Шърли Кенеди
Островът на бляновете (5)

V

Прекрасна утрин — помисли си Джени, сядайки срещу Хана за първата си закуска на Бонайре. Морето блестеше на яркото слънце, лек бриз повяваше между палмите. Ресторантът на хотела се намираше на края на стръмна скала над водата и предлагаше приказен изглед към лазурносиньото Карибско море.

Предната вечер Джени си легна рано след леката вечеря. Сега, облечена в розова тениска и също такива на цвят прилепнали шорти, изглеждаше свежа и отпочинала. В очите й искреше едва сдържана възбуда. Днес щеше да се гмурка с Боб, а той щеше да й прави снимки. Не би могла да си мечтае дори за нещо по-хубаво.

— Прекрасно е тук! — възкликна тя. — Радвам се, че дойдох!

Хана махна на едър, рус млад мъж, който се приближи до масата. Тя го представи на Джени:

— Това е Том Брадли, един от нашите инструктори по подводно плуване. Внимавай с него! Той е най-големият донжуан на острова.

— Привличането на тълпи от жени е моят скромен принос за развитието на туризма тук, това е всичко — защити се усмихнато Том.

Тримата започнаха закуската в най-добро настроение.

Внезапно усмивката на Джени замръзна, защото видя Вивиан Кемпиън да идва към тях. Тя кимна леко на другите и се обърна към нея:

— Мога ли да поговоря за момент насаме с вас, мис Ларк?

Джени беше толкова изненадана, че остави с разтреперана ръка чашата с кафе, от която тъкмо се канеше да отпие. Опита да се усмихне любезно.

— Разбира се — отвърна и стана. — Къде можем да отидем?

— Надолу към брега.

На утринната светлина Вивиан изглеждаше уморена и стара. Не си бе направила труда да си сложи грим и около очите и устата й ясно се очертаваха издайнически бръчки. Тя започна направо.

— Трябва да ви се извиня за историята със стаята. Ще си получите отново предишната. В момента камериерката връща багажа ви обратно.

Добри новини — помисли си Джени, — но какво ли означава всичко това?

— Не ви разбирам — изгледа я въпросително.

— Вярвам ви. И аз самата не разбирам защо го направих. Но ще се опитам да ви обясня.

Те седнаха на пясъка и Вивиан се загледа продължително към морето.

— Аз обичам Боб — започна глухо след малко. — Той се разведе с мен, защото съм алкохоличка. Сигурно се питате защо ви го казвам. Първо, защото вчера в самолета така и така видяхте, че пих доста. Но трябва да знаете също и какви фатални последици ще има това за мен, ако го разкажете някому. След развода не бях на себе си. Прекарах четири седмици в един санаториум в Калифорния, където ми помогнаха да живея без алкохол. Бях излекувана. Или почти… Помолих Боб да ме приеме отново. Паднах на колене пред него, Джени! Исках да си го върна — него и сина ми…

Вивиан преглътна. Известно време не можеше да говори. След това продължи:

— Накрая той склони да ми даде още един шанс — обеща ми, ако две години не пия, отново да се ожени за мен. Оттогава изминаха почти две години.

— Но вчера…

— Да, знам! Дълго време успявах да се въздържам, но… наскоро започнах пак. Тайно. Непрекъснато се заставях да спра, обаче… Така беше и по време на полета до Маями. Когато вчера ви видях заедно с Боб, се ужасих. Сигурна бях, че ще му разкажете всичко. След разговора на кея оставих Джейсън на детегледачка и се заключих в стаята си с една бутилка. Оттам дадох нареждане да ви преместят в най-мизерната стая на хотела. Исках да си отмъстя. Тази сутрин се срамувам от жалката си постъпка.

Джени, трогната, я помилва по ръката.

— Всичко е наред. Разбирам ви. Не ви се сърдя.

Вивиан й хвърли измъчен поглед.

— Трябва да ви кажа още нещо. Аз съм много, много ревнива… Начинът, по който Боб ви гледа, ми казва всичко…

— Но… между нас няма нищо! — едва не извика Джени. „Нищо, само дето въздухът искри от напрежение, когато се гледаме“ — добави в мислите си и отклони поглед от Вивиан.

Известно време цареше мълчание.

— Надявам се, че ще го оставите на мира, Джени. Искам го отново, непременно! И заради Джейсън. Той обича и двама ни.

— Какво да кажа? Не мога да ви обещая да се махна от пътя на Боб. Но няма да правя нищо, с което да го предизвиквам — Джени стана и изтупа пясъка от шортите си. — Трябва да се връщам на масата. Благодаря ви за откровеността.

— Желая ви приятен ден! — извика след нея Вивиан.

Как ли пък не, след всичко, което ми наговори! — горчиво си помисли девойката и поклати глава. Защо животът трябваше да бъде толкова сложен?

Боб седеше пред чаша кафе на масата, когато тя се върна, и я поздрави с нескрита радост.

— Можа ли да спиш добре от рева на прибоя?

Явно не знаеше нищо за преместването.

— Да — промърмори тя в отговор и настъпи Хана под масата. — От стаята ми се открива великолепна гледка към залива — след това бързо смени темата. — Кога ще тръгнем?

— Най-добре веднага.

Докато се изправяше, Джени имаше усещането, че Боб поглъща с очи лицето и тялото й. Видя желанието в погледа му, истинско желание. „Или само си въобразявам?“ — запита се несигурно.

— Готова съм. — Взе голямата мрежеста чанта, опряна до стола, и се отправи към изхода.

На излизане от ресторанта не се докоснаха нито веднъж, но Джени усещаше магнетичното привличане между телата им. Нямаше съмнение, че Боб я желае също толкова силно, колкото и тя него. Затвори за миг очи и вдиша дълбоко: „Небеса, какво да правя след всичко, което ми разказа Вивиан?“

Когато малкият джип, натоварен е фототехника и водолазна екипировка, се отправи по панорамното шосе към залива, Джени забрави мрачните си мисли и си възвърна доброто настроение от сутринта.

— Най-после отново ще мога да се гмуркам! — възкликна въодушевено.

Боб, лениво отпуснат зад волана, повдигна нагоре тъмните слънчеви очила и я погледна въпросително:

— Изглежда не съжаляваш за медения месец с Джери Босуел?

— Ти си спомняш името му? — изненада се Джени.

— Не забравям нищо, което е свързано с теб! — той отново насочи погледа си към пътя. — Предполагам, че имаш най-малко дузина приятели, които само чакат знак да скочат и да заемат мястото на Джери?

„Нима ревнува?“ — слиса се Джени и усети, че сърцето й заби ускорено.

— Всъщност не — каза колкото се може по-безразлично. — Толкова дълго ходехме с Джери, че нашите познати едва ли са се съмнявали, че бихме могли да не се оженим. Почти се срамувам да го призная, но никога не съм имала друг приятел, освен него. Джери беше единственият.

— Звучи доста скучно.

Тя се засмя.

— Беше скучно наистина, сега го съзнавам. Може би затова и дойдох тук. Мисля, че имам много да наваксвам.

— Така ли? — попита той тихо. — И как си представяш това… наваксване на пропуснатото?

Джени помисли доста, преди да отговори.

— Ами… мисля, че трябва да реша какво всъщност искам. Преди с Джери всичко беше ясно. Искахме да се оженим, да си купим голяма къща в „подходящ“ квартал, да имаме деца… и все от този род. Но сега всичко е другояче. Навярно бих се чувствала много щастлива в малка колибка на този остров. Представи си, ще мога да плувам всеки ден!

Боб се засмя.

— Чудесна идея! И за закуска банани, а за вечеря кокосови орехи — той помълча, после повдигна рамене. — А под наваксване на пропуснатото не разбираш ли намирането на много нови обожатели?

— От къде на къде? — измери го с недоволен поглед тя. — Да не мислиш, че смятам всяка вечер да сменям партньора си в леглото? Категорично не съм за това!

— Вероятно не — отвърна замислено Боб и тихо се засмя. — О, Джени, ти притежаваш всичко, което е необходимо на една жена, ако иска да подлуди мъжете: сексапилна си, имаш хубаво лице, изящна фигура, великолепна коса… Само да помръднеш пръста си, и ще имаш всекиго, когото пожелаеш.

Той поклати глава.

— Просто не е за вярване, ти изглеждаш като мис Свят, разполагаш с всички неотразими оръжия на една жена, а не ги използваш в твоя полза!? Необикновено момиче си, наистина!

— А ти… харесваш ли ме такава, каквато съм?

Веднага прехапа устни. Как можеше да го предизвиква така?

— И още как! — изтръгна се от него. — Аз също съм толкова луд по теб, колкото всеки друг! Толкова си хубава, че направо е непоносимо! Сърбят ме ръцете да погаля копринената ти кожа навсякъде, по цялото тяло… Копнея да те…

Той спря и я погледна, като че ли дебнеше реакцията й.

— … копнея да те любя! Но обстоятелствата не позволяват, за съжаление. Отношенията ни трябва да останат, според уговорката, чисто професионални.

Погледна напред и изглеждаше облекчен, че има причина да смени темата:

— Почти пристигнахме. Дръж се здраво!

Извъртя силно волана и отби джипа по тясна затревена алея, която ги изведе до малък залив, обграден от три страни с бели плажове и палмови горички. Водата беше чиста и прозрачна, само от време на време кротки вълнички лижеха ситния пясък.

— Прекрасен залив! — Джени беше въодушевена. — Тук ли ще се гмуркаме?

— Да, точно тук отпред има риф — Боб скочи от джипа и започна да разтоварва екипировката. — Няма да се наложи да влизаме много навътре, за да направим добри снимки.

— Какво трябва да правя?

— Ти ли? — Боб се натовари с оборудването и фотоапарата. Указанията, които последваха, прозвучаха толкова отрезвяващо и по същество, та Джени едва можеше да повярва, че говори същият този мъж, който току-що почти й се бе обяснил в любов.

— Донеси нещата си на брега — завърши той. — Облечи водолазния костюм. Първо ще направим снимки в пълна екипировка. След това… — погледна я въпросително — предполагам, че си взела банския си?

Тя кимна. Болезнено осъзна, че Боб, за разлика от нея бе овладял чувствата си. Изглеждаше твърдо решен да не се поддава на страстта, която очевидно изпитваше. Но така беше по-добре, нямаше да страда толкова, ако го изгубеше, преди да е започнала истински с него.

— Добре. — Струваше й немалко усилия да се откъсне от невеселите си размишления и да се съсредоточи върху това, което казваше той. — Накрая ще направим снимки по бикини. Няма ли да изпаднеш в паника, ако си отдалечена на няколко десетки сантиметра от дихателния си апарат?

Джени се усмихна снизходително.

— Нали знаеш, че имам сертификат за инструктор по подводно плуване. Няма да се изплаша, не се притеснявай.

— Ще видим — измънка скептично той. — Ако знаеш само какви трудности съм имал с другите фотомодели… Но да оставим това. Хайде, започваме.

Джени подготви дихателния си апарат на брега, докато Боб няколко пъти ходи до джипа, за да разтовари и останалия багаж. Тя свали тениската и шортите си и се огледа за него. Очакваше реакцията му. Наистина ли се владееше така добре, както изглеждаше? Никога досега не бе обличала толкова дълбоко изрязани бикини. Вкъщи пред огледалото бе установила колко съблазнителна изглежда в тях. Черната коприна изпъкваше чудесно на фона на млечнобялата й гладка кожа. Задържа продължително водолазния костюм в ръка, но Боб изглежда я бе забравил. Накрая тя нетърпеливо извика:

— С този добре ли съм?

Боб отклони за миг поглед от камерата си, която тъкмо зареждаше.

— Добре си, Джени. Но определено имаш нужда от повечко слънчеви бани. Сега си облечи костюма — след това отново се обърна към камерата.

Джени се опита да прикрие разочарованието си. Гордостта й се разбунтува. Щом Боб може да установи контрол над себе си, то тя също би могла! Припряно се напъха в тесния синьо-жълт водолазен костюм, после прикрепи надуваемата плувна жилетка и дихателния апарат към кислородната бутилка, която той бе донесъл.

— Готова съм! — извика му.

— Великолепно. Можем да започваме.

Боб вдигна тежащата близо 15 килограма кислородна бутилка върху раменете на Джени и я задържа, докато тя пристегна жилетката си. След това той самият си сложи водолазния костюм и бутилката и каза усмихнат:

— Първо трябва да свикнем с водата, окей?

— Окей.

Джени надяна маската и шнорхела и препаса колана с тежестите около кръста си. С плавниците в ръка влезе във водата. Колко беше топла! Колко добре се чувстваше! Когато водата и стигна до хълбоците, обу плавниците и налапа мундщука на дихателния апарат. Най-после! Дойде мигът, който бе очаквала толкова дълго!

Тя плавно се гмурна и заплува след Боб, докато се отдалечиха на около тридесетина метра от брега. Тогава постепенно започна да изпуска въздух от плувната си жилетка, потапяйки се все по-надолу и по-надолу. На няколко пъти я заболяха ушите и трябваше да спре и да изчака, докато свикне с налягането, но иначе всичко вървеше чудесно. Кристалночистата вода предлагаше видимост на около шестдесет метра и Джени остана очарована от великолепието на рифа. Тук имаше корали от всякакви видове, форми и багри — огненочервени, жълти, кафяви, бели, лилави, розови, зелени и даже черни, оформени като колони, като рози или листа на причудливи дървета, във формата на охлюв или ветрило. И навсякъде имаше гъби от всички разновидности. Покрай тях се стрелкаха стотици и хиляди пъстри тропически риби, каквито повечето хора можеха да видят само в аквариумите. Джени непрекъснато побутваше Боб и му показваше въодушевено прекрасните неща в този чудесен свят. Той й отговаряше със заоблени палец и показалец — знакът „Окей“ при водолазите. Очевидно се радваше на възможността да й покаже феерията на рифа. „Жалко — си мислеше тя, — че не може да се говори под вода. Има толкова много за казване!“

Колкото по-надолу се спускаха по протежението на един стръмен склон, толкова по-оскъдни ставаха формите на живот. Внезапно Джени видя под себе си една като че ли безкрайна отвесна стена. Хвърли поглед на дълбокомера и установи, че вече са се потопили на тридесет метра дълбочина, без да забележи това. В този момент усети ръката на Боб върху рамото си, който й даваше знак с палец да го последва нагоре. Тя кимна и се подчини.

— Беше прекрасно! — изкрещя възторжено, когато двамата едновременно изплуваха над водата и свалиха мундщуците на дихателните си апарати. — Изпитах невероятно удоволствие там долу!

— Чудесно! Радвам се, че ти доставя удоволствие. А сега да се залавяме за работа.

Джени го изчака във водата, докато той отиде до брега и донесе голямата камера със светкавица.

— Ще се гмурнем още веднъж, но този път няма да се спускаме толкова дълбоко. Ще правиш абсолютно същото, както току-що — плувай, показвай красивите неща, независимо какви са те, дръж се напълно естествено.

Джени кимна, захапа отново мундщука и се потопи. Както Боб пожела, остана близо до повърхността, заплува грациозно насам-натам, доближавайки се до най-живописните коралови образувания, сочейки от време на време провиращите се между тях пъстри екзотични риби. Боб я следваше плътно с камерата, улавяше я отгоре, отдолу, всеки път под различен ъгъл. През няколко минути проверяваше дихателния й апарат, накрая подаде сигнал за връщане. Двамата изплуваха над водата.

Джени го погледна въпросително.

— Добре ли беше?

— Великолепно — отвърна усмихнат той. — Ти си роден фотомодел, Джени! Направих няколко страхотни снимки, но все още не са това, което си представям за заглавната страница. Ще отдъхнем няколко минути, после идва по-трудната част.

— Окей.

Джени знаеше, че известно време трябваше да останат на сушата, за да не получат опасните схващания на мускулите, характерни за водолазите. Колко точно, можеше да види от таблицата за време и дълбочина, която повечето опитни водолази винаги носеха със себе си.

Излезе на брега, освободи се от плавниците, кислородната бутилка и жилетката, съблече водолазния костюм и като разстла хавлията си на пясъка, седна на нея. Протегна дългите си крака, тръсна мократа си коса и вдигна лице към слънцето.

Боб донесе от джипа сандвичи и термос с кафе, които бе взел от хотела.

— Мислех си, че не би ти се отразило зле едно подсилване.

Той също съблече водолазния си костюм и седна до Джени. Наля й кафе и й подаде сандвич. Докато тя отхапваше първия залък, посочи към банския й:

— Къде съхраняваш това нещо, когато не го носиш? В напръстник ли?

Джени го погледна дяволито.

— Да не би да искаш да кажеш, че е много плитък? Не понасяш ли гледката на толкова много гола кожа? Може би те прави неспокоен. Или агресивен?

Боб се засмя.

— Ще се опитам да се овладея. А що се отнася до голата кожа: не си ли помислила за защитен крем? Или искаш да изгориш от силното слънце?

— О, господи! Забравих да си взема крем!

Боб стана, отиде до джипа и се върна с шишенце в ръка.

— Имаш късмет — заяви ухилен до уши. — Случайно имам нещо под ръка, за да предпазя полуголи дами от изгаряне.

Той отвори шишенцето, наля лосион в шепата спи започна да маже гърба на Джени. Тя се наведе напред, затвори очи и се отдаде изцяло на възбуждащото усещане от допира на неговите ръце по кожата й.

— О, така е добре — промърмори доволно.

— Винаги на вашите услуги, госпожице! — отвърна шеговито той. Когато обаче случайно докосна отстрани гръдта й, си пое дълбоко въздух и рязко се отдръпна.

Джени се усмихна. Значи не бил чак толкова хладнокръвен! Отметна назад косата си и се огледа.

— Какво има?

Престори се, че не разбира реакцията му, макар да й бе станало ясно колко силно го бе възбудил този мимолетен допир.

— Нищо, само се опитвам да сдържам обещанието си — отвърна той с измъчена усмивка. После погледна часовника си. — Време е. Дай ми няколко минути аванс, за да мога да приготвя долу камерата. След това ще се приближиш, но не много — на около десет метра. Сложи си маската, ако искаш, после ще я свалиш. Всичко друго можеш да оставиш тук. Аз ще взема кислородния ти апарат — или ти ще можеш при нужда да вдишваш от моя.

— Естествено. А тежестите?

— А, да, почти ги бях забравил. Имам една, която се привързва на глезена. Това е всичко, което ще носиш — освен банския, разбира се.

— А каква поза трябва да заема?

— Прави същото както досега, Джени — той стана и тръгна към джипа. — Всичко ли е ясно? — извика през рамо.

Внезапно Джени изпита чувството, че се е отнесла несправедливо към него.

— Има още нещо — тя се изправи и се загледа със сериозно изражение в гърба му.

Боб спря и се обърна.

— И какво е то?

— Аз… трябва да ти се извиня…

— Така ли? И защо? — учуден, той тръгна към нея.

— Затова защото те подозирах, че искаш да ме снимаш гола като някоя… стриптийзьорка. Очевидно ти не си такъв. Малко прибързано си направих заключенията, а не е трябвало.

Боб спря пред нея и я погледна продължително в очите. Протегна ръка, като че ли искаше да я погали, обаче веднага я отпусна, без да я докосне.

— Не е нужно да се извиняваш, Джени. Честно казано, аз много бих искал да ти направя актови снимки. Не можеш да си представиш с какво удоволствие бих го сторил. Но никога няма да те моля за това, тъй като сигурно ще ме разбереш погрешно. Как бих могъл да те убедя, че ще те гледам само с очите на фотограф и — как да кажа — без задни мисли?

Джени кимна.

— Разбираш ли какво имам предвид? — вдигна ръце той. — Няма да те моля за това. Но ако ти промениш мнението си, няма от какво да се тревожиш — никой друг няма да види снимките. Знам, че ще бъдат едни от най-хубавите, които съм правил през цялата си кариера, но въпреки това ще ги съхранявам под ключ, ако искаш така да бъде.

Джени почувства да я побиват тръпки. Беше дълбоко убедена, че Боб не би я гледал така, както другите фотомодели. Би се опитал вероятно, но нямаше да му се удаде. Тя преглътна и произнесе с усилие:

— Чиста загуба на време е да се говори за нещо, което никога няма да се случи.

— Ти започна! — той се обърна към джипа и прибави, смеейки се — Но все пак не забравяй — никъде не е записано, че не можеш да промениш мнението си!

Няколко минути по-късно, когато Боб бе влязъл във водата с камерата си и с остатъка от екипировката, Джени заплува към мястото, където се беше потопил. Сложи си маската, пое си дълбоко въздух и се гмурна. Боб я чакаше едва на десетина метра дълбочина. Навярно е допуснал, че няма да успея повече — помисли си самодоволно тя, изписвайки плавно и уверено широка дъга около него, като му махаше весело. — Ще му покажа аз! Изпускаше предпазливо на равни интервали от по няколко секунди въздух, докато дробовете й почти се изпразниха. Тогава доплува до дихателния апарат, който Боб носеше за нея, захапа мундщука и вдиша дълбоко.

Боб зареди отново камерата, след това с мимики я подкани да си свали маската. Посочи й една голяма колония едри пъстроцветни корали, които леко се поклащаха от морското течение.

Джени си свали маската. Сега беше само с банския и с тежестта на глезена. Заплува към кораловото образувание. Непрекъснато блясваше светкавицата и тя започна да заема най-различни пози. Промъкваше се ловко между гроздовете корали, протягаше ръка към някоя особено любопитна риба, вдигаше от дъното миди и раковини и ги разглеждаше с неподправен интерес, оставяйки дългата си руса коса да се вее зад гърба й. Чувстваше се елегантна и гъвкава, каквато никога не би могла да бъде на сушата.

Щастлива съм — помисли си тя, докато отново се зареждаше с въздух от дихателния апарат. И внезапно разбра защо й харесваше това, което правеше. Мисълта, че Боб я наблюдава през обектива на своята камера, я възбуждаше по особен начин. Несъзнателно започна да върти и извива съблазнително тялото си, като че ли искаше да го предизвика да захвърли камерата настрани и да я прегърне. Усети почти непреодолимо желание да си свали банския.

И тогава то се случи. „Направи го! — заповяда й един вътрешен глас. — Нищо в тази кристалночиста вода не може да бъде грешно, аморално или мръсно!“ Нямаше никакъв знак от Боб — нищо, което да я принуждаваше да го направи. Просто разбра, че самата тя го иска. „Не мисли за нищо — направи го!“

Тя вдигна показалеца си, за да каже на Боб, че трябва да изчака един миг, спокойно разкопча на гърба си горнището на банския и го съблече, после смъкна и долната част. Подаде ги на Боб, който й отвърна със знака „Окей“. Джени се усмихна и тайно прокле подводната маска, която носеше той. Пречеше й да види изражението на лицето му, когато започна да прави снимка след снимка.

„Какво прекрасно чувство!“ — каза си Джени. Никога през живота си не бе плувала гола. Сега се чувстваше толкова лека и разтоварена, че реши да го прави по-често в бъдеще.

Изведнъж зърна над главата си една светеща червена коралова риба, която я гледаше с изпъкналите си очи. Пресегна се да я докосне, когато светна камерата на Боб. Кораловата риба изчезна. Тогава тя видя, че Боб й дава знак за изплуване. Крайно време беше.

Заплува бързо към кислородния апарат, пое си въздух, грабна банския от ръцете на Боб и се издигна нагоре. Подаде само главата си, облече под вода бикините и доплува до сушата. Беше възбудена и предполагаше, че той ще дойде при нея да й благодари. Сигурно е останал силно впечатлен от решението й.

Докато го чакаше и гледаше към мястото, откъдето трябваше да се появи, Джени изведнъж си даде сметка какво бе направила.

„Аз се фотографирах гола?! Аз, Джени Ларк!“ Еуфорията й изчезна тъй бързо, както и кораловата риба преди малко.

„Какво направих!“ Внезапно се почувства нещастна. Какво ли си мислеше сега за нея Боб? Че е искала да го измами? И щеше да бъде напълно прав, формално погледнато. Доказателството за това се криеше в камерата и чакаше да бъде проявено.

Видя го да изплува и да идва към брега. Бързо стана и облече тениската и шортите си върху бикините. Шоуто свърши — помисли си тъжно. — Какво да правя? Да измъкна филма от камерата му? Само да посмее да направи някаква ехидна забележка или да ми се присмее! Ще го убия!

Боб не бързаше да излезе от водата. Остави предпазливо камерата на пясъка и свали кислородния апарат от гърба си. Накрая, без да се усмихва, подхвърли като че ли между другото:

— Сигурен съм, че направих няколко много добри снимки, Джени. Благодаря ти. Знаеш ли, ти си истински талант!

— Наистина ли? — не смееше да го погледне в очите. Първо трябваше да спре нервното треперене на тялото си.

— О, да, точно такава си — каза той, след това коленичи в пясъка и се зае с екипировката, без да й обръща повече внимание. Когато привърши, погледна часовника си и трепна. — Трябва да се врънкаме. Следобед мисля да изляза с лодка в морето.

