Поуст“ и „Ситисайд“, че позволяваха това. Бе ядосана дори и на кардинала, защото той успя да се измъкне от тази мръсотия и я остави, затънала до уши в нея.

Не можеше да остане в Бостън. Поне това бе ясно. Дори и на следващия ден всичко да бе вече забравено, щяха да продължават с месеци да я гледат с лоши очи. Тя не можеше да понесе милиони непознати да знаят подробности от личния й живот, който се е превърнал в обект на обществено обсъждане. Не можеше да понесе унижението и чувството за несправедливост. А след това идваше въпросът за работата. Кой би наел жена с морал на змия? Със сигурност никой, предлагащ такава работа, каквато тя търсеше.

Съквартирантката й от колежа живееше в Сан Франциско. Чуваха се няколко пъти в годината, но Деби имаше съпруг и три деца. Лили се страхуваше да й се обади, а пък още повече да се появи на прага й, защото медиите щяха да се нахвърлят върху новата стръв. Същото важеше и за приятелите й в Ню Йорк и Олбъни. Лили се страхуваше да не опетни доброто им име. Щом не можеше да иде при приятел, значи щеше да й трябва жилище, но как без доход? Това, което имаше в банката, щеше да свърши. Нямаше да изкара дълго без работа.

Можеше да отреже косата си, да я изруси и да отиде на ново място. Би могла да стане сервитьорка. Докато учеше в колежа, се бе издържала по този начин. Можеше да го прави отново. Но без да познава никого? Ще й се налага да използва фалшиво име и да лъже всекиго, когото срещне. Не беше добра перспектива за живот.

Това, което най-много желаеше, бе справедливост, но нямаше изгледи да я получи в следващите ден-два. На второ място й се искаше да изкопае дупка и да се скрие в нея. Беше се уморила от репортери и фотографи — да бъде обект на всеобщо внимание. Искаше тишина и усамотение. Искаше да стане невидима.

Но човешките същества не копаят дупки и не се свират в тях. Те отиват на места, където могат да се скрият. Места като Лейк Хенри.

Не и Лейк Хенри, възпротиви се Лили на собствената си мисъл, но тя се заби в съзнанието й като трън. Лили имаше къде да живее там. Имотът бе свободен от задължения и тежести. Тя го бе получила в наследство от баба си — малко местенце край езерото, което дълъг черен път и стара гора отделяха от останалия свят.

Не и Лейк Хенри, изплака тя, но от всичко, за което можеше да се досети, това място приличаше най-много на дупка в земята. То й бе познато. Вилата бе добре обзаведена. Лили плащаше на една местна жена да я чисти всеки месец, а пък самата тя отсядаше там винаги когато се прибираше вкъщи.

Майда нямаше да се зарадва. Тя не би желала Лили там, не би желала скандалът да е толкова близо до нейния дом, но какъв избор имаше Лили? От всички възможности най-разумно беше да се скрие при езерото. Там можеше да помисли. Можеше да наблюдава как медиите беснеят и да реши дали да се бори срещу тях и по какъв начин. Там би могла да диша чист въздух й да има компанията на Попи.

Телефонът иззвъня. Тя се обърна и се загледа в него. Изпълнена с тревожен копнеж, Лили си представи, че е Майда, която й казва „да“ — да отиде във вилата. Представи си как тя й поднася своя специалитет — печено в глинен съд, от което се вдига пара. Ястието е готвено на бавен огън, лавровите листа и градинският чай му придават приятен аромат, а по края на чинията са подредени пресни гъби, моркови и цял куп от онези малки червени картофчета, които приятелката на Майда, Джоан Суийт, отглежда в градината си. Представи си, че Майда се чувства толкова ужасно, когато научава истината за скандала, че настоява Лили да отседне в голямата къща. Представи си как те ще говорят, ще плачат и ще станат приятелки. Мечти! Лили въздъхна. Само мечти. Затова тя не вдигна слушалката и когато изслуша съобщението, не съжали за това. То, както и други преди, не бе от някого, с когото би искала да има нещо общо.

