Джанет Еванович
Право в десетката (4)

Глава 4

Изминах светкавично две пресечки и спрях пред „Събуей“.

— Чудесно място за ядене — отбеляза Лула. — Имат от онези диетичните сандвичи. Нискокалорични. Можеш да свалиш няколко кила, ако редовно се храниш тук. Колкото повече ядеш, толкова повече отслабваш.

— Всъщност избрах „Събуей“, защото е близо до магазина за понички.

— Гениално — ухили се Лула.

Взехме си по един гигантски сандвич и по шест понички. Седнахме в колата и безмълвно ометохме всичко.

Смачках опаковките и ги натъпках в плика от поничките.

— Знаеш ли нещо за Изкормвачите? — попитах Лула.

— Знам, че са опасна работа. В Трентън има сума ти банди. Изкормвачите от улица „Комстък“ и Касапите са двете най-големи. На времето можеше да чуеш за Изкормвачите ПИМО по Западното крайбрежие, но в наши дни са плъзнали навсякъде. Хлапетата стават членове на бандите в панделата и после се връщат обратно на улицата. Улица „Комстък“ е изцяло гангстерска територия в момента.

— Преди малко говорих с Морели. Каза ми, че Изкормвачите се хвалели с прострелването на Еди Газара.

— Гнусна работа. Ще трябва да внимаваш, защото се отнесе грубо с Червения дявол, а той се мотае със същите типове. Доста е опасно да раздразниш някой от Изкормвачите. Ще ти се наложи да си държиш очите широко отворени.

— Всъщност ти простреля гумата на Червения дявол!

— Да, ама той не го знае. Вероятно си мисли, че ти си виновна. Все пак ти си опасният ловец на престъпници, а аз съм само смотана архиварка.

— Хм, май трябва да те откарам до офиса, за да си продължиш картотекирането.

— А кой ще ти пази гърба тогава? Кой ще ти помага да ловиш лошите? Знаеш ли какво трябва да направим? Да пообиколим и да огледаме улица „Комстък“. Може пък да успеем да пипнем Червения дявол.

— Не искам да хващам Червения дявол. Той стреля по хората. Полицията да се занимава с него.

— Какво ти става, бе? Всичко е работа на полицията според теб.

— Аз отговарям за неспазени съдебни гаранции. Нямам други пълномощия.

— Е, не е задължително да го арестуваме. Можем само да проучим обстановката. Нали разбираш? Да обиколим квартала. Да поговорим с някои хора. Обзалагам се, че ще научим кой точно е Червения дявол. Ти май единствена си виждала муцуната му.

Страхотна късметлийка съм, няма що!

— Първо, нямаме представа къде живее Дявола, така че няма как да обикаляме махалата му. Второ, ако все пак открием адреса и започнем да задаваме въпроси, обзалагам се, че никой няма да иска да говори с мен.

— Може, ама ще говорят с мен. Всички си приказват с мен. Щото съм адски симпатична. Пък и имам вид на човек, чието място е в гангстерския квартал — възрази Лула, после зарови в огромната си черна чанта, извади мобифона си и набра някакъв номер. — Здрасти — каза, когато се свърза. — Лула е. Имам нужда от малко информация.

Кратка пауза.

— Задник — изсумтя тя. — Вече не правя такива неща.

Нова пауза.

— И това не го правя. А това пък със сигурност не бих го направила. Отвратително е. Ще ме изслушаш ли или не?

Последваха още около три минути разговор, после Лула си прибра телефона.

— Добре. Вече съм наясно с някои неща. Изкормвачите обитават участъка от улица „Комстък“ между Трета и Осма улица. А „Комстък“ се намира съвсем близо до „Старк“. На времето работех в този район. Ъгълът ми беше на „Старк“, но имах доста клиенти и от южната част. Тогава положението бе по-добро. Бандите още не се бяха нанесли тук. Та мисля, че няма да е лошо да поогледаме наоколо.

— Идеята ти не е добра.

— Защо бе? Какво толкова може да стане? В кола сме. Просто си караме по пътя. Не сме в Багдад, по дяволите. А и бандите не бродят по улиците през деня. Те са като вампирите. Излизат само нощем. През деня улиците са безопасни.

— Не е вярно.

— Да не ме наричаш лъжкиня?

— Да.

— Добре де, може да не е съвсем безопасно, но в колата сме достатъчно защитени. Какво може да ни се случи в колата?

Проблемът бе, че ние с Лула бяхме нещо като Абът и Костело^[1] в органите на реда. Непрестанно ни се случваха какви ли не произшествия. И вечно разсмивахме хората.

— Хайде стига бе! — изхленчи Лула. — Не искам да ходя да картотекирам. Предпочитам да се разходя из ада, отколкото да се занимавам с тъпите папки.

— Добре — въздъхнах примирено. — Ще пообиколим малко.

Абът и Костело не се славеха с ума си. Вечно вършеха подобни глупости. А на всичкото отгоре се чувствах и виновна за Еди Газара. Струваше ми се, че го простреляха, защото бях действала импулсивно. Бях убедена, че му дължа нещо. Лула вероятно беше права. През деня улиците сигурно бяха безопасни. Щяхме да огледаме набързо махалата на Изкормвачите и можеше да извадим късмет. Ако успеех да открия Червения дявол, ченгетата по-лесно щяха да научат кой бе прострелял Еди.

Профучах през центъра на града и завих по улица „Старк“. Беше ужасна още в началото и се влошаваше след всяка пресечка. Гангстерските графити също се увеличаваха. Към Трета улица вече всяка сграда бе солидно покрита с бандитски лозунги и надписи. Тротоарите също бяха изпъстрени, както и уличните знаци. Прозорците на партерите и първите етажи се криеха зад железни решетки, а баровете и заложните къщи бяха спуснали металните си врати наполовина.

Завих по Трета улица и изминах краткото разстояние до „Комстък“. Улиците се стесниха, а магазините и баровете почти изчезнаха. От двете страни на „Комстък“ бяха паркирани коли, които затрудняваха движението. Подминахме група мъже, застанали на ъгъла. Бяха млади, издокарани в торбести дънки и бели тениски. Ръцете и раменете им бяха татуирани. Гледаха напрегнато и мрачно.

— Няма много хора наоколо — отбеляза Лула. — Само часовоите, които подминахме.

— Хората работят по това време — казах.

— Не и в тоя квартал — възрази Лула. — Повечето тук са безработни, освен ако не броиш обирането на магазини за професия.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как един от часовоите вдигна мобифон към ухото си.

— Имам лошо предчувствие — споделих.

— И си права, защото тук ти си малцинството.

— Имаш предвид, че съм бяла?

— Не. Единствената си в квартала, която не носи оръжие.

Подминах Пета улица и затърсих начин да се измъкна от гангстерската територия. Нямах желание да се набутвам по-навътре. Исках да се върна до „Старк“ и да потегля към центъра на града. Завих наляво по Шеста улица, но пикапът пред мен не мърдаше. Зад волана нямаше никой. Подкарах на заден ход и тъкмо щях да потегля по „Комстък“, когато от нищото се появи някакво хлапе. Беше на около деветнадесет години и изглеждаше като близнак на момчетата от ъгъла.

Той се приближи до колата и потропа на прозореца ми.

— Хей.

— Не му обръщай внимание — посъветва ме Лула. — И няма да е лошо да се задвижиш по-бързо.

— И аз искам да подкарам бързо, но до задната ми броня стоят няколко типове със зловещ вид. Ако дам на заден, ще ги премажа.

— Е, и?

— Познавам те — каза ми хлапето до прозореца, залепило лице до стъклото. — Ти си шибаният ловец на престъпници. Заключи чичо ми преди време. Беше с някакъв кретен, който се правеше на Рамбо. Ти си и кучката, която натопи Червения дявол.

Колата се заклати и осъзнах, че мъжете отзад се бяха качили на багажника. Още няколко лица се притиснаха към страничните прозорци.

— Настъпи шибаната газ! — извика Лула. — Какво ти пука, че ще смачкаш тия палячовци? Газили са ги доста пъти. Погледни ги. Не ти ли се струва, че вече са били прегазвани?

— Оня до прозореца ти говори нещо. Какво каза?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Лула. — Дрънкат по гангстерски. Как щели да убият кучките. А сега пък лиже стъклото. Ще трябва да измиеш колата с белина, ако някога се измъкнем оттук.

Имах три възможности. Можех да звънна на Джо и да го накарам да изпрати ченгетата насам. Но това щеше да е голяма излагация, а и можеха да не пристигнат навреме, за да предотвратят убийството на кучките. Втората бе да се обадя на Рейнджъра. Също излагация. А и вероятно щеше да последва кърваво клане. Или пък можех да прегазя няколко от тези фини граждани, които несъмнено представляваха стълбовете на обществото.

— Почвам да се изнервям — сподели Лула. — Мисля, че не постъпи разумно, като се набута в тоя квартал.

Почувствах как кръвното ми се повишава.

— Идеята беше твоя.

— Е, не беше добра идея. Признавам си го.

Буикът се разтресе, а над главата ми се чу дивашки тропот. Идиотите подскачаха по покрива.

— Баба ти няма да се зарадва, ако й издраскат колата — каза Лула. — Този автомобил е класика.

— Хей! — извиках на кретена, притиснал лице в стъклото ми. — Дръпни се от колата. Класика е.

— Това е класика, кучко — ухили се той, като извади пищов от торбестите си гащи и го насочи към мен.

— Мамка му! — ококори се Лула. — Давай да изчезваме оттук!

Възможност номер три, помислих си и настъпих здраво педала за газта. Колата се понесе назад като товарен влак. Не усетих никакво друсане, породено от неравности под гумите, което означаваше, че не съм прегазила никого. Реших, че това е добър знак. Понесох се на заден към „Комстък“ и заковах, за да сменя скоростта. Трима идиоти изхвърчаха от покрива на буика. Двама се плъзнаха по предния капак и се проснаха на улицата. А третият остана на капака, стиснал здраво чистачката.

— Не спирай! — изврещя Лула. — И не се тревожи за украсата на капака. Ще се отървем от него на следващия завой.

Потеглих стремглаво напред. Чух силен шум зад себе си. Смесица от крясъци, стрелба и смях. Кретенът на капака се вторачи в мен. Зениците му бяха с размера на стотинка.

— Мисля, че това момче има проблем с дрогата — отбеляза Лула.

Натиснах клаксона, но идиотът дори не мигна.

— Все едно, че на стъклото се е залепила буболечка — каза Лула. — Огромна, грозна, дрогирана богомолка.

Направих остър завой по Седма улица и буболечката безмълвно излетя от капака и се фрасна в ръждясал ван, паркиран до бордюра. Започнах да дишам отново, когато стигнах до „Старк“.

— Чудесна работа — ухили се Лула. — Жалко, че не успяхме да открием Червения дявол.

Изгледах я мрачно.

— Искаш ли да се върнем утре и да опитаме отново?

— Е, може да не е утре.

Звъннах на Кони, съобщих й, че се връщаме в офиса, и я помолих да проучи някои неща.

— Ако ти дам имената на улиците в района, можеш ли да провериш досиетата на типовете, които живеят там? — попитах я.

— Ще се ориентирам по пощенския код, а също и по адресите. Стига районът да не е прекалено голям, мога да ги открия.

Чувствах се отговорна за Еди. Освен това смятах, че Червения дявол трябва да има криминално досие. Бях отказала да се ровя из полицейските албуми, тъй като го бях правила преди и бях открила, че не върши никаква работа. След като съм огледала стотици снимки, вече не си спомням лицето на престъпника. Издирването по адрес вероятно щеше да даде по-малък брой заподозрени.

 

 

Кони подреждаше папки, когато двете с Лула нахлухме в офиса.

— Имам седемнадесет попадения за местата, които ми даде — съобщи ми тя. — Нямат неизплатени гаранции. Но пък това не е нашият квартал все пак.

Лула прегледа папките на бюрото на Кони.

— Хей, това е буболечката от стъклото на колата — извика тя и подаде снимката.

Кони грабна палката и затвори чекмеджето с крак.

— Казва се Юджийн Браун. Арестуван е толкова пъти, че вече сме в близки отношения. Но никога не е обвиняван в друго, освен притежание на наркотици.

— Виждам обаче, че сме му плащали гаранция за въоръжен грабеж и премазване с кола.

— Свидетелите обикновено изчезват, когато Юджийн е намесен в нещо — обясни Кони. — Или пък оттеглят показанията си. Какво е правел на стъклото ти?

— Ами… ние си обикаляхме по улица „Комстък“… — започна Лула.

Кони ококори очи.

— Къде по „Комстък“?

— И Трета улица.

— Да не сте склонни към самоубийство? Това е територия на Изкормвачите.

— Само минавахме оттам — оправда се Лула.

— Двете? В коя кола? Синьо-белия буик? Неразумно е да минеш по Трета улица и да продължиш по „Комстък“ в синя кола. Това е цветът на Касапите. Не бива да навлизаш в гангстерска територия с цветовете на друга банда.

— Добре де, не знаех, че това се отнася и за колите. Мислех, че е само за дрехите. За ризите и кърпите за глава — каза Лула. — Пък и е трудно да повярваш, че някой ще приеме на сериозно Касапите, щом цветът им е светлосиньо. Това е педалски цвят.

Взех папките от Лула и ги прегледах. Червения дявол го нямаше. Кони ми подаде останалите четири папки. Дявола го нямаше и там. Имаше три възможности. Или Червения дявол нямаше досие. Или пък използваше друг агент по гаранциите. Например Лес Себринг. Или пък бе дал адрес вън от гангстерските земи.

Видях как Кони и Лула застиват и приковават очи във вратата. Или някой с пистолет в ръка бе влязъл, или се бе появил Рейнджъра. А тъй като никоя от двете не се просна на земята, бях готова да се обзаложа, че е Рейнджъра.

Гореща ръка се настани на врата ми и усетих как Рейнджъра се навежда към мен.

— Маце — каза той меко, като протегна дясната си ръка и взе папката от мен. — Юджийн Браун — прочете той. — Не е разумно да се занимаваш с Юджийн. Не е свестен човек.

— Помогнах му да излети от капака на колата ми днес — обясних. — Но вината не беше моя.

Рейнджъра ме стисна по-здраво за врата.

— Трябва да внимаваш с Юджийн. Той няма чувство за хумор.

— Предполагам, че не знаеш самоличността на оня тип с дяволската маска, който обира деликатесни магазини?

— Не я знам — отговори Рейнджъра. — Но не е Юджийн. Ако беше той, в магазините щеше да има доста трупове.

Вратата на кабинета на Вини се отвори и той подаде глава.

— Какво става?

— Ще отсъствам от града няколко седмици — каза Рейнджъра. — Танк ще поеме работата, ако имаш нужда от нещо.

Сетне остави папката на бюрото и се обърна към мен.

— Искам да поговорим за момент. Навън.

Беше късен следобед и небето бе покрито с мрачни облаци, но есенният въздух бе все още топъл. Черният форд на Рейнджъра, направен по поръчка, бе паркиран до бордюра. Черен джип със затъмнени стъкла бе паркиран зад него. Двигателят му ръмжеше тихичко.

Последвах Рейнджъра вън от офиса и огледах внимателно джипа, а после и натовареното движение по „Хамилтън“. Час пик в Трентън.

— Ами ако аз имам нужда от нещо? — попитах предизвикателно, изпълнена със смелост, тъй като се намирахме на обществено място. — И аз ли да се обадя на Танк?

Рейнджъра погали косата ми и прибра рошава къдрица зад ухото.

— Зависи от какво се нуждаеш. Нещо специално ли имаш предвид?

Приковахме очи един в друг и ме налегна паника. Не трябваше да си играя с Рейнджъра. Той никога не се притесняваше и никога не успявах да го притисна в ъгъла. Аз обаче редовно се разтрепервах и бързо подвивах опашка.

— Може да имам нужда от кола — казах бързо.

В миналото Рейнджъра винаги ми бе помагал, когато имах нужда от кола.

И сега извади връзка ключове от джоба си и ги пусна в ръката ми.

— Можеш да вземеш пикапа ми. Аз ще се прибера с Танк.

Тясна алейка делеше офиса на Вини от съседните магазини. Рейнджъра ме бутна там, притисна ме в тухлената стена и ме целуна. Когато езикът му докосна моя, пръстите ми сграбчиха здраво ризата му. Стори ми се, че губя съзнание за момент.

— Хей — въздъхнах, когато се върнах в съзнание. — Целуваш ме!

— И?

— Престани.

— Не го казваш сериозно — усмихна се той.

Беше напълно прав. Жена, която не иска да се целува с Рейнджъра, със сигурност е мъртва. А аз, слава Богу, не влизах в тази категория.

Върнах му ключовете.

— Мил жест, но не мога да взема пикапа.

— Обади се на Танк, ако си промениш решението. И внимавай. Не си играй с Юджийн.

След тези думи Рейнджъра изчезна. Лула и Кони прелистваха папки и се опитваха да се правят на заети, когато се върнах в офиса.

— Отиде ли си? — попита Лула.

— Да.

— Господи, този тип ме изнервя страхотно. Невероятно готин е. Получавам горещи вълни. Погледни ме само. Още не съм навлязла в критическата, а вече ме обливат горещи вълни.

Кони се облегна на стола си.

— Каза ли ти къде отива? И колко дълго ще отсъства?

— Не.

Кони бе изправена пред неприятен проблем. Когато Рейнджъра отсъстваше, тя разполагаше само с мен и няколко други некадърници, които работеха почасово. Щеше да изпадне в тежко положение, и тогава щеше да й се наложи да ми възложи случая. Поне временно. Не бях толкова лоша в работата си, но все пак не бях Рейнджъра. Неговите способности надминаваха нормалните предели на човешките възможности.

— Ужасно мразя отсъствията на Рейнджъра — оплака се Кони.

— Забелязах, че последните два пъти, когато го нямаше в града, в Централна Америка станаха преврати — обади се Лула. — Сега възнамерявам да се прибера у дома и да си пусна Си Ен Ен.

Излязох от офиса и се отправих към къщата на Джо. Помислих си, че цял ден се занимавах с какво ли не, но всъщност не бях свършила никаква работа. Отбих се в деликатесния магазин на Джовичини и купих малко шунка, филе, картофена салата и хляб. Добавих няколко домата и малка кутия шоколадов сладолед.

Времето не бе подходящо за пазар, но ако исках да ям, нямах друга възможност. Болница „Свети Франсис“ се намираше само на една пресечка оттук и поне половината й служители се изсипваха при Джовичини по това време.

Госпожа Уекслър се приближи, докато стоях на опашката.

— Мили Боже — поде тя. — Не съм те виждала цяла вечност. Научих, че сестра ти ще се омъжва. Чудесно за нея, но сигурно е доста стресиращо за теб. Това на устната ти херпес ли е, скъпа?

Ръката ми инстинктивно отскочи нагоре. Сутринта, когато излизах от къщи, ми нямаше абсолютно нищо. Но сега определено усещах нещо неприятно. Зарових из чантата си в търсене на огледало.

— Никога не съм имала херпес — казах на госпожа Уекслър. — Кълна се в Бога.

— Прилича ми на херпес — не се отказа тя.

Намръщих се в огледалото. Пфу! Ето го! Огромен, зачервен и гнусен. Как, по дяволите, се бе случило това? Внезапно се сетих. Марти Склар и гадното му докосване! Огледах внимателно устната. Не беше херпес, а откъсната кожичка.

Бях си прехапала устната на път към града, притеснена заради Юджийн Браун и още безброй неща. Фактът, че си падах по двама мъже, също не ми помагаше. Май бях влюбена и в двамата. Извратена работа, а?

— Просто съм си откъснала кожичка — обясних на госпожа Уекслър. — Станало е по някое време следобеда.

— Така е — потвърди тя. — Ясно се вижда.

Майка ми звънна на мобифона ми.

— Госпожа Роджърс се обади преди малко — уведоми ме тя. — Каза ми, че пазаруваш при Джовичини и имаш херпес на устата.

— Не е херпес, а си откъснах кожичка.

— Слава Богу! Можеш ли да купиш няколко неща и за мен, докато си при Джовичини? Имам нужда от хляб с маслини, кекс с малини и половин кило швейцарско сирене. Внимавай да не нарежат сиренето на прекалено тънки ленти, защото се залепят една за друга, а това е адски неприятно.

Забързах към щанда за сирене, изпълних поръчката на майка ми и се върнах обратно на опашката. Лесли Джовичини работеше на касата.

— Господи! — изохка тя, когато ме видя. — Горката Стефани! Имаш огромен херпес.

— Не е херпес — възразих за хиляден път. — Откъснах си кожичка.

— Сложи си малко лед — посъветва ме тя. — Изглежда доста болезнено.

Платих на Лесли и се измъкнах от магазина. Настаних се зад волана на буика и се понесох към Бърг. Наложи ми се да паркирам до бордюра, когато стигнах до дома на родителите ми, защото пред къщата бе спрян жълт училищен автобус.

Баба ме чакаше до вратата.

— Познай кой е тук — каза тя.

— Сали?

— Появи се адски развълнуван, защото обвинението срещу него било оттеглено. А после ни оказа безценна помощ, тъй като Валери е още тук и обсъждахме роклите за шаферките. Валери иска розови, но Сали смята, че цветовете трябва да са есенни в тон със сезона.

Валери седеше в кухнята, окачила бебето в кенгуру на врата си. Майка стоеше до печката и разбъркваше сос.

Сали се бе настанил срещу Валери. Дългата му черна коса бе странна кръстоска между Медуза и Хауърд Стърн. Носеше черна тениска, джинси със съдрани колене и червени каубойски ботуши.

— Ей, човече, безкрайно съм ти задължен, че уреди онзи да оттегли обвинението — поздрави ме той. — Обадиха ми се от съда. А после пък Склар ми звънна, за да се увери, че адвокатът ми няма да се задейства. Отначало не знаех как да реагирам и просто си затраях. Беше страхотно.

Прибрах сиренето и шунката в хладилника и оставих кекса на масата.

— Радвам се, че работата се е уредила.

— Какво мислиш за роклите? — попита ме Валери.

— Сигурна ли си, че искаш голяма сватба? — опитах се да я разколебая. — Струва ми се, че това изисква ужасно много труд и разноски. А и кои ще са ти шаферките?

— Ти ще си главната. Освен това ще поканя Лорета Стоунхаузър, Рита Мецгер и Маргарет Дърски. А децата могат да са младши шаферки.

— Мислех си, че оранжево като тиква ще е чудесен цвят за роклите на шаферките — каза Сали.

Отрязах си огромно парче кекс. Имах нужда от доста калории, за да преглътна оранжевата рокля.

— Знаете ли от какво имаме нужда? — сети се баба. — От онези професионалисти, които планират сватби. Помните ли филма, в който Дженифър Лопес планираше сватби?

— Да, известна помощ би ми дошла много добре — съгласи се Валери. — Трудно е да намериш време за всичко, но не можем да си позволим професионалисти.

— Аз бих могъл да ти помогна с планирането на сватбата — предложи Сладката Сали. — Имам свободно време между отиванията до училище.

— Ти си идеален за тази работа — въодушеви се баба. — Имаш страхотен усет за цветове, а и свежи идеи. Аз никога нямаше да се сетя за есенните тоалети.

— Добре, работата е уредена — решително каза Валери. — Ти ще планираш сватбата.

Погледът на майка ми се насочи към килера. Можеше да му прави инвентаризация наум, но по-скоро се чудеше дали да не посегне към шишето уиски, скрито зад зехтина.

— Как върви търсенето на къща? — попитах Валери. — Някакъв късмет?

— Досега не разполагах с време за търсене — отговори тя. — Но обещавам, че ще започна.

— Апартаментът ми липсва.

— Знам — извини се тя. — Наистина съжалявам, че това отне толкова време. Може би ще е по-разумно да се върнем тук при мама и татко.

Майка ми замръзна до печката. Не стига, че бяхме взели Сали да планира сватбата, ами сега и това.

Отрязах си още едно парче кекс и си тръгнах.

— Трябва да вървя — обясних им. — Джо ме чака.

 

 

Джо и Боб седяха на канапето и гледаха телевизия. Оставих си чантата на масата за кафе и занесох торбата с продукти в кухнята. Направих сандвичи и сипах картофена салата.

— Мисля дали да не си купя готварска книга — споделих с Морели, като му подадох чинията.

— Олеле! — изстена той. — Какво точно искаш да кажеш?

— Почна да ми писва от сандвичи и пица.

— Готварска книга звучи адски сериозно. Направо задължаващо.

— Не е задължаващо — възразих. — Става дума просто за тъпа готварска книга. Вероятно бих могла да се науча как да изпека пиле или крава, или нещо такова.

— Ще трябва ли да се оженим?

— Не.

Пфу!

Боб си довърши сандвича, после прикова очи в нас. Знаеше от опит, че надали щяхме да споделим храната си с него, затова облегна глава на лапите си и продължи да гледа „Сайнфелд“.

— Е — започнах предпазливо. — Чу ли за Юджийн Браун?

— Какво за него?

— Излетя от колата ми днес.

Морели хапна малко картофена салата.

— Ще побеснея ли, като чуя цялата история?

— Възможно е. Фраснах го и изчезнах.

— Значи в момента правиш нещо като официален доклад пред полицията?

— Неофициален.

— Уби ли го?

— Не мисля. Беше се проснал на капака на буика и се държеше за чистачката. После, когато завих зад ъгъла, излетя от колата. Бях на Седма улица и „Комстък“ и реших, че не е добра идея да се връщам да проверявам дали е жив.

Морели събра трите чинии и стана да ги отнесе в кухнята.

— Има ли десерт?

— Шоколадов сладолед — отговорих, доволна от предвидливостта си. — Това се оказа прекалено лесно — казах. — Не ми се разкрещя, нито ми се скара, че върша глупости.

— Подготвям се — отвърна Морели.

 

 

Надигнах се от леглото в ранна утрин заедно с Джо.

— Почваш да ме плашиш — каза той. — Първо решаваш да си купиш готварска книга, а сега пък ставаш с мен. Скоро сигурно ще поканиш баба ми на вечеря.

Това вече бе невероятно. Баба му Бела е смахната. Пада си по нещо като италианско вуду, което нарича „урочасване“. Не твърдя, че магиите й вършат работа, но съм чувала как хора, които е урочасвала, внезапно са оплешивели или са се изринали. Бях наполовина италианка, но никой от моите роднини не можеше да урочасва. Близките ми предпочитаха да покажат среден пръст на неприятелите си.

Изкъпахме се заедно, което доведе до секс под душа. И още преди да закуси, Морели бе закъснял за работа с половин час.

Бях направила кафето, когато той слезе в кухнята. Джо погълна чашата си набързо, докато си слагаше значката и си прибираше пистолета. После изсипа две чаши кучешка храна в купата на Боб и пусна няколко боровинки в клетката на Рекс.

— Каква е причината за ранното ти ставане? — попита ме той. — Не възнамеряваш да се отправиш отново към улица „Комстък“, нали?

— Не. Ще оглеждам недвижими имоти. Валери не е напреднала в търсенето на апартамент и реших да й помогна.

Морели ме погледна над чашата си.

— Мислех, че тук ти е добре. Ами готварската книга?

— Приятно ми е да живея с теб, но понякога усещам тежко липсата на независимостта си.

— Кога например?

— Добре де, независимост вероятно не е точната дума. Може би просто ми липсва банята ми.

Джо ме сграбчи и ме целуна.

— Обичам те, но не достатъчно, за да строя втора баня. Нямам пари за повече ремонти.

Той остави чашата си на плота и тръгна към вратата. Боб се втурна към него с бурен лай, като подскачаше наоколо като заек.

— Боб трябва да поизлезе — отбелязах.

— Твой ред е. Закъснявам, а и бездруго си ми длъжница за душа.

— Какво? — извиках възмутено. — Това пък какво означава?

Морели навлече якето си.

— Направих любимото ти нещо. И едва не се удавих, докато го правех. Май дори си натъртих коляното.

— Я стига! Ами онова, което аз направих за теб снощи? Просто си получих заслуженото тази сутрин.

Джо се захили.

— Тези неща не са еднакви, сладурче. Особено след като аз свърших работата под душа — каза той и си взе ключовете от масата. — Хайде, бъди добра. Наистина закъснявам.

— Добре. Бягай. Аз ще разходя проклетото куче. Пфу!

Морели отвори предната врата и се закова на място.

— Мамка му!

— Какво?

— Имали сме посетители снощи.