Гейл Дъглас
Корабът на мечтите (7)

Седма глава

Майк почука на вратата й точно в осем часа. Беше спокоен, пулс — нормален, кръвно налягане — отлично, след което Кейтлин отвори.

Беше облечена в права, плътно прилепнала жарсена рокля до глезените в сигнално червен цвят, с толкова дълбоко изрязано деколте, че сърцето на Майк издаде пронизителен писък и засече, когато той я погледна. След един безкрайно дълъг миг ударите му се възстановиха — неравномерни и силни, така че имаше чувството, че отекват по целия коридор.

Той се изкашля.

— С риск да прозвуча като англичанин, преди още да сме стигнали в Саутхемптън — произнесе той с усилие, — изглеждаш поразително.

Кейтлин отговори с лека, уморена усмивка, но не го погледна. Излезе от стаята и се обърна да заключи вратата, като се чудеше дали трябва да е толкова невероятно красив в този смокинг.

— Не бях сигурна, че ще ме вземеш — каза тя.

— Как така? Нали казах, че ще дойда.

— Но аз ти казах да не се притесняваш.

Майк беше възвърнал своята самоувереност, затова се усмихна широко.

— Кога съм дал повод да си помислиш, че ще се подчиня на командата ти?

Пускайки ключа в чантичката си, Кейтлин каза:

— О, правилно. Все забравям. Ти си човек, който раздава команди.

— Сега вече схващаш нещата — отвърна Майк, когато тръгнаха.

Тонът му беше небрежен, но той, както и Кейтлин, се чувстваше неловко. Забеляза, че тя все още отбягва погледа му и реши да се занимае най-напред с неудобството, което тежеше помежду им.

— Не си се оправила — нежно каза той и постави ръката си върху гърба й, докато се отправяха към асансьора.

— Чувствам се прекрасно — малко прибързано отговори тя. — Твоето хапче извърши чудеса.

— Нямах предвид морската ти болест.

— Аз не съм имала морска болест.

— Добре, да кажем, че си имала „мал дьо мер“. Така по-приемливо ли звучи? Но това, за което говоря, е, че ми изглеждаш нервна. Дори засрамена. — Майк натисна бутона за асансьора.

— Защо трябва да съм засрамена? — Кейтлин се опитваше да изглежда безцеремонна. — Ние подминахме срамежливостта някъде на юг от Исландия.

Асансьорът пристигна и те влязоха в него. Майк беше доволен, че са сами. Очевидно имаше още бариери за преодоляване, преди да стигнат в ресторанта.

— Да го кажа тогава така — каза той, докато вратата с плъзгане са затваряше. — Водещата сила клони на моя страна.

Неочаквано Кейтлин откри, че мънистата по вечерната й чантичка са изключително интересни.

Майк обхвана с двете си ръце кръста й и я привлече към себе си, принуждавайки я да го гледа в очите.

— Това е въпрос на контролиране, Кейтлин. Ако не се лъжа, ядосана си на себе си. Просто си изплашена и си решила, че си играя с теб.

— А не е ли така? — Гласът й беше плах, а очите й отново сведени към чантичката.

— Няма да се преструвам, че се забавлявах от мисълта, че мога да направя каквото поискам с теб — започна той внимателно. Тъй като забеляза, че шията й се покрива с руменина и чу внезапно накъсаното й дишане, той постави пръста си под брадичката й и я повдигна, като по този начин я накара отново да го погледне. Очите й пламтяха и излъчваха разпалено желание. — О, да, Кейтлин, аз се наслаждавам на въздействието, което ти оказвам. Но това, което търсех този следобед, беше жената. Той я придърпа още по-близо и прошепна на ухото й: — И ако още не си разбрала, че влиянието ти върху мен е толкова мощно, че можеш да промениш положението по всяко време, като наклониш везните в твоя полза и по твой избор, то ти си далеч по-наивна, отколкото трябва да бъде една дама на твоята възраст.

Вратите на асансьора се отвориха и той отдели Кейтлин от себе си, без тя да може да каже и една дума.

Влязоха в дългия и тесен бар, предхождаш ресторанта. Салонът беше декориран семпло и боядисан в топли цветове, с онзи тип художествени акценти, които подсилваха впечатлението у Кейтлин за филм с участието на Фред Астер. Едната стена беше от стъкло и представляваше идеално място да съзерцаваме на океана.

Майк забеляза, че погледът на Кейтлин се е спрял върху белите тапицирани столчета с форма на черупки.

— Имаш ли нещо против да пийнем нещо преди вечерята? — попита той.

Кейтлин бе поблазнена от идеята, но вариантът с наблюдаването на океана не я очарова особено. Тя премигна с дългите си мигли към Майк и попита по детски, с оттенък на подигравка:

— Искаш да кажеш, че ми се разрешава да пия?

— Една сода няма да навреди — отвърна той вежливо. А ако се опитваш да ме уличиш в деспотизъм, съветвам те да не си губиш времето. Разбрах намеренията ти и работя по въпроса.

Неподготвена за откровеното му признание, Кейтлин не успя да сдържи смеха си.

— Работиш по въпроса? Може би си ме излъгал?

— Не съди за това по начина, по който се държа с теб — каза Майк и се усмихна. — Ти провокираш диктатора вътре в мен. А сега ще останем ли тук за по едно питие или ще влезем да вечеряме?

— Аз отивам в трапезарията — каза Кейтлин, без да се колебае. — Умирам от глад. Но ако ти искаш първо да пийнеш, не се считай задължен да ме ескортираш…

— Не ставай глупава — прекъсна я Майк, като пъхна ръка под лакътя й.

Първоначално раздразнена от елегантния отказ на Майк да я пусне да върви напред сама, Кейтлин се почувства приятно както от допира, така и от жеста му.

— Защо смяташ, че аз провокирам диктатора в теб? — попита тя, като се стараеше гласът й да звучи нормално.

— Не знам. Може би защото имам чувството, че имаш нужда от такъв. — Те стигнаха входа на ресторанта и Майк отвори остъклената врата, като кимна на салонния управител. Дерек ги посрещна с такава радост, че отне всичката пиперливост на отговора, който Кейтлин беше приготвила.

Докато приближаваха тяхната маса, Майк забеляза колко много хора говореха с Кейтлин, и то сякаш им бе близка. Всички те бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат баби и дядовци. Майк се възхити от особеното разбирателство, което съществуваше между нея и възрастните. Започваше да му се изяснява защо Кейтлин прилича на човек от друга, по-предишна епоха, независимо от суперсъвременния й външен вид.

Току-що бяха седнали и сервитьорът с виното застана до тях.

— Не мисля, че тази вечер ще искаме нещо, Джейсън — каза Майк, като смяташе, че няма да е честно спрямо Кейтлин, ако само той пие вино с вечерята.

Кейтлин отмести поглед от менюто, което разглеждаше.

— Сега ти ставаш глупав. Вярваш или не, но аз мога да те наблюдавам как пиеш вино, без да изпитвам нужда да грабна бутилката и да си пийна здравата.

Майк погледна към Джейсън и двамата си размениха усмивки в смисъл: „Може ли да се спори с една жена!“

— В такъв случай, както обикновено — поръча Майк.

Джейсън кимна и в очите му заблещукаха весели пламъчета.

— „Шато Миле“, господине. Много е добро.

— Ето на, Кейтлин. Виждаш ли? — обърна се Майк към нея, след като Джейсън вече го нямаше. — Не съм чак такъв началник в края на краищата. Накара ме да променя решението си без всякакво усилие.

— Да допуснем, че бях поръчала вино и за себе си? Тогава какво?

Майк се усмихна.

— Във всички случаи бих се опитал да те разубедя още не сме сигурни дали си преодоляла морската болест, а вълнението е все още доста силно.

— Аз не бях болна от морска болест — каза търпеливо Кейтлин, въпреки че започваше да й писва от този рефрен. — Истината е, че съм страшно гладна. Ще започна с хайвер, после ще изям една студена малинова супа, след това ще се нахвърля върху пиле, пълнено с трюфели… — Тя затвори менюто и се усмихна. — Десертът ще избера по-късно. Повярвай, този път няма да се наложи да ме обвиняваш, че не се докосвам до храната.

— Напротив. Точно този път трябва да хапнеш съвсем малко, ако не искаш да претовариш стомаха си. Или си решила да си навлечеш беля, Кейтлин?

— В състояние ли си някога да спреш да проповядваш, докторе?

Той вдигна ръка с жест, който казваше, че се предава.

— Добре, добре, примирие. Обещавам, че ще прехапвам езика си всеки път, когато усетя, че почвам да чета лекции. Щеше ми се да обсъдим абсолютната ти неяснота относно пребиваването ти в Англия, но ще отминем и това. Достатъчно ли ти се струва?

— Почти достатъчно. — Кейтлин застана нащрек. — Да не би да си намислил нещо?

— Искам само да се уверя, че непрекъснато ще виждам прелестната усмивка на лицето ти.

Тя направи усилие да не се усмихне и под горещия поглед на Майк, който се опитваше да размекне крехката й защита, едва забеляза, че сервитьорът беше дошъл.

— Кейтлин? — обърна се Майк любезно към нея и й предостави възможността да избира първа.

Тя погледна нагоре и се поколеба. Знаеше, че Майк е прав по отношение на избора на храна и затова реши, че ще трябва да мине към нещо по-разумно. Но не й се искаше бульон, печено пиле или варени зеленчуци. Е, какво, в крайна сметка ще принуди Майк да бъде по-отстъпчив. Време беше да си стъпи на краката и да поеме водачеството.

— Ами… ще започна с хайвер, след това…

Майк повече не коментира постъпката й и към края на яденето реши, че може би не е бил прав. Кейтлин изглеждаше цветущо, ни най-малко обезпокоявана от люшканията на кораба, които на моменти бяха толкова силни, че се наложи два пъти да спасяват бутилката с вино да не се разлее. Дори когато Ралф Ръш и неговата Бъни пътьом се спряха при тях да побъбрят, Кейтлин се държа приветливо, очарователно и приятелски.

Самата тя беше доволна от вечерта дотук. Примирието важеше с пълна сила. Двамата с Майк се забавляваха истински, разказваха си вицове, описваха весели случки от живота си и даже се шегуваха добронамерено с техните диаметрално противоположни личности и виждания.

Но по средата на десерта тя започна да се пита дали още един шамфъстъчен сладолед, полят с горещ карамел, няма да й дойде малко множко. Вече бе усетила предупредително къркорене в стомаха си. Гордостта не й позволи да покаже, че й е лошо дори когато с усилие се престори, че не забелязва ритмичното подскачане на кораба. В един миг обаче се почувства, сякаш балансира върху люлеещо се столче.

— Кафе? — попита сервитьорът.

Кейтлин поклати отрицателно глава.

— Опитвам се да се откажа от този навик. — Тя хвърли многозначителен поглед към Майк, който пиеше втората си чаша. — Чувам, че не било добре за теб — добави тя, осъзнавайки, че може да се издаде с тези пресилени нотки в гласа си. — Би ли ме извинил, Майк? — Правеше невероятни усилия да изглежда усмихната и спокойна.

Изправи се, вдигна глава и се запъти към изхода, но веднъж вече излязла от ресторанта, крачките й станаха по-големи и по-бързи и докато стигне познатата умивалня встрани от асансьора, тя се бе впуснала в лудешко тичане.

Когато след десет минути се появи, Майк я очакваше.

— Струва ми се, че това представление вече сме го играли преди — небрежно и провлачено заяви той.

Кейтлин го погледна сърдито.

— Ако сега ми кажеш, че си ме предупредил, кълна се, че ще уредя да бъдеш изхвърлен зад борда.

— Не е необходимо да ти казвам това — отговори Майк с пресилена веселост, докато натискаше бутона на асансьора. — Ти вече сама го знаеш. А сега наистина е време за инжекция.

— Няма да отида за инжекция.

Майк повдигна едната си вежда и я изгледа строго. Да не би да й има нещо, което той не подозира? Да не би да се бърка там, където не трябва?

— Продължаваш ли да настояваш, че не си…

— Добре — прекъсна го тя, — имам морска болест!

Майк се стъписа. Точно когато не знаеше какво да мисли за нея, тя взе, че си призна. Тази жена беше невъзможна.

— Но нямам нужда от инжекция — с тих, но решителен глас каза Кейтлин.

— Имаш нужда — мрачно каза Майк. Асансьорът дойде. Вътре имаше двама души. Знаейки добре намерението на Майк, тя се отдръпна. Той я прегърна и тръгна напред, така че Кейтлин не можеше да отстъпва повече, без да направи сцена.

Майк натисна бутона за ужасната Шеста палуба.

Кейтлин се опита да натисне първа, ала Майк се засмя, гушна я към себе си и по този начин ръцете й останаха притиснати от двете страни на тялото.

Когато асансьорът спря на по-долната палуба, хората слязоха и Кейтлин понечи да тръгне с тях.

Майк стегна ръцете си около нея.

На Шеста той я подкани да слезе. Тя направи опит да остане в асансьора.

— Ти върви напред — каза му тя с последна надежда да избегне неизбежното. — Аз ще те настигна.

Той се разсмя и поклати категорично глава.

В следващия момент Кейтлин се озова в чакалнята на амбулаторията. Двама души седяха там и чакаха. Те приличаха на бежанци от Марс.

Стомахът на Кейтлин се сви.

— Ще изпия едно хапче — прошепна тя. — Две хапчета. Но не искам инжекция.

— Наистина ли се боиш от някаква си малка игличка? — попита Майк с укорителен тон. — Госпожица Безстрашна ще допусне пътешествието, за което е мечтала, да се провали поради това, че не може да изтърпи едно леко бодване, което трае само миг. Странно, не съм те мислил за такова бебе.

Кейтлин го погледна унищожително.

— Не Съм бебе. И къде се забива?

— Кое? Иглата ли?

— Не, бебето. Разбира се, че иглата. — Гласът й бе станал фалцетен.

Майк сви вежди.

— На обичайното място. Защо?

— Кое обичайно място? Ръката ли?

— Не това място имам предвид — отвърна Майк, правейки усилия да не се разсмее на глас. — Какво? Да не би да си толкова стеснителна, колкото и страхлива?

— Нито едното, нито другото. Просто не ми пука… — изсумтя тя — … за всичкото това унижение. Впрочем кой поставя инжекцията? Сестра може би?

— Корабният лекар ще ти хареса — увери я Майк. — Запознахме се, когато ме развеждаха да видя с какви медицински съоръжения разполагат на борда. Той е бащински тип.

— Мразя бащински типове — възропта Кейтлин. Това, разбира се, не бе вярно.

Пребледня, когато вътрешната врата се отвори и сестрата повика единия от марсианците. Оставаше само един човек между нея и отвратителната игла. По-скоро би умряла, но не би признала пред Майк, че изпитва ужас от игли.

Майк я удостои с невинна усмивка.

— Може би предпочиташ твоя личен лекар да има честта да извърши манипулацията? Обещавам да бъда внимателен, Кейтлин. Там, в клиниката, когато стане нужда за инжекция, всеки пита за доктор Харис.

Очите на Кейтлин се изпълниха с диво възмущение.

— Не и докато си жив, Майк Харис! Ти не си моят лекар! — Поглеждайки към другия пациент — една по-възрастна жена, която ококори очи при последната й реплика, Кейтлин се усмихна, отпусна се в един стол и скръсти ръце като примерна ученичка, гледайки право напред. — Започвам да се чувствам по-добре. Глупаво е да ми се бие инжекция. Мен морска болест не ме лови. Хайде на бас, че леля Пени никога не е прибягвала до инжекции, когато е прекосявала Атлантика, а е плавала с ужасно стари кораби, подхвърляни от вълните като хартиени лодчици, не с луксозни лайнери като този.

Майк хвърли на Кейтлин намръщен въпросителен поглед. Отново ли леля Пени беше причината за тази глупост? Нима Кейтлин се опитваше да живее, имитирайки някакъв невероятен образ?

Няколко минути по-късно и последният пациент влезе в лекарския кабинет. Идваше ред на Кейтлин. Решавайки да направи последен и отчаян опит за бягство, тя стрелна Майк с очи и когато той приклекна до нея, за да я чуе, каза, привидно послушно:

— Ти беше прав. Всичко се дължи на засиленото люлеене на кораба на по-високата палуба. Нищо друго. Нямам нужда от инжекция. Сега се чувствам чудесно. — Тя понечи да стане.

— Значи си намислила да прекараш остатъка от времето на пътуването тук, в амбулаторията? Е, тогава сигурно ще си в прекрасна форма — каза Майк, като я хвана за ръка и я принуди да седне отново, като по този начин категорично приключи спора.

Те останаха в мълчание, докато дребничката, с приятна външност, закръглена медицинска сестра се появи на вратата, придружавайки треперещата пациентка, погледна към тях и разпозна Майк.

— О, доктор Харис — каза тя, а големите й кафяви очи заблестяха като светлините на Бродуей. — Колко се радвам, че ви виждам отново. Вярвам, че не вие сте болен. — Тя замига кокетно и задържа погледа си върху него, след което добави с тон, едва прикриващ намека: — Изглеждате ми твърде здрав.

Кейтлин присви очите си и почти усети как ноктите й порастват и стават големи като на дива котка.

— Аз съм пациентът — каза тя с усмивка, която приличаше по-скоро на гримаса. — Моят лекар бе така мил да ме придружи дотук. — И наблегна на „моят“.

Майк едва се сдържа да не се изкиска на глас.

— Така е — каза той, посягайки да хване ръката на Кейтлин и нежно издърпвайки я от стола. Беше стъписан от това колко е вдървена и изведнъж цялата комичност на ситуацията престана да го забавлява. Остана единственият въпрос в съзнанието му: Защо тя толкова се страхува от такова дребно нещо? — Моята пациентка — и също като нея наблегна на „моята“ — е леко неразположена.

Сестрата даже не погледна към Кейтлин.

— От хапче ли има нужда? — Начинът, по който гледаше Майк, беше недвусмислено боготворящ.

— От инжекция — застреля я Кейтлин, като издърпа ръката си от Майк и уверено влезе в кабинета.

Сестрата остана неподвижна за секунда, след това смигна на Майк.

— Една от нервните, а, докторе?

Майк кимна вяло, стреснат от острата нужда да защити, която се надигаше у него. Имаше чувството, че изоставя Кейтлин в ръцете на страшната съдба. От професионалната му безпристрастност не бе останала и следа.

След като сестрата най-после го остави и последва Кейтлин в кабинета, затваряйки вратата след себе си, Майк за пръв път, откакто беше лекар, разбра какво изпитват бащите, очакващи бебета, които бе виждал да сноват нетърпеливо пред родилните зали. Или кършещите ръце родители, принудени да стоят в зоната на рецепцията, докато хирурзите закърпят децата им. Или който и да било роднина или приятел, молещ се да узнае нещо за близък човек от спешния екип на бърза помощ.

От гледна точка на собствените му стресови преживявания, това оспорваше първото място. Горе–долу на това ниво беше и реакцията му след очевидния изблик на ревност от страна на Кейтлин.

Беше озадачен и напълно объркан. Той не понасяше ревността на жените. И най-малката подобна проява беше достатъчен повод да си събере багажа. Въпреки това нещо странно го жегна и му достави удоволствие, когато Кейтлин прояви чувство на притежание към него.

Той придоби безгрижен вид, когато Кейтлин излезе. Лицето й беше зачервено, а долната устна — подута от нервното хапане.

— Свърши ли? — попита той със съчувствена усмивка.

Тя кимна утвърдително, стискайки малката чантичка с двете си ръце, сякаш се подпираше на нея.

Майк благодари на сестрата и прегърна Кейтлин през раменете, като я поведе към асансьора, а оттам — към нейната стая.

Кейтлин беше разстроена и дори не му достави удоволствието да поспорят, след като той я въведе в стаята и й нареди да легне. Съблече се в умивалнята и излезе оттам, увита в мъхест розов халат, а Майк с мъка се сдържаше да не я прегърне.

— Ще ти донеса малко вода — каза той с усилие и изчезна, забавяйки се дълго, така че тя успя да се мушне под завивките.

Когато се върна, тя лежеше по гръб, загледана в тавана. Поставяйки водата върху нощното шкафче, той седна на ръба на леглото и нежно я докосна по бузата.

— Нямаш много късмет на това твое мечтано пътуване — тихо промълви той.

— Ти също, благодарение на мен — отвърна тя и долната й устна потрепери леко.

Майк се усмихна.

— Да, но за мен то не е било мечта. Аз трябва да съм в Лондон в петък, да говоря на една медицинска конференция и щях да пътувам със самолет, ако не бяха ме помолили да участвам като лектор на този кораб. Дори тогава щях да откажа, но Дейв — Дейвид Мастърсън, моят колега и съдружник — събуди любопитството ми към демографията. Пасажерите на „Кралица Елизабет II“ се доближават много като обща характеристика до нашите пациенти по отношение на възрастови граници и житейски стандарт. Дейв изтъкна, че мога да предложа книгата си на корабната аудитория, която вероятно ще е склонна да прояви интерес, да изкарам някакъв вид почивка и едновременно с това да извърша проучвателна работа, като наблюдавам тези хора отблизо. Той настояваше, че е от огромно значение да знаем дали вманиачените към работа богаташи си почиват истински на едно петдневно океанско пътешествие, или просто успяват да намерят друг отдушник за натрупалата се нервна енергия у тях.

— Както правиш ти? — вметна Кейтлин.

Майк тихичко се засмя.

— Което ме навежда на мисълта за главната причина, поради която Дейв взе всичко в свои ръце и ми уреди това пътуване. Искаше да му се махна от главата. Няма да се учудя, ако е подкупил и природните сили, за да се озовем в мъртвата зона, за която ти казах.

Кейтлин се улови, че се усмихва.

— Наистина ли се чувстваш толкова засегнат?

— Предполагам. Но то няма да е задълго. А що се отнася до почивките ми, аз наистина имам проблем с тях. Все не намирам време, пъхам си носа във всички работи на клиниката и както вече знаеш, винаги мисля, че съм прав за всичко.

— В моя случай мнението ти е напълно оправдано — каза Кейтлин покайващо се. Тя си пое дълбоко въздух. — Докато бях в лекарския кабинет, размислих за някои неща. Впечатлена съм от това, че всъщност ти си последният, когото трябваше да го е грижа дали ще ми поставят инжекция или не. Че не би трябвало ти да ме хванеш за ръка и да ме заведеш, за да си сигурен, че съм постъпила разумно. Че не трябваше ти… — тя преглътна с усилие — … да правиш всички онези смислени неща за мен от момента, в който се срещнахме. — Потърси очите му и се взира дълго в тях. — Защо, Майк? Веднъж вече те питах лекомислено за това, но сега държа наистина да знам. Би могъл да имаш всяка жена, която пожелаеш. Защо си създаваш главоболия с такава трудна и неблагодарна жена, каквато съм аз?

Лицето на Майк се проясни, той прекара показалеца си по очертанията на устните й и каза:

— Кой знае? Харесваш ми, това е всичко. Нямам друго обяснение. — Осъзнавайки, че още веднъж го обзема желание да прегърне Кейтлин и да я задържи в прегръдките си, той въздъхна и поклати глава. — Просто ми харесваш. — Гласът му прозвуча нежно, той се наведе и я целуна по челото. — А сега е по-добре да си вървя. Инжекцията ще те накара да заспиш бързо. И ще ти подейства, Кейтлин. Утре отново ще си ти, независимо от състоянието на времето и водата.

Кейтлин успя да се усмихне въпреки напиращите сълзи, които пареха клепачите й. Смешно, помисли си тя. Защо трябва да се трогва толкова от проявената нежност на Майк? Защо думите му достигаха до една дълбока и потайна част от нея, която тя никога не бе позволила да бъде видяна? Защо така гореше от желание той да я дари с любов?

— Лека нощ — каза тя, когато той се изправи и се запъти към вратата.

— Лека нощ — отговори й той.

Тъкмо отваряше, когато Кейтлин се чу, че произнася името му.

Майк се спря, после се обърна и бавно се върна, като застана до долния край на леглото. Нима тя щеше да го помоли да остане? Нима беше луд да се надява, че е така?

Кейтлин дълго го гледа и накрая каза:

— Забравих да ти благодаря.

Въпреки разочарованието, Майк се усмихна.

— Удоволствието беше изцяло мое, миличка. А сега — заспивай.

Стаята изглеждаше ужасно празна, когато той си отиде.

Кейтлин беше доволна от ефекта на инжекцията, която започваше да действа, и усети сънливостта да я обзема. Не искаше да продължи да мечтае за неща, на които не можеше повече да устоява.