Леонид Кудрявцев
Ненужните вещи

Апетитна питка, намазана с масло, върху и — някакъв зеленчук и парчета месо. Нарича се сандвич. Вярно, някой вече го е нахапал, отпечатъкът от зъби още е съвсем пресен. Дребни зъбки, вероятно на дете.

Чин-чин замислено почеса тила си.

Беше от хората, които разглеждат всяко събитие като повод за отвлечени размисли и невероятни предположения, като напълно изпускат да разгледат възможността да използват събитието за лична изгода. Подобни люде по правило се задържат на повърхността на бурното житейско море единствено благодарение на големия си късмет. А щом късметът изчезне — потъват. Бързо се превръщат в клошари и са принудени да нощуват в предназначени за събаряне къщи, без да имат и най-малката перспектива поне някак да се оттласнат от дъното.

Впрочем, тъкмо сега имаше реален повод за най-фантастични версии. Отчитайки как точно се появи този сандвич…

Отпечатъкът от зъби спокойно би могъл да е оставен от лилипут, например. Защо не? Въпреки, че децата са далеч повече от лилипутите. Което значи…

А бе нищо не значи.

Чин-чин поклати глава.

Няма ни най-малко значение кой именно е отхапвал от този сандвич. Освен това, намираните в боклукчийските кофи продукти в повечето случаи изглеждаха далеч по-зле. И той ги ядеше, и още как, понеже хората са така устроени, че от време на време им се яде. При това някои от тях предпочитат да похапват не по-рядко от три пъти дневно. А има и такива, които се изхитряват да си натъпчат тумбака пет-шест пъти. Вярно, рано или късно развиват болести, предизвикани от затлъстяване.

Чин-чин замислено огледа дясната си, доста мръсна и много кльощава ръка, след това разгледа и лявата. Не, болестите на наднорменото тегло не го заплашваха.

Това леко го успокои.

Надзърна през прозореца. В едното крило се беше запазило голямо парче стъкло, отразен от него слънчев лъч безжалостно убоде очите на Чин-чин. Клошарът побърза да извърне лице и отново се втренчи в сандвича, който лежеше върху стара кривокрака маса.

Взе го предпазливо с върховете на пръстите, бавно го доближи до лицето си и го помириса. Миризмата бе влудяваща. Стомахът на бездомника вдигна бунт и с гръмко къркорене заяви желанието си да се изпълни с някакво съдържание, което да е поне малко хранително.

Ала дългият живот на клошар бе научил Чин-чин да не избързва с решенията. Свивайки цялата си воля, той остави сандвича обратно на масата.

Не, първо трябва да разбере откъде е изникнал. Не бива да се консумират продукти с неясен произход. Да го беше открил в кофа за отпадъци е едно, ама така… така…

Чин-чин се настани по-удобно в издъненото, но още по чудо не разпаднало се кресло, подръпна ухо с палец и показалец, след което се опита да набележи някакви нататъшни свои действия.

От една страна, тъпкал се е с неща, които не изглеждаха толкова апетитни. От друга — изсъхнала коричка хляб от кофите е далеч по-разбираема и безопасна от пресния, едва нахапан сандвич, който се появява по най-странния начин, изниквайки отникъде, буквално материализирал се от въздуха.

… Ама наистина ли по този начин се появи?

Чин-чин се зае да си припомни.

И така, преди пет минути той си седеше в дъртото кресло и съзерцаваше масата, мечтаейки да похапне. Масата пред него бе празна като селско гробище през зимата. А после изникна сандвичът. Стана пред очите му. Нямаше нищо — и изведнъж се появи. Сандвич.

Чин-чин въздъхна.

Добре, да допуснем, че се е случило чудо и питката с масло, зеленчук и месо е изникнала с помощта на светия дух. Хубаво де, но защо тогава е нахапана? Кой е пробвал сандвича? Самият Господ първо е опитал бива ли си го подаръка за клетия бездомник? И защо тогава Господ има толкова дребни челюсти?

Топлият летен ветрец люшна крилото на прозореца и то силно изскърца. Чин-чин не му обърна нито капчица внимание. Той мислеше.

И какво сега — има или няма? Как изобщо е могла да стане подобна материализация?

Чин-чин се сети за прочетена в детските години книжка. Уж че всеки човек, казваше книгата, ако много, ама много поиска нещо, е способен да въплъти своите желания, да ги направи реални. Ама не ставаше ли дума за такова… за метафора?

И дали сега не се е случило точно това — и то буквално? Да, ама не, нещата не са толкова прости.

Паметта потвърди, че да, наистина не е толкова просто. Колко пъти е примирал от глад, и то повече от одеве, ала сандвичът се появи едва сега. Защо се е материализирал ЧАК сега, а не преди? Именно днес, а не вчера или преди месец?

Любопитен въпрос.

Чин-чин угрижено потърка чело, после с обречен вид посегна към сандвича, но спря отново. Усъмни го дали материализираното желание ще има адекватен вкус. Ами ако наглед чудната питка е ужасна отрова?

Хубаво, но пък защо сандвичът трябва непременно да е отровен? Заслужава ли си да е толкова предпазлив? То бива, бива, но по този начин човек става параноик!

И поради това…

Клошарът все пак не издържа. Рязко преглътна насъбралата се в устата слюнка и с конвулсивно движение сграбчи сандвича и бързо отхапа половината.

Отрова ли? Нима има толкова вкусни, чудесни отрови?

Сдъвка и глътна последното залъче, след което се отпусна изнемощял в креслото. Бе сит и нямаше никакви неприятни усещания. Излиза, че страховете му са били напълно безпочвени, напълно.

Което значи…

Чин-чин си рече, че никак не би било зле, например, да получава сандвичи като този всекидневно, поне по три броя. Разбира се, това не би направило живота му рай и песен, но все пак… все пак… Защо не?

Той внимателно огледа празната маса, намръщи се и се помъчи да си представи как върху нея се появява сандвич.

Питка и месо с някакъв зеленчук. Цял сандвич. Много вкусен… Е, може да не е най-вкусният… може дори да е нахапан… позасъхнал… Няма значение какъв е, стига да изникне на тази маса както е пожелано. Пък когато се отрака и усвои добре системата с материализирането, ще се насочи и към изпълнение на по-сложни желания. А сега…

Следваше да се очаква — въпреки всички усилия чудото не се повтори.

След като осъзна първия провал, Чин-чин изруга ядно, но не се призна за победен и опита отново. Този път дори се напрегна като родилка, та чак тихо замуча.

Безполезно.

Чин-чин унило си рече, че някой друг на негово място, някой, който не е неудачник, би бил сполетян от друг вид чудо — не под формата на нахапан сандвич, а например огромен диамант или портфейл, натъпкан с пари. Обаче на такива като него…

Бездомникът замря.

Някаква мисъл се раждаше в главата му, бавно и с усилие, сякаш семе от цвете, поникнало на бунище и поради това принудено да си пробива път към слънцето през камари боклуци, ръждясали консервни кутии, празни опаковки и пластове подгизнали и слепнали се миналогодишни вестници.

Мисълта си пробиваше път, пробиваше, пробиваше и накрая успя.

Чин-чин щракна с пръсти.

По-точно, това беше споменът за онова, което предшестваше появата на сандвича. А ставаше дума за извод, доста простодушен, колко несправедливо е устроен светът. Ето, Чин-чин сега е гладен. Докато някой от жителите на Земята в този миг не може да погледне храна и мечтае да се отърве от нея. И би било много гот, ако тази ненужна храна сега би дошла пред Чин-чин. Направо сега. Незабавно. Ненужната. Онази, за която някой друг мечтае тя да изчезне.

Клошарът отново щракна с пръсти и със задоволство кимна.

Точно така беше. И отхапаното бе доказателство, потвърждаващо тезата. Дребните зъбки — ами то е от дете, