Айлин Гоудж
Остани до мен (14)

Тринадесета глава

— Затвори очи — нареди Кийт.

Франи се подчини.

— Сега вече мога ли да ги отворя — попита след няколко секунди тя.

— Още не.

— Нетърпението направо ме убива.

Така беше още откакто пристигна в Ел Ей в петък. Всеки път щом Кийт си прочистеше гърлото или погледът му се задържеше върху нея дори за частица от секундата по-дълго, тя се питаше: „Сега ли ще го каже? Ще ми предложи ли да се оженим?“ До много скоро това бе най-съкровеното й желание. Как иначе? Той бе прекрасен, грижовен. Най-важното бе, че макар да е бременна с детето на друг, той не се отнасяше с нея като други мъже, които за нищо на света не биха приели подобно положение, напротив, за него това бе преимущество. Накратко, той бе всичко, за което една жена можеше да мечтае. Проблемът бе само един. Ако се омъжеше за Кийт, двамата с Джей щеше да ги разделя цял един континент.

Ето че моментът на истината бе настъпил. Днес бе рожденият й ден и тя знаеше, че ще се случи. Докато слушаше шумоленето на хартия — той постави нещо на масата, където тя бе седнала, — усети, че сърцето й всеки миг ще се пръсне.

— Добре, сега вече можеш да отвориш очи — рече Кийт. Франи ги отвори и видя пред себе си огромна кутия с прекрасна опаковка, вързана със сатенена розова панделка. Първата й мисъл бе, че е прекалено голяма, за да има в нея пръстен. Обзе я странна комбинация от разочарование и облекчение.

— Не трябваше — ухили се тя.

— За рожденицата само най-доброто.

— Какво има вътре? — попита тя и разклати предпазливо кутията.

— Ако ти кажа, няма да е изненада.

— Аз не съм по изненадите.

— Защо?

— Невинаги са хубави.

— Сигурен съм, че тази ще ти хареса. — Той й се усмихна. Изглеждаше чудесно в скъсаните дънки и тениска на „Лейкърс“, необръснат и бос.

— Добре. — Франи не можеше да определи дали бебето мърда, или тя потръпва от нетърпение, докато развързваше панделката. Повдигна капака и започна да отмята пласт след пласт опаковъчна хартия, докато най-сетне се убеди, че кутията е празна.

— Това шега ли е? — попита тя усмихната, но много изненадана. — Наистина казах, че не искам нищо за рождения си ден, но това е прекалено.

Без да каже и дума, Кийт извади малка кадифена кутийка от джоба на суичъра си.

— Нали ти казах, че е изненада. — Отвори капачето и вътре заблестя диамантен пръстен, който улови слънчевите лъчи, нахлуващи през френските прозорци към залива. Отпусна се на колене пред нея и попита много сериозно:

— Франи Ричман, ще се омъжиш ли за мен?

Франи избухна в сълзи.

Кийт я прегърна, което не бе никак лесно заради закръгления й корем. През смях, който приличаше повече на хълцане, тя го предупреди:

— Ако си намислил по този начин да ме отведеш в леглото, щеше да ти е по-лесно, ако ми разтриеш краката.

Той се ухили.

— По дяволите. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си направих целия този труд за нищо?

— Какво да ти кажа, аз съм евтино гадже.

— А пък аз съм от мъжете, които не изпускат нищо изгодно. Като гледам, ще получа две на цената на едно. — Той постави ръка на корема й, надигнал хавлиения халат. — Стига да приемеш предложението ми.

Франи избърса сълзите си със салфетка. Как да не го обича човек? Той бе готин, умен, забавен и обичаше деца.

Единствено мисълта за Джей я притесняваше, но тя я отблъсна. Каквото и да изпитваше към него в този момент, то не беше любов. Чувствата й бяха объркани, защото той бе баща на бебето.

Издуха носа си и отвърна с неуверена усмивка:

— В такъв случай, господине, получаваш и двете. — На подобен шанс човек можеше да се надява един — единствен път в живота. Щеше да е пълна лудост, ако го пропуснеше.

— Няма да съжаляваш, обещавам. — Кийт едва напъха пръстена на подутия й пръст.

— Майка ми сигурно се обръща в гроба си — разсмя се тя през сълзи.

Той изви вежда.

— Защото не иска неверник за зет ли?

— Говориш за жена, за която коледната елха беше на една крачка от ужаса да закачиш разпятие на стената.

— Моята пък има пълен набор — и пуловери с коледни надписи, и пластмасови дядоколедовци и елени на поляната пред къщата, абе, каквото се сетиш. Познай кой подрежда целия зоопарк всяка година.

— Боже, какво си докарах до главата? — изпъшка с престорен ужас Франи.

— Мъж, който те обожава. И цял живот умопомрачителен секс. — Той се изправи, помогна й да стане и я прегърна през вече кръглата талия.

Сексът наистина беше добър, помисли си тя. Доколкото можеше да бъде добър, когато си като балон — напоследък, по време на секс приличаха на съвкупяващите се китове на Жак Кусто.

В този миг възторгът й отлетя и тя се замисли за всичко онова, от което се отказваше. Не само от Джей, ами и от шанса бебето й да опознае баща си. Целият й живот беше в Ню Йорк; тя изоставяше и работата, и приятелите си, а също и вкуснотиите в „Забарс“ и деликатесите в „Карнеги“.

Изглежда, Кийт усети нещо, защото се отдръпна и я погледна притеснен.

— Нали не си размислила?

— Шегуваш ли се? Докато не престана да се подувам, ще ти трябва трион, ако искаш да махнеш пръстена. — Тя го подръпна, за да му покаже колко е стегнат. Въпреки че говореше шеговито, думите й не успяха да премахнат зрънцето съмнение, загнездило се в нея.

Тръгна към банята — напоследък имаше нужда да пишка на всеки пет минути, — когато Кийт подхвърли:

— Чакай малко. Имам още нещо за теб. — Влезе в съседната стая и след малко се появи с друга пищно опакована кутия. — Трябваше да изчакам, докато се роди бебето, но просто не можах да устоя.

Тя я отвори и вътре откри дантелено боди от „Викториас сикрет“. Сигурно щеше да й стане, ако беше трийсет и осми номер. Той какво си въобразяваше, че магически ще се свие, след като бебето се роди ли? Въпреки това му благодари и добави:

— Не очаквай скоро да се побера в тази прелест. — Дори когато бе най-слаба, нямаше да успее да нахлузи бодито на едното си бедро.

През целия следобед звъняха на близки и познати, за да им съобщят щастливата новина. Родителите на Кийт реагираха точно както би трябвало, въпреки че бяха посрещнали Франи сравнително хладно. Тя подозираше, че отношението им се е променило, когато са разбрали, че е съгласна да се премести. Друга причина нямаше. Добре поне, че омъжените му сестри се зарадваха искрено. Също и Емерсън.

— Каза ли вече на Стиви? — попита тя, след като Франи й се обади.

— Ще обядваме у майка й. Мислех да почакам.

— А на Джей? — В гласа на Емерсън се прокрадна неувереност. Сигурно си мислеше, че когато приятелката й се премести в Ел Ей, ще има доста трудности във връзка с детето.

Възторгът на Франи започваше да спада.

— Още не съм. Ще му кажа, когато се върна. — Не й се искаше да му съобщи по телефона.

— Между другото, двамата с него вечеряхме заедно онзи ден — докладва Емерсън.

— Как ти се видя? — Франи се притесняваше, че докато я няма, той отново ще се върне към старите си навици.

— Да ти призная, малко беше унил.

Сърцето на Франи се сви.

— Сигурно Вив му липсва.

— Не е това.

— Какво тогава?

В другия край последва кратко мълчание и Емерсън обясни:

— Може и да греша, но ми се струва, че бракът им е доста разклатен.

Франи предполагаше нещо подобно. Въпреки това попита:

— Защо реши така?

— Не че той е споделил нещо. Съдя по нещата, за които не каза и дума. Докато вечеряхме, не я спомена нито веднъж.

— Не го обвинявай — побърза да го защити Франи. Все още много го боли. А тя никак не бърза да се връща.

— Знаеш я каква е Вив. — Емерсън говореше за навика й да изчезва, когато й скимне.

Франи знаеше, че Емерсън не харесва много Вивиън, въпреки че се стараеше заради Джей. Съчувстваше й искрено, когато загуби бебето, но бе очевидно, че търпението й е на изчерпване. Може би егоизмът на Вивиън й напомняше за майка й… или смяташе, че бившата манекенка просто не беше достойна за Джей. А може би и едното, и другото, реши Франи. Прецени, че е най-добре да промени темата. Тя, самата, си бе имала достатъчно неприятности с Вивиън в миналото и не искаше да каже нещо, заради което другите да решат, че не е достатъчно състрадателна.

Затова попита как върви с Реджи.

Емерсън й разказа за последните серии от сапунената опера, в която се бе превърнал животът им. Досега се сблъскваха единствено с непробиваеми стени всеки път, когато се опитваха да му възстановят визата. Поне беше намерила адвокат, който бил един от най-добрите в тази област, и бе уверена, че той ще стигне до дъното на проблема.

— Сигурна съм, че всичко ще се уреди — успокои я Франи, с надеждата да е права.

— Разчитам на това. Виж, не е моментът да ти развалям деня — продължи с пресилена веселост Емерсън. — Още веднъж честито. А, между другото, честит трийсет и шести рожден ден. Покрай цялото това вълнение, направо забравих рождения ти ден.

— Де да можех и аз да го забравя — отвърна през смях Франи, припомнила си времето, когато рожденият й ден бе повод за празнуване. Сега, с всяка изминала година й се искаше да върне часовника назад.

След като затвори, взе душ и се облече за барбекюто у Нанси. Предварително бе предупредила Стиви, че не иска много шум и внимание заради рождения си ден, но тя заяви, че било прекалено късно и изненадата й била в кърпа вързана. Щом Франи и Кийт спряха пред къщата на майка й, Стиви се втурна да ги посрещне.

— Казвай каква е голямата изненада — полюбопитства Франи, докато отиваха към къщата.

— Ще видиш — усмихна се тайнствено Стиви и хвана приятелката си под ръка.

Когато влезе, Франи не забеляза нищо необичайно. Гостите се бяха събрали, Нанси бъркаше нещо на печката. Тя целуна Франи по бузата, посрещна топло Кийт и ги представи на останалите, повечето съседи.

След това Франи трябваше да се включи в подготовката и започна да кълца целина за салатата от картофи, а Кийт да бели кочани царевица. В суматохата не забеляза кога Стиви се е измъкнала през задната врата.

Малко се стресна, когато вратата се хлопна и приятелката й тръгна решително към нея, повела възрастен, доста поизхабен мъж със сива опашка в дънки и чехли.

— Приятели, запознайте се — започна срамежливо Стиви. Франи забеляза, че се е изчервила. — Франи, Кийт, това е баща ми.

Кочанът царевица се изплъзна от ръката на Кийт и тупна на пода. Той бе толкова изумен, сякаш Джим Морисън^[1] бе възкръснал. Овладя се бързо, пристъпи напред и му подаде ръка.

— Господин Тобин, за мен е чест.

— Познавам един-единствен господин Тобин — баща ми — отвърна той. — Моля те, казвай ми Грант.

— Много ми е приятно да се запознаем. — Франи избърса мократа си ръка в крачола на панталона и едва тогава стисна неговата. — Много съм слушала за теб.

— Сигурно — отвърна Грант тъжно.

Няколко минути по-късно двамата с Кийт бяха потънали в разговор в другия край на стаята. Грант искаше да разбере дали Кийт наистина пише книга за него. Тя бе забелязала резервираността на певеца, когато се запознаха, но каквито и съмнения да бе имал, те бързо се стопиха. Познаваше Кийт добре и знаеше, не двамата обсъждат рокендрола. Дори Грант да откажеше интервю, те никога нямаше да изчерпят темата.

— Значи това била голямата изненада? — отбеляза Франи, докато двете със Стиви пренасяха таблите с храна на масата за пикник. — А пък аз си мислех, че е торта за рождения ми ден.

— И торта има — отвърна Стиви и я погледна обидено.

— Трябваше ли да го подложиш на мъчения, за да го накараш да дойде?

— Може и така да се каже. Обясних му, че Кийт е единственият, който може да каже истината, и ако не иска цял живот да търпи слухове, най-добре е да се запознае с него.

— Според мен това си е чисто изнудване.

— Както искаш го наречи, важното е, че се получи. Не мога да си обясня защо ме слуша.

— Може би, защото си му дъщеря.

— Може и така да е. — Стиви се замисли над тези думи, докато подреждаше чинии и салфетки.

— Вие, двамата, разбрахте ли се? — Франи знаеш, че Стиви все още се притеснява заради тъмното минало.

— Мога само да кажа, че постигнахме някакво разбирателство — отвърна Стиви. — Знам, че не е съвършен, но също така знам, че много се старае, по свой си начин. А и той знае, че ще остана до него.

— Това е добре за начало — кимна Франи.

— Май да. — Стиви се усмихна и отметна глава назад глава, за да се наслади на слънчевите лъчи, които се промъкваха през клоните. Димът от барбекюто ги издигаше нагоре, а насекомите, привлечени от храната, жужаха наоколо.

Вечерята се оказа изключително вкусна и разнообразна, както можеше да се очаква от майката на Стиви. Освен хамбургери и пържоли от риба меч, имаше хотдог от тофу, вегетариански бургери, специално за семейството стъклари, мъжа, с когото Нанси се виждаше напоследък, и инструктора по йога, който наскоро бе приел будизма.

Когато раздигнаха масата, Нанси изнесе торта със свещички и всички изпяха „Честит рожден Ден“, Докато тя режеше парчета за гостите, Стиви наля шампанско, а за Франи, Нанси и Грант газиран сидер и всички вдигнаха тост за годениците. Франи се бе ухилила щастливо, малко притеснена, че е център на вниманието. Може би все още не осъзнаваше напълно, че е сгодена. Всеки път, когато погледнеше лявата си ръка и забележеше блясъка на диаманта, не можеше да повярва.

Погледна Грант и се запита какво ли й е било на Стиви да не знае кой е баща й. Франи се запита дали един ден и нейното дете няма да изпитва същото към Джей, когато разбере, че той е баща само на думи. Постъпваше ли правилно, като се местеше в другия край на страната? Ами Джей? Как да кажеш на мъж, загубил детето си, че в най-скоро време ще загуби още едно?

 

 

Франи събра смелост да позвъни на Джей няколко дни, след като се върна в Ню Йорк. Каквито и съмнения да имаше, те се стопиха, когато чу гласа му. Той много й се зарадва и двамата подеха разговор без всякакво притеснение. Когато й каза, че има подарък за нея, макар и позакъснял, тя не се поколеба да го покани на гости.

Щом го видя как влиза, с разрошена от вятъра коси и поруменели бузи, за пръв път от завръщането си усети, че си е у дома. В едната ръка стискаше плик с китайска храна, а в другата носеше пакет. Подаде й подаръка с думите:

— Малко съм закъснял, но нали казват, че си струва да почакаш за най-хубавите неща в живота.

Тя го отвори и вътре откри викториански часовник за полица над камина, на който се бе възхищавала на витрината на антикварен магазин.

— О, Джей. — В първия момент не знаеше какво да каже. — Много е красив. Не мога да повярвам, че си запомнил.

— Разбира се — отвърна той, сякаш бе напълно естествено. — Както и да е, така и не съм ти благодарил, както подобава, така че това е и в знак на благодарност за всичко, което направи. — В този момент часовникът зазвъня, те се усмихнаха, сякаш не смееха да изкажат скритите си чувства.

— Я стига! Че за какво са приятелите? — Франи остави часовника на малкия скрин от черешово дърво, който бе наследила от баба си. Сякаш бе специално поръчан за това място. — Така. Да знаеш, че всеки път, когато го погледна, ще се сещам за теб.

— Това някакъв намек ли е? — попита той и отново придоби обичайното унило изражение.

Тя го целуна по бузата и пое плика от него.

— Или пък отсега нататък няма да се дразня толкова, когато закъсняваш.

Той се засмя.

— Де такъв късмет.

Докато го наблюдаваше как си сваля сакото, тя едва овладя желанието си да приглади разрешената му коса — жест на любяща сестра, който не беше май толкова сестрински, след като сърцето й биеше до пръсване, и надникна в плика.

— Надявам се, че не си взел от пържените рулца. Знаеш, че не мога да им устоя, а последното, което ми трябва в момента са още няколко допълнителни килограма.

— За теб има пиле с броколи — успокои я той. Влезе в кухнята, извади прибори от съдомиялната, отвори шкафа и взе чинии. Знаеше кое къде се намира в апартамента й и понякога се ориентираше по-добре от нея. Веднъж, след като тя се въртя цели петнайсет минути в напразни опити да открие тирбушона, той го мярна върху начената бутилка шардоне в хладилника. Сега, докато го наблюдаваше как отваря кутиите и изсипва все още горещото им съдържание в чиниите, Франи си каза, че ако някой непознат ги наблюдава през прозореца, ще реши, че той й е съпруг.

— За остаряването — вдигна тост Джей и когато седнаха на масата, се чукнаха.

— И надявам се, помъдряването — допълни Франи. По време на вечерята говориха за всичко, което се бе случило по време на отсъствието й. Джей й разказа за телевизионната реклама на „Уручима мотърс“, над която работеше; клиентите бяха останали толкова доволни от подхода му към „Рафрайдър“, че подписали договор и за новата си спортна кола, „Уосп“. Франи не говори много за пътуването до Ел Ей — местата, които бе посетила, хората, с които се бе запознала, тъй като не искаше да пусне бомбата, докато вечеряха. Сама не знаеше защо си бе свалила годежния пръстен и го бе прибрала в едно чекмедже.

— Нещо ново за Вив? — събра смелост да попита тя.

— Говорих с нея миналата седмица. По-добре е.

— Каза ли кога ще се върне?

— Смотолеви нещо. — Той се напрегна. — Честно да ти призная, двамата с Вив нямаме какво да си кажем напоследък.

Франи си спомни думите на Емерсън, че бракът им е на път да се разпадне. По всичко личеше, че е права.

— Все едно да танцуваш около двеста и петдесет килограмова горила в стаята — опита се тя да защити Вивиън.

— Може и така да се каже. — Наложи си да се усмихне — Да не би да си ме поканила, за да тъна в самосъжаление?

Франи усети как я обзема тъга, защото знаеше, че тази вечери скоро ще приключат. Двамата бяха близки открай време, но преди не беше същото. Едва когато се отпуснаха на канапето с купички сладолед, тя най-сетне намери сили да повдигне въпроса, който избягваше цялата вечер.

— Джей има нещо, което трябваше да ти кажа още одеве.

— Какво? — погледът му бе пълен с очакване.

— Кийт ми предложи да се омъжа за него.

Той бавно остави лъжичката в купата.

— И?

Тя преглътна с усилие.

— Приех. Виж, знам, че се разбрахме да ми помагаш в отглеждането на детето, но… — тя не довърши изречението.

— Малко ще ми бъде трудно, след като ти ще живееш на другия край на страната — отвърна тихо той.

— Нали не си много ядосан?

— Не съм. Просто не знам какво да кажа. Дойде ми неочаквано. — Той тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си, и се усмихна с видимо усилие. — Значи все пак се реши.

— Той ми предложи брак. Как да откажа?

— В такъв случай, трябва да те поздравя. Кога е големият ден?

— Все още не сме определили дата. Няма да има други важни решения, преди да се роди бебето.

— Най-важното е да го обичаш.

Франи не отговори. Знаеше, че трябва да го увери, че обича Кийт, че той е най-хубавото, което някога й се е случвало, но незнайно защо думите не идваха. В този момент Джей нямаше нужда да му се напомня, че друг мъж ще отглежда детето му. Тя отпусна глава на рамото му.

— Ще успееш ли да го приемеш?

— Щом ти го искаш, нямам нищо против — отвърна той с пресилен ентусиазъм.

— Не бяхме обсъждали подобен вариант, но знам, че нещата невинаги се получават, както човек ги планира.

— На мен ли ми го казваш! — Тя долови горчивината в гласа му и веднага се почувства виновна, че му е напомнила за преживяната загуба. Той обаче се съвзе бързо.

— Все нещо ще измислим. Толкова съм пътувал, че ме чакат цял куп билети с намаление.

— Каквото и да се случи, детето ни ще знае кой е баща му — обеща тя.

Джей кимна, макар да му личеше, че никак не е убеден в думите й. Бе достатъчно умен и си даваше сметка, че детето им ще нарича друг мъж татко. Усмихна се и я погали по бузата.

— Чакаш този момент толкова отдавна. Заслужаваш да бъдеш щастлива.

— Най-много ми се иска… — тя замълча и погледна настрани.

— Какво? — Джей постави ръка под брадичката й и обърна главата й към себе си.

— Нищо — излъга тя.

Взря се в изражението му, в бистрите му сини очи и устата, извита в ъгълчетата, дори да не се усмихваше, сякаш се опитваше да ги запомни. Почувства се като Дороти^[2] в момента, когато се сбогува с плашилото: „Ще ми липсваш повече от всички.“

Когато той се наведе, за да я целуне, осъзна прекалено късно какво се случва. Бе толкова шокирана, че не намери сили да помръдне, усещаше единствено топлия натиск на устните му и върха на езика му, който докосваше нейния. В нея постепенно се надигаше гореща вълна и преди да се усети, тя разтвори устни и обви врата му с ръце.

През всичкото време мислите й се лутаха и не успяваха да проумеят какво се случва. Та това бе Джей… Нейният Джей.

— Това пък какво беше? — въздъхна тя, когато двамата най-сетне се отдръпнаха.

— Не знам. — Той бе не по-малко развълнуван от нея.

Объркването бързо отстъпи на смущението. Шантава работа, каза си тя. Сигурно разговорът за раздялата им бе оказал влияние.

Тя се отдръпна и заяви с неубедителен глас:

— Струва ми се, че прекарваме прекалено много време заедно. Дали не е… не е ли разумно поне за известно време да престанем да се виждаме?

— Май си права — отвърна нещастно той и погали бузата й с палец, от което тя усети как сърцето й затрептява отново.

— Не можем да позволим подобно нещо да попречи на приятелството ни. — Докато изричаше думите, знаеше, че са безсмислени. В този момент единственото и желание бе той отново да я целуне.

Джей остана смълчан, без да откъсва очи от лицето й. Най-сетне взе решение и се надигна с леко олюляване.

— Време е да тръгвам.

Тя го изпрати до вратата, но за разлика от обикновено, не го целуна за довиждане. Двамата се чувстваха неловко и на нея отчаяно й се искаше той да си тръгне. Също толкова отчаяно й се искаше той да остане. Беше вече на площадката, когато тя го повика.

— Джей.

Той спря и се обърна към нея — висок рус мъж, в измачкан син костюм и връзка, изкривена на една страна — и в този момент й заприлича на момчето, с което се бе запознала преди много години на стълбите пред библиотеката.

— Само за известно време, нали? Докато и двамата… — „Какво? Докато не получим амнезия ли?“ — Докато си изясним нещата.

Той кимна, усмихна й се тъжно, после си тръгна.