Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (3)

Трета глава

Керълайн се извъртя в леглото и погледна към електронния часовник на нощното си шкафче. Беше едва седем и половина сутринта след Коледната нощ. Въздъхна ядосано. „Кой може да е толкова рано? Един път не мога да поспя малко повече!“

Отново се позвъни. Керълайн изпита смъртна омраза към устройството, което я бе събудило, но реши, че е по-добре да се облече и да насочи чувствата си към нахалника, който стоеше пред вратата й и упорито натискаше бутона. Залитайки, тя се изправи, разтърка очи и наметна халата си.

— Идвам! — изкрещя нервно.

— Радвам се — отвърна й приятен баритон.

Пристегна колана на сатенения си халат, изшляпа с боси крака по теракота на коридора и рязко отвори вратата.

— Ти! Господи, какво правиш тук?!

Майкъл Уебстър я дари с широката си зашеметяваща усмивка. Само че тя не беше съвсем същата, както преди — „подсилваха“ я тънички едномесечни мустачки.

— Аз също ужасно се радвам да те видя, Керълайн. Сега ще ме поканиш ли да вляза?

— Не си ли спомняш, че преди седмица водихме дълъг телефонен разговор? Тогава ти обясних, че не можем повече да се срещаме, и ти ми каза, че си разбрал.

— Винаги съм страдал от лошата си памет, Керълайн. Трудно ми е дори да си спомня какво се е случило през последния половин час.

— Как тогава се озова тук?!

— Позволи ми да вляза и ще ти обясня.

— Какво ще стане ако каже „не“?

— Обожавам предизвикателствата.

Керълайн изпъшка ядосано и погледна над рамото му. В съседните къщи живееха стари хора, които по навик ставаха рано и вече любопитно надзъртаха иззад завесите си. За да получи този апартамент, й бяха нужни препоръки и тържествено обещание пред собственика, че е „сериозна млада жена“, отдадена на кариерата си, която няма да бъде посещавана от мъже и шумни компании. Майк с минимални усилия можеше да разруши добрия имидж, който вече си бе създала.

— Хайде, влизай. Но само за десет минути!

Той недоверчиво я огледа и не се помръдна.

— Много бързо се предаде.

Керълайн го хвана за лакътя и го придърпа навътре.

— Няма ли да влезеш най-после?!

Майк пристъпи в антрето. С ръката, която криеше досега зад гърба си, направи галантно движение и й поднесе разкошна тропическа орхидея. Завладяна от красотата на цветето, Керълайн автоматично го прие и го приближи към носа си, за да вдъхне прекрасния му аромат. Майк се усмихваше подозрително широко. Тя се взря внимателно в орхидеята и установи каква е причината за настроението му. Цветето нямаше обичайната опаковка на цветарските магазини. Най-вероятно го беше откъснал от някой парник в околностите на Пасадена.

— Майк, откъде я взе?!

— Тайна.

— Тайна за теб, а за собственика — жива загуба, нали?

Майк сложи ръка на гърдите си.

— Защо моята дама пронизва сърцето ми с отровни стрели?

Керълайн изпъшка ядосано.

— Престани да се правиш на клоун! Защо си тук?

— В Пасадена ли?

— Не ставай глупав. Защо дойде в апартамента ми?

— Дойдох, за да те заведа в Дисниленд.

Той премина покрай нея и се насочи към дневната.

— Обзалагам се, че никога не си ходила в Дисниленд.

— Майк, обясних ти вече по телефона. Не виждам никакъв смисъл да продължаваме да се срещаме. Нали ми каза, че си разбрал?

— Това не е среща, Керълайн. Никой над двадесет и една годишна възраст не може да смята пътуването до Дисниленд за среща. Ние само ще прекараме един хубав ден заедно, нищо повече. Като двама добри приятели.

Керълайн остави орхидеята на масата, отиде до библиотеката и извади тълковния речник. Смяташе да го даде на Майк, за да прочете значението на думата „среща“, но срещайки погледа му, ръката й бавно се отпусна.

— Защо ме гледаш така втренчено?

— Нали не обърквам плановете за един от малкото ти свободни дни? Ако си възнамерявала да пазаруваш, сега магазините са претъпкани с хора. Не ти се ще да се блъскаш, нали?

— Ще се разтревожиш ли, ако наистина съм имала други планове? — изрече отчаяно Керълайн, осъзнавайки, че предварително е загубила битката. — Плановете ми бяха двадесет и четири часа да не правя нищо. Да не ставам от леглото, дори и да не се обличам. Щях да се отдам на разложение и бездействие — един чудесен начин да изпратиш старата година.

— Е, сигурно си ми ужасно благодарна тогава, че дойдох да те спася.

Майк се отпусна на дивана и изпъна крака.

— Хайде сега, размърдай се. Паркът отваря в десет. Докато хапнем някъде и стигнем до Анахайм, вече ще се е натрупала опашка.

Керълайн за кой ли път вече въздъхна и сложи речника на мястото му. Знаеше, че пак трябваше да се опита да обясни на този мъжкар, седнал на дивана й, че повече не желае да го вижда. Дори не искаше да бъдат и обикновени приятели. „Майкъл Уебстър е мъж, който… Какво точно не харесваш в Майкъл Уебстър? Бъди честна към себе си, Керълайн! Не се ли страхуваш от факта, че той владее положението? Не е ли това истинската причина, за да не искаш да го виждаш?“

Ядосано сграбчи орхидеята от масата. „Не се страхувам от никого, дори и от Майкъл Уебстър!“

— Майк, ще ми отнеме около половин час, за да се приготвя. Ако искаш, направи си кафе. Ще намериш кафеник в някой от кухненските шкафове. Смляно кафе има в хладилника.

— Благодаря, но предпочитам да подремна тук на дивана. Разбира се, ако това не те притеснява. Полетът ми от Хюстън бе по-рано, отколкото съм свикнал да ставам.

— Моля. Защо ще имам нещо против, напълно непознат мъж да спи на дивана ми.

Очите на Майкъл Уебстър проблеснаха.

— Когато двама души са споделили целувка, от която ти се събуват чорапите, не може да се каже, че са напълно непознати.

Керълайн се обърна и тръгна към спалнята, за да прикрие доволната си усмивка. Приятно й беше да разбере, че целувката й е изпълнила предназначението си.

— Ако искаш, вземи си вълнено одеяло от скрина под прозореца — рече през рамо.

 

 

След по-малко от тридесет минути се върна в дневната, облечена в тъмнокафяв спортен панталон и светлобежова блуза. На раменете си небрежно бе преметнала светлокафяв вълнен пуловер, защото Анахайм беше близо до океана и времето там бе по-хладно.

Майкъл спеше толкова спокойно, сякаш се намираше в собствената си спалня. Керълайн се приближи с намерение да го събуди, но малко преди да го докосне се поколеба. Около минута внимателно го разглеждаше. Новите мустаци бяха променили изражението на лицето му, придавайки му тайнствен и мистериозен вид. Успя да открие и няколко дребни белега — един на слепоочието, друг паралелно на веждата му и трети, подобен на миниатюрна подкова, под брадичката му. Запита се дали са следи от буйно детство или от самолетната катастрофа, която бе сложила и край на кариерата му като астронавт.

— Има ли някакъв шанс да повторим на бис целувката? — попита той, отваряйки едното си око.

Керълайн стреснато отскочи назад.

— Какво?!

— Нали си спомняш? Прословутата целувка — ако искаш, да я повторим.

Керълайн успя най-после да събере мислите си и да се отърси от изненадата.

— Това са отдавна отминали неща, Майк.

Майкъл тъжно поклати глава.

— Предполагам, че следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че няма и Дядо Коледа.

— Всички рано или късно порастваме и трябва да се откажем от илюзията, че той съществува.

Майк се протегна лениво и се изправи пред нея. Обгърна нежно раменете й и я целуна. Целувката беше съвсем ефирна и естествено, споделена, както между двама стари приятели.

— Случайно знам твърде много неща за Дядо Коледа и вярвам, че действително съществува. Преди няколко часа се бях вживял в ролята на стареца, за радост на моя петгодишен племенник и на тригодишната ми племенница.

— Сериозно ли говориш?!

Мисълта, че енергичният говорител на НАСА, Майкъл Уебстър, може да се облече като Дядо Коледа, й се струваше абсурдна.

Той кимна усмихнато.

— С червен костюм и бели мустаци?

— С всички атрибути.

— Обзалагам се, че не си слязъл през комина?

— Не успях, някой беше запалил камината.

— Трябвало е все пак да опиташ — засмя се Керълайн. — А малчуганите? Изненадаха ли се?

— И още как! Дори сестра ми Пег се хвана за момент. Изчаках вън в колата, докато всички заспят. От цялата тази работа едва не замръзнах. Когато и последните светлини угаснаха, се вмъкнах с ключа, който ми бе дала сестра ми при едно предишно посещение. Извиках само няколко пъти, издрънках със звънеца и цялото семейство се изсипа на долния етаж.

— Майк! Но това е било рисковано. Можели са да извикат полицията или да те застрелят. Щеше да заемеш първите страници на вестниците. Представям си какво щяха да пишат: „Дядо Коледа застрелян, объркват го с крадец!“

— Не, изключено! Кой крадец ще влезе в някоя къща, ще започне да си дере гърлото и да дрънка с хлопки?

„Защо изпитвам това странно чувство на меланхолия, когато Майк ми разказва колко весело е посрещнал Коледа?“ — запита се Керълайн.

Той сгъна одеялото, прибра го грижливо в скрина и се обърна към нея. Веждите му бяха сключени и между тях имаше дълбока бразда. По някаква странна причина това го правеше още по-привлекателен.

— Ти не си празнувала Коледа.

— Какво те кара да мислиш така?

— Забелязах го, още когато влязох в апартамента ти. Едва ли би свалила веднага коледната украса. По-вероятно е такава изобщо да не е имало.

Керълайн сведе глава и започна да оправя ръкавите на пуловера си.

— Това е твърде много работа и за един човек изобщо не си заслужава. А и аз по изключение оставам да карам празниците тук. Обикновено съм на работа, защото сме само няколко несемейни репортери. Хуманно е тези, които имат деца, да се приберат при тях. Ако пък не се налага да работя, заминавам при някого от родителите си.

Настъпи неловко мълчание, което увисна като пелена между тях. Тя го наруши първа.

— Обикновено на Коледа вземам интервюта от хора, които също трябва да работят. Понякога се получават интересни материали…

— Ако се доближават до качеството на сериите за космическата програма, съм сигурен, че са много добри.

„Откъде би могъл да знае какви са сериите за космическата програма, след като е участвал само в едно кратко интервю?“ — мина й през ума. Майкъл сякаш четеше мислите й.

— Имам приятел, който ми ги записа на касета. Не само сериите, но и всички новинарски емисии, в които си участвала през последния месец. Сигурен съм, че ако сега се прибера в Хюстън, ще ме очаква касетата и от последната седмица.

Керълайн дълго време не успя да открие думите, за да изрази противоречивите си емоции. Най-накрая концентрира всичко само в един въпрос:

— Защо, Майк?

Той обгърна талията й и я поведе към вратата.

— Има стотици причини, но една от тях е най-важна. По време на интервюто в офиса на капитан Браун бях ужасно несправедлив към теб. Знаех, че единственият начин да приемеш моите извинения, е ако те имат някаква основа. И сега, след като видях голяма част от работата ти, съвсем откровено мога да твърдя, че ти си най-добрата репортерка, с която някога съм работил. Единственото нещо, което може да ти попречи, е необикновената ти красота. Много хора, както и аз смятах в началото, предполагат, че успехите ти се дължат единствено на нея, а не на професионалните ти качества.

Керълайн не успя да прикрие горещата вълна на удоволствие, която заля лицето й.

— Може би ще трябва да си сложа изкуствена брадавица на носа?

— Дори не си го и помисляй — Майк докосна с пръст върха на носа й. — Ще е голям грях да се развали такова изящно творение на природата.

— Но може да помогне на кариерата ми.

— Ако толкова държиш бързо да напреднеш, предлагам ти да си пожълтиш зъбите. Ако и това не помогне…

Керълайн искрено се разсмя. Доста отдавна не се бе чувствала толкова добре.

След като закусиха в малък крайпътен ресторант с кафе и прясно изпечени кифлички, пристигнаха малко преди обяд в Дисниленд. Първата вълна от туристи вече беше превзела парка. Още щом стъпи на „Главната улица“, Керълайн се развълнува като дете. Спряха пред огромната коледна елха, украсена със светещи стъклени топки, някои големи колкото баскетболни топки, а други като орех. Дървото бе високо около петнадесет метра и под него пееха деца в коледни костюми от миналия век.

Майк нежно хвана ръката й.

— Хайде, да вървим нататък. Страхувам се, че ще затворят парка, а ние все още ще сме на входа. Казвай къде искаш да отидем първо?

— Искаш да кажеш къде искам да отида, след като първо разгледам всички тези малки магазинчета?

— Не, никакви магазини. Не желая да те разочаровам, но не сме дошли в Дисниленд, за да пазаруваме.

Керълайн се нацупи.

— Добре. Ще сключим сделка. Какво ще кажеш да се върнем тук довечера? Светлините ще са запалени и ще има коледен парад.

Тя го погледна подозрително.

— А магазините ще бъдат ли отворени?

— Разбира се. Затварят ги, едва когато всички си тръгнат от парка.

— Съгласна съм. Но все пак не знам къде да отидем. Никога не съм била тук.

— Надявах се, че ще кажеш това — отвърна триумфиращо Майк. — Предполагам, че нямаш слабо сърце и болки в гърба?

— Не. Защо питаш?

Той се засмя.

— Ела, ще видиш.

Беше необходимо само едно диво спускане с влакчето, наречено „Космическа планина“, за да разбере Керълайн защо трябва да има здраво сърце и гръб. След още две спускания и последните й предубеждения към увеселителните паркове отпаднаха. Откри, че гори от желание да прекара деня с Майк в търсене на удоволствия, които досега бе смятала за „детински глупости“.

Разгледаха „Земята на бъдещето“, повозиха се на подводница, прекосиха „Земята на фантазиите“ и чакаха на дълга опашка с малчугани, за да се повозят на автомобилчета с форма на чаени чаши. После бяха в Африка на сафари, атакувани от огромни лъвове и побеснели горили. Посетиха и „Къщата с духовете“ и там Керълайн здраво стискаше ръката на Майк, когато около тях изникваха скелети, призраци и вещици.

Обядваха късно следобед в ресторант, построен в средата на изкуствено езеро, а лекият океански бриз и „светулките“, кацащи по масата, правеха обстановката фантастична. Когато отново се върнаха на „Главната улица“, Керълайн усети, че мускулите на краката й започват да се предават. Откриха свободна пейка и седнаха да гледат коледния парад. Тя потрепери леко от студения порив на вятъра и Майк сложи ръката си на рамото й. Жестът му бе толкова непринуден, сякаш го бе правил вече стотици пъти. Отначало Керълайн седеше напрегната и скована, чувствайки дланта му като товар на рамото си. Но съвсем скоро разбра, че той й предлага само топлина, и се сгуши до него.

След парада започнаха „пазарната“ си обиколка. Майк купи от старомодно обзаведен сладкарски магазин канелена сусамка и предложи да си я разделят. Керълайн се поколеба дали да си отхапе.

— Винаги ли си била толкова изпълнително дете? — попита я усмихнато той.

— Да, винаги. Сигурно има стотици „не прави това“, които ме преследват от детството ми.

— Кажи ми някои.

Майк се надяваше да открие защо непрекъснато му изпраща сигнали, като: „Не ме докосвай!“ или „Стой настрани!“

Керълайн въздъхна и леко се изчерви.

— Не ми се подиграваш, нали?

— Не, в никакъв случай — сериозно отвърна той.

— Добре. „Не давай своя и не вземай чужд гребен!“, „Не давай своето и не ползвай чуждо червило!“, „Не пий от една и съща бутилка или сламка с друг човек!“

Керълайн го погледна, за да види реакцията му. Успя да открие само игриви пламъчета в очите му.

— „Никога не яж от чужд бонбон!“

Взе сусамката от Майк и отхапа едно парче. Той се разсмя и хвана ръката й.

— Това означава ли, че вече сме приятели?

— Мисля, че да яде от моя бонбон бих позволила единствено на брат си, разбира се, ако имах такъв.

Майк се взря в очите й.

— Керълайн… трябва да знаеш, че не искам да играя ролята на твой брат.

Керълайн се замисли над думите му. „Наистина, каква роля искам той да играе? Нима ще ми е толкова неприятно да излизам с него? Не прекарахме ли заедно един прекрасен ден? С него правя неща, които сама никога не бих си позволила. С него е толкова лесно и приятно да се говори…“

— Ще ти дам последното парченце от сусамката, ако ми кажеш за какво си мислиш в момента? — вметна Майк.

Керълайн се облегна на старинен уличен фенер, обвит с гирлянди и червени панделки.

— Мислех си за теб…

— И?

— Чудех си дали наистина съм права, когато ти казах, че не трябва да излизаме заедно. Стигнах до заключението, че ти не си чак толкова лош, колкото ми се стори в началото.

— Благодаря.

— Няма за какво. Аз трябва да ти благодаря, че ме доведе тук.

Излязоха от парка, държейки се ръце.

 

 

Минаваше единадесет часа, когато пристигнаха пред апартамента на Керълайн. Майк я изпрати до входната врата.

— Ако искаш, влез. Ще сваря кафе или чай.

— Бих желал, Керълайн, но по-добре да не го правя. Рано сутринта трябва да съм на пресконференция.

— Утре следобед и вечерта съм свободна. Искаш ли да излезем някъде?

Той се усмихна широко.

— Добре ли чувам?! Ти ме каниш на среща?

— Имам повече свободно време през тази седмица, защото ще работя много извънредни часове по време на Парада на розите. Ние можем да…

Майк притисна с пръст устните й.

— Моля те, спри, Керълайн! Не ме карай да се чувствам още по-зле. Цялата ми седмица е ужасно заета. Най-рано бих могъл да те видя след парада. Съжалявам, но нищо не мога да направя.

Съвсем неочаквано за него тя се усмихна.

— Господи, за първи път някой ми отказва среща! Не бих казала, че е особено приятно преживяване.

— Гледай да не забравиш това до следващия път, когато ти се обадя.

— Няма да го забравя.

Керълайн пъхна ключа в бравата и го превъртя.

— Предполагам, че трябва да ти пожелая лека нощ… — рече тихо и целуна Майк по устните.

— Лека нощ — отвърна той и изчака вратата да се затвори.

Керълайн се облегна на студената дъбова ламперия в антрето. Майкъл Уебстър й харесваше. Харесваше й много. Редките срещи с него щяха да донесат приятно разнообразие в живота й. Той беше чудесна противоположност на другите мъже, с които понякога излизаше. През съзнанието й премина целият ден — смехът и удоволствието, топлината, която бе останала в гърдите й. Чувство на необясним страх изведнъж я прониза като леден порив на вятъра. Беше благодарна на Майк, че й отказа да се срещнат. Благодарна му беше и за това, че не живее някъде наблизо. Страхуваше се, че сама нямаше да може да се справи с изкушението да го вижда колкото се може по-често.

Звънецът над главата й се обади. Погледна през шпионката и видя познатия силует на Майк. Отвори вратата.

— Забрави ли нещо?

В първия момент той не й отговори. А после с нисък, дрезгав глас прошепна в ухото й:

— Да… почти забравих.

Приближи се към нея и ръцете му обхванаха талията й.

Керълайн импулсивно се притисна до него. Устните им бавно се срещнаха. Майк я целуна жадно. Тя с готовност му отговори, осъзнавайки, че е очаквала това още от минутата, в която бе прекрачил прага й тази сутрин. Вкусът на устните му, лекият боров аромат на автършейфа му, горещината на дъха, твърдостта и гъвкавостта на мускулестото му тяло — всичко беше такова, каквото си го спомняше от преди месец.

Този път Майк първи потърси топлата пещера на устата й. После устните му започнаха нежно еротично пътуване по бузите, слепоочията и меката част на ушите й.

Той колебливо прекъсна ласките си и я погледна в очите.

— Докато вървях към колата, си спомних, че ще те видя едва след седмица, и почувствах, че ще полудея. Реших да се върна, за да ти пожелая поне лека нощ както трябва. Сега осъзнавам, че това е било много добра идея.

Керълайн се опита да се усмихне, въпреки треперенето на устните си.

— Това определено ще направи следващата ни среща още по-интересна.

Майк отново я целуна, но вече съвсем ефирно.

— Запази следобеда след парада за мен…

Тя кимна.

— Заради мен ли си пусна мустаци?

— Това беше най-малкото, което успях да направя — засмя се Майк.

— Е, трябва да призная, че много ти отиват… и ми въздействат по особен начин. Но сега си мисля, че и идеята ти да си разделим онази канелена сусамка свърши добра работа.

Усмивката му се разшири.

— Когато чарът ми се оказва недостатъчен, трябва да опитвам и с нещо друго.

— Недей бърза да се отказваш от чара си. С малко излъскване и обновяване може да имаш добри резултати.

— Осъзнаваш ли колко опасна може да бъде комбинацията между „Хюстънския ураган“ и мистър Прекрасния?

— Надявам се, че ще успееш да се справиш.

Усмивката му изведнъж изчезна.

— Керълайн, не си мисли, че имам железен самоконтрол. Точно сега чувствам, че се движа по ръба на пропастта. Затова смятам да се обърна и да си тръгна, преди да е станало късно.

Майк излезе навън и внимателно затвори вратата след себе си.

Керълайн изчака, докато колата му потегли, и тръгна към банята. Краката й бяха омекнали, сякаш бяха от желатин. Включи осветлението и първото нещо, което видя, бе бялата орхидея на нощното й шкафче. Цветето имаше своята индивидуалност и би било веднага забелязано, дори и ако наоколо растяха други подобни. Самата тя се чувстваше като него в обществото. След развода си с Том бе си създала защитен щит, който да я предпазва от опасността, отново да изпита болката и разочарованието. През последните няколко години се беше срещала с много мъже, но никой не бе успял да проникне зад този щит и да достигне там, където се чувстваше най-уязвима. Ако някой се окажеше прекалено близо, веднага се включваше някакъв скрит вътрешен сигнал, който я предупреждаваше да направи няколко крачки назад. Майк не беше прав. Тя знаеше много добре какво цели в кариерата си. Ако работеше в чужбина, куфарът й винаги щеше да беше готов, нямаше да има свой град, нямаше да има свой дом и така още по-лесно щеше да си осигури защитата, която търсеше.

Взе орхидеята и я приближи до лицето си. Тревожният вътрешен сигнал вече няколко пъти се бе обаждал. Тази вечер той звучеше най-силно. „Защо тогава възнамерявам отново да се срещна с Майкъл Уебстър?!“