Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето (5)

* * *

Кириск сънуваше, че върви по морето. Върви натам, където трябваше да бъде земята, за да се напие с вода. Върви и не потъва. Дивно и странно видение се разкриваше наоколо. Докъдето погледът му стига — чисто и сияйно море. Освен морето, освен морската вода — нищо друго не съществуваше на света. Само море и само вода. И той вървеше по това море като по твърда земя. Вълните плавно се люлееха под слънцето — навсякъде, от всички страни. И не се разбираше откъде идват и накъде отиват.

Той вървеше по морето сам-самичък. Отначало му се стори, че се затича и изпревари Орган, Емрайин и Милгун, за да намери по-бързо водата и да ги повика. Но после разбра, че е останал съвсем сам. Викаше, зовеше ги, но никой не се обаждаше. Ни жива душа, ни звук, ни сянка… Не знаеше къде са се дянали. И страшно се уплаши. Не можеше да ги извика. И земя не се виждаше в никоя посока. Затича се по морето, задъхано, с все сили, но доникъде не стигаше, оставаше си на едно място, жаждата го мъчеше все по-силно, все по-нетърпимо. И тогава видя птица, която летеше над него. Това бе патицата Лувър. Тя се носеше с писък над морето и търсеше място гнездо да си свие. Но никъде не намираше и педя суша. Наоколо се плискаха безкрайни вълни. Патицата Лувър жално писукаше и кръжеше.

— Патице Лувър! — обърна се Кириск към нея. — Къде е земята, в каква посока, вода ми се пие?

— Земя още няма на света, никъде няма! — отговаряше патицата Лувър. — Само вълни има.

— А къде са другите? — попита момчето за своите спътници.

— Няма ги, не ги търси, никъде ги няма — отговаряше патицата Лувър.

Отчайващо, неизразимо с думи чувство на самота и мъка обзе Кириск. Искаше му се да побегне, накъдето му очи видят, но нямаше накъде да бяга, само вода и вълни го обграждаха от всички страни. А патицата Лувър чезнеше в далечината, превръщаше се в черна точка…

— Патице Лувър, вземи ме със себе си, не ме оставяй! Искам вода! — замоли се момчето.

Но тя не му отговори и скоро съвсем изчезна над морето, отлетя да търси несъществуващата още земя. А слънцето го ослепяваше.

Кириск се пробуди облян в сълзи, и продължаваше да хлипа и да изпитва тежест в гърдите си от безизходната мъка и страх. Бавно отвори разплакани очи и разбра, че е сънувал. Лодката едва се поклащаше на водата. Мъглата, леко посивяла, висеше и ги притискаше от всички страни. Значи нощта е преминала, наближаваше утрото. Той се помръдна:

— Аткичх, искам вода… а какъв сън сънувах… — продума момчето и протегна ръка към старика Орган. Ръката му никого не напипа. Мястото на кърмата бе празно.

— Аткичх! — извика Кириск. Никой не отговори. Той вдигна глава и се вкамени: — Аткичх, Аткичх, къде си?

— Не викай — мигом приседна до него Емрайин. Прегърна момчето, силно го притисна до гърдите си. — Не викай, няма го аткичх! Не викай! Той отиде при Рибата-жена.

Но Кириск не го чуваше.

— Къде е моят аткичх? Къде е? Къде е моят аткичх?

— Нали ти казвам! Не плачи! Успокой се, Кириск. Няма го вече — опитваше се да го придума баща му. — А ти не плачи. Той каза да ти дам вода. Има още малко. Щом престанеш да плачеш, ще ти дам да пийнеш. Само не плачи. Скоро мъглата ще се вдигне и тогава, тогава ще видиш…

Кириск не се усмиряваше, изтръгваше се отчаяно от ръцете на баща си. От резките движения лодката се разлюля. Емрайин не знаеше какво да стори:

— Ей сега потегляме! Гледай, тръгваме вече! Ей, Милгун, вдигай се, ставай ти казвам! Тръгваме!…

Милгун загреба. Лодката тихо се плъзна по водата. И отново заплаваха неизвестно накъде и неизвестно защо в гъстата млечна мъгла, която плътно затулваше белия свят.

Тъй срещнаха новия ден. Сега в лодката бяха само трима.

„Синя мишке, дай ми вода!“

След като Кириск се поуспокои, Емрайин седна на мястото си и заплаваха по-бързо, и все тъй неизвестно накъде и неизвестно защо. А Кириск потресен от изчезването на старика Орган, седеше осиротял на кърмата и жално хълцаше. Баща му и Милгун бяха потиснати и с нищо и никак не можеха да помогнат нито на себе си, нито на момчето. И нищо друго не им оставаше, освен да гребат. И плаваха само заради едното плаване. Лицата им бяха черни, в бялата мъгла. И над тримата виснеше обща, неотвратима, безжалостна беда — жажда и глад.

