Ървин Уелш
Засечка по трасето

Ако питате, вината си беше изцяло нейна. Значи, тия от болницата по принцип бяха съгласни с мен, не че го казаха направо при цялото онова дърдорене, но отвътре със сигурност си го мислеха. Нали ги знаете тия копелета, не могат ей така, направо да кажат квото им се върти в скапаните чутури. Такава е шибаната им професионална етика или както там му викат. Ама аз не съм ти там някакво смотано докторче! Няма да ги изтрая тия и пет минути! Ще им дам да разберат едни етики, че свят ще им се завие! Копелета нещастни.

Та тя си беше виновна, защото идеално знаеше, че искам да гледам мача тая неделя вкъщи. „Хибс“-„Хартс“ на живо по STV.

— Дай да изведем децата — вика ми, — до оная кръчма в Кингсноу, дето има маси отвънка.

— Не става — викам, — мачът започва в три. „Хибс“ го забиват на „Хартс“.

— Няма да стоим много, Малки — разправя тя. — Временцето е чудо. Ще им дойде добре на дечурлигата.

Викам си, може пък и да не е толкова кофти идея. Значи, бях си заредил къркане в хладилника за мача, но няколко бързи щяха ми дойдат добре за отскок.

— Хубаво — разправям й, — ама няма да се моткаме много, щото мачът е в три и трябва дотогава да сме се върнали.

Викам си, нека бъде на нейното, че поне за малко да си държи плювалника затворен.

Та значи излизаме ние и то наистина чуден ден, както си трябва. Директно забиваме в кръчмата и уталожваме малко нервата: тя на водчица и мартини, а аз на халба Карлсберг. На хлапетата им е гот, че сме им взели сокове и чипс, макар че аз на синковеца трябваше да му нашокам канчето, задето й дърпа косата докато си мисли, че не го гледам. Щеше направо да се подмокри като му забих един тупаник в брадата. Джейсън, а си ми се разциврил като някоя пикла, викам, а си си изпросил още един!

Как да е, започвам да си гледам часовника, значи, мачът наближава, а нашата ги гаврътва едно след друго, викам й айде допивай и да ходим, а тя ми мрънка, да сме поседели още малко, хубаво де, едно последно бързо, казвам, и да метеме.

Обръщам бирата на един дъх, а тя ми се шугави. Направо типично, значи, не можеш я сбърка: въобразява си, че може да пие, ама като се дойде до решителния момент направо се насира. Само й викам:

— Хайде, вдигаме! Трябва да се изнасяме на бегом!

Кимвам на дребосъците и те тръгват с мен надолу по улицата, докато тя тътри отзад телеса, тлъстата му крава. Ето защо сама си е виновна. Прекомерно затлъстяване, мамка му, сам докторът го каза, ама много добре й го каза и сто пъти й го каза, значи.

— Хайде, темпо! — крещя.

Обаче, разбира се, тя друго не знае, освен да ми пуска ония шибани погледчета, от които ми избиват чивиите.

— Айде ма, мърдай и да вземеш да разкараш тая шибана физиономия! — викам й.

Та стигаме до Кингсноу, спирката на метрото, и й викам, дай да минем напряко през релсите. А тя ми се обръща и тръгва по перона да заобикаля.

— Майна ти загубена! — викам и скачам право върху релсите. Тя почва да разиграва цирка и да се излага като кифла: дудне, че влакът бил идвал и като гледам колко хора има по перона можело да се сетя и така нататък.

— Да имаш да вземаш — викам, — само дето малко забрави, кой бачкаше в железниците!

Това беше преди да ни изритат с Там Девлин. Заради пиячката, нали се сещаш? Ония са направо откачени на тая тема. Само няколко бирички и ти бият шута. И да кажеш, че съм бил най-лошият, ама станах чиста проба изкупителна жертва, както се изрази оня от профсъюза. Не че с нещо ми помогна кухото парче, значи.

— Гледай, че идва! — дере се тя. — Ей ги хората, чакат!

Поглеждам шибания часовник на стената и й разправям:

— Има да си го чакат още поне пет минути! Айде, че ми писна на оная работа!

Вземам малката Клеър и я пренасям през релсите на отсрещния перон. Оня сополанко, Джейсън, сам профучава като стрела от другата страна. Най-накрая и тя се изсулва тромаво от скапания перон на релсите. Направо да си умреш от срам с тази тлъста крава!

