Джанет Еванович
Право в десетката (1)

Глава 1

Според мен животът прилича на поничка с мармалад. Докато не отхапеш от нея, не знаеш какъв вкус точно ще има. А после, тъкмо когато решиш, че ти харесва, пльокваш солидно количество от плънката върху най-хубавата си тениска и се лекьосваш страхотно.

Казвам се Стефани Плъм и редовно се лекьосвам — и в буквален, и в преносен смисъл. Например онзи път, когато изгорих погребалното бюро. Това беше едно от най-жестоките ми изпълнения. Даже си видях снимката във вестника благодарение на него. Ходех по улицата и хората ме разпознаваха.

— Вече си прочута — каза майка ми, когато получи вестника. — Ще те дават за пример. Трябва да спортуваш, да се храниш добре и да си мила със старите хора.

Добре де, майка ми вероятно беше права, но аз съм от Джърси и не се справям с даването на пример. Да станеш за пример на хората, не е идеал в Джърси. А на всичкото отгоре съм наследила гъстата, рошава коса и неприличните жестове от бащината ми италианска страна на семейството. Какво може да се очаква от мен в такъв случай?

Майка ми е от унгарски произход и от нея съм взела сините очи и възможността да ям торта и въпреки това да си закопчавам джинсите. Чувала съм обаче, че добрият унгарски метаболизъм върши работа само докато навършиш четиридесет, затова вече започвам да внимавам. Унгарските гени са ми осигурили и известно количество късмет и циганска интуиция, от които се нуждая в сегашната си професия. Работя за братовчед ми Винсънт Плъм като агент по изпълнението на съдебни гаранции и преследвам лошите. Не съм най-добрият ловец на престъпници в света, но не съм и най-лошият. Най-добрият е един невероятно готин тип с прякор Рейнджъра. А Лула, партньорката ми от време на време, е най-лошият.

Може би не е справедливо да набеждавам Лула като най-некадърна. Тя всъщност не е ловец на престъпници, а бивша проститутка, назначена да картотекира документи в офиса за съдебни гаранции, но прекарва по-голямата част от деня, мотаейки се с мен.

В момента двете стояхме на паркинга на малък деликатесен магазин на авеню „Хамилтън“. Бяхме на около километър от офиса, облегнати на жълтия ми форд, и се опитвахме да решим какво да обядваме. Колебаехме се между начос от деликатесния магазин и гигантските сандвичи на Джовичини.

— Хей — обърнах се към Лула, — какво стана с картотекирането? Кой го върши сега?

— Аз, разбира се. Направо разкатавам фамилията на офиса от картотекиране.

— Ами че ти никога не си там.

— Хайде бе! Бях в офиса, когато ти се появи сутринта.

— Да, ама не картотекираше, а си правеше маникюра.

— Мислех си за картотекиране. И ако ти нямаше нужда от помощта ми за залавянето на тоя загубеняк Роджър Банкър, в момента щях да се трудя.

Роджър беше обвинен в кражба на превозно средство и притежание на наркотични вещества. По-простичко казано, Роджър се беше надрусал и решил да се повози с чужда кола.

— Значи официално все още ти отговаряш за картотекирането?

— Не, мамка му! — отговори Лула. — Това е такава досада. Пък и приличам ли ти на смотана чиновничка?

Всъщност Лула все още си прилича на проститутка. Тя е дебела негърка, която си пада по ластични тоалети на леопардови петна, украсени с множество пайети. Смятам обаче, че няма желание да чуе мнението ми по въпроса, затова си замълчах и само повдигнах вежди.

— Длъжността ми не е определена, тъй като и аз се занимавам усилено със залавянето на престъпници, но пък никога не съм получавала свой собствен случай — обясни ми Лула. — Предполагам обаче, че мога да се водя за твой бодигард.

— Мили Боже! — възкликнах ужасено.

Лула присви очи.

— Да не би да възразяваш?

— Това звучи ужасно… холивудски.