Мълчаха, за нищо не разговаряха. Страхуваха се да разговарят. Но след известно време Милгун хвърли веслата:

— Дели водата! — мрачно каза той на Емрайин.

Емрайин започна да налива в черпака за всекиго по няколко глътки. Водата имаше неприятен дъх и вкус на гнило. Но макар и такава, вече бе на свършване. Още три-четири пъти да пийнат и толкоз. Никой не утоли жаждата си и никому не стана по-леко от изпитите глътки.

И отново настъпи мъчително, гнетущо очакване — ще се промени ли времето или не? Вече никой не изказваше никакви обнадеждаващи предположения. Обезсилени и изнурени те неволно изпадаха в безразличие — смирено очакваха участта си и безцелно кръжаха с лодката в злокобната мъгла. Нищо друго не им оставаше, освен да се примирят с участта си. Мъглата все повече угнетяваше и потискаше волята им. Само веднъж, след като здравата изруга, Милгун рече с разтреперан и злобен глас:

— Махне ли се мъглата — готов съм да умра! Сам ще скоча от лодката. Но да видят очите ми преди това малко светлина!

Емрайин се направи, че не го чува, дори не обърна глава към него. Какво можеше да му каже? Сега той беше старейшината в лодката. Но какво можеше да му предложи? Накъде да плават?

Времето минаваше. Сега лодката се движеше от само себе си — ту спре, ту отново потегли.

И с всеки час опасността за живота им нарастваше — към нестихващата жажда се прибавяше жестокият, пагубен глад. Силите чезнеха, напускаха телата им…

Кириск лежеше с притворени очи на кърмата. Главата му тежеше, маеше се, той едва дишаше, все по-често остри спазми свиваха празния му стомах. И непрекъснато му се пиеше. Страшно му се пиеше!

„Синя мишке, дай ми вода!“

В тази молба-заклинание момчето търсеше забрава, търсеше спасение в спомените си за онзи живот, който остана в подножието на Шареното куче и който сега бе недостъпен и приказен.

„Синя мишке, дай ми вода!“ — шепнеха устните му и от това, че главата му се маеше, Кириск си представяше как си играеха, как се търкаляха по тревистия хълм като трупи. О, каква чудесна игра беше това! А Кириск — най-ловкият и най-издръжливият! Трябваше да се изкачи тичешком на стръмния хълм и оттам да се запремята надолу, също като обелено дърво, търкулнато по склона. И плътно да притиска ръце до тялото си. В началото е нужно малко да си помогнеш, да се засилиш. Превърташ се два-три пъти и после вече нищо не може да те спре! И се смееш, кискаш се от удоволствие, а небето се килва ту на една, ту на друга страна, облаците кръжат и се мержелеят пред очите ти, кръжат и се премятат и дърветата, всичко лети надолу с главата и слънцето на небето примира от смях. А наоколо викове и олелия! Търкаляш се, търкаляш се надолу, премяташ се все по-бързо и по-бързо и край тебе се мяркат ту чудновато издължените лица, ту изкривените крака на децата, които тичат подире ти, и най-сетне спираш! Ох, какъв шум в ушите! И сега е най-важният момент. Докато преброят „едно, две, три“, трябва да скочиш на крака и да не паднеш от замайването. Обикновено всички падат при първия опит. Ей, че е смешно! Всички се смеят и ти се смееш! Искаш да се задържиш, а земята плува под краката ти. Но Кириск никога не пада. Здраво стои. Държи се. Та нали Музлук е до него. Не иска да пада пред нея, като другите слабаци.

Но най-хубавото и най-смешното е, когато двамата с Музлук се търкалят в надпревара по хълма. Момичетата също могат да се търкалят. Само че те са страхливки и понякога плитки те им се закачат по трънаците. Но това не влиза в сметката. Юнак без рана не бива!

А когато двамата го търкалят, Кириск нарочно и незабелязано разперва лакти, задържа се, за да не изпреварва. Те се изтърколват едновременно до края сред виковете и смеха на другите деца, едновременно скачат на „три“ и никой не се досеща какво наслаждение изпитва Кириск, когато я задържа, когато й помага да стъпи здраво на краката. Тогава те неволно се прегръщат, все едно че се подкрепят. А Музлук така весело се смее, устните й са толкова хубави, и все тъй прави, ужким ще падне, та Кириск да я придържа, и той й помага да стои на крака, прихваща я, прегръща я. И никой не се досеща какви мигове на потайно щастие и плашеща любов изпитват при тези прегръдки. Под тънката рокличка лудо бие сърцето на момичето, телата им току се докосват и Кириск усеща как под ръцете му попадат малките й, едва набъбнали, твърди гърди, и как потрепва тя и се притиска в него при тези докосвания, и как загадъчно сияят очите й, замаяни от световъртежа. И целият свят — всичко, каквото има по земята и небето плава, кръжи заедно с тях, къпе се в техния неспирен смях и щастие. И никой не се досеща какво удивително щастие е това!