Дребосъците са на перона, когато усещам оня тънък звук и релсите под краката ми започват да треперят. Звучи точно като ония, междуградските. Удря ме в главата сякаш съм обърнал половинка на екс: тъпите копелета са отклонени по този маршрут, заради наводнение по другата линия. Спомних си, че четох тия дивотии някъде из вестниците. Направо избухвам и й викам на дебелата:

— Подай си скапаната ръка!

Е, успявам да я сграбча за израстъка, но тия междуградските имат ебати скоростта. Искам да кажа, значи, хвърчат с такива скорости, че ще разцепят станцията и понеже е толкова тежка, ами, успявам някак наполовина да издърпам туловището й на перона, а тя пищи за децата, няма страшно викам й, добре са скапаните ти деца, шавай бързо, но шибаният влак профучава и я удря, аз само усещам оная мощ, която я отнася, изтръгва я като перце от яката ми хватка.

Е, значи, за малко да се насера, честно. Когато поглеждам отново, мисля си, че сигурно е вече някъде в Абърдийн или още по-далеч, нали чаткаш, а тя само на няколко метра от мене, лежи на перона, гледа нагоре към мен и крещи — нещастник такъв, тъпанар, говедо — представи си, пред всички ония хора на станцията, да му се не види. Викам й да си затваря човката, че сега ще я заритам, веднага да си вдига тлъстия задник от земята и да се стегне. Клеър се дере от смях, аз поглеждам към Джейсън, а той стои като пън и тъкмо се каня да му фрасна един як, свеждам поглед и забелязвам, че тя няма крака. Както личеше, проклетият влак ги беше отрязал нацяло и тя се опитваше да ме доближи, влачейки се напред с ръце по скапания перон, а зад нея една кървава следа, да не ти е работа.

Най-голямата гадост обаче беше, че като погледнах перона, какво да видя, скапаните й крака, просто ей тъй, търкалят се сякаш отрязани от тялото. Горе при бедрото, и двата. Та, значи, изкрясках на малкото копеленце:

— Джейсън! Не ми стой така, прибери краката на майка си! Вземи ги!

Мина ми през ума да ги отнесем в болницата, че да й ги пришият отново. Сополанкото писва да реве, напълно неконтролируем. Някакъв крещи да извикат линейка, тя нарежда и псува на земята, а на мен ми се върти, че изпускам мача, дето започва след десет минути. После се сещам, че линейката най-вероятно ще мине покрай нас и бих могъл да се изсуля там, а после пак щях да ида при нея, след мача, значи. Та започвам да пригласям:

— Браво, приятел! Линейка, правилно, значи!

Мъничката ми Клеър отива до краката на майка си и ги вдига, слага ги в ръце и се затичва към мен. Шибвам право в челюстта това подло копеленце Джейсън и смятам този път добре го е усетил, защото моментално спира да реве.

— Ти трябваше да донесеш краката, бъзлив пикльо такъв, а не да оставяш сестра си да се мъчи! Тя е още дете! На колко си години ти бе? Цели осем. Тогава се дръж както трябва!

Оня, дъртака с линейката, клечи до нея, държи й ръката и нарежда — добре сте, всичко ще е наред, линейката идва, стойте спокойно и тем подобни дивотии. Някакъв друг ме заговаря:

— Това е кошмарно!

— Ама да знаеш колко си прав, сигурно вече съм изпуснал първите два гола! — викам му. А наглото копеле ме доближава и разправя:

— Знам, че сигурно сте в ужасен стрес, но всичко ще се оправи. Тя се държи. Опитайте да успокоите децата.

Кво да кажа.

— Хубаво, добре.

Тъкмо когато пристига линейката хващам децата и им викам:

— Мама отива в болницата за малко, но нищо й няма.

— Тя си загуби краката — казва малката Клеър.

— Да, знам, но нищо й няма, нищо сериозно. Искам да кажа, че за всеки друг, всеки нормален човек като мен и вас, би било много лошо да няма крака. Но при майка ви не е така, тя е толкова дебела, че скоро така или иначе нямаше да може да стои на краката си, схващате ли?

— Мама ще умре ли? — пита Джейсън.

— Де да знам. Да не съм ви някой шибан доктор? Не задавай тъпи въпроси, Джейсън. Като развалена машина за шибани въпроси си ти, момче. Та, в случай, че умре, значи, не казвам, че така ще стане, но ако умре, нали разбирате, това е просто…

— Наужким — довършва Клеър. Това момиче има повече акъл от майка си, казвам ви.