Вече бе спряла да се чуди как се е разпространил телефонният й номер. Като че ли понятието „невключен в телефонния указател“ бе несъвместимо с понятието „граждански права“. Би могла да се обади в телефонната компания, за да изкаже възмущението си, но какво щеше да постигне? Можеше да обсипе с проклятия Мич за това, че е дал телефонния й номер на Тери, а пък Тери — за това, че го е дал на когото и да било другиго, но всичко щеше да бъде след дъжд качулка.

Освен това тя заминаваше. След ден-два нямаше да чува този телефон. Нямаше да взима душ в своята красива стъклена кабина, да минава през градската градина на път за училище или да се раздава напълно на сцената, като пее пред хора, които обичаха гласа й. Нямаше да върши нито едно от тези неща, защото Тери Съливан, Пол Рицо и Джъстин Бар бяха отнели живота й.

Докато крачеше из стаята по-късно през деня и минутите се влачеха все по-бавно и по-бавна, тя почувства дива ярост и към тримата. Имаше моменти на колебание, моменти, в които се отказваше от намерението си й се заричаше, че няма да напусне града, но тази самоувереност винаги си отиваше и оставаше само жестоката истина, Лили не можеше да работи, защото нямаше професия. Не можеше да се вижда с приятели, да си купува храна, защото нямаше как да излезе от апартамента си. Дори и пресата да не я причакваше навън, за да я проследи, където и да отидеше сега в този град, за нея означаваше неудобство и болезнена сдържаност. Не беше честно. Тя искаше справедливост, но не можеше да заведе дело, защото нямаше необходимите за това пари. Нито пък имаше смелостта да започне тригодишна война. Със сигурност не и такава, каквато Максуел Фандър описа.

Единственото нещо, за което й стигаше кураж точно сега, бе да избяга. Докато разсъждаваше, бе загубила контрол над чувствата си. Трябваше да си възвърне живота — някакъв живот, какъвто и да е. За да успее, имаше нужда от сън, имаше нужда от свобода. Нуждаеше се от съвет и ако духът на баба й бе единственият съветник наблизо — добре. Тя щеше да знае какво трябва да се прави оттук нататък. Щеше да знае как трябва да се търси справедливост.

Когато падна мрак, Лили натовари багажа си в колата, заключи вратите и излезе от гаража. Беше убедена, че неколцина упорити твърдоглавци са останали навън и даже, че един или двама ще я последват с кола, но очакваше, че ще я изгубят, щом веднъж излезе на „Пайк“. Наистина от тъмните сенки изплуваха фигури, които вдигаха оборудването си, крещяха въпроси и заснемаха как колата й минава бавно под прозореца на нейния апартамент и поема по алеята. Разбира се, чифт фарове незабавно се залепиха зад нея. Лили не бе предвидила обаче онези, които се появиха в мига, когато зави вляво, по „Глостър“. След като провери дали вратата й е заключена, тя рязко сви вдясно, по „Нюбъри“. За неин ужас, зад ъгъла бе паркирана голяма подвижна телевизионна станция, гумите на фургона засвириха и той се включи в преследването.

Тя ускори, за да се изгуби в трафика, но улицата бе прекалено тясна. Преследвачите й лесно поддържаха дистанцията. С надежда да се отърве от тях, Лили зави вдясно по „Хиърфорд“, след това отново вдясно, въпреки че премина на жълто. Мислеше, че опашката й ще бъде спряна от червената светлина, но големият фургон изплува от нея. Друг червен светофар я принуди да спре. Докато чакаше, за да свие вляво, по „Феърфийлд“, и оттам да се отправи към „Пайк“, големият фургон вече се бе прилепил за бронята й. Някакъв мотоциклетист с фотоапарат, провесен на врата му, започна да чука по прозореца на колата й.

Когато светна зелено, тя настъпи педала на газта, но бе принудена моментално след това да се изправи върху спирачките. В противен случай щеше да блъсне един репортер, който заобикаляше предницата на автомобила, за да стигне до шофьорското място.