И само веднъж един съплеменник, малко по-голям от Кириск, един омразен и презрян съплеменник, се досети — започна като побъркан да пада върху Музлук, уж нямал сили да се задържи. Музлук се отдръпваше, бягаше от него, а той продължаваше да се преструва, че пада, застигаше я и се стоварваше върху нея. Кириск се сби с него. Онзи беше по-голям и няколко пъти го събори. И все пак не можа да му надвие — Кириск не се даваше и не позволи на Музлук да му помага. Но това се случи само веднъж…

А също така беше много весело, когато, вече наиграли се, запотени и разгорещени хукваха да пият вода от ручея.

„Синя мишке, дай ми вода!

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

Ручеят течеше наблизо. Идеше от гората и стигаше до мястото, където играеха. Водата ромолеше по камъните, понесла в своя бяг горския сумрак и прохлада. Тревите, скупчени наоколо, плътно обвиваха бреговете, съвсем близо до струите. Тези, които растяха досам ручея, се къпеха в него и опъваха стъбълца срещу радостния напор на течението. А ручеят си припкаше безгрижно към морето и като бляскаше закачливо на слънцето, ту се гмуркаше под стръмния, надвиснал бряг, ту се скриваше в тревите и храсталаците.

Те на един дъх изтичваха до ручея, мигом допираха устни до водата, като разтваряха тревата встрани. Нямаше кога да си мият ръцете и да загребват с шепи — пиеха като елените, свели глави над бързея, потопили лица във водата, която бълбукаше и ласкаво ги гъделичкаше. Ах, какво блаженство бе това!

„Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!…

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

Лежаха до ручея, свели глави над него. Раменцата им се докосваха, а ръцете, потопени в бързите струи, се сливаха и сякаш им ставаха общи. Пиеха, като смучеха водата на пресекулки, пиеха с упоение. Закачаха се, бълбукаха с уста във водата. Не им се искаше да си отиват, не им се искаше да вдигнат глави от бистрия поток, в който подскачаха техните неуловими отражения — едни такива смешни, разкривени — и се усмихваха един на друг…

„Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

А Музлук, без да вдига лице от ручея, го поглеждаше, лукаво присвила продълговати очи, и той я гледаше така и също се усмихваше. Тя го подбутваше с рамо, сякаш да го отпъди, но той не се помръдваше. Тогава Музлук напълваше устата си с вода и го пръскаше в лицето. Той правеше същото, напълваше с още вода устата си и силно издухваше струята в лицето й. И така започваше неудържима игра и гоненица. Шляпаха, пръсках се както можеха и колкото сили имаха и целите мокри, с викове и смях, тичаха напред-назад из ручея…

„Синя мишке, дай ми пода!“

Тежко му ставаше на Кириск, като си помислеше, че това вече никога няма да се случи. Все по-трудно дишаше и все по-често се гърчеше от болки в стомаха. Тихо плачеше, виеше се от болка и призоваваше синята мишка:

„Синя мишке, дай ми вода!“

Тъй лежеше момчето и търсеше забрава в спомените си. А наоколо — нищо не се променяше. Бялата пелена на мъглата все тъй неподвижно висеше над тях. И тримата безпомощно лежаха в лодката — всеки на своето място. И все тъй не знаеха какво ги очаква. Изведнъж лодката силно подскочи и Кириск чу уплашения вик на баща си:

— Милгун! Милгун! Какво правиш? Престани!

Кириск вдигна глава и се вцепени. Милгун, надвесен през борда загребваше с черпака морска вода и пиеше.

— Престани! — скочи Емрайин към него, за да изтръгне черпака от ръцете му.

Но Милгун се изправи заканително:

— Не се приближавай, Брада! Ще те убия!

И продължи да пие горчиво-солената вода, която не можеше дори да се близне, целият се обливаше, задавяше се, силом пиеше, изпразваше на един дъх, с треперещи ръце черпака. Лицето му изглеждаше настървено, озверено. После захвърли черпака в лодката, тръшна се възнак — замята се задъхан, с хъркане в гърдите. Тъй лежеше той и нямаше как да му се помогне Кириск уплашено се сви на кълбо и усети още по-силна жажда и още по-силни болки в корема. А сломеният Емрайин отново хвана веслата и бавно подкара лодката в мъглата. Нищо друго не му оставаше.

Милгун ту притихваше, ту отново трескаво потреперваше, хъркаше, умираше от пристъпите на жажда. След известно време все пак вдигна глава:

— Гори, всичко би гори вътре! — и започна да раздира дрехите върху гърдите си.

— Кажи, Милгун, кажи какво да направя? Как да ти помогна? Има още малко — кимна Емрайин към бъчонката. — Да ти сипя ли?

— Не — отказа се Милгун. — Сега вече не. Исках да изкарам до нощта и тогава, като нашия покоен аткичх… но не издържам. Така е по-добре. Иначе можеше да направя нещо нередно… Можех да изпия всичката вода. А сега — край, свършвам. Свършвам най-после… Мога сам, имам още сила…

Сред пустинното море, в мъглата, на която не й се виждаше ни краят, ни свършекът, бе страшно и непоносимо да слушаш думите на човек, обрекъл се на бавна смърт. Емрайин се опитваше някак да го успокои, да каже нещо благо на своя другар и братовчед Милгун, но той бе решил да прекрати с един замах мъките си.

— Не ме придумвай, Емрайин, късно е вече! — говореше като обезумял Милгун. — Аз сам. Сам ще си ида. А вие — баща и син, вие останете, има още малко вода… А аз сега ще прескоча… — и при тези думи Милгун стана, свит одве, и опря ръце на борда. Олюля се, събра сетни сили и погледна Емрайин изпод вежди: — Не ми пречи, Брада! Така трябва. Не ми пречи. Сбогом. Вие може и да стигнете до брега… А аз сега… А ти веднага се махай оттук… веднага, без да чакаш… Доближиш ли се — ще ви преобърна. А сега греби, Брада, греби по-силно! Чуваш ли, ще те преобърна…

На Емрайин не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на заканите и молбите на Милгун. Лодката се понесе право напред, като разсичаше безшумната мъгла и безшумната вода. Кириск жално заплака:

— Аки Милгун! Аки Милгун! Недей!

И точно в този миг Милгун решително се метна през борда. Лодката силно се наклони и отново се изправи.

— Махайте се! Махайте се веднага! — закрещя Милгун и се запремята в ледената вода. Мъглата мигом го скри от очите им. Стана тихо и подир малко още веднъж в звънтящата тишина се чу глас, последният вик на потъващия. И тогава Емрайин не издържа:

— Милгун! Милгун! — отзова се той, зарида и обърна лодката назад. Бързо доплуваха до мястото, но Милгун вече го нямаше. Повърхността на водата бе пуста и спокойна, сякаш нищо не се е случило. И вече трудно можеше да се разбере къде точно е потънал човекът.

Кръжаха наоколо, не се отдалечиха от мястото до края на деня! Опустошени и убити от мъка, плачеха и двамата. Пръв път в живота си видя Кириск как плаче баща му. Досега такова нещо не беше се случвало с него.

— Вече сме сами — говореше Емрайин, триеше сълзите от брадата си и не можеше да се успокои. — Милгун, верни мой Милгун! — шепнеше той и хлипаше…

А денят вече клонеше към своя край. Така поне изглеждаше. Ако все още съществуваше някъде слънце, ако то плуваше по небето над морята, над мъглите, сигурно вече спокойно си залязваше. А тук, под плътния покров на мъглата, която постепенно потъмняваше и се насищаше със студ, кръжеше по морето изгубената самотна лодка, в която бяха останали само двамата — бащата и синът…

Дълго преди да осъзнае, дълго преди да помисли за приближаването на нощта. Емрайин бе вече решил, че е дошло време да изпият водата. Той виждаше с каква мъка чака Кириск този миг, разбираше с какви усилия понася жаждата и глада и как едва се сдържа да не издаде нито звук. Смъртта на Милгун бе притъпила за известно време мисълта им за водата. Но жаждата постепенно вземаше връх и сега се развихряше с двойна сила, като възмездие за неволната отсрочка на мъките.

Съвсем внимателно, за да не се разлее нито капчица напразно, той сипа от вмирисаната вода най-напред на Кириск. Момчето сграбчи черпака и мигновено, като обезумяло, изпи своя дял. После Емрайин наля за себе си и разбра, че всъщност вода е останала само на дъното. И Кириск разбра това, като гледаше как баща му държи почти отвесно бъчонката. Емрайин примря, макар да предполагаше подобно нещо. И не бързаше да изпие водата. Държеше замислено черпака, зашеметен от внезапно връхлетялата го мисъл, с появяването на която утоляването на жаждата вече нищо не означаваше.

— На̀, подръж — подаде черпака на сина си, макар че не биваше да върши такова нещо. Да държи черпака с вода и да не посмее да пие — за момчето бе равносилно на изтезание. А Емрайин запуши вече почти празната бъчонка и я постави на мястото й.

— Изпий водата — подкани той сина си.

— А ти? — учуди се Кириск.

— Аз — после… Изпий я и не му мисли — спокойно каза бащата.

И Кириск отново мигом изпи и тази вмирисана вода. Не успя да утоли жаждата си, както му се искаше, но все пак почувства известно облекчение.

— Е, как е? — попита бащата.

— Малко по-добре — с благодарност прошепна момчето.

— Не се бой. И запомни — човек може да издържи няколко дни без капка вода да сложи в уста. Каквото и да случи, от нищо не се бой…

— Ти за това ли не я изпи? — прекъсна го Кириск.

Емрайин се обърка, защото не можеше да намери отговор. И като помисли, каза примирено:

— Да.

— А без ядене — колко дни? Ние вече отдавна не сме яли.

— Достатъчно е да има вода. Но ти не мисли за това. Хайде по-добре да поплаваме. Искам да си поговорим.

Емрайин заскърца с веслата и двамата бавно потеглиха в мъглата, сякаш не можеха да си поговорят, като стоят на едно място. Баща му трябваше да събере кураж. Струваше му се, че така по-лесно ще се съсредоточи и подготви за разговора, при мисълта за който само целият се смразяваше отвътре. Нареди и синът му да гребе. Това не беше ни най-малко необходимо, тъй както не беше необходимо изобщо да плават. Момчето едва повдигаше прекомерно големите морски весла. С едното — как да е — можеше да се справи, но за двете беше още малък. Пък и отпаднал, както и баща му, който с всеки час губеше сили. И тъкмо това принуждаваше Емрайин да бърза с решението си. Времето течеше, времето изтичаше…

Кириск мълчеше и без да се оглежда, размахваше, както може, тежките весла. Но не това терзаеше Емрайин. Той гледаше сина си в гръб, гледаше неговото превито и, както сега забеляза, все още по детски крехко, беззащитно телце, хапеше устни и сърцето му — сега съвсем осезателно почувства — се раздираше от пареща, пронизваща болка. И не смееше да заговори, макар и да нямаше друг изход.

Постепенно видимостта в недрата на мъглата изчезваше, а Емрайин продължаваше да гребе, потънал в тежки размисли, и времето наистина изтичаше. Колкото и да се държеше той, колкото и да беше силен по природа — жаждата и гладът му надвиваха, бързо изчерпваха силите му. Трябваше да подготви сина си за това, което обмисляше сега, трябваше да го направи, докато се владее и проявява воля.

Емрайин разбираше, че след Орган и Милгун и на него му предстои да напусне лодката, че това е единствената възможност не толкова да спаси, колкото да продължи живота на сина си — поне докато има вода в бъчонката. Той нямаше представа дали мъглата ще се вдигне през тази нощ или на следващия ден, и още по-малко можеше да си представи какво го чака Кириск занапред, дори ако времето — рано или късно — се оправи, и как, по какъв начин, останал сам в морето, ще успее да издържи и да се спаси. Отговор на тези въпроси не съществуваше. Съществуваше само една надежда — почти невероятна и дори съвсем неизпълнима, в която се опитваше сам себе си да увери: ако морето се открие, съвсем случайно да срещне голяма лодка с бели хора. От слухове знаете, че те понякога плават из тези води, плават из океана, далече от техните брегове, минават оттук, запътили се от някакви си далечни страни към други далечни страни. Емрайин никога не беше ги виждал, но тъй разказваха търговците — хора, дето всичко знаят на този свят, а пък някои от тях дори били плавали на тези големи като планини лодки. Само такова чудо — ако времето се оправи, ако им съвпаднат пътищата, ако белите хора забележат малката рибарска лодка в океана — само това би могло да представлява някаква надежда — слаба, невероятна, почти неизпълнима, но все пак някаква надежда.

Тъкмо затова се подготвяше Емрайин да разкаже на сина си, преди да го напусне. Също така трябваше да го увещае и строго-престрого да му нареди да остане в лодката до последния си дъх, докато е в съзнание. И ако му е съдено да умре в лодката, а не да се хвърля в морето, както бяха принудени да сторят Орган, Милгун и както ще постъпи той, неговият баща. Никакъв друг изход не съществуваше. Трябваше да се подчини на жестоката съдба, да се примири с нея… Но при мисълта, че единадесетгодишното момче ще остане сам-самичко на този свят, сред непрогледната мъгла, сред безбрежното море и бавно ще умира от жажда и глад — Емрайин обезумяваше. И не можеше да се примири с това, то бе свръх силите му. И тогава той усещаше, че не ще може да остави сина си сам, че е по-добре да умрат заедно…

Скоро съвсем се стъмни. Над морето отново се възцари черният мрак на мъгливата нощ. Ако беше безсмислено да се плава накъдето и да било през деня, толкоз по-безсмислено бе да вършат това през нощта. Лодката тихо се поклащаше на едно място. И отново никакви признаци за промени във времето. Морето лежеше бездиханно.

