Ърскин Колдуел
Близо до дома (12)

12

Ал и Нейтив излязоха от къщата и нагазиха в дъждовната вода и кафеникавата кал на Биг бой слот. Някъде в тъмнината крякаха жаби, а в едно от дъбовите дървета цвъртеше самотно нощна птица. След бурята беше станало хладно, звездите бяха ярки и трепкаха.

— Не забравяй какво ти казах! — обади се Ал. — Внимавай какво ще правиш там и не се пречкай на Клайд Хефлин! Помни това? Чуваш ли?

— Ще помня — обеща Нейтив, докато двамата цопаха в калта и водата. — И съм ти благодарен, че си направи труд да дойдеш и да ми кажеш. Много съм ти благодарен, Ал. Ако не беше ми казал, нямаше да знам нищо, а после щеше да е късно да го спра.

— Ще чакам да върнеш услугата.

Щом стигнаха ъгъла до градската пожарна станция, Нейтив, без да каже дума повече, тръгна надолу по улицата към железопътните линии и негърската част на града.

Ал Дид почака, докато Нейтив се изгуби от погледа му, и тогава тръгна нагоре по улицата, за да вечеря в къщи с жената и децата си.

Ал бързаше за в къщи и се стараеше да измисли някакво оправдание пред жена си, загдето е закъснял толкова. Питаше се дали ще бъде разумно да отвори дума за нещата, които ставаха тази нощ. Жена му беше по природа нервна, лесно се разстройваше и той се боеше, че тя може да се развълнува и да го държи буден почти цяла нощ с безкрайни разговори за расовото смешение. Накрая тя винаги обвиняваше Ал, че я мами и не й е верен. („Много е неудобно, когато бяла жена има за прислужница мулатка, която прилича на някой познат, но е още по-лошо, когато прислужницата има дете, което изглежда съвсем като някой близък на семейството. Иди, та търси тогава покой! И друго страшно неудобно положение — слезеш в града до аптеката или до друго място и видиш някой младеж с тъмна кожа, който изглежда съвсем като чичо Джон. Толкова си приличат, че единият може да бъде по-млад брат на другия. Имат същите увиснали вежди, същия цвят на очите, същите малки трапчинки на брадичките. Тръпки ме побиват само като си помисля, че някой от тези хора с тъмна кожа може да ми бъде роднина. Да можех да направя, както аз си знам, щях да се преместя в някой голям град, където няма да се стеснявам така, когато ходя по улицата. Ако имаше някакви амбиции, Ал Дид, щеше да направиш нещо заради мене и да си намериш работа в Джексънвил или Атланта. А, още нещо! Къде си бил дотолкова късно през нощта? Какво си правил? Защо не се върна от работа право в къщи? Само да знаех, че си бил някъде около някое от тези момичета… Я ела тук да те помириша. Аз винаги познавам миризмата на друга жена.“)

 

 

Нейтив стигна до края на паважа и прекоси железопътните линии и обрасналото с бурени платно на железопътното трасе. Оттам тръгна надолу по неосветената мръсна улица към къщата, където живееше Джозин с четиригодишната си дъщеря и баба Медъкс.

Минаваше седем часът и в осветените къщи от двете страни на улицата той виждаше как семействата вечерят в кухните или столовите. В слабия, жълтеникав отблясък от светлините на площада пред съда, който беше през няколко пресечки, къщите в негърския квартал изглеждаха спокойни и мирни. Дневната работа беше завършила, почти всички се бяха върнали да прекарат нощта в къщи и по цялата улица се чуваше безгрижен смях. От радио в една къща наблизо се чуваха звуци на успокояваща музика. Той мина край група деца, които крещяха и пляскаха в локва дъждовна вода, а двама мъже, които стояха на един ъгъл, го поздравиха сдържано.

Нейтив помнеше какво му каза Ал Дид, затова пресече един незастроен парцел и вместо да мине през предната врата на къщата на Джозин, отиде в задния двор. Отвори портата, прекоси до тясното дървено преддверие и почука леко няколко пъти.

През прозореца видя светлина в кухнята, а след малко вратата се отвори и Джозин излезе на преддверието. Светлината от кухнята проникваше през входа и тя го видя ясно долу до стълбите. Тя се поколеба съвсем малко, после излезе от преддверието и слезе на двора.

— Какво правиш тук? — попита тя възбудено. — Не бива да бъдеш тук! Знаеш какво ти казах! Не мога да те виждам повече.

Очите му бяха привикнали на тъмнината, а от светлината на звездите в двора се виждаше още по-ясно. Тя носеше светла рокля, косата й беше строго сресана назад, а на ръката й проблясваше гривна, която не беше виждал преди.

Джозин не възрази, когато той я хвана за ръката и я преведе през песъчливия двор до оградата.

— Джозин, дойдох да ти кажа… — започна той.

— Не — каза тя бързо. — Не мога.

Той стисна ръката й по-силно.

— Не е за това… нещо друго.

— Какво тогава?

— Идват да те арестуват.

Той усети трепкането на ръката й.

— Чу ли какво ти казах? — попита той.

Джозин кимна.

— Да.

Тя отстъпи назад и се облегна на оградата.

— Мейбъл… тя ги е накарала — каза й Нейтив. — Току-що разбрах… затова дойдох да ти кажа.

Тя хвана ръката му.

— И тебе ли ще арестуват? — попита тя след малко.

В отговор той трябваше да поклати глава отрицателно.

— Тогава защо ще арестуват мен?

— Казват… защото си била проститутка.

— Но аз не съм! — каза тя развълнувано. — Ти знаеш, че не е вярно, нали? Никога не съм била такава през целия си живот.

— Знам, че не е вярно, Джозин. Но това им е оправданието.

— Какво да правя? — попита тя умоляващо и дойде близо до него. Той усещаше как тялото й трепери от страх. — Не искам да ми се случи това! Не искам да ме отведат! Трябва да се грижа за момиченцето си… Елън… тя има нужда от мен.

— Не говори толкова високо, Джозин! — каза той напрегнато. — Някой може да те чуе.

Музиката по радиото спря и в тишината той се ослуша за звук на автомобил.

Джозин започна да плаче тихо.

— Това е ужасно… а не знам какво да правя. Не искам да ме откарат в затвора… Не искам да оставя Елън и да ме затворят.

Музиката, започна отново.

— Можеш да дойдеш в къщата ми и да останеш там тази вечер — каза той. — Така е най-добре. Там няма да дойдат да те търсят. Ще помислят, че се криеш някъде тук.

Тя клатеше глава.

— Казах ти, че не мога вече да идвам у вас. Защо не разбереш! Утре ще се омъжа.

— Няма да се омъжиш скоро, ако тази вечер те пъхнат в затвора, а после те изпратят в изправителния дом за шест месеца. А точно това, казаха, щели да направят. По-добре ме послушай и ела у дома!

— Защо ще правят това? — хълцаше тя. — Защо ще ме арестуват за нещо, което не съм правила?

— С нищо не можем да им попречим, Джозин, и точно това ще стане, ако те намерят. Но в моята къща няма да те намерят. Ще заключа вратата и никой няма да може да влезе. Ако тази вечер не те намерят, утре сутринта ще помислят, че си напуснала града. Така е най-добре, Джозин. Не искам да останеш тук и Клайд Хефлин да те арестува. А той може да дойде всеки момент. Аз знам цялата работа. Затова побързах да ти кажа навреме. Ако те пъхнат в затвора тази вечер, утре сутринта ще те изпратят със сигурност в изправителния дом и ще трябва да стоиш там шест месеца. И няма да има никакъв начин да виждаш момиченцето си през това време. Но ако останеш при мен тази нощ, на сутринта можеш да намериш адвокат да ти помогне. Адвокатът няма да им даде да те изпратят в изправителния дом. Адвокатите знаят как да попречат на такова нещо.

Джозин беше престанала да плаче. Тя се обърна и погледна към светлината във входа на кухнята. Докато тя гледаше към къщата, и двамата чуха бученето на автомобил, който минаваше през железопътните линии.

— Хайде, Джозин! — настоя той и се опита да я издърпа към портата за уличката.

— Не мога да тръгна, без да видя Елън — възрази тя и се опита да се измъкне. — Моля ти се, пусни ме!

— Недей, Джозин!

— Но трябва да я видя! Готвех се да я слагам да спи. Сега тя ме чака и няма да знае какво е станало с мен.

— Много е опасно, Джозин. Не се връщай в къщата. Послушай ме! Ако Клайд Хефлин…

— Но детенцето ми…

— Кой я гледа сега?

— Баба е там. И Харви… Харви Браун.

— Той пък какво прави там?

— Казах ти, че ще се омъжа. Нали знаеш? Харви и аз щяхме да се женим утре. Затова му готвех ядене тази вечер.

— А аз ти казах, че не искам да се омъжваш. Няма защо да го правиш сега. Можеш да почакаш малко.

— Не искам да чакам. Искам да се омъжа… и ще се омъжа… Харви и аз…

Музиката по радиото спря пак и Нейтив се ослуша за звука на автомобила. Той знаеше, че Клайд Хефлин ще кара надолу по улицата колкото може по-тихо. След извършването на ареста обаче, той винаги пускаше полицейската сирена на колата и не я спираше, докато откарваше арестувания в затвора, и вдигаше колкото можеше повече шум.

Джозин се опитваше да се изплъзне и да отиде към къщата. Нейтив я обгърна с ръка и я задържа.

— Недей, Джозин! — настояваше той, като я дърпаше назад, — Баба Медъкс ще се грижи за момиченцето тази вечер. Ако Клайд Хефлин те хване вътре, никак няма да можеш да се отървеш от него. Мене слушай! Него не го интересува колко ще се молиш. Няма да те слуша. Ще ти се смее. После ще те откара в затвора и ще те държи в задната стаичка цяла нощ, както прави всеки път, когато заведе там някоя като тебе. Ела в къщата ми, преди да те е намерил! Сутринта ще отидеш при адвокат. Ще ти помогна да намериш някой. Само това ще те спаси от изправителния дом. Ще направиш, каквото ти казвам, нали, Джозин?

— Не знам адвокат, който ще пожелае да ми помогне — каза тя и пак започна да плаче. — Не знам при кого да отида. Не знам какво да направя.

— Аз ще ти намеря адвокат, какъвто трябва. Обещавам ти!

— Колко ще струва?

— Не знам. Но колкото и да е, струва си, за да не те държат в затвора и да не те изпратят в изправителния дом.

Тя направи опит да избърше сълзите си.

— Аз си пестях парите, за да си купя хубави венчални дрехи на сутринта. Нямам много спестени пари, но стигаха за това, което исках да си купя.

Елън, облечена в нощничката си, се появи на входа на кухнята и застана там, като се взираше в тъмнината. Преди Джозин да й заговори, Елън внезапно се обърна, сякаш изплашена от нещо, и тичешком се скри от погледите им.

— Не искам да ме изпратят в изправителния дом и да не мога да се грижа за нея — захълца Джозин. — Не съм правила, каквото казват. Никога не съм. Аз не съм като някои други момичета. Никога не съм правила нещо лошо. Знаеш, че е вярно. Исках само тебе… и момиченце като Елън.

Автомобилът зави на ъгъла на близката пресечка и фаровете му внезапно осветиха улицата пред къщата.

Нейтив вече дърпаше Джозин към портата.

— Това е той! — каза Нейтив. — Това е Клайд Хефлин!

Без да се бавят да затварят вратата, те побягнаха под светлината на звездите по уличката към железопътните линии и другата част на града.