— Да, но понякога имаш нужда от повечко огнева мощ, нали? И хоп, аз се притичвам на помощ. Та ти дори не си носиш винаги пистолета. А аз го правя. И сега си го нося. Просто за всеки случай — каза Лула и извади четиридесетмилиметров глок от чантата си. — Пък и нямам нищо против да го използвам — продължи тя. — Много ме бива с пищова. Страхотно око имам. Виж как ще уцеля оная бутилка до колелото.

Някой беше облегнал лъскав червен велосипед за планинско колоездене на голямата витрина на деликатесния магазин. А до колелото стоеше бутилка, в която бе пъхнат някакъв парцал.

— Не! — изкрещях енергично. — Не стреляй!

Прекалено късно. Лула се прицели, пропусна бутилката и пръсна задната гума на велосипеда.

— Ох! — изсумтя тя нервно, като се намръщи и бързо пъхна пистолета обратно в чантата си.

След миг някакъв тип изскочи от магазина. Беше издокаран в гащеризон на автомеханик и червена дяволска маска. На рамото му беше преметната раничка, а в дясната си ръка стискаше пистолет. Кожата му беше по-тъмна от моята, но по-светла от тази на Лула. Типът грабна бутилката, подпали парцала със запалка „Бик“ и метна шишето в магазина. После се приготви да се качи на колелото, но бързо осъзна, че гумата му е сдала багажа.

— Мамка му! — изруга. — Мамка му!

— Не бях аз — оправда се Лула. — Не съм виновна. Някакъв човечец мина оттук и ти простреля гумата. Сигурно хората не те харесват много.

От магазина се чуха силни викове. Типът с дяволската маска се обърна, готов да побегне. Пакистанецът Виктор, управител на деликатесния, изскочи отвътре.

— Писна ми! — изрева той. — Чувате ли ме? Това е четвъртият обир този месец и вече не издържам! Ти си кучешко лайно! — кресна на типа с маската. — Кучешко лайно!

Лула бръкна в чантата си.

— Чакай малко. Имам пистолет — каза тя и започна да рови вътре. — Къде ли е, мамка му? Защо никога не можеш да си намериш шибания пистолет, когато имаш нужда от него?

Виктор метна запалената бутилка, която по чудо още не беше счупена, по типа с дяволската маска и тя го фрасна по тила. Самоделната бомба отскочи от него и се разби в предната лява врата на колата ми. Дяволът се препъна и инстинктивно свали маската. Вероятно му пречеше да диша или пък искаше да провери дали не кърви. Или пък просто не мислеше. Но каквато и да бе причината, маската бе махната за миг. Преди отново да я нахлузи на лицето си, той се обърна и се вторачи в мен, после побягна по улицата и изчезна в тясната пролука между две сгради.

Бутилката избухна при удара в колата ми и ярки пламъци я обгърнаха.

— Мамка му! — извика Лула, като вдигна очи от чантата си. — Дяволите да го вземат!

— Защо все на мен? — изпищях истерично. — Защо такива неща се случват вечно на мен? Не мога да повярвам, че тази кола гори. Колите ми вечно експлодират. Колко коли загубих, откакто се познаваме?

— Доста — отговори Лула.

— Направо е срамно! Какво да кажа на застрахователната компания?

— Не беше по твоя вина — успокои ме Лула.

— Никога не е по моя вина! Но на застрахователите не им пука. Сигурна съм, че не им пука!

— Имаш нещастна карма с колите — обясни ми Лула. — Но това се компенсира с късмет в любовта.

През последните няколко месеца живеех с Джо Морели, изключително сексапилно и готино ченге от Трентън. Двамата с него имаме дълга история, а вероятно и дълго бъдеще. Но си живеем спокойно, ден за ден, тъй като никой от нас не изпитва нужда да документираме съжителството си. Поне засега. Една от положителните черти на съжителството с ченге е, че никога не трябва да звъниш у дома, когато попаднеш в беда. Но както сигурно подозирате, това е и един от недостатъците. Секунди след като се обадехме в полицията, за да съобщим за кражбата и подпаления ми жълт форд, поне четиридесет ченгета, санитари и пожарникари щяха да издирят Морели и да го зарадват с новината, че гаджето му се е проявило отново.

