Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (1)

Първа глава

— С тяло като нейното тя няма нужда от мозък.

Гърленият мъжки смях отекна и в приемната на военновъздушната база „Едуардс“, където Керълайн Травърс разглеждаше снимките по стените в очакване на интервюто си с Майкъл Уебстър — говорителят на НАСА^[1] за програмата „Космическа совалка“. Беше изненадана от гласовете, идващи от съседната стая, която до преди малко беше празна, но после се досети, че сигурно имаше и друг вход.

— Не мога дори да си обясня как са я направили репортерка — обади се друг плътен мъжки глас. — Смятах, че тук телевизионните станции са по-придирчиви.

— Защо Лос Анжелис трябва да се различава от останалите градове? — намеси се трети глас с по-висок тембър.

Настъпи малка пауза.

— Говориш така, сякаш я познаваш.

— Да, тя беше така нареченото „синоптично момиче“ в една от телевизионните станции на Хюстън, още когато аз бях в програмата за астронавти. Беше толкова неподходяща и абсурдна, че когато новините бяха наистина лоши, ние превключвахме на нейния канал, за да има все пак на какво да се посмеем.

Керълайн усети как горещата вълна на обидата и унижението пълзи бавно от гърдите към врата й, оставяйки най-накрая огненочервени петна по бузите й. Обърна се рязко, за да види дали нейният оператор Ренди Кевънах е заспал на неудобните столове или е потънал в обичайния си шизофреничен свят. Мързеливата му усмивка й подсказа, че е чул всичко и го е съхранил като файл, в подобния си на компютър мозък, за да го използва по-късно.

— Хей, знаете ли, спомням как веднъж, когато отиваше, за да направи прогнозата си, се спъна. Трябваше да информира какво ще бъде времето в Тексас, но показалката й проби в картата такава дупка, че направо заличи целия щат.

Отново гръмна дружен мъжки смях.

Керълайн изживяваше тежко тази случка почти всеки месец. Без съмнение, това бе най-досадният инцидент в цялата й кариера.

— Майк, сигурно не говорим за една и съща жена. Керълайн Травърс от KMTV е завършила някъде по източния бряг. Студена е като оная работа на пингвин. Или поне на екрана физиономията й изглежда така. Но ако я погледнем от шията надолу…

Последва сладострастна въздишка.

— Тази самка има такива гърди, че дланите ме засърбяват всеки път, когато я видя.

Керълайн не за първи път чуваше подобни думи от устата на мъж, но въпреки всичко, не успя лесно да ги преглътне. Несъзнателно скръсти ръце пред гърдите си, които самата тя смяташе, че са прекалено големи за деликатната й фигура, фигура „стройна като бреза“, както обичаше да казва един от колегите й. Беше направила добре, подстригвайки късо гъстата си кестенява коса. Сега имаше прическа тип „бизнес дама“ и къдриците й едва докосваха голите й рамене. Целта й вече беше постигната. Предпочиташе да я наричат „онази работа на пингвин“, отколкото „най-сексапилна телевизионна репортерка“ — титла, присъдена й от местен вестник в Сиатъл.

— О, стига сте дрънкали, знам, че е тя. Снощи я гледах по късните новини. Същински Хюстънски ураган, няма никакво съмнение.

„Хюстънски ураган! Господи, ще стана най-малко на четиридесет и косата ми ще побелее, преди Ренди да забрави това!“

— За Бога, Майк… Не знам какво друго да ти кажа, освен, че ти съчувствам. Ще бъдеш окафезен цяла сутрин. И то не с кого да е, а с жена, която трябва да е на календара на „Плейбой“, а не да си губи времето да интервюира идиот, който през цялото време ще си мисли за нещо, което няма да получи. Слушай, човече, имам резервация за ловен излет в Айдахо. Какво ще кажеш? Отказвам се в твоя полза, ако решиш да се сменим. Умирам си да прекарам няколко часа с тази надарена мръсница…

„Мръсница! Това вече е прекалено!“

— Ако всичко, което трябваше да правя, бе да я гледам, не бих имал нищо против. Но веднага щом отвори уста, напълно разваля всичко. Глупостта й сигурно достига максимума си, когато взема интервюта. Понякога изобщо не разбирам какво говори.

Вълната от неудобство, която досега заливаше Керълайн, се смени от гняв и тя сведе очи. Тези думи хвърляха петно върху работата й, която значеше толкова много за нея. Да я преценяват като глупава след седем години в телевизията беше повече от обида. Колкото повече си мислеше за незаслужените обвинения и пълното отричане на нейните способности, толкова повече се ядосваше. Погледна към листа с предварителните въпроси, които си беше приготвила. Взе химикалката си и задраска някои от тях.

„Глупава, а?! Сега ще му покажа кой е глупав! Когато свърша, ще му се струва, че наистина го е вял ураган. От днес нататък ще накарам Майкъл Уебстър всеки път да поглежда дали небето не е облачно, когато чуе името ми!“

Керълайн чу приближаващи се стъпки и вдигна глава. Вратата се отвори и надникна мъж в униформа на летец, с пооредяла коса и очила с тънки, стоманени рамки. Той погледна първо към празния стол, където вероятно би трябвало да седи неговата секретарка. На челото му веднага се появиха няколко бръчки и главата му се завъртя в другата посока — където бе седнала Керълайн. Върху лицето му се изписа цял спектър от емоции — от изненада и ужас до пълно объркване и неудобство. Опита се да се усмихне, но не успя. Само ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха и после унило увиснаха.

— Предполагам, че едва ли сте дошла преди десет секунди? — измърмори той.

Керълайн срещна невъзмутимо умолителния му поглед.

— Не.

С крайчеца на окото си тя забеляза как Ренди Кевънах се намести по-удобно в тюркоазния си пластмасов стол, сякаш се готвеше да наблюдава дълго представление.

— Ами… аз…

Мъжът в светлосинята униформа няколко пъти се окашля, за да прочисти гърлото си. Най-после обърканите му мисли се трансформираха във фраза:

— Моля, извинете ме, за момент…

Веждите му се надигнаха комично в пореден опит да се усмихне приятелски. Той хлътна обратно в другата стая и внимателно затвори вратата зад себе си.

Секунди по-късно вратата отново се отвори. В приемната влезе друг мъж, който навярно бе Майкъл Уебстър. Той пресече със самочувствие разстоянието, което ги делеше, и протегна ръка на Керълайн.

— Е, мис Травърс — рече малко присмехулно, — готов съм за интервю. Чувствам се толкова неудобно, сякаш това ще ми бъде първото.

Преди да поеме десницата му, тя внимателно го огледа. Беше висок около метър и осемдесет и пет. Керълайн с леко неудоволствие установи, че ръстът е единственото обикновено нещо в този мъж, докато всичко останало не беше. Дори и с избелели дънки, спортно сако от туид и риза с неописуеми цветове той изглеждаше фантастично.

Керълайн тихо въздъхна. Не обичаше този тип мъже, които изглеждаха еднакво привлекателни при всички обстоятелства. Майк очевидно можеше да лежи цял ден на плажа и да се препича под жаркото слънце, а привечер да е свеж и жизнен, докато самата тя би се чувствала така, сякаш е пълзяла по пясъка.

Ръкостискането им беше официално, но енергично и известно време никой от двамата не се осмеляваше да отдръпне ръката си. Най-накрая Керълайн освободи своята и сведе очи пред широката му усмивка. Не бе трудно да се досети, че зъбите му са прекрасни и бели като сняг.

„Господи! — въздъхна вътрешно. — Току-що видях пред себе си усмивката, която разтуптява сърцата на милиони хора, когато НАСА изстреля поредната совалка. Кой би могъл да предположи какъв е всъщност Майкъл Уебстър? Жалко, че тази хубава усмивка принадлежи на такъв мръсник. Но това май важи за всеки трийсет и петгодишен мъж, който е ерген и изглежда, като че ли направен от динамит. Винаги има нещо, с което ще те изненада.“

— Уместно ли ще бъде, ако предложа искрените си извинения? — попита я с приятен, ласкав и уверен глас — също както на политик при предизборна обиколка.

— За какво?

