Ърскин Колдуел
Близо до дома (6)

6

— Трябва да ти кажа нещо — чу той Джозин. Тя беше спряла да плаче и гласът й беше спокоен. — Нещо много важно.

— Какво е то, Джозин? Нещо за Мейбъл ли?

— Не, не за нея. За нас.

— Какво за нас?

Тя стисна силно ръката му.

— Ще престана да идвам тук. Тази вечер е за последен път. Вече никога не ще мога да те виждам. Никога вече няма да те видя… така.

Тя се обърна към Нейтив, прегърна го и се притисна към него отчаяно. Когато ръцете й се стегнаха около него, той усети колко е напрегнато тялото й.

— Недей, Джозин, не казвай това — помоли той. — Няма да ти позволя. Толкова дълго изкарахме, а сега…

— Трябва.

— Защо?

Тя не отговори.

— Защото се ожених за нея ли? Затова ли?

— Това е една от причините. — Тя спря и задиша често. — Да, това е една от причините. Как да издържа да стоя в онази къща от сутрин до вечер всеки ден и да те виждам с нея! Много ще ми е тежко.

— Можеш да си намериш работа на друго място за през деня.

— Не. Няма да помогне. Никак няма да помогне. Все едно, ти пак ще останеш женен за нея. — Ръцете й пак се стегнаха около него. — Пък има и друга причина.

— Каква друга причина?

— По-важна от всичко друго. Аз ще се омъжа…

В стаята настъпи дълго мълчание. Единственият звук, който се чуваше, беше далечното свирене на идващия в Пелмира нощен товарен влак.

— За кого ще се омъжиш?

— За един от нашите.

— Защо искаш да направиш това?

— Няма друг начин. Знаеш, че няма.

Той погледна баницата, която тя беше донесла. Тя беше дебела, препечена отгоре, и нарязана, но като никога не му се ядеше нищо.

— Защо да няма друг начин, Джозин?

— Искам Елън да има дом. Баба няма да живее дълго — тя е толкова стара и слаба, а после няма да има кой да се грижи за Елън, докато работя. И не искам Елън да израсне без баща, всяко момченце и момиченце има нужда от баща. А той трябва да бъде от нашите. Другояче не може да бъде.

— Не го прави сега, Джозин! — замоли той, като я привлече плътно до себе си. — Почакай малко, съвсем малко! Моля ти се, не го прави сега! Аз не искам да го правиш! Толкова време прекарахме…

— Сега е времето. Не мога да чакам повече.

— Няма да ти позволя! Чуваш ли!

Тя клатеше глава.

— Така трябва. Знаеш, че те обичам, но аз съм негърка, а ти си бял. Нищо не може да промени това… никога. Няма да ни дадат да живеем заедно. А иначе не е редно. Няма да ни пречат, ако съм тук през нощта, но през деня не бива да оставам. Ако остана, ще започнат неприятностите. Ще кажат, че се опитвам да живея като бяло момиче. А трябва да се държа според това каква съм. В Пелмира не мога да мина за друга.

Той седеше мълчаливо и мислеше как да я убеди да се откаже от намерението си. („Изпълнявах си дълга на пастор, докогато можах, но ми дойде до гуша да се разправям с Нейтив Ханикът, загдето допуска негърка да отива в къщата му и да прекарва там нощта по няколко пъти седмично. Говоря му, че е лошо, че прилича на старите дни на Биг бой слот, а той си знае неговото — баща му казвал, че и сега белите мъже имали право да държат някое от тези момичета, също както имали право да държат хрътки за лов на опосуми. Затова се отказах от опитите да го накарам да промени навиците си. Той е най-твърдоглавият човек, на който съм попадал. Всеки път, когато го предупреждавах, че постъпките му са греховни и го карах да обещае, че ще се откаже от връзките си с негърки, той разправяше, че баща му казвал това или онова за нравите в страната и той щял да вярва на баща си, а не да слуша какво аз му казвам за нравите на праведните хора. Казвах му, че и той, и баща му преди него са тръгнали по пътя за ада и ще свършат там, но това няма значение за човек, твърдоглав като Нейтив Ханикът.“)

— Искам да живея с някого през цялото време — и ден и нощ — чу той Джозин. — За това жадувам. А друг начин няма. Нима не разбираш? Затова, ще се оженя… за някой от нашите. Знам какъв ми е цветът и знам какво трябва да направя.