Лула и аз се отдръпнахме от пожара, тъй като бяхме наясно с риска от експлозия. Стояхме, чакахме търпеливо и слушахме сирените, които виеха в далечината, приближавайки се бързо. Полицейската кола на Морели щеше да се появи минути след сирените. А вероятно някъде сред тарапаната от линейки и пожарни професионалният ми гуру — загадъчният Рейнджър, също щеше да изникне, за да провери как точно стоят нещата.

— Май ще е по-разумно да си тръгна — каза Лула. — В службата има адски много документи за картотекиране. А и от ченгетата получавам разстройство.

Нямаше нужда да споменава, че на всичкото отгоре носеше нерегистриран пистолет, който бе виновен за цялата патаклама.

— Видя ли лицето на онзи тип, когато си свали маската? — попитах я.

— Не. Търсех си пищова и пропуснах да го видя.

— Тогава наистина е по-разумно да си тръгнеш. Купи ми един сандвич на път към офиса. Струва ми се, че Виктор няма да прави начос известно време.

— Аз бездруго предпочитам един солиден сандвич — съгласи се Лула. — Подпалените коли винаги ми отварят апетит — оправда се тя и се понесе в тръс нагоре по улицата.

Виктор стоеше от другата страна на колата ми. Тропаше нервно с крак по асфалта и си скубеше косата. След малко спря опитите да се скалпира и се завъртя към мен.

— Защо не го застреля? — попита ме обвинително. — Познавам те. Ти си ловец на престъпници. Трябваше да го гръмнеш.

— Не нося оръжие — обясних кротко.

— Не носиш оръжие? Какъв ловец на престъпници си? Гледам телевизия и знам как стоят нещата. Ловците на престъпници винаги имат оръжия.

— Всъщност в нашите среди не се гледа с добро око на стрелбата по хора — оправдах се.

Виктор поклати глава.

— Не знам накъде върви светът, след като органите на реда нямат право да стрелят — изсумтя той.

Бяло-синя полицейска кола спря пред нас и две униформени ченгета изскочиха отвътре, застанаха с ръце на кръста и се огледаха наоколо. Познавах и двамата — Анди Зейджак и Робин Ръсел.

Анди Зейджак беше детектив допреди два месеца, но си позволи да зададе няколко притеснителни въпроса на местен политик по време на разследване на обир, поради което го понижиха в обикновен патрулен полицай. Е, можеше да е и по-лошо. Например да го настанят завинаги зад бюро в стаята за неудачници. Понякога нещата не се уреждаха много добре в полицейското управление на Трентън.

Зейджак ми махна приятелски, когато ме видя, после прошепна нещо на Ръсел и двамата се ухилиха. Вероятно се кефеха на поредното безумно изпълнение на Стефани Плъм.

С Робин Ръсел бяхме завършили една и съща гимназия. Беше една година по-малка от мен и не бяхме близки приятелки, но я харесвах. В училище не се отличаваше със спортни постижения, а с интелигентността си. Затова изненада всички, като преди две години стана ченге.

След Зейджак и Ръсел се появи пожарната. После още две полицейски коли и линейка. По времето, когато пристигна Морели, маркучите и пожарогасителите работеха усърдно.

Морели паркира колата си зад патрулната и тръгна към мен. Джо е слаб и мускулест, с напрегнатите очи на ченге, чийто поглед се смекчава само в спалнята. Косата му е почти черна и пада на вълни над челото. Днес носеше широка синя риза с навити ръкави, черни джинси и черни ботуши. Пистолетът му бе прибран в кобур, но с оръжие или без, нямаше вид на човек, с когото можеш безнаказано да се ебаваш. Ъгълчетата на устата му бяха извити нагоре, което можеше да мине и за усмивка, но по-скоро бе нервна гримаса.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Не бях виновна — отговорих бързо.

Това вече го накара да се ухили.

— Сладурче, ти никога не си виновна — нежно каза Джо и огледа червеното колело със спуканата гума. — Каква е ролята на велосипеда?

— Лула случайно простреля гумата. После някакъв тип с червена дяволска маска изскочи от магазина, видя, че колелото не може да се кара, метна коктейл „Молотов“ през витрината и реши да се оттегли пеша. Бутилката обаче не се счупи и Виктор я хвърли по него. Тя отскочи от главата на крадеца и се разби в колата ми.

— Не спомена как Лула е простреляла гумата.

— Ами реших, че не е необходимо да го споменавам в официалното си обяснение.

Погледнах над рамото на Морели към черното порше 911, паркирано до тротоара. В Трентън имаше малко хора, които можеха да си позволят подобно возило. Най-вече високопоставени търговци на дрога… и Рейнджъра.

Наблюдавах внимателно как Рейнджъра се измъква иззад волана и се приближава към нас. Беше висок колкото Морели, но по-як. Ако Морели наподобяваше котка, Рейнджъра приличаше на кръстоска между Рамбо и Батман. Беше облечен в черен спортен панталон и черна тениска. Косата и очите му бяха тъмни, а кожата му издаваше кубинския му произход. Никой не знаеше точната му възраст, но предполагах, че е горе-долу колкото мен. В края на двадесетте или началото на тридесетте. Никой не го знаеше къде живее, нито откъде идват колите и парите му. Май си беше по-разумно да не знаеш.

Рейнджъра кимна на Морели, после насочи поглед към мен. Понякога имах чувството, че щом ме погледне в очите веднага прочита мислите ми. Това бе доста изнервящо, но пък спестяваше празните приказки.

— Маце — кимна ми Рейнджъра, после си тръгна.

Морели го загледа как се качва в поршето и се отдалечава.

— Понякога съм доволен, че Рейнджъра те наглежда, но по-често това ме плаши. Винаги е облечен в черно, на шофьорската му книжка е отпечатан адрес на празна строителна площадка, а и никога не казва нищо.

— Може да има мрачно минало… като Батман. Изтормозена душа — предположих.

— Изтормозена душа? Рейнджъра? Сладурче, този тип е наемник — ухили се Морели, като нежно разроши косата ми. — Пак си гледала доктор Фил, нали? Или Опра? Или Хералдо? Или пък Джон Едуард?^[1]

— Джон Едуард. А Рейнджъра не е наемник. Поне в Трентън. Просто е ловец на престъпници… също като мен.

— Хич не ми напомняй за омразната си работа.

Добре де, знам, че работата ми е скапана. Парите са малко, а и понякога разни хора стрелят по мен. Но все някой трябва да осигури явяването на обвиняемите в съда.

— Служа на обществото — казах на Морели. — Ако не съществуваха хора като мен, ченгетата трябваше да се нагърбят и с това издирване. А данъкоплатците щяха да недоволстват от допълнителните данъци, осигуряващи заплатите на полицаите.

— Не отричам, че тази работа е необходима. Просто не искам ти да я вършиш.

Някъде изпод колата ми се чу изпукване. Ярки пламъци се издигнаха към небето и резервната гума излетя от багажника и се затъркаля по паркинга.

— Това е четиринадесетият обир на Червения дявол — обясни Морели. — Винаги действа по един и същи начин. Обира магазина, като насочва пистолет към продавача. Качва се на колело. Мята запалената бутилка и се оттегля. Никой не го е огледал достатъчно добре, за да го идентифицира.

— Досега — възразих. — Видях лицето му. Не го познавам, но съм сигурна, че мога да го разпозная по снимка.

 

 

Час по-късно Морели ме остави пред офиса за съдебни гаранции. Докато излизах от вехтата му, видяла и по-добри дни полицейска кола, ме дръпна за блузата.

— Ще внимаваш, нали?

— Обещавам.

— И няма да позволяваш на Лула да стреля повече?

Въздъхнах тежко. Джо искаше от мен невъзможното.

— Понякога не е лесно да контролираш Лула — обясних му.

— Тогава си намери друг партньор.

— Рейнджъра?

— Много смешно! — мрачно изсумтя Морели.

После ме целуна за довиждане и аз си помислих, че вероятно бих могла да контролирам Лула. Когато Морели ме целуне, ми се струва, че всичко е възможно. Страхотен е в целувките.

Пейджърът му изпищя и Морели се отдръпна, за да погледне екранчето.

— Трябва да тръгвам — оповести и ме избута вън от колата.

Наведох се и пъхнах глава през прозореца.

— Не забравяй, че обещахме на майка ми да вечеряме при нея днес.

— В никакъв случай. Ти обеща, а не аз. Вечерях у родителите ти преди три дни, а мога да издържа изпитанието най-много веднъж седмично. Валери и децата ще са там, нали? И Клоун? Получавам киселини само като си помисля за тях. Всеки, който има смелостта да се храни с тази тълпа, би трябвало да получава премии за вреден труд.

Беше прав. Нищо не можех да му кажа. Преди малко повече от година съпругът на сестра ми я заряза и се понесе към непознати земи с детегледачката им. Валери незабавно се прибра у дома с двете си деца и започна работа при един крайно не преуспяващ адвокат на име Албърт Клоун. По някакъв непонятен за мен начин тя забременя от Албърт и след девет месеца малката тристайна къщичка на родителите ми в Чеймбърсбърг в Трентън стана дом на майка ми, баща ми, баба ми, Валери, Албърт Клоун, двете дъщери на Валери и новороденото бебе.

Като временно разрешение на квартирния проблем на сестра ми й предложих моя апартамент. Бездруго прекарвах повечето нощи у Морели, така че не беше кой знае каква саможертва от моя страна. Оттогава минаха три месеца. Валери все още е в моя апартамент и ходи всеки ден да вечеря у нашите. Понякога по време на вечерята се случват смешни неща — веднъж баба подпали покривката, друг път пък Клоун се задави с пилешка кост. Но обикновено е просто причиняваща мигрена досада.

— Лоша работа. Ще изпуснеш печеното пиле със сос и пюре — опитах отчаяно да убедя Морели. — А за десерт сигурно ще има торта с ананас.

— Не си прави труда. Ще ти се наложи да измислиш нещо по-добро от печено пиле, за да ме закараш у вашите довечера.

— Какво например? Див маймунски секс?

— Дори това няма да е достатъчно. Представях си бурна оргия с идентични близначки японки.

Завъртях очи и се понесох към офиса за съдебни гаранции.

— Сандвичът ти е в картотеката под буквата „С“ — съобщи ми Лула, когато влязох. — Избрах ти италианска шунка с швейцарско сирене, пуйка и салам с люти чушки.

Отворих картотеката и извадих сандвича.

— Тук има само половин сандвич — забелязах мрачно.

— Така е — потвърди Лула. — С Кони решихме, че не искаш да надебелееш, затова ти помогнахме.

„Съдебни гаранции Винсънт Плъм“ заема малък офис с витрина към авеню „Хамилтън“. По принцип един преуспяващ офис за гаранции би трябвало да се намира близо до съда или до затвора. Офисът на Вини обаче се намира близо до Бърг, а много от клиентите му са местни. Не че Бърг е лош квартал. Всъщност, той вероятно е най-безопасното място за живот в Трентън. В Бърг живеят разни дребни членове на мафията, така че ако се държиш лошо там, може да изчезнеш за дълго време… например завинаги.

Съвсем възможно е и някои от роднините на Кони да ти помогнат да изчезнеш. Кони е управителката на офиса на Вини. Висока е метър и петдесет и прилича на Бети Буп^[2] с мустаци. Бюрото й е пред малкия вътрешен кабинет на Вини, сложено там с цел да попречи на невинните клиенти да нахлуят при братовчед ми, докато той говори по телефона с букмейкъра си, дреме или се наслаждава на оная си работа. Зад бюрото на Кони са картотеките. А зад тях се намира малко складче, претъпкано с оръжия, муниции, канцеларски материали и различна конфискувана плячка, най-вече компютри, ментета на „Ролекс“ и чанти „Луи Вютон“.

Проснах се на канапето от изкуствена кожа с цвят на диарични изпражнения разопаковах сандвича.

— Вчера беше голям ден в съда — доволно се ухили Кони и размаха няколко папки към мен. — Трима идиоти не се явиха. Лошата новина е, че са дребни риби за малко мангизи. Добрата е, че никой от тях не е убивал или изнасилвал през последните две години.

Взех папките от Кони и се върнах на канапето.

— Предполагам, че искаш да намеря тия загубеняци — хвърлих й поглед.

— Точно така — потвърди тя. — Ще бъде чудесно, ако ги намериш. А ако завлечеш мързеливите им задници до съда, ще бъде направо прекрасно.

Прегледах папките. Харълд Панчек. Издирван за неприлично поведение и унищожение на частна собственост.

— Каква е работата с Харълд? — попитах.

— Местен човечец е — отговори Кони. — Преместил се в Бърг от Нюарк преди три години. Живее в една от малките къщички на улица „Кантър“. Преди две седмици се втрещил от пиене и се опитал да се изпикае върху Бен, котарака на госпожа Гудинг. Бен обаче не стоял мирно и Панчек опикал фасадата на къщата на Гудинг и любимия розов храст на госпожата. Усмъртил розата и свалил боята от къщата. Госпожа Гудинг се оплаква, че три пъти изкъпала котарака, но той още вонял на урина.

Двете с Лула се спогледахме развеселено.

— Не изглежда особено опасен — отбеляза Кони. — Само трябва да внимаваш и да отскочиш назад, ако си извади оная работа, за да се облекчи.

Прегледах набързо и другите две папки. Каръл Кантел, издирвана за обир на камион на „Фрито-Лей“^[3]? Ухилих се. Каръл Кантел беше мой човек.

Усмивката ми изчезна, когато видях името в последната папка. Салваторе Суит, обвинен в нападение.

— Мили Боже! — изстенах. — Това е Сали. Не съм го виждала от месеци.

Когато срещнах Салваторе Суит за първи път, той свиреше на китара в рок група от травестити. Помогна ми да разкрия едно престъпление и после изчезна в нощта.

— Хей, спомням си Сладката Сали — обади се Лула. — Беше много готин. С какво се занимава сега, освен че бие хората?

— Кара училищен автобус — поясни Кони. — Предполагам, че нищо не е излязло от музикалната му кариера. Живее на улица „Фентън“, близо до фабриката за копчета.

Сладката Сали напомняше на рухналата мечта на рок звезда. Беше готин тип, но не можеше да каже и едно изречение, без да изпсува поне четиринадесет пъти. Хлапетата, които се возеха в неговия автобус, вероятно имаха най-богатите речници в училище.

— Опита ли се да се свържеш с него? — попитах Кони.

— Да. Никакъв отговор. Няма дори телефонен секретар.

— Ами Кантел?

— Говорих с нея. Обясни ми, че предпочитала да се самоубие, но не и да отиде в затвора. Заяви, че ще се яви в съда само ако я застреляш и извлечеш мъртвото й тяло от къщата.

— Тук пише, че обрала камион на „Фрито-Лей“. Вярно ли е?

— Очевидно е била на една от онези модерни диети с пълна липса на въглехидрати. Дошъл й мензисът и прещракала, когато видяла камиона, паркиран пред бакалия. Направо откачила при мисълта за безбройните пакети с чипс. Заплашила шофьора с пила за нокти, натъпкала си колата с чипс и изфучала, като оставила нещастника да стои пред празния камион. Ченгетата го попитали защо не я е спрял, а той отвърнал, че си имал работа с жена на ръба на нервна криза. Обяснил им, че и съпругата му понякога придобивала такъв вид и тогава не смеел да се доближи до нея.

— Тормозила съм се с тази диета и напълно разбирам престъпничката — намеси се Лула. — Особено щом е била в мензис. Никой не може да изкара периода си без „Фритос“. Откъде иначе ще си набавиш нужното количество сол? Ами болките? Какво да вземеш срещу тях?

— Аналгин — отговори Кони.

— Е, може, но докато чакаш аналгинът да подейства, задължително трябва хапнеш малко чипс. „Фритос“ действат успокояващо на жените.

Вини подаде глава от вътрешния кабинет и се вторачи в мен.

— Защо седиш тук? Тази сутрин имаме трима бегълци от закона, а ти вече трябваше да си се справила и с още един. Четирима неявили се! Господи, да не би да ръководя благотворително дружество!

Вини ми е братовчед по бащина линия и е единственият собственик на „Съдебни гаранции Винсънт Плъм“. Дребен мазник с пригладена назад черна коса, остри обувки и безброй златни верижки, които висят от мършавия му врат, загорял в солариум. Носеха се слухове, че на времето имал романтична връзка с патица. Шофира кадилак и е женен за единствената дъщеря на Хари Чука. Рейтингът на Вини като човешко същество е на едно ниво с каналните утайки. Способностите му на агент по гаранциите обаче бяха значително по-високи. Вини разбираше човешките слабости.

— Нямам кола — съобщих на Вини. — Взривиха я.

— Е, и? Колите ти вечно ги взривяват. Помоли Лула да те закара. Бездруго не върши нищичко тук.

— Майната ти — изсумтя Лула.

Вини се пъхна обратно в кабинета, затръшна вратата и я заключи.

Кони завъртя очи, а Лула размаха среден пръст към кабинета.

— Видях те — извика Вини иззад вратата.

— Мразя, когато Вини е прав — каза Лула, — но наистина няма причина да не използваме моята кола. Само не искам да прибираме пияния пикльо. Щом е успял да свали боята от къща, хич нямам желание да се доближава до тапицерията ми.

— Опитайте с Кантел — посъветва ни Кони. — Би трябвало да си е у дома.

 

 

След петнадесет минути стигнахме до дома на Кантел в Хамилтън, спретнато малко ранчо, разположено върху миниатюрен парцел, в квартал от подобни къщички. Тревата беше грижливо окосена, но прошарена с плевели и изгорена от горещия и сух август. Предната част на къщата бе украсена с леха с азалии. Синя хонда сивик беше паркирана на алеята.

— Не ми прилича на дом на бандит — отбеляза Лула. — Няма гараж.

— Този обир май е бил единственото престъпление в живота й.

Отидохме до вратата и почукахме. Кантел отвори.

— Мили Боже! — изстена тя. — Не ми казвайте, че сте от агенцията за съдебни гаранции. Обясних на онази жена по телефона, че не искам да вляза в затвора.

— Става дума само за повторен арест — опитах се да я успокоя. — Ние ще те отведем в полицията, а Вини отново ще те освободи под гаранция.

— В никакъв случай! Няма да се върна в онзи затвор. Такъв срам! Предпочитам да ме застреляте.

— Не бихме те застреляли — намеси се Лула. — Е, освен ако ти не извадиш някой пищов, разбира се. Но пък можем да те напръскаме със сълзотворен газ. Или да те фраснем с електрошоковото устройство. Аз лично го предпочитам, защото в момента сме с моята кола, а от сълзотворния газ носът ти ще потече ужасно. Тъкмо ми оправиха и почистиха колата и нямам никакво желание да я омажеш цялата със сополи.

Ченето на Кантел увисна и очите й се ококориха.

— Гепих само няколко плика с чипс — изхленчи тя. — Не съм истински престъпник.

Лула се огледа наоколо.

— Остана ли ти някое и друго пакетче чипс? — попита тя нахално.

— Върнах ги всичките. Освен онези, които изядох. — Кантел имаше къса кестенява коса и приятно закръглено лице. Носеше джинси и ужасно широка тениска. В досието възрастта й бе отбелязана като тридесет и две години.

— Трябваше да си спазиш датата за явяване в съда — казах й. — Можеше да се отървеш само с общественополезен труд.

— Нямах какво да облека — нададе вой тя. — Погледни ме! Приличам на кит. Нищо не ми става. Изядох цял камион чипс!

— Не си по-едра от мен — утеши я Лула. — А аз съм пълна с дрехи. Трябва само да знаеш как да пазаруваш. Може някой ден да отидем заедно по магазините. Тайната ми е, че купувам само ластични материи и винаги по-малък размер. По този начин стегнатите дрехи ти прибират всичките тлъстини. Не че съм дебела. Просто имам много мускули.

В момента Лула беше в спортно настроение, издокарана в яркорозов клин, същата тениска и сериозни по размер маратонки. Напрежението върху ластичните дрешки беше страховито. Щях да търся укритие при първия признак на разцепващ се шев.