Силно разтреперана, тя реши да направи друго. Като караше бавно и внимателно, Лили продължи по пресечката, докато стигна до противоположния край на алеята, от която бе тръгнала преди минути. Колата й едва-едва се влачеше по тясната права уличка, докато сви при сградата, в която Лили живееше. Когато свали стъклото, за да отключи вратата на гаража, мотоциклетистът я застигна, спря до нея й свали каската си. Тя протегна ръка и насочи фенерче към непознатия мъж. Светлината се плъзна по едно голо теме и Лили видя, че това не бе никой друг, а Пол Рицо.

— Мога да ти гарантирам, че ще стигнеш там, закъдето си тръгнала, без проблеми — каза той, — ако ми дадеш ексклузивно интервю и ми кажеш къде отиваш и защо.

Лили се разяри.

— Никакво ексклузивно интервю. Влизам в г-гаража. — Полагаше големи усилия, за да потисне заекването си. — А той е частна собственост. Ако влезеш, докато вратата е отворена, ще из-з-звикам полиция.

Тя завъртя ключа и бързо затвори прозореца. Веднага щом вратата се вдигна достатъчно, за да пропусне колата, Лили влезе през нея. Когато бе вече вътре в гаража и можеше да види цялата врата, тя се обърна, за да погледне дали някой се кани да влезе.

Не видя никого. Вратата се затвори и тя продължи към паркинга.

Известно време Лили просто седя в колата си. Не понечи нито да излезе, нито дори да отключи вратата. Очакваше някой да се приближи, някой, който може би се бе промъкнал, без тя да го види. След като никой не се появи, Лили се обърна и се огледа. Стига наоколо да има коли, зад тях човек би могъл да се скрие. Гаражът бе пълен с автомобили, но тя не виждаше никого.

Излезе от колата, натовари се с толкова багаж, колкото можеше да носи, и взе асансьора до четвъртия етаж. Вместо да се прибере в собствения си апартамент обаче, тя тръгна към този на Елизабет. Когато Елизабет не се обади, тя се плъзна по стената, опряла гръб на нея, седна на пода. Часът беше девет. Не знаеше кога ще се появи Елизабет, но можеше да почака. Не можеше, да направи нищо друго.

Когато стрелките на часовника вече показваха десет, тя положи глава на чантата си от дебел вълнен плат и задряма. Лили почти не бе мигвала през последните три нощи и бе изтощена. Събуди се, когато нечия ръка я докосна.

— Какво правиш тук, навън? — попита Елизабет.

Лили на мига се разсъни, надигна се и седна.

— Нуждая се от помощта ти — доскоро спящата жена обясни какво се е случило, докато бе навън с колата. — Не мога да остана тук, Елизабет, и проблемът не е в малкия мрачен апартамент. Всичко е непоносимо. Няма смисъл да седя. Медиите няма да ме оставят на мира. Проблемът е как да се измъкна, без да ме проследят.

Елизабет вирна глава.

— Знам как.

Лили не отместваше погледа си от нея.

— И аз. Ще го направиш ли?

Всъщност идеите им се различаваха. Лили си бе наумила Елизабет да я изведе навън в луксозната си кола, след това да вземе такси обратно до Бостън и да използва БМВ-то й за един-два дни, докато тя успее да уреди връщането на лексуса.

Началото на плана на Елизабет бе същото, но тя възнамеряваше да откара Лили до гаража на брат си Дъг в Кеймбридж, където той бе оставил невзрачния си фургон „Форд“, докато преподаваше в Брюксел до края на годината.

Тъй като планът на Елизабет бе по-лесно изпълним, що се отнася до това кога и как Лили щеше да върне взетата назаем кола, те се спряха на него и започнаха осъществяването му без каквито и да било затруднения. Купищата плакати, на които пишеше: „Каган губернатор“, съвсем сполучливо скриха разположилата се на задната седалка на лексуса Лили и багажа й. Бегълката дори откриваше романтика в това. Когато обаче Елизабет спря, за да сгълчи двамата репортери, които смениха своите колеги на алеята, Лили се зачуди дали приятелката й не преиграва.

С ясно доловим гняв Елизабет ги попита дали наистина смятат, че Лили би тръгнала толкова късно. „Че за какво й е това — възмущаваше се тя — среднощно рандеву с кардинала? Не е ли вече крайно време да оставите горката жена да си отдъхне? И къде била отивала? Да пийне нещо в «Ленъкс Лаундж». Не искате ли и вие да отидете? Трябва. Тя ще черпи.“

Краят на тази словесна атака почти уби Лили, но Елизабет знаеше какво върши. Репортерите нямаше да проверят дали поканата важи. Смятаха, че това бе просто лъжлива примамка, която да ги накара да се махнат оттам, за да може жертвата им да избяга.

— Не можете да ни баламосате — каза един от тях и с това се приключи.

Елизабет продължи по алеята, сви по пресечката и се насочи към Кеймбридж, необезпокоявана от никого. Когато стигнаха до къщата на Дъг, тя спря точно пред гаража и угаси фаровете.

— Поочукан е, но може да му се има доверие — каза Елизабет, докато пренасяха багажа на Лили във фургона. — Ето какъв е номерът: натисни газта два пъти, отпусни, натисни я още веднъж и тогава завърти ключа. Винаги се получава.

Лили не можеше да си позволи да бъде претенциозна. Шмугна се зад волана, разчупи за минута арматурното табло и след това свали стъклото. Настъпи два пъти педала на газта, отпусна, след това го натисна още веднъж и превъртя ключа. Сърцето й подскочи, когато двигателят се задави, но в следващия момент моторът запали и забоботи. Чуваше се лек шум, но все пак боботеше.

— Ти си върхът! — каза Лили на Елизабет вместо благодарност.

Елизабет се бе надвесила през прозореца.

— Ами! Ако бях, щях да настоявам да те поканят за кампанията на Каган. Или пък щях да ти дам да задържиш моя лексус. — Тя потупа стария фургон. — Не съм свалила ризата от гърба си я. Искаш ли да ти вземам пощата или да направя нещо друго за теб?

— Всъщност да. — Лили извади от ключодържателя ключа за пощенската си кутия и й го подаде.

— Къде да я изпращам?

— Просто я пази.

— Къде ще бъдеш?

Лили не бе сигурна какво да отговори. Не че нямаше доверие на Елизабет — да, всъщност точно това беше: още нещо, заради което презираше Тери Съливан. Той я бе научил, че ако не познава някого много-много добре, винаги трябва да бъде предпазлива. Затова само се усмихна:

— Ще ти съобщя по-късно.

Лили вдигна стъклото и махна с ръка на Елизабет, който отстъпи встрани. След това излезе на заден ход от алеята, превключи на първа предавка, включи фаровете и потегли.

Пътуването й трая два часа. През първия час Лили непрекъснато гледаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не я следят. От прекалена предпазливост дори веднъж излезе от магистралата, обърна в противоположна посока, върна се обратно до една отбивка, отново обърна посоката и продължи на север. Никаква кола не я следваше.

Бе успяла да се измъкне. Бе надиграла пресата, а обстоятелствата, при които бе постигната, превръщаха тази малка победа в голяма. Тя се носеше на крилете на удоволствието от тази мисъл през следващия час, когато пресече масачузетската граница, навлезе в Ню Хемпшир и продължи неотклонно, на север. Половин час преди да стигне Лейк Хенри обаче възторгът й отстъпи място на силни опасения. Чудеше се дали не заменя едни проблеми с други, дали не скача от трън на глог — и това, при условие че съвсем се абстрахираше от възможността пресата все пак да успее да я открие и тук. Нямаше никаква представа какво щеше да прави, ако това се случеше. Нямаше никаква представа какво щяха да направят местните жители, какво щеше да прави майка й.

Но вече нямаше връщане назад. Лили погледна в огледалото за обратно — виждане, когато отби от магистралата, и още веднъж, докато минаваше през центъра на Лейк Хенри. Всичко бе потънало в мрак и всички прозорци и врати бяха затворени здраво за през нощта. Никаква кола не се виждаше нито тогава, нито когато отби от главната улица, за да излезе на пътя, който обикаляше езерото. Колата й се тресеше по познатия черен път, който криволичеше сред вечнозелени растения. Техният аромат се просмукваше във фургона и Лили усещаше сладостта, която езерото винаги й носеше. Е, да, имаше и притеснения, но те бяха свързани с хората, а не с езерото. Те никога не бяха свързани с езерото.

Тя отби от лъкатушещия път и пое по един по-тесен, който водеше до брега на залива Тисен. На неколкостотин фута от водата отново зави, но този път по една прашна пътека, изровена от колелата на автомобили. Когато стигна края на пътеката, Лили угаси двигателя, а след това и фаровете.

На пръв поглед езерото бе черно като катран. Постепенно очите й се настроиха към липсата на светлина и тя започна да различава отделни неща. Вляво от себе си вече виждаше очертанията на малката къщичка, построена от дърво и камък. Вдясно мрачните силуети на високи дървета се издигаха на фона на небе, което бе съвсем мъничко по-светло.

Лили излезе тихичко от колата, застана неподвижно и си пое дълбоко дъх. Горите миришеха на бор, на сухи листа, на покрити с мъх скали и на цепеници, които горяха в камината на някой съсед. Тези аромати бяха нещо напълно обикновено за Лейк Хенри през есента, но за Лили в тях имаше някаква магия, която съживяваше в съзнанието й образи от детството, хубави образи. Сред тях изплуваше и този на баба й. Тя прекоси малката просека между къщичката и езерото, като стъпваше по борови иглички, които се бяха натрупвали с години, и чепати корени на дървета, разраствали се с десетилетия. Слезе по едно късо стълбище от траверси и стигна до ръба на езерото.

Повърхността му бе спокойна. Лили слушаше нежния плясък на водата, която срещаше брега, тихото шумолене на есенните листа, с които нощният бриз си играеше, и далечната писък на сова. Различаваше облаци, които на пластове закриваха небето, но точно когато се загледа в тях, те се разкъсаха и откриха малки късове от нощното небе, отрупано със звезди. Няколко минути по-късно се появи и месецът, а след това се разнесе дълбокото, натрапчиво, мелодично тремоло на гмурец.

Вкъщи Лили бе добре дошла. Чувстваше това толкова силно, колкото и присъствието на своята баба. Изведнъж съвсем ясно усети разликата между онзи ад, който бе напуснала, и красотата на тази къщичка, това езеро, този град — и разбра, че решението й да дойде бе правилно. Откакто прочете „Бостън Поуст“ във вторник, не се бе чувствала така силна, както сега. Върна се при колата, извади ключа за къщичката от чантичката си, изкачи стъпалата, които водеха до старата дървена веранда, и отключи вратата.

 

 

Джон Киплинг седеше съвсем неподвижен в кануто си. Същото нещо, което не му бе позволило да заспи, го бе привлякло в малките часове на нощта тук, в сенките на Елбоу Айлънд, точно срещу залива Тисен. Наречете го инстинкт, предчувствие или чист късмет. Чист късмет ли? По дяволите, не! Това бе здрав разум. Ако животът й в града се бе превърнал в такъв ад, в какъвто той предполагаше, къде на друго място би могла да отиде?

Въпреки това той не можеше да бъде съвсем сигурен, докато прозорецът на къщичката не светна. Ето, светлината се появи и Джон прошепна доволно:

— Да.

В отговор на това дочу тих звук, подобен на тиролско подвикване, и се усмихна. Само мъжките гмурци издаваха такива звуци. Въпреки че не би причислил тази птица към себеподобните си, Джон знаеше, че тя разбира доволството му, защото бе същество от същия пол като него. Бе прочел статията в „Поуст“, а имаше и преки впечатления за това колко подъл би могъл да бъде Тери Съливан. Бе говорил с Попи, която не можеше да повярва, че нещо такова се случва на сестра й. Бе разговарял и с местни хора, чиито мнения по въпроса се различаваха. Чудеше се каква е истината. Той бе журналист, а кръвта вода не става. Сега, след като Лили Блейк се бе върнала в града, точно тук, на негова територия, Джон можеше да разплете загадката.