Бащата и синът се настаниха как да е на дъното на лодката за нощуване, плътно притиснати един до друг. Не спеше нито единият, нито другият. Всеки си мислеше, измъчван от жажда и глад, какво ли ги очаква занапред…

Сгушен до баща си, Кириск усещаше с цялото си същество колко е отслабнал и изнемощял той за тези дни, как се е смалило и изтощило тялото му. Само брадата му беше същата — твърда и жилава. Като лежеше до баща си и тихо преглъщаше сълзите си от жалост към него, Кириск проумя през тази нощ онова особено, непознато му досега чувство на изначална синовна привързаност. Той не бе способен да изрази това чувство с думи — то се таеше в душата му, в кръвта, в туптенето на сърцето. По-рано Кириск винаги се гордееше, че прилича на баща си, подражаваше му, мечтаеше да стане като него, а сега осъзнаваше, че баща му — това е самият той, че баща му е неговото начало, а той — неговото продължение. И затова страдаше и жалеше баща си, както самия себе си. И затова умоляваше, заклинаше синята мишка да им донесе — на него и на баща му:

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

А бащата вече и не мислеше за вода, макар че с всеки миг все по-тежко издържаше страданията на неутолената, невъобразимата и вече физически непоносима жажда. Вътре в него всичко гореше, пресъхваше и се гърчеше от смъртоносна спазма. Главата му бучеше. Сега той разбираше последните мъки на Милгун. И все пак не за това мислеше. Мисълта за вода, желанието да се напие до насита вече нямаше значение за него. И отдавна би сложил край на тези безизходни страдания, ако не беше синът му, ако имаше сила да остави сина си, сгушил се до него в тази черна, последна нощ. Заради сина си — та макар без никаква надежда да го спаси, но все пак да го опази до най-последната възможност, да продължи поне малко живота му, в което сега се изразяваше неговата неосъзната бащинска борба и бащинска надежда, в което сега виждаше своята последна воля и деяние — заради всичко това бе длъжен по-скоро да напусне лодката. И именно заради него, заради сина си, той не можеше да се реши, не смееше да изостави на произвола на съдбата. Но и да отлага, да протака — също ставаше опасно, напускаха го последните му, необходимите сили да стори това…

Времето на бащата изтичаше…

Как, с какви думи да обясни всичко на сина си? Как да му каже, че ще го остави заради него?

Времето на бащата изтичаше…

— Татко — изведнъж прошепна Кириск, сякаш отгатнал мислите му, притисна се още по-силно и пак замоли своята синя мишка:

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

Емрайин, стиснал зъби, застена от мъка и не посмя нищо да изрече. Мислено се прощаваше със сина си и колкото повече се прощаваше, толкоз по-трудно, толкоз по-мъчително му беше да направи последната крачка. През тази нощ той разбра, че целият му досегашен живот е бил всъщност предтеча на днешната нощ. Че тъкмо това умираше — с последни сили да продължи себе си в сина. За това мислеше сега и мълчаливо се прощаваше със сина си. Емрайин правеше откритие: през целия си живот с бил такъв, какъвто е, за да може до последния си дъх да продължи себе си в своя син. И ако досега не беше се сетил за това, то е само защото не е имало повод.

И в същия миг си спомни, че и преди е имало случаи, при които тази мисъл е проблясвала в съзнанието му като светкавица по небето. Спомни си и едва сега разбра смисъла на онази преживелица, когато с покойния Милгун и други съплеменници сечаха едно огромно дърво в гората. Дървото започна да пада, а той случайно се оказа на мястото, към което летеше и унищожаваше всичко около себе си подкосеният гигант. Всички изкрещяха в един глас:

— Пази се!

Емрайин се вцепени от изненада, но беше късно. Дървото, чиято корона с трясък и гръм се сгромолясваше, заграбила и повлякла самото небе, изтръгнала къс от зеления горски покров във висинето — бавно и неумолимо падаше върху него. И в това мигновение той си помисли само за едно, за Кириск — тогава той бе мъничък и единствен, Псулк още не беше се родила, — помисли в тези преброени секунди, на прага на неизбежната смърт, само за Кириск и за нищо друго: синът му — това е той, когато вече няма да го има. Дървото рухна със страшен грохот съвсем до Емрайин и го засипа с вълна от листа и прах. И в същия миг всички облекчено извикаха. Жив, жив и невредим остана Емрайин!

Сега, като си спомняше този случаи, той разбра, че именно появяването на сина му го е направило такъв, какъвто е, и че нищо по-красиво и по-силно не е изпитвал в живота си от своята бащинска обич. И почувства благодарност към децата си и особено към сина си Кириск. Емрайин искаше да му разкаже за това, но реши да не го тревожи. Без друго му беше тежко…

Времето на бащата изтичаше…

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

Времето на бащата изтичаше…

Оставаха му още няколко свидни спомена, с които не можеше лесно да се раздели. И той не искаше да си отиде завинаги, без да си помисли за тях, макар че времето изтичаше. Прощаваше се със спомените си, като не забравяше, че е настъпил часът да напусне лодката…

Обичаше жена си още от първите дни. И чудно нещо: оказваше се, че когато е в морето, мисли тъкмо за това, за което мисли и тя у дома. Така беше още от първите дни. Тя знаеше за какво е мислел мъжът й, както и той знаеше за какво е мислела жена му… Тази връзка от разстояние бе тяхна тайна и никому неизвестна щастлива близост…

Когато Кириск още не беше се родил, но се появиха първите признаци, които можеха да се потвърдят и да не се потвърдят, той веднага, след като се върна от морето, каза на жена си:

— Ние ще си имаме момченце, нали?

— Тихо, да не чуят кинрите! — уплаши се тя и очите й грейнаха от радост. — Откъде знаеш?

— Ти си мислеше днес за това. И много искаш да е така.

— А ти?

— Ти нали знаеш, че знам за какво мислиш. И аз мислех за същото.

— А аз мислех така, защото ти мислеше за това и много искаш да бъде така…

Тъй и стана. Сбъдна се предчувствието им. Кириск още го нямаше, но трябваше скоро да се появи. И тези дни постепенно наближаваха. И през тези дни жена му ходеше в неговите стари кожени панталони, здравата износени, кръпка до кръпка. Така трябва, обясняваше тя, за да присъства твоят мъжки дух, когато си в морето на лов, иначе няма да расте добре детето, което трябва да се появи. През тези дни жена му обула неговите стари кожени панталони, беше най-красивата и най-желаната. Най-красивата и най-желаната!

Славни, тревожни и радости бяха тези дни, когато и двамата си мислеха онова, което ще ги направи баща и майка…

И това беше Кириск…

С Кириск и с всичко, свързано с него, сега трябваше да се раздели завинаги.

А веднъж, когато Кириск беше вече попораснал, майка му — нещо ядосана от него — казала, че й било къде по-добре, когато го е нямало.

Момчето много се засегнало.

— А къде съм бил, когато ме е нямало? — попита Кириск баща си, току-що върнал се от морето.

Голям смях падна… Смееха се с жена си мълчаливо, само с очи. И на нея особено удоволствие й доставяше, че той не можеше да му отговори и не знаеше изобщо какво да каже, как да обясни на момчето къде е било, когато го е нямало.

Сега Емрайин би му казал, че преди да се появи на бял свят е бил в него, в неговата кръв, в кръста му, откъдето е изтекъл в чревото на майка си, и е създаден, за да го повтори, и че сега, когато изчезне, ще остане в него, в сина си, за да се повтаря в децата на неговите деца…

— Да, така би му казал и щеше да бъде щастлив, ако точно така му кажеше преди смъртта си, но вече на всичко настъпваше краят. На неговия род настъпваше краят. В най-добрия случай животът на Кириск да продължи още ден-два, не повече — бащата добре разбираше това, че трябва да напусне лодката заради, сина си…

И още нещо искаше да каже Емрайин на сина си — като последен завет: да мисли с благодарност за старика Орган и аки Милгун през времето, което му остава да живее. Тези хора вече ги няма, и все едно им е дали някой си спомня или не си опомня за тях, но Кириск трябва заради самия себе си да мисли така. Дори в мига преди смъртта си. Когато човек умира, трябва заради самия себе си да мисли за такива хора…

Но после Емрайин реши, че синът му може и сам да се досети за това…

Кириск се събуди изненадан, че е спал по̀ на топло от колкото през другите нощи. Бе покрит с бащината си кухлянка^[1]. Момчето отвори очи, вдигна глава — баща му го нямаше. Скочи, затърси го из лодката и нададе адски вик, който горестно огласи безмълвната пустиня на мъгливото море. И дълго не секваше неговият самотен, преизпълнен с отчаяние и болка вопъл. Той плака страшно, до изтощение и после се строполи на дъното на лодката, като хриптеше и се мяташе. Това бе неговото въздание към бащите, неговата любов, неговата скръб и жалба по тях…

Момчето лежеше на дъното, без да вдига глава, без да отваря очи. Нямаше какво да гледа и нямаше къде да се дява. Наоколо все така се разстилаше белезникавата мъгла и само морето този път нерешително се помръдваше, поклащаше и въртеше лодката на едно място.

Кириск плачеше съкрушен и се укоряваше, че е заспал — иначе никога и за нищо на света нямаше да пусне баща си, щеше със зъби и нокти да се впие в него и да не го пусне, та заедно да бяха загинали, заедно от жажда и глад да бяха умрели, но да не оставаше сам в тази абсолютна и страшна самота. Ругаеше се, укоряваше се, ридаеше, че не се е пробудил, че не се е развикал, когато през нощта изведнъж усети как лодката силно се раздруса и олюля от някакъв рязък тласък. Та щеше ли да остави баща си да скочи в морето! Нали щеше да се хвърли заедно с него в черната бездна!

После се унесе постепенно, като плачеше и трепереше с цялото си тяло. Но след известно време, с нова сила, сякаш си отмъщаваше за своята мекушавост пред скръбта, жаждата започна пак да се развихря. Кириск дори насън почувства как изнемогва и гасне от жажда. Тя го надвиваше, терзаеше, задушаваше. Тогава той почти наслуки допълзя до бъчонката и видя, че запушалката е поразхлабена, та по-лесно да се извади, и редом лежеше черпакът. Наля си вода и без колебание я изпи — отлепи спечените си устни и стиснатата глътка. Искаше му се още да си налее и още да пие, но премисли, успя да се възпре. Вода имаше колкото един-два пъти още да пийне.

После седна и унило се замисли — защо си отиде баща му, без да му каже нищо! Та нали заедно с него щеше да му бъде по-лесно да се удави, отколкото сега — самотата и страхът сковаваха ръцете и краката му и той се боеше да престъпи борда на лодката. И реши да стори това, когато събере кураж.

Беше вече пладне, а може и да преваляше. Така му се струваше на Кириск, като съдеше по светлеещите тонове на мъглата. Значи слънцето сияеше някъде горе в зенита. Но неговите лъчи не пробиваха засега Великата мъгла, която продължаваше да лежи над океана в своето велико вцепенение. Тя ставаше по-разредена и синкава като дим от сухи дърва. И все пак на повече от един хвърлей наоколо нищо не се виждаше освен тъмната, разклатена вода.

Нямаше накъде да плава, пък и не би се справил сам. Тъжно погледна веслата на баща си и на Милгун, грижливо поставени по дължината на борда. Сега лодката се движеше сама, движеше се сред мъглата в неизвестна посока. И от всички страни го обкръжаваше самота, цареше безизходен страх, който вледеняваше душата на момчето.

По-късно, привечер, отново усети непреодолима жажда. От глад и слабост свят му се виеше. Но не искаше нито да се помръдне, нито да погледне наоколо. Та и нямаше накъде и какво да гледа. Нямаше сили дори и до бъчонката да се добере. Опита се да пропълзи на колене и силя уморено. Разбра, че скоро не ще може и да се движи. Вдигна ръка пред очите си и го обзе ужас — тя се беше изтънила, смалила, като изсъхнала кожа на катеричка.

Този път Кириск пи повече, отколкото би трябвало. И вода остана само на дъното; още едно пиене — и край. Нито капка повече! Но сега всичко му беше безразлично. Жаждата не се утоли, все по-ненаситно искаше да пие. Остротата на глада се притъпи и в стомаха му заседна тежка, нестихваща, пиеща болка.

Кириск няколко пъти губеше съзнание и отново се съвземаше. А лодката се носеше сама, плаваше в мъглата, повлечена от оживелите води.

По едно време той сериозно реши да се хвърли в морето. Но нямаше сили да стане. Приповдигна се на колене и увисна на ръба на борда. И дълго вися така, отпуснал ръце над водата, но безсилен да изхвърли тялото си от лодката. После до такава степен отмаля, че дори не се опита да изпие останалата вода.

Лежеше в лодката, тихо плачеше и призоваваше своята мишка-водоносец:

„Синя мишке, дай ни вода!“

Но синята мишка не се появяваше и на него още повече му се искаше да пие. И отново изплува онова лято, когато голичък се къпеше в ручея. Сигурно е бил на седем години, не повече. Лятото беше тогава много горещо. Край гората здравата припичаше. Там браха боровинки. А после се къпаха. Майка му и сестра й също се къпеха, без много-много да се срамуват от него. Разсъблякоха се и като притискаха с длани гърдите си, а мургавите им бедра проблясваха, те боязливо влязоха в ручея. И странно подвикваха, пискаха и пляскаха из водата. А когато той тичаше край ручея и скачаше от брега във водата — те се смееха до припадък, особено майка му. „Гледай, гледай — казваше тя на сестра си, — съвсем като него е, без разлика!“ И още нещо си говореха, нещо дяволито си шепнеха и кръшно се смееха… А водата в потока непрестанно си течеше и можеше да пиеш и да се къпеш, колкото си искаш…

„Синя мишке, дай ни вода!“

Привидя му се, че отново е край онзи ручей. И сякаш отново е жарко лято и той се къпе голичък. Ето го — тича край брега, скача в потока, но не усеща прохладните струи. Ту някаква неуловима, невеществена вода, ту мъгла. Къпе се в мъгла. Зъзне в такава вода. А майка му не се смее, а плаче. „Гледай, гледай, съвсем като него е!“ — казва тя на някого и плаче, горко плаче… Сълзите й солени, търкалят се по лицето…