— Ето какъв е планът ми — казах на Кантел. — Ще се обадя на Вини и ще се срещнем с него в съда. По този начин веднага ще получиш гаранция и няма да ти се налага да седиш в килията.

— Предполагам, че това ще свърши работа — съгласи се Кантел. — Но трябва да ме върнете у дома, преди децата ми да слязат от училищния автобус.

— Разбира се — успокоих я. — Но за всеки случай няма да е лошо да имаш и алтернативно разрешение на въпроса.

— Май няма да е зле да сваля няколко килограма, преди да се явя в съда — замисли се тя.

— Най-разумното е да не обираш повече камиони с чипс — посъветва я Лула.

— Бях в мензис! Имах нужда от чипса!

— Разбирам те, сестро — каза Лула.

 

 

След като отведохме Кантел в съда, а после я върнахме в дома й, Лула ме закара обратно до Бърг.

— Не беше лошо — заяви тя. — Тази Кантел изглеждаше свястна мадама. Мислиш ли, че този път ще се яви на делото си?

— Не. Ще ни се наложи да я вземем от дома й и да я завлечем в съда въпреки писъците и ритниците й.

— И аз така си помислих.

Лула спря до тротоара пред къщата на родителите ми. Лула кара червен файърбърд, чиято стереоуредба може да дъни рап в радиус от десет километра. Сега бе намалила звука, но басите караха пломбите ми да вибрират.

— Благодаря за возенето — казах й. — Ще се видим утре.

— Бива — отвърна Лула и потегли.

Баба Мазур беше отворила предната врата на къщата и ме чакаше. Тя се подслони да живее при родителите ми, когато дядо Мазур ритна камбаната. Тялото й прилича на пилешки скелет, а мозъкът й не подлежи на описание. Късата й стоманено сива коса винаги е подстригана късо и накъдрена на студено. Баба предпочита да се докарва в пастелни анцузи от полиестер и бели маратонки. Обича да гледа кеч по телевизията. Не й пука дали схватките са истински или не. Просто си пада по едри мъже в тесни ластични шортички.

— Побързай — извика баба. — Майка ти няма да сервира пиячката, докато не седнеш на масата, а аз изпитвам страхотна нужда да му цапна едно. Изкарах кошмарен ден. Завлякох се пеша чак до погребалното бюро на Стиви, за да видя Лорейн Шнагъл, а се оказа, че са я пъхнали в затворен ковчег. Чух, че изглеждала ужасно към края, но все пак това не е причина да лишават хората от възможността да се простят с починалата. Всеки иска да погледне. Дадох си толкова труд да отида дотам, издокарах се както му е редът. А сега няма да имам добра тема за разговор, когато отида на фризьор утре. Разчитах на Лорейн Шнагъл.

— Не се опита да отвориш ковчега, нали?

— Аз ли? Разбира се, че не! Не бих направила подобно нещо. А и бездруго беше здраво заключен.

— Валери тук ли е?

— Валери е вечно тук — въздъхна баба. — Това е другата причина за вгорчаването на деня ми. Чувствах се силно изморена след провала в погребалното бюро, а не можах да си дремна, защото племенницата ти се прави на кон и не спира да галопира. А и цвили през цялото време. Та конските номера, комбинирани с воя на бебето, направо ме скапаха. Обзалагам се, че имам торбички под очите. Ако това продължи дълго, външният ми вид ще отиде на кино — намръщи се баба и огледа улицата. — Къде ти е колата?

— Ами… подпали се малко…

— Гумите излетяха ли? Имаше ли експлозия?

— Да.

— Мамка му! Иска ми се да бях там да видя. Винаги пропускам добрите изпълнения. Как се подпали този път?

— Случи се на едно местопрестъпление.

— Този град отива по дяволите. Никога преди не сме имали толкова много престъпления. Вече не ти се иска да излезеш вън от квартала.

Баба беше права за престъпленията. И аз бях забелязала същото. Повече обири. Повече дрога по улиците. Повече убийства. Най-вече свързани с търговията на дрога и бандите. А сега, след като бях видяла лицето на Червения дявол, и аз вече се чувствах замесена.