Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Служебная командировка, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 3

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

 

Лингея ЕООД

ул. Цар Иван Шишман 18

2700 Благоевград, България

ISBN: 978–954–92471–3–8

История

  1. — Добавяне

Новородените дружно врещяха — Джесика ми роди тризнаци. И понеже съм порядъчен човек, трябва три пъти да се оженя за нея, макар че приятели ме съветват три пъти да помисля, преди веднъж да се оженя. Но приятелите са безотговорна порода. Лесно им е да дават съвети…

От такъв кошмар всеки ще се събуди. Впрочем отдавна мечтая да се оженя за Джесика, споделил съм с нея това си желание два пъти. Но, уви, тя има друго мнение по въпроса. Засега. Дори тризнаците не я плашат!

Още преди да съм се събудил окончателно, горчиво се усмихнах. Все пак теорията на дядо Фройд не се е отклонила далеч от истината. Тризнаците в съня не са случайни. Вчера Джесика ми отказа за втори път, което значи, че ми предстои трети тур…

Виковете не спираха и аз се насилих да отворя очи. По дяволите! Мобилен в три часа през нощта! Само че добре помня — изключих го, преди да се свлека върху леглото. Пуста техника! Двайсет и седмо поколение, да го вземат мътните заедно с предшествениците му! Запокитих апаратчето към стената. То гумено отскочи. Метнах го през прозореца — мазно забръмча моторче, изникнаха крилца и мобилният, врещейки за спешно повикване, меко се приземи до мен на възглавницата. Да, няма как да откаже човек спешно повикване с висш приоритет. Даже и да удави мобифона си в тоалетната чиния.

Обаждане по никоя доба нищо хубаво не вещае. То и денем като чуеш гласа на шефа, пак не е на добре. А пък в три през нощта, при положение, че си легнал малко преди два…

— Бързо се стягай за път — след един час трябва да си на терминал Лампедуза, имаш запазено място. Ще си почиваш на Денеб.

— Ама нали Джони щеше да…

— Джони има апандисит.

Изригнах една дълга и сочна псувня на италиански. Заповедите на началника не се обсъждат, а изпълняват, но пък и свободата на словото май още не е отменена.

— И какво ще правя там?

— Съд.

— И какво?

— Имам друго повикване — на заден звуков план се чу мърморене. Беше плътният глас на жената на шефа. — Ще се ориентираш на място, да не си малък. Успех! — рече шефът и прекъсна.

Поне ми оставиха достатъчно време да се приготвя. Локалната нула-транспортна мрежа имаше входен портал близо до жилището ми. Ще ми стигнат двайсет минути да се озова на терминала Лампедуза. Тоест мога още десетина минути да остана в леглото, да се посвестя. Но когато си на умирачка — искаш да спиш, биологичният часовник започва да изостава, губиш контрол над времето. Не, по-умно ще е да стана веднага.

Замъкнах се до банята на пълен автопилот.

Нямаше гореща вода. Хубаво би било да намеря време и да подменя бойлера. Та той е на двеста години. Ругаейки от душа, се облях следен душ. Не помогна. Очите ми се затваряха. Едва слонската доза черно кафе ме пооправи донякъде.

Винаги държа готова пътната си чанта. Тази предвидливост неведнъж ми е спасявала задника. Защото едно е да се стягаш за пътуване без бързане, а друго е в последния момент да нахвърляш в куфара каквото ти падне под ръка. А после да си умираш от срам заради вратовръзка, която не подхожда на нито една от взетите ризи. Не, без такива. Аз съм отговорен и сериозен човек. Професията журналист-междупланетник задължава.

Но този път нищо не вървеше според очакванията. Загивах прав — напряко на нула-портала висеше табелка „Затворено за 20 минути профилактика и освежаване на кабината“. Ха така! Някакъв прегърбен тип, който чакаше транспортиране, се зарадва на ненадейната компания в мое лице.

— Вече чакам близо двайсет минути — бодро ми съобщи той. — Закъде сте?

— Лампедуза.

Прегърбеният ме изгледа с уважение. Терминалът на Лампедуза е главната порта на Земята.

— Аз пък съм за Триполи. Почти ни е на път — каза той.

Нямаше смисъл да хуквам към кабината на виа Гарибалди. Докато стигна, този портал ще се отвори.

Наистина, скоро се появи сънена служителка на неопределена възраст. Махна табелката и се настани в служебната кабина пред пулта.

Широко ухилен я помолих да ме телепортира час по-скоро, ала мадамата за никъде не бързаше и си удари едно кухо лафче с типа, който отиваше в Триполи.

В резултат на което закъснях. Служителят чукна по клавиатурата и обеща да ме прати на Денеб след трийсет минути. За по-рано нямало шансове. При междузвездни премествания често се случва забавяне от една минута на един етап да доведе до общо закъснение от час и половина.

Преместването на Денеб заема около три часа, въпреки че става дума за същото нула-транспортиране. Няма как по-бързо и по-пряко. Резките смени на аспектите на пространство-времето влияят върху химичния състав на кръвта. Тя става вискозна, което води до риск от образуване на тромби. Нарича се болестта на Розенблита или Розенблата, не помня как беше правилно. Въпросният тип я пръв е пострадал, я пръв е описал този ефект. Нещо от рода на кесонната болест при водолазите.

Нахълтах в съдебната зала, когато заседанието вече вървеше. Почти нямаше зрители, затова се настаних удобно на третия ред.

Съдията, въпреки тогата, а може би заради нея, приличаше на кенгуру. Или наистина беше кенгуруподобно. Очилата му се бяха смъкнали към върха на носа, от което унилото му лице изглеждаше някак неуместно сериозно. Пуфтейки и издувайки бузи, той ровеше в книжата пред себе си, разхвърляни в безредие на масата, като си помагаше с чукчето, без да го изпуска нито за миг.

Пред мен, но с две места към средата на залата, седеше дама с черна шапка с много широка периферия. След като си поех дъх, се наведох към нея и я попитах тихо на космояз: за какво се съдят тук? Дамата не ме удостои с поглед, само изсъска през зъби:

— Тя иска издръжка.

— Куло[1]! — не се сдържах, при което съдията свирепо ме погледна и театрално удари с чукче по масата, макар навярно да искаше да халоса мен, но му бях далеч.

И заради тази дреболия ме вдигнаха посред нощ и ме пратиха на другия край на Галактиката!? Като се върна, направо ще кажа в лицето на шефа какво мисля за него. Ще се оженя за Джесика и ще напусна шибаната работа. Баста! А тази дама с черната шапка очевидно е любителка на сапунени опери. Такива като нея си умират да се ровят в чуждо мръсно бельо…

— Признавате ли бащинство? — обърна се съдията към замислен субект, настанен зад лявата трибуна. Имаше две глави.

— Да — отвърна едната.

— Не — отзова се другата.

Съдията с явно удоволствие тресна чукчето по масата.

— Дори и природата да ви е дарила с две глави, това не е повод уважаемият съд да изслушва мнението на всяка от тях. Така никога няма да привършим заседанието. Моля, дайте си труда да отговаряте занапред еднакво на един и същ въпрос. Разбрахте ли ме?

— Да — каза първата глава.

— Да — съгласи се втората.

Съдията заплашително погледна ответника, но нямаше повод да млати с чукчето, затова се въздържа.

— Повтарям предишния въпрос. Признавате ли бащинството?

Главите на ответника се наведоха една към друга и зашепнаха. След малко онази глава, която преди бе казала „Не“, се обади:

— Да! Но това беше експеримент…

Удар с чукчето я прекъсна.

— Постарайте се да не излизате извън рамките на въпроса! — изръмжа кенгуруто.

— Експериментът беше сполучлив — намеси се от дясната трибуна жена на около трийсет и пет, носеща старомодни очила. Говореше космояз с човешки акцент, пък и приличаше на адвокатка от земната Източна Европа. Нима е землячка?

Съдията предупредително вдигна ръка.

— Защо не сте се погрижила за своите потомци?

— Не знаехме за съществуването им, ваша чест.

— А да сте се интересували дали ги има? — иронично попита ищцата. Впрочем май само аз долових иронията.

Съдията удари по масата.

— Тук въпросите задавам аз!