— Точно така, миличка, наужким. И така, ако умре, нали, само така си представяме, вие двамата трябва да бъдете добрички и да не ядосвате татко, защото знаете какъв ставам като ме ядосвате. Прав или не, ще ме слушате, особено сега, защото иначе, нали го виждате? — обяснявам и размахвам свития си юмрук пред лицата им.

Докато санитарите успеят да я натъпчат в шибаната линейка, с нейните килограми, мачът започна. Вземам краката от малката и тръгвам да ги метна отзад, но санитарят ги измъква от мен и ги слага в торба с лед. Качваме се при нея, а шофьорчето хич не си поплюва в карането. Когато наближаваме към нас викам:

— Ще сляза на колелото, приятел.

— А? — зяпва оня.

— Просто ме оставете тук — казвам.

— Няма да спираме тук, приятел, няма да спираме никъде, докато не стигнем болницата. Няма време за губене. Трябва да регистрираш жена си и да се погрижиш за децата.

— Хубаво, де — отвръщам, но продължавам да мисля в перспектива. — Има ли там, такова, телевизор в отделението? Не може да няма, а?

Копелето само ме изглежда, погледът му един странен и после вика:

— Да, има телевизор.

Колко сме отворени! Както и да е, тя е с кислородна маска на лицето и пичът се опитва да й обясни, че не трябва да говори, а аз, който с години съм й го обяснявал, само си мисля — де такъв късмет, де. Чувам я как нарежда, сякаш аз съм й виновен. Тя беше тая, дето искаше още да се налива, както обикновено, пропита крава такава. Казвал съм й — ако отделяше толкова време на децата, колкото да се наливаш, нямаше да изостават така в училище, особено тоя малкия нехранимайко, Джейсън. Обръщам се към него:

— И да не си мислиш, че ще скатаеш училището, само защото майка ви няма да я има за няколко седмици. По-добре се стегни, синко, направо ти го казвам.

Понякога си мисля, че съм твърде строг с малкото копеленце. Но после си викам: не, няма такова нещо, защото моят старец винаги е бил така с мен и изобщо не ми е навредило. Бъди и жесток, щом е за тяхно добро, както казват хората. Аз самият съм живо доказателство, че това е най-добрият подход. Искам да кажа, че никога не се замесвам в неприятности с полицията, поне не и от много отдавна. Научил съм си урока: стой настрани и ги остави да правят каквото щат. Всичко, което искам от живота е някое и друго питие, футбол и чукане отвреме-навреме.

Това ме навежда на мисълта, какво ли ще е да я чукам без крака, а оня, докторчето, не спира да разтяга локуми как съм бил в шок и така нататък. Виж, ако копелетата отбележат без да го видя, на това му викам шок. После се обръщам към него и му викам:

— Приятел, нали се сещаш, аз и тя, като правим някои неща?

Копелето изобщо не затопля.

— В леглото, нали се сещаш? — Тъпото парче кимва. — Ако остане без крака, дали ще мога да такова, чат ли си?

— Моля? — отвръща той.

Тъп като тараба. Ебати доктора, ебати чудото. А си мислех, че трябва поне малко акъл, за да вършиш тая работа.

— Говоря за сексуалния ни живот — изяснявам.

— Ами, ако жена ви оцелее, сексуалният ви живот трябва да е съвсем нормален — казва копелето и ме зяпа сякаш нещо не съм наред.

— Е — отвръщам, — това е добрата новина, защото преди съвсем не беше нормален! Не и ако едно чукане на три месеца не минава за нормално. Поне аз на това изобщо не му викам нормално.

И така, ето ме там, седя и гледам шибания мач по телевизора в скапаната им приемна. Няма пиене, няма дявол и всякакви идиоти се надпреварват да ме занимават с тъпите си бланки и въпроси. Дребните се въртят като шугави и не спират със своите „добре ли е тя“ или „кога ще си ходим вкъщи“ и всякакви дивотии. Аз ги предупредих ясно да не ми ходят по нервите — само чакайте да се приберем и ще видите, викам им.

Само едно ще ти кажа, ей тъй, като на приятел — ако тя излезе от тая болница и не може да върши нищо из къщи, обирам си парцалите. Няма пет-шест. Да дундуркам някаква дебела крава без крака, тая няма да я бъде! Спасение му е майката! И освен това, тя си е виновна, тлъстата му пачавра. Да ме прецака по такъв начин! Мачът не беше нищо особено — минал — заминал. Поредното скапано нула на нула, приятел.