— Може би за това, че имам прекалено голяма уста.

— Забравете случилото се.

Керълайн се наведе, за да погледне бележника си с предварителните въпроси.

— Вярвам, че това не е първият, нито последният път, когато говорите така.

Очакваше яд или поне раздразнение в очите му, но в тях имаше само лек интерес и все още насмешливи искрици.

— Това предполага, че искате да прескочим любезностите и направо да преминем към интервюто?

— Точно така. Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим.

— За среща ли бързате?

Беше неин ред да се усмихне.

— Всъщност, очаква ме среща с учебника по Европейска икономика, към който изпитвам определено привличане.

Майкъл Уебстър също се засмя.

— Изглежда, че няма да попаднете толкова лесно под моето магическо влияние.

— А полярните мечки живеят ли в пустинята? — сряза го Керълайн.

„По дяволите! Бях по-остроумна в шести клас, отколкото сега!“

Майкъл дълго време я изучава, без да й отговори нищо. Сините му очи се взираха втренчено в нейните тъмнокафяви ириси, сякаш я принуждаваха да сведе глава. Най-накрая изрече тихо:

— Имам няколко приятели учени, които смятат арктическите области за една голяма пустиня.

— И аз имам няколко приятели, които нямат никакво чувство за хумор.

— Колко интересно. Вече имаме нещо общо, а току-що се срещнахме.

— Нещо общо?! Може би глупостта ни?

Майкъл Уебстър се засмя отново и леко кимна, което можеше да значи, че или е съгласен с нея, или я признава за победител в малката им словесна схватка. После сякаш изобщо не бе съществувало, безгрижното и весело изражение изчезна от лицето му. Той се превърна в добре познатия й от телевизията сериозен говорител на НАСА. Само мимолетно, почти недоловимо, в очите му проблясваха палави искрици.

— Е, мис Травърс, успяхте ли да подберете място за нашето интервю?

— Не, но смятам вие да ми предложите. Вече заснехме достатъчно външни кадри, така че някой по-подреден офис ще ни свърши работа.

Керълайн беше включила в действие „командирския“ си тон. Вече й беше станало навик дори и предложенията си да изказва като заповеди и да очаква те да бъдат безпрекословно изпълнявани.

За секунда лицето му се озари от нова усмивка и Майк кимна към стаята, от която се бе появил.

— Сигурен съм, че капитан Браун с готовност ще ни предостави офиса си за подобна кауза.

Керълайн се обърна към Ренди, който все още се подсмиваше на съседния стол.

— Ще отидеш ли да провериш!

Това не беше въпрос.

— Разбира се, както кажеш, шефе.

Операторът се надигна, протегна дългите си ръце и тръгна. След малко се върна и започна да пренася снимачната си техника.

— Изглежда ми добре. Преместих някои излишни неща, наредих няколко саксии с цветя, изобщо направих го по-уютно. Това е най-важното, когато снимаш, за да накараш обекта да се отпусне и да изглежда естествено.

Ренди Кевънах се наведе, вдигна портативната камера и я преметна през рамото си.

— Между другото, капитан Браун каза, че много бързал за среща и нямал възможност да присъства на записа.

— Страхливец — измърмори Керълайн.

— Едва ли, мис Травърс. По-скоро тактическо отстъпление — коригира я Майк Уебстър. — Не е много благоразумно да се излагаш на излишни рискове.

— Струва ми се, че благоразумието закъсня с половин час.

— Или телевизионната репортерка подрани с половин час.

Ренди премина още един път покрай тях, носейки последната си чанта. Майкъл Уебстър покани с жест Керълайн да влезе. Тя се поколеба за момент, обмисляйки възможността да го остави да тръгне преди нея. Разстоянието, което трябваше да измине сега, поразително й напомняше за това до прословутата синоптична карта. Най-накрая гордо вдигна брадичка и закрачи към съседния офис. Походката й не беше като на балерина, но всичко мина без произшествия. Когато влязоха, Майкъл извади от вътрешния джоб на сакото си поизмачкана вратовръзка и набързо й направи възел, като същевременно обсъждаше с Ренди техническите подробности около интервюто.

Керълайн внимателно следеше движенията му. „Обзалагам се, че ще я завърже добре още от първия път и няма изобщо да се погледне в огледалото.“

Всичко стана точно така, както си го мислеше. Майкъл Уебстър седна зад бюрото си, прикри избелелите си дънки и вече изглеждаше тъй, както бе свикнала да го вижда цяла Америка. С крайчеца на окото си той забеляза любопитния поглед на Керълайн.

— Съжалявам, във ваша чест щях да си облека костюм. Не се шегувам — сив костюм на райета. Изненадахте ме с това ваше ранно пристигане.

— Вече го казахте — промърмори тихо Керълайн.

Бързата усмивка на Уебстър й подсказа, че е чул забележката й. Тя сведе глава към бележките си.

— Какво ще кажете да прегледаме информацията, която имам за вас, докато Ренди свърши с осветлението.

— Разбира се.

— Добре, започвам. Ако има нещо неточно, прекъснете ме.

Майк кимна в знак на съгласие.

— Роден сте в Бенгър, щата Мейн. Баща ви е военен от флота, а майка ви е домакиня…

— Извинете ме, че веднага ще ви прекъсна. Всяка жена, омъжена за офицер, заслужава повече от това да бъде определяна само като обикновена „домакиня“.

Керълайн вдигна очи от бележника си. Още през първите си години като репортерка се бе отърсила от своята лековерност. За нея мъж, открито защитаващ жените, заслужаваше особено подозрение. Но странно защо, когато внимателно огледа лицето на Майкъл Уебстър, не успя да открие следи от фалшива показност.

— Съжалявам, ако прекъснах мислите ви — каза учтиво той, след като забеляза, че скептичният й поглед леко помръкна.

Керълайн откри докъде беше стигнала и продължи:

— Учил сте в Анаполис, след това сте постъпил във Висшата школа за пилоти, която сте завършил с отличен успех. Започнал сте работа като летец-изпитател, включен сте в програмата за подготовка на астронавти. Напуснал сте я поради контузия на коляното след катапултиране от повреден самолет в Мексиканския залив…

Тя отново вдигна глава от бележника си. В очите на Майкъл Уебстър гореше неприкрит гняв.

— Вярно ли е всичко дотук?

Макар че знаеше предварително отговора, Керълайн търсеше причината за промяната в настроението на своя събеседник.

— Разбира се! — отсече Майк. — Винаги съм се учудвал как е възможно журналистите толкова бързо да издърдорват целия живот на един човек само за няколко секунди.

Огънят в очите му изчезна толкова бързо, както се бе и появил. За секунда в тях се прокраднаха умора и отегчение, но и те се стопиха мигновено.

— Забравихте да отбележите и „разходка“ по служба до Виетнам.

— Да, прав сте…

„Разбира се, че е прав, идиотка такава!“ Объркана, Керълайн отвори нова страница.

— Да преминем към личния ви живот… Бил сте сгоден за кратко, но не сте женен. Родителите ви са пенсионирани и живеят във Флорида. Омъжена по-голяма сестра в Небраска, по-млада неомъжена сестра във Вашингтон…

— Мис Травърс, не мога дори и да си представя защо е било необходимо да съберете толкова много лична информация за мен. Останах с впечатлението, че ще правите сериозен репортаж за космическата програма, а не поредния глупав очерк за Майкъл Уебстър.

В гласа му имаше неприкрита острота и Керълайн бавно затвори бележника си.

— Когато в общественото съзнание космическата програма се отъждестви с личността на един мъж, всичко, което е той, или което прави, е неразделна част от всеки репортаж. Нека играем открито, Уебстър. Вие сте станал търговският продукт, който НАСА предлага на обикновените хора. С вашето появяване на сцената преди пет години публиката, която вече беше изморена от космически пътувания и растяща инфлация, отново гласува част от доларите, които плаща като данъци, да отиват в програма, която трудно можеше да бъде разбрана.

— Мисля, че прекалено надценявате…

— Не е нужно да ме заблуждавате. Не се опитвайте да ми пробутвате версията, че не знаете за вашия митичен магнетизъм. Вестниците и списания пишат постоянно за това. Нали все пак живеем в епоха, в която сексът продава всичко — от коли до паста за зъби. Защо не и космическа програма?