— Но ти всъщност не си, каквато се изкарваш, Джозин. Само отчасти, сама знаеш.

— Знам каква съм.

— Ти можеш да минеш и за бяла. Виждал съм бели хора с по-тъмна кожа от твоята.

— Кожата не е всичко — белите нямат пред вид само нея. А аз искам да бъда, каквато съм. И знам какво значи това. Момичета като мен не са достойни за белите мъже… освен на тъмно… и да им работят… но аз не се срамувам от расата си. И отсега нататък ще бъда такава, каквато съм… каквато съм родена.

Той стана от леглото й закрачи нагоре-надолу из стаята.

— Джозин, идвай пак, недей да преставаш, след като изкарахме толкова дълго! Няма защо. Ще ми липсваш много. Няма да мога да свикна с никоя друга. Това е чистата истина, Джозин! Вярваш ми, нали? За мен няма на света по-добра от теб. Никога не е имало друга като теб, няма и да има. Не ми е все едно дали си тук, или те няма. Ето, това е важното!

Тя стана, отиде до него и опря бузата си до лицето му.

— И за мен е така — каза тя. — А сега съм тук, както винаги.

Той се опита да я прегърне, но тя се отдръпна, свали пуловера си и разкопча светложълтата рокля. Той седна на леглото. („Ако ти се е случвало да бъдеш с някоя от тях, знаеш какво искам да кажа. Те са някак си непринудени и отпуснати — имаш чувството, че след тях с никоя друга на света няма да изпиташ същото. Как да го обясниш на друг човек — можеш само да му кажеш да опита сам. Ще разбере, че разликата между тях и другите е от земята до небето. Лошото е само, че след тях обикновените бели момичета не струват нищо — винаги искаш да се върнеш при някоя от тях, за да изпиташ чувството, което знаеш, че никоя друга няма да ти даде.“)

Тя остави роклята си и се изправи за момент, преди да се приближи. Винаги, когато я видеше така, той си мислеше колко тялото й от кръста до колената прилича на голямо сърце.

— Целуни ме! — каза тя шепнешком. — Целуни ме силно! Както винаги.

Той обви с ръце пламтящото й тяло и я притисна към себе си с всичка сила.

— Не спирай, мили! — чу я той да казва. — Целувай ме още!

Той я притегли напред и двамата паднаха на леглото. Лежа дълго в пламтящата топлина на тялото й.

— Никога няма да ме оставиш, Джозин! — каза той после. — Ще те задържа! Не ме интересува какво ще става — няма да ти дам да ме оставиш!

Тя сложи ръка на устата му.

— Не говори сега за нищо друго, мили! Не искам да слушам! Продължавай да ме целуваш!

На външната врата се почука силно. Те чуха, отначало им прозвуча нереално и невероятно, но чукането стана по-силно, по-настойчиво и те не можеха да го оставят без внимание.

Той се изправи и седна на леглото.

— Забравих да заключа. Сега всеки може да влезе.

Джозин го тикаше да стане.

— Не давай на никого да влезе! Кажи им да си вървят!

Той изтича навън от стаята и отиде бързешком до външната врата на къщата. Преди да я е стигнал и завъртял ключа, вратата се отвори и Мейбъл влезе вътре. Той гледаше безпомощно как тя затваря вратата зад себе си.

— Знаех си, че ще те намеря тук в тая барака — каза тя остро със силно стиснати устни. Косата й падаше на челото и тя я отметна със замах на ръката. — Какво правиш тук? Защо избяга?

Мейбъл не го чака да й отговори.

— Кажи нещо! — сопна се тя. — Какво става с теб? Защо не говориш?

— Ами бях обещал да поправя няколко радиоапарата и не исках да наруша думата си. Моята честна дума…

Мейбъл гледаше зад него към зеещата вътрешна врата. Тя тръгна напред, но той бързо застана пред нея.

— Чакай, Мейбъл! Недей.

— Какво става там отзад! — попита тя.

Той се опита да я спре, но тя го избута леко с един тласък на ръката.

— Не влизай, Мейбъл!

Но тя беше вече до портала и влизаше в другата стая. Когато Нейтив стигна там, тя стоеше до леглото. Джозин се беше свила в ъгъла на стаята и държеше пред себе си светложълтата рокля. Тя нямаше откъде да избяга и къде да се скрие.

— Безсрамна гола мръсница! — изрева по нея Мейбъл, посегна към жълтата рокля и я грабна от Джозин. — Гола си като скубана кокошка!

Тя погледна за миг роклята и я запрати на пода.

— Знаех си аз, никакъв морал нямате вие, безсрамни мръсници, но и през ум не ми е минавало, че ще видя някоя от вас чисто гола като тебе сега! Не съм виждала по-противна гледка!

Джозин се опита да вземе една възглавница, но Мейбъл й я изтръгна от ръката и я хвърли в другия край на стаята.

— Усъмних се в нещо подобно, когато отидох в кухнята, след като ти излезе, и видях, че пърженото пиле и сладката баница ги няма. Погледни се, ма! Храна ще крадеш от къщата ми! Гола ще се криеш тук с бял мъж! И то с него! — Тя се обърна и изгледа Нейтив свирепо, но продължи да говори. — Знам какво правиш тук, Джозин Медъкс. Ти си като всички други от твоята раса. Само гледате да примамите някой бял мъж с голотата си!

Мейбъл трябваше да спре, за да поеме дъх. Тя пак погледна Нейтив свирепо и с отвращение.

— Да не си стъпила в къщата ми още веднъж! Чуваш ли ме, Джозин Медъкс? Другаде си показвай безсрамните голотии! Дано не те видя пак, докато съм жива!

Мейбъл се обърна, погледна Нейтив и му се закани с пръст.

— А! Сега пък на тебе да ти кажа нещо, Нейтив Ханикът! Утре сутринта отивам право при адвоката си и ще се разведа с тебе — с тебе, долен никаквец! Расово смешение, а! Тебе никога не те е било еня за мен. Ти никак не зачиташе гордостта ми и любещия ми нрав. Ти дори не знаеш как да се държиш с порядъчна жена като мен. От мен искаше само парите ми, за да можеш да държиш тая безсрамна гола Джозин Медъкс тук в тая барака. Това щеше да стане с парите ми, ако не бях дошла тук и видяла тая срамна гледка със собствените си очи. Дръж я сега — и тя е долна като теб — да прави расово смешение! И да не си посмял да дойдеш в къщата ми да си търсиш дрехите! Ще ги изхвърля на улицата, там им е мястото. Потърси на улицата пушката си и всичко друго, ако ти трябват. Гаден долен безсрамник — расово смешение, а! Не искам и да те видя!

Преди да излезе от стаята, тя се обърна и плю в Джозин.

— Ето какво мисля за всички вас, безсрамни голи мръсници! Само за това живеете, да примамвате белите мъже с голотата си!

Когато Мейбъл стигна външната врата, тя се обърна и погледна Нейтив.

— Властите трябва да ви арестуват и двамата за расово смешение. Позорите всички порядъчни хора! Аз ще направя нещо. Ти и тая безсрамна гола Джозин Медъкс само чакайте да видите, дали няма да направя! Ще ти върна аз на теб! Ще съжаляваш!