Така! Това ли беше всичко? След една такава сутрин, след всичко, което стана, той не желаеше нищо друго, освен да се връщат? Джени беше разочарована и наранена. Ядоса се на самата себе си. Как можа да си позволи да интимничи с него по такъв начин!

Помогна му да натовари екипировката в джипа. Той не каза нито дума повече, а и тя нямаше настроение да води повърхностен разговор. Чувстваше се отвратително и само се надяваше, че той ще сдържи думата си и няма да публикува снимките. Нима беше невъзможно и Боб да си промени мнението, както бе постъпила тя? Не и се мислеше какво щеше да стане, ако тези фотографии се появяха в Колорадо. Потъна пребледняла в седалката и не вдигна поглед до края на пътуването.

Пред хотела слезе, взе чантата си и го погледна въпросително:

— Мога ли и аз да изляза на разходка с някоя лодка следобед?

— Какво? О, да, разбира се! Най-добре излезте двете с Хана. Отпусни се, почини си. Предобедът беше доста напрегнат. В магазина можеш да започнеш от утре.

Изглеждаше някак разстроен.

— Добре… тогава довиждане до по-късно.

Той не отговори и се зае с разтоварването на багажа от джипа.

„Край! Държах се като пълна идиотка!“ Джени съкрушена помъкна чантата си към хотела и влетя направо в прегръдките на Хана, изтичала да я посрещне във фоайето.

— Здравей, скъпа! Имам една добра новина за теб — върнаха ти предишната хубава стая! Багажът ти вече е вътре.

— Знам — отговори Джени безучастно.

Приятелката й я изгледа изненадано.

— Какво се е случило?

Влязоха в стаята, Джени остави чантата до вратата и се тръшна на леглото.

— Не знам. Всичко вървеше идеално до мига, в който си съблякох банския.

Хана придърпа един стол и се настани близо до нея. По устните й заигра развеселена усмивка.

— Хайде разказвай, де! — Джени подробно й описа всички събития от предобеда, започвайки от разговора с Вивиан. Приключи с въздишка:

— И тогава изведнъж той стана много особен. Не искаше дори да говори с мен. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Откъде да знам — вдигна рамене Хана. — А и ти не бива да си блъскаш главата повече над това. Вероятно не може да се освободи от бившата си жена. Примири се, че не можеш да го имаш, и баста! Има толкова много други мъже!

Джени искаше да й възрази, че за нея няма други, че е ужасно за толкова кратко време да преживееш две последователни разочарования, и че никога повече не иска и да чуе за мъже, но се отказа. Нямаше никакъв смисъл да се самосъжалява.

— Имаш право. Но какво да правя сега?

Хана се изправи и я изгледа подигравателно.

— Най-добре е да прекараш остатъка от деня в стаята си. Как иначе? Да не би да искаш да се забавляваш? Да отидеш да поплуваш, а вечерта да прекараш на парти? О, ужас! Изключено! Какво може да ти донесе това, освен отвращение, след като знаеш, че островът е пълен с грозни и отегчителни типове, от които никой няма да ти хареса! Имаш ли друг изход, освен да се заключиш тук и да проклинаш съдбата си?

Джени се засмя.

— Добре, разбрах те. Кога тръгва лодката?

Приятелката й засия.

— В един часа. Имаме достатъчно време да обядваме, а след това, любов моя, ще имаш щастието да видиш няколко от най-фантастичните райски подводни кътчета на планетата!

Хана беше права. След обяда бързата моторница откара тях и още двадесетина пасажера до два великолепни коралови рифа, пълни с багри и живот. Джени истински се наслаждаваше на слънцето и морето. Когато двете се гмурнаха под вода, оставаха удивени и прехласнати от това, което видяха. Водата беше топла и прозрачна, настроението сред водолазите беше повече от въодушевено. Всички бяха летовници, дошли да получат незабравими преживявания и да се позабавляват, а сега имаха рядката възможност да го направят.

Джени слезе от моторницата на кея с разтоварена и облекчена душа. Том и неколцина други млади и симпатични младежи веднага се втурнаха да я ухажват. Хана разправяше наляво и надясно за партито вечерта в хотела.

— Кога ще започне то? — поинтересува се Джени.

— В мига, когато ти пристигнеш — отвърна галантно Том и ако девойката не беше в мислите при Боб, усмивката й щеше да бъде много по-сияйна.