Звучният гърлен смях на Майкъл Уебстър изведнъж отекна в стаята.

— Моля, извинете поведението ми — каза той с тон, в който нямаше и следа от искрено разкаяние. — Ужасно досадно е, когато хората си падат по тялото и лицето ти, а не обръщат внимание на твоя интелект.

Очите му проблясваха предизвикателно, но Керълайн спокойно устоя на погледа му.

— Готов ли сте да започнем с интервюто?

— Веднага, щом пожелаете.

„С удоволствие, Уебстър. С истинско удоволствие.“

Тя се обърна към Ренди. Операторът кимна и включи осветлението.

Керълайн се окашля и започна:

— Мистър Уебстър, когато за първи път беше представена идеята за програмата „Космическа совалка“, един важните аргументи за нейното приемане бе, че тя ще изплати средствата, вложени в нея. За съжаление, това не стана. Очаквате ли изобщо някога да стане?

Майкъл Уебстър внимателно обмисли въпроса й, сякаш го чуваше за първи път.

— Всъщност, все още е трудно да се отговори с точност. Според нашите предвиждания, това ще стане най-рано след пет или шест години.

Керълайн премина към следващия въпрос, макар че се съмняваше във верността на отговора му. Информацията, която беше получила предварително, показваше съвсем друго.

— А междувременно, докато чакаме да настъпи този период, обикновените американци плащат милионите долари за всяко изстрелване. Публична тайна е, че често полезният товар на совалката е карго на чужди правителства или частни фирми. Ще потвърдите ли това?

Този път той не се поколеба.

— По принцип е така. Но по-точно се отнася за спътниците, които изстреляхме преди няколко години, тъй да се каже, за да „ударим барабаните“, да оповестим на целия свят за тази програма. Наложи се да направим отстъпка на чуждите правителства и фирми, които веднага ни дадоха поръчки и ни се довериха, без да чакат утвърждаването на „Космическа совалка“. Тези, които бяха първи, направиха истински сделки. Тогава извеждането на спътник струваше около, осем-девет милиона долара, а след пет години то ще възлиза приблизително на двадесет и два милиона.

— Но не трябва ли да продължите да предлагате ниски цени, за да останете конкурентни на Европейската организация за космически изследвания? Казано накратко, необходим ли е този срок от пет години, докато станете финансово независими? Или той е измислен само, за да се замажат очите на данъкоплатците?

Думите й бяха посрещнати с лека усмивка.

— „Може би“ — на първия ви въпрос, „да“ — на втория и категорично „не“ — на третия.

Майкъл Уебстър бе достатъчно добре школуван в работата си и опитите й да го накарат да се защитава оставаха безуспешни. Без никакви следи от безпокойство говорителят на НАСА търпеливо я очакваше да продължи. Дългата пауза щеше по-късно да бъде изрязана от записа.

— В такъв случай, ще поставя въпроса си по друг начин. Искрено ли вярвате, че обикновеният данъкоплатец при един национален референдум ще гласува в подкрепа на тази програма, знаейки за отрицателния финансов баланс на целия проект?

— Бих отговорил с „да“ на този въпрос. Но има и едно условие. Обикновеният данъкоплатец трябва да бъде информиран до каква степен всекидневието му е свързано със сателитите, движещи се сега в околоземна орбита.

— Позволете ми да използвам себе си като пример. С какво всекидневието ми е свързано със сателитите? Защо трябва да се вълнувам за продължаването на една губеща космическа програма?

— Добре, ще изброя само най-важните неща. На първо място, това са всички телефонни разговори и почти всички телевизионни програми. Чрез сателити се предава цялата информация на медицинските центрове в страната. Чрез сателитите се извършва морската и авиационната навигация. Да продължавам ли? Забравих да спомена, че синоптичните прогнози също се осъществяват чрез сателити — Майкъл се усмихна загадъчно. — Има и други не толкова очевидни ползи от космическата програма. Ще ви дам един пример и той най-добре ще обясни всичко. През хиляда деветстотин осемдесет и първа една мисия на „Колумбия“ беше прекратена поради изтичане на гориво и вместо предвидените сто двадесет и четири часа в орбита, астронавтите останаха само петдесет и четири. Преди „Колумбия“ да се завърне на земята, екипажът й сканира петдесеткилометров участък от пустинята Сахара, търсейки стари подземни речни корита. И астронавтите откриха такива. Благодарение на тяхната работа, археолозите знаеха къде да правят разкопки и да търсят останки от древни селища. Геолозите ще използват същите материали, за да локализират находища на нефт и ценни метали. Но лично аз смятам, че най-важното нещо, за което може да се използват снимките, направени от астронавтите, е да бъдат открити дълбоки подземни реки. Ако те бъдат каптирани, представете си как от пустинни тези райони ще се превърнат в цъфтяща градина.

Майкъл Уебстър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— И всичко това от една мисия, която някои смятат за провалена — отново лицето му се озари от усмивка. — Колкото до вашата лична загриженост, мис Травърс, ще кажа, че телевизионната индустрия е особено зависима от програмата „Космическа совалка“. Без спътниците… кой знае, може би много хора щяха да загубят работата си.

Този път и Керълайн се усмихна.

— Сега, след като вече сте ме спечелил за вашата кауза, нека се погрижим и за обикновения данъкоплатец. Как ще реагирате, ако средствата от тази програма се пренасочат към социалните сфери?

— Мис Травърс, дори и целият бюджет на НАСА да бъде даден на Министерството на здравеопазването и социалните грижи, те ще бъдат достатъчни едва за няколко седмици. Съмнявам се, че някой трезво мислещ човек би се съгласил това да се случи.

Усмивката от устните на Керълайн се премести в очите й. „Той е добър, дори много добър…“

— Добре, да приемем тогава, че вече сме убедили зрителите в това, че програмата ще започне да се самофинансира след известен период. Но какво ще стане след пет години? Тогава околоземната орбита ще е пренаселена със спътници.

Керълайн внимателно слушаше подробното му техническо обяснение, макар и да знаеше, че едва ли ще използва неразбираемите му за масовата публика отговори в петте репортажа, които подготвяше за програмата „Космическа совалка“. Задачата й беше да направи „развлекателни новини“, както казваше нейният шеф, а не образователна програма за тесни специалисти. Майкъл Уебстър оставаше спокоен и невъзмутим, въпреки усилията й да го извади от равновесие. Тя се обърна и направи знак на Ренди, че следващият й въпрос ще е и последен.

Когато свършиха, операторът събра екипировката си и я понесе към микробуса. Керълайн затвори бележника си и се изправи. Майкъл Уебстър започна да сваля вратовръзката си, без да откъсва очи от нея. На устните му играеше загадъчна усмивка.

— Станала си много добра.

— Не ви разбрах… Бихте ли повторил, моля?

— Колко приятно звучи това. Доста отдавна никой не ме е молил за нещо.

Уважението, което Керълайн беше започнала да изпитва към него по време интервюто, веднага изчезна.

— Не се учудвам — отвърна сухо. — Съвсем очевидно е, че е само напразно губене на време.

Майкъл Уебстър заобиколи бюрото и се приближи до прозореца.

— Хайде, не се сърди. Комплиментът ми беше искрен и напълно заслужен. Станала си добра репортерка, а и интервюто, което направи преди малко, също го доказва.

— Изумена съм от вас. Направо не очаквах подобно нещо.

Той не обърна внимание на саркастичния й тон.

— Какво ще кажеш да дадеш почивка на учебника по икономика за една вечер? Знам едно място, където сервират фантастична мексиканска храна.

— Не говориш сериозно?! — неволно премина на „ти“ и Керълайн.

— За кое, за мексиканската храна ли? Но нали си била доста време в Южна Калифорния, трябва вече да си…

— Не говоря за храната, а за предложението ти. Сериозно ли мислиш, че ще изляза с теб?

— Разбира се. Само тази седмица съм в града. Единственият ти шанс да излезеш с мен е точно сега.

Изминаха няколко секунди, докато тя успее да отговори на шокиращото му предложение.

— Какъв ужасен пропуск, трудно ще ми е да го преживея. Но какво да се прави, ангажирана съм всяка вечер. Не знам какво става. През цялата година нищо и изведнъж, когато дойде средата на ноември, отвсякъде валят предложения за вечеря — Керълайн сви невинно рамене. — Какво мога да направя? Случва се всяка година.

Обърна се рязко и посегна към дръжката на бравата. Майкъл направи две бързи крачки, хвана ръката й, поднесе я към устните си и нежно целуна кадифената кожа над пръстите й. Бяха й нужни невероятни усилия да не изтръгне със сила ръката си.

Погледът му беше изпълнен с игриви пламъчета. С дълбок, чувствен глас, много по-подходящ за спалня, отколкото за офис, Майк оповести:

— Хей, нямам търпение да се върна при момчетата, за да им разкажа, че съм срещнал „Хюстънския ураган“ и дори съм целунал ръката й.

„Дяволите да го вземат! Няма да го оставя с убеждението, че е излязъл победител от всичко това. Последният изстрел ще бъде мой!“

— И аз не бих желала „твоите момчета“ да останат разочаровани, Уебстър. По-добре ще е, след като имаш желание да им разкажеш за мен, да им поднесеш и цяла история — гласът на Керълайн се превърна в тих шепот. — Разкажи им и за това…

Без да обмисля поведението си, водена единствено от желанието да му покаже, че не е победител, тя пусна бележника и чантата си на стола, пристъпи напред, нежно обви ръце около врата му и впи устни в неговите. Действията й бяха бързи и уверени и завариха Майкъл напълно неподготвен.

Керълайн отдавна не беше целувала някого, само за да предизвика възбуда у него, но с радост откри, че въпреки липсата на редовна практика, не бе загубила предишните си умения. Реакцията му не закъсня. Отначало устните му бяха вцепенени и твърди от изненада, после бързо омекнаха, а накрая леко се разтвориха, за да пропуснат езика й.

Ръцете му се спуснаха към талията й, за да я притеглят по-плътно. Керълайн „пасна“ на релефа на тялото му, сякаш и двамата бяха направени от затоплен восък. Целувката им стана по-дълбока. Майк започна да приема ролята на агресор и тя осъзна, че ако искаше да запази преимуществото си, трябва да се откъсне от прегръдката му. Сложи длани на рамената му и рязко се оттласна. В следващите секунди само премигваше от изненада. Дори и за момент не беше си помислила, че ще изпита нещо от тази целувка. И въпреки това откриваше някакво странно, неописуемо удоволствие, което усещаше като вътрешно гъделичкане. С мъка прикривайки реакцията си, тя се наведе, вдигна чантата си от стола и прекоси стаята. Когато стигна до вратата, се спря и се обърна назад. „Какво ми стана?! Никога не съм се държала така?“

Поколеба се за момент, но после смело срещна погледа му. Майкъл Уебстър бе застинал на мястото си с отпуснати ръце.

— Моля те, предай най-горещите ми поздрави на всички от Тексас.

Керълайн се завъртя на пети и излезе. Езикът й неволно обходи устните й, които все още бяха влажни от целувката му. С изненада установи, че неговият вкус все още беше там. „Хайде, Керълайн, признай си го… Да, той имаше приятен дъх и с него бе истинско удоволствие да се целуваш!“

Ренди Кевънах я очакваше нетърпеливо.

— Хей, какво стана? Защо се забави толкова?

Керълайн се опита да събере мислите си, за да даде отговор, задоволяващ любопитството му.

— Ами… аз… Трябваше да откажа покана за среща.

Операторът я изгледа втренчено.

— Среща, а? Е, „Хюстънски урагане“, ще ми разкажеш ли как ти предложи?

Тя завъртя очи и весело се засмя.

— Как ли пък не! Нима мислиш, че съм си загубила разсъдъка?

— Не знам дали си го загубила, но ще ти кажа, че може и да си го оставила някъде в апартамента си. Откъде ти хрумна тази глупава идея за мечките и пустинята?

Керълайн въздъхна отегчено.