В този момент започнах да изключвам. Даже грохотът на съдийското чукче не можеше да ме разсъни. През дрямката до съзнанието ми стигаха разни щуротии относно ДНК-анализи, декодиране на генома, писани и неписани закони на галактическата етика… Последното, което успях да си помисля, преди да се предам на съня, бе: и как тази мила земна жена се е измамила да се хване с тоя двуглав урод?

Заспах спокоен, че накрая ще получа съкратения протокол на заседанието и, ако на шефа му бъде угодно, на тази основа ще напиша статията за „Дейли Юнивърс“. Какво толкова…

Събуди ме дамата с черната шапчица с огромна периферия. Събуди ме, като постави дясното си пипало на рамото ми. Вместо нос тя имаше свинска зурличка — характерен белег на обитателите на системата Вега.

— Свърши се — каза тя, когато се окопитих.

— Тъжителката получи ли си издръжката?

— Да, но съдията съкрати няколко нули от сумата.

Изпросих от секретарката байтокуб със съдебния протокол, пъхнах го в джоба и хукнах към местната нула-транспортна точка, за да стигна до главния планетарен терминал.

Обадих се на шефа веднага щом ме прехвърлиха на Лампедуза. Той ме чакаше в главния офис на Трето авеню в Ню-Йорк.

— С какво ще ме зарадваш, Алесандро?

— Отсъдиха й издръжката, но по-малка, отколкото тя искаше — отвърнах жлъчно и подигравателно, подхвърляйки на шефа байтокуба.

— Нима? — Шефът грейна и ме смушка фамилиарно в гърдите с отпуснат юмрук. — Не можеш да си представиш какво следва от това! Вече никога не ще узнаем що е глад!

— И що е то глад? — изрекох още по-подигравателно, демонстративно зяпайки изпъкналото коремче на шефа.

— Нямам предвид само теб и себе си, а цялото човечество! Край, свършиха се проблемите на бедните страни, вече изобщо няма да има бедност!

— Да не искате да кажете, че изоставената майчица ще осинови всички и всички ще нахрани?

Шефът ме погледна странно. Помълча, а после каза:

— Ако не беше байтокубът със съкратения протокол, щях да си помисля, че никъде не си ходил… Остава да предположа, че си проспал заседанието в самата зала…

След като не различих заплаха в тона му, реших да не се инатя.

— Закъснях и после наистина заспах… към края. Наистина бях уморен.

— Значи дори не си схванал за какво става дума… Между другото, името на съдебния иск е „Земя от Слънчевата система против Бертран от системата Проксима Центавър“. Нашите учени доказаха, че именно пришълците от Бертран са станали причина за възникването на разумен живот на нашата планета. Създали ни, а после ни зарязали на произвола на съдбата. А ние десетки хиляди години сме издирвали родителите си… и накрая успяхме. Те са длъжни да ни изплатят цялата неполучена оттогава издръжка… с начисления, разбира се, и в съответствие с индекса на цените. Идеята да подадем оплакване в Галактическия съд е моя. Така че и нас лично няма да ни забравят при плащанията…

— Ами… ами ако не платят?

— Тогава имаме право да конфискуваме имуществото им и да го изложим на междугалактичен търг. Така че няма къде да се дянат. Следващият път добре ще си помислят, преди да захващат съмнителни и рисковани експерименти по чужди планети.

Аз смлях информацията и си се представих в ролята на щастлив татко. Сега ако ще, Джесика може да роди и петзнаци! Вече няма да се налага да се тревожа за прехраната на семейството.

Телефонът зачурулика и шефът вдигна слушалката. Дълго слушаше какво му говорят и лицето му помръкна. Накрая рече с убит тон:

— Сигурен ли си? Провери още сто пъти.

След като приключи разговора, шефът дълго остана втренчен в прозореца. Не смеех да шавна, безуспешно гадаейки какво ли го е разстроило така. Неочаквано той се обади:

— Не е изчезнала, избягала е. Алесандро, и бертранианците са постъпили като истински мачовци — офейкали са. Обади ми се Райт от Паломарската обсерватория. Планетата Бертран внезапно изчезнала от орбитата си. Вероятно се е телепортирала в друга галактика, която е извън съглашението за сътрудничество с нашия Галактически съд…

Бележки

[1] Куло — задник (ит.) — Б.а.

Край
Читателите на „Служебно пътуване“ са прочели и: