Сандра Браун
Сделка за милиони (33)

Глава тридесет и трета

След няколко минути на мълчание Гриф каза:

— Сигурно все пак ми вярваш поне малко, иначе нямаше да си още тук в тази кола.

Лора прокара пръсти през косата си. Опитваше се да намери думи, които биха предали съмненията, които бе таила, без да изглежда предателски спрямо съпруга й, когото току-що бе погребала. Но не беше сигурна, че е възможно.

— Фостър беше на върха на щастието за бебето — започна тя, — но аз го помолих да не ти казва, докато бременността ми не бъде потвърдена.

— Той ми позвъни точно след като си получила резултатите от кръвните тестове.

— Онази вечер той призна, че е говорил с теб. Извини се, че не ме е изчакал, но каза, че не е издържал да не сподели радостната новина. Каза, че си се зарадвал, но повече си се интересувал как по-скоро да си получиш парите.

— Това е лъжа. Аз…

Тя вдигна ръка:

— Нека ти разкажа нещата от моята гледна точка. Можеш да ме опровергаеш после — той кимна. — Фостър и аз празнувахме онази нощ. Той беше поръчал на госпожа Добинс да приготви специална вечеря. Настоя да изям втора порция картофи, като ми напомни, че сега трябва да ям за двама. Не ме изпускаше от поглед. Караше ме да използвам неговия асансьор, вместо да слизам по стъпалата. Казваше, че стълбите са опасни, че мога да падна. Повтарях му, че ще се побъркам, ако ще е така през следващите девет месеца. Но исках да му угодя. Той сам се присмиваше на прекалената си грижовност.

Когато Мануело го приготви за лягане, аз отидох при него. Все ми повтаряше колко много ме обича, колко трепери за мен и за бебето. Такива неща. — Бузите й поруменяха от смущение. — Държеше се много нежно и внимателно, по-предано от месеци насам. Останах при него, докато заспа.

Тя усещаше почти физически мълчанието на Гриф, немигащия му поглед.

— При такова поведение като онази вечер, не можех да разбера настоятелността му на следващата сутрин да замина за Остин. Пътуването не беше необходимо. Проблемът там не налагаше личното ми присъствие и местният шеф се засегна, че Фостър ме е изпратил да ги надзиравам. Това не бе обичайният му стил на управление. Отиването ми просто нямаше никакъв смисъл.

— За мен има смисъл.

Тя кимна неохотно.

— Разрешихме проблема в Остин до обяд. Можех да взема по-ранен полет за Далас, но, без да го обсъжда с мен, Фостър бе предвидил за мен да вечерям с някои ключови хора в офиса в Остин. Храненето продължи сякаш векове. Едва успях да стигна до летището навреме в девет за последния полет.

— Не е искал да се върнеш по-рано. Искал е да си далеч от тук. Докато се върнеш, аз е трябвало да съм мъртъв.

— Още не мога да го повярвам, Гриф. Не мога. Въпреки, че го мислиш, той не беше луд. Признавам, че неврозата му се задълбочаваше все повече. Правенето на всяко нещо по три пъти. Чистотата. Забеляза ли бутилките с дезинфектанти за ръце?

— Навсякъде.

— Не търпеше никакви петна, нищо, което да не е на мястото си, не оставяше нищо на случайността. Но ми изглежда немислимо да е наредил на Мануело да те убие с голи ръце.

— Не е искал кръвта ми да изцапа безценния му килим.

Тя му хвърли поглед.

— Знаеш какво мисля. Как е планирал да се измъкне от това?

— Щял е да се оплаче, че съм щурмувал крепостта и съм се опитал да го убия.

— За какво?

— Заради теб. Щял е да каже, че Мануело му е спасил живота, когато съм го нападнал в пристъп на ревност.

— Но Фостър не е познавал Родарт. Не е знаел, че именно той ще открие къщата на „Уиндзор стрийт“ и ще направи заключението, че сме имали връзка. Ако вместо него ти си бил убит, какъв мотив би имал Фостър да дава на разследващия…

— Родарт е бил дяволски сигурен, че точно на него ще възложат да разследва случая. Беше обещал да е свидетел на самоунищожението ми.

— Какви причина тогава е щял да изтъкне Фостър за опита ти да му отнемеш живота?

Гриф помисли малко.

— Парите. Отишъл съм в имението и съм поискал повече.

— Фостър не би казал на никого за сделката ни с теб, особено пък на такъв гаден тип като Родарт.

— Може би е щял да му каже, че ми е предложил работа в рекламата, след това е променил решението си и е изтеглил офертата.

— Правдоподобно.

— Познавайки добре Родарт, сигурен съм, че в края на краищата е щял да изиграе асото си, да съобщи новината на бедния рогоносец, че съм се измъквал незабелязано един следобед с жена му. Разбира се, Фостър щеше да го остави да си мисли, че съм действал, воден от ревност. Нашата тайна връзка щеше да го направи да изглежда още повече като жертва, а мен — още повече като убиец.

Лора допускаше вътрешно, че това звучи логично, но още не бе готова да го приеме.

— Защо му е бил на Фостър онзи глупав документ? И кутията с парите? Как е щял да ги обясни?

— Ако Мануело ме беше убил — каза той, — тогава те нямаше да останат там, нито полицията щеше да дойде. Фостър не е очаквал онази вечер да ги види никой друг, освен мен.

На това не можеше да се възрази.

— Добре, виждам какво приемливо обяснение би дал той на Родарт и Родарт е щял да го приеме, вярвайки, че Фостър ще побеснее срещу двама ни. Но какво е щял да му отговори Фостър?

— Вероятно, че установяването на бременността ме е извадило от равновесие. Отишъл съм в имението и съм поискал повече от половин милион. Когато е отказал да ми плати повече, аз съм го нападнал. Благодарение на Мануело съм бил спрян. И благодарение на Бог, аз съм свършил работата, за която съм бил нает. Ти си бременна. Моята смърт е трагедия, но не е ли късмет, че не съм наоколо, една непрестанна заплаха за тайната ви и за благополучието на вашето дете? — той направи пауза, после добави: — Щяло е да стане точно както го е искал, Лора. Ловко и акуратно.

Известно време двамата мълчаха. Филмите завършиха. Хората излязоха от кинотеатъра и тръгнаха към колите си. Други пристигаха. Пред гишето се виеше опашка за билети. Но ванът и камионът стояха и никой не обръщаше внимание на двойката в безобидната кола между тях.

— Отпечатъците ти са били по дръжката на ножа за отваряне на писма.

— Както и тези на Мануело.

— Но той може да го е държал друг път — тя се опита да хване очите му, но той избегна погледа й. — Гриф?

— Не исках да знаеш как е умрял.

— Трябва да знам.

Той отклони поглед към предното стъкло, очите му проследиха едно четиричленно семейство — майка, баща и две деца, които тъкмо излизаха от киното. Малкото момченце въртеше глава във всички посоки, пляскаше с ръце и подскачаше, очевидно имитирайки някой от анимационните герои. Всички се смееха, докато се качваха задружно в джипа си.

— Защо все пак имаше твои отпечатъци по дръжката?

— Опитвах се да спася живота му — отвърна той с тих глас. — Когато видях кое е накарало Мануело да извика, блъснах го настрани и му извиках да се обади на телефон 911. Но той беше превъртял от ужаса на онова, което бе сторил. Затова се обадих аз. Докато говорех, Мануело избяга. Наведох се над Спийкман, за да видя доколко е зле. Първоначалната ми реакция беше да се опитам да извадя острието от шията му. Хванах дръжката, но почти веднага осъзнах, че ще е по-добре да оставя проклетото нещо както си е. До известна степен то запушваше раната, макар от нея да бликаше кръв. — Той спря и тихо изруга. — Лора, не бива да чуваш това.

— Трябва.

Той се поколеба, после продължи:

— Нямаше как другояче да помогна, освен да приложа натиск около острието, да се опитам да намаля кървенето.

Тя преглътна.

— Родарт каза, че е имало кръв по ръцете на Фостър, както и тъкан под ноктите му. Че…

Гриф протегна ръцете си към нея с дланите надолу, така че тя да види белезите от драскотини по кожата му.

— Той се опитваше да извади острието от врата си. Знаех със сигурност, че ще умре, ако успее да го направи, затова да, двамата се борихме.

Искаше му се тя да отговори, но когато не каза нищо, той продължи:

— Говорех му, опитвах се да го успокоя, за да спре да се бори. Казах му, че помощта идва. Повтарях му да издържи, да не се отчайва. Такива работи. Но… — той поклати глава. — Знаех, че няма да стане и мисля, че и той го знаеше.

— Той каза ли нещо?

Гриф поклати глава.

— Не можеше да приказва.

— А беше ли с него, когато…

— Да. Останах.

— Благодаря ти.

— Боже, недей да ми благодариш — каза той почти ядосано. — Повярвай ми, веднага щом почина, излязох от там. Знам как изглежда. Не показах по-голямо благородство от Мануело. Вдигнах си задника и избягах. И… — Той спря, погледна встрани, към ярко осветения вход на киното.

— Какво?

Гриф издиша шумно.

— Много пъти след онзи следобед, когато се разделихме с теб, съм искал да е мъртъв — той я погледна право в очите. — Не точно мъртъв. В дъното на прогнилата си душа съм искал просто да го няма. — Той продължи да я гледа още известно време, преди да заговори отново. — Но не съм го убил. Вярваш ли ми?

Тя отвори уста да заговори, но откри, че не е в състояние. Историята му беше по-правдоподобна, отколкото й се искаше да бъде. Но тя също си спомняше как правеха любов онзи следобед, страстта и настойчивостта. Пламенните й отговори бяха отключили у него дива страст. Спомняше си начина, по който едрите му ръце се движат по тялото й, искат я, интензивността, с която той проникна в нея и колко грижливо я бе държал след това.

Тя наведе глава и разтърка челото си.

— Забрави, че съм те питал — произнесе той рязко. — Няма да ми повярваш, докато Мануело Руиз не се закълне, че всъщност той е пробол съпруга ти. И ти като Родарт…

Тя се пресегна и ядосано хвана ръката му.

— Не ме сравнявай с Родарт. И не ме обвинявай. Питаш ме дали вярвам в невинността ти. Искам, Гриф. Но да ти повярвам означава също така да приема, че съпругът ми, човекът, когото съм обичала и на когото съм се възхищавала години наред, е бил един луд, който е планирал убийството ти. Прекалено много са нещата, които трябва да възприема толкова скоро след смъртта му. Прости ми, ако ми е трудно.

Тя пусна ръката му; атмосферата наоколо бе нажежена до бяло. Той пръв отстъпи.

— Добре. Без повече обиди — пресегна се към задната седалка и взе брезентовата торба, след което дръпна ципа. — Единствената ми надежда за оправдание — от всички — е да намеря Мануело Руиз.

Той започна да тършува из торбата, изваждайки онова, което би могло да представлява спомен от Ел Салвадор. Броеница. Карта на Мексико, очертани с червен молив лъкатушещи линии, които стигаха до отбелязаната със звезди граница с Тексас.

— Маршрутът му — каза той. Имаше стара сватбена снимка. — Мислиш ли, че са родителите му? — Той й подаде омачканата фотография.

— Може би. Като гледам възрастта им.

Имаше, освен това няколко книги на испански с меки корици и един евтин портфейл. Гриф надникна във всяко отделение. В последното намери изцапано парче хартия. Беше сгъната толкова много пъти, гънките бяха мръсни и почти разкъсани. Гриф внимателно я разтвори на бедрото си.

Прочете написаното, усмихна се и й го подаде. Написаното с молив представляваше четири цифри и едно име. Тя му върна листа.

— Адрес?

— Така изглежда. Място, от което да тръгнем да търсим.

— Може да е тук, в Далас, или в Ийгъл Пас.

— Да, но все е нещо — той внезапно се оживи. — Имаш ли клетъчен телефон?

Тя бръкна в дамската си чантичка и го извади. Провери екранчето и видя, че има няколко пропуснати разговора.

— Бях изключила звука му в офиса и съм забравила после да го включа. Кей ми е звъняла веднъж. Родарт се е обаждал три пъти. Последния път е било преди дванайсет минути.

Тя подаде телефона на Гриф. Той натисна „send“, така че номера на Родарт автоматично да бъде избран. Чу се само един сигнал, преди отсреща да вдигнат.

— Госпожо Спийкман?

— Съжалявам, че си разочарован, Родарт. Имаш ме. А аз имам нея.

— Ти си малоумник, Бъркет. Закопаваш се все по-дълбоко.

— Слушай, ще го направя бързо, достатъчно просто дори за теб. Не съм убил Фостър Спийкман. Мануело Руиз го уби.

Родарт се засмя.

— Да, бе! Любимецът. Робът, който боготворял господаря си. Я по-добре опитай нещо друго.

— Беше нещастен случай. Мануело се биеше с мен.

— Опитвал се е да защити Спийкман от теб.

— Грешиш отново, но по-късно ще стигнем и до подробностите. И ти, и аз се нуждаем от Мануело. Прав си за това, че е боготворял Спийкман. Точно затова бе така ужасен от онова, което направи, и избяга. Хвани го и всичките ни проблеми ще свършат. Имам следа за теб — той прочете адреса. — Открихме го в нещата на Мануело. Явно това е означавало нещо за него, иначе нямаше да го пази така.

— Кой е градът?

— Не знам, но ти имаш ресурси.

— А той има цяла седмица преднина.

— Ето защо не можеш да губиш повече време. Ако го намериш, отнасяй се с него внимателно и ще получиш истината за това, което се е случило онази нощ. Никой не е извършил убийство. Мануело ще ти го каже. Може да ти каже…

Гриф прекъсна внезапно, изненадвайки Лора, която следеше всяка негова дума. В един момент той говореше бързо в слушалката, в следващия мълчеше и гледаше пред себе си. Лора чу отсреща Родарт, който викаше:

— Бъркет? Бъркет, там ли си? Бъркет!

— Гриф? — прошепна тя. — Какво има?

Той се фокусира върху нея за миг, след което рязко затвори телефона. Отвори вратата на колата и хвърли апарата на тротоара. После завъртя ключа за запалване на двигателя:

— Родарт сигурно следи по сателита телефона ти, затова трябва да се изнасяме веднага оттук.

— Не разбирам — тя стисна здраво дръжката на вратата, когато колата напусна на заден паркинга със скърцане на гумите.

— Мануело Руиз може да изчисти името ми.

— Заради което отчаяно се опитваш да го намериш.

— И заради което Родарт отчаяно не иска да го направи.