— О, знам, че прозвуча глупаво, но само това ми дойде на ума. Не предполагах, че и ти няма да го харесаш.

— Нямам нищо против, но нали винаги претендираш, че си по-умна и интелигентна.

Тя се опита да изглежда сериозна.

— Благодаря ти, Ренди. Вече ще внимавам да не бъда толкова самоуверена.

— Нямаш проблеми, шефе. Кажи ми само кога да те сложа на мястото ти.

 

 

Майкъл Уебстър разтвори леко металните щори и надзърна навън. Керълайн Травърс тъкмо се качваше в микробус, на който имаше изобразено стилизирано око с абревиатурата KMTV вместо зеница. Изчака няколко минути, докато микробусът се скри от погледа му, и излезе от офиса.

След като совалките започнаха да излитат все по-често, работата му ставаше все повече и по-напрегната. Пътуваше до военновъздушната база „Едуардс“ в покрайнините на Лос Анжелис, където екипажите бяха в постоянна готовност за кацане на космическия кораб, в случай на лошо време във Флорида. Ако времето се окажеше подходящо, веднага заминаваше за Флорида. Честите изстрелвания му създаваха и допълнителна работа в контролния център в Хюстън, където трябваше да е поне два дни в седмицата. Като връх на всичко идваха пътуванията до Лабораторията за изследвания на реактивни двигатели в Пасадена и до Вашингтон, където трябваше да присъства на някои от дебатите в Сената по въпросите на космическата програма. Напоследък от безбройните полети бе започнал да чувства отпадналост, която беше характерна само за професионалните пилоти на реактивни самолети. Ако успееше да си вземе почивен ден, просто го проспиваше, за да навакса загубеното през седмицата.

Понякога задълженията му граничеха с невъзможното. Беше отговорен за преразказването на „драмата и вълнението“ при всяко изстрелване, така че да бъде поддържан ентусиазмът на масовия зрител, макар че обикновено ставаше дума само за извеждане в орбита на някой товарен спътник. Трябваше да направи от всяко изстрелване истинско шоу — нещо, което бе от изключителна важност за имиджа на космическата програма.

Майкъл Уебстър бе чаровен и представителен млад мъж. Никога не лъжеше, а само в изключителни случаи поизкривяваше истината и това му беше спечелило уважението както на приятелите, така и на враговете на космическата агенция. Когато се появеше на екрана, за да обяви поредния триумф или неочаквания провал, той го правеше по начин, каращ зрителите да споделят с него радостта или сълзите на разочарованието.

Сега вървеше бързо по дългия тесен коридор, прехвърляйки в ума си задачите, които трябваше да свърши през този ден. Забеляза, че капитан Браун се бе облегнал на една стена.

— Джон, ако не си много зает, искам да обсъдим списъка на гостите за февруарското изстрелване.

— Бързо свърши — учуди се капитанът и затвори папката с документи, които разглеждаше. — Мислех, че ще ти отнеме поне няколко часа.

— Младата госпожица бързаше за някъде.

Капитан Браун огледа внимателно лицето, а след това и тялото му.

— Е, не виждам следи от малтретиране. Това означава ли, че си се измъкнал без последствия след нашето непристойно поведение?

Майк усети неочаквано и необяснимо раздразнение от саркастичния тон на своя приятел. Керълайн Травърс очевидно беше задействала в него отдавна замрял и неизползван защитен рефлекс. Усмихна се, когато си представи каква би била реакцията й, ако случайно разбереше за това. Не се усъмни и за секунда, че би го посъветвала да си навре чувствата в едно определено място.

Керълайн притежаваше красота, елегантност и чар, на които от дистанция би могъл да противостои. Но прегърнеше ли го, целунеше ли го такава жена, той се увличаше по нея като наркоман. Обаянието на Керълайн Травърс бе съчетано със смелост и енергичност, а това беше и „смъртоносната“ комбинация за Майк.

„Дяволите да те вземат, ти си прекрасна жена, Керълайн Травърс! — каза си мислено, докато вървяха с капитан Браун обратно към офиса. — Няма така лесно да ми се измъкнеш. Внимавай, красива госпожице, съвсем скоро отново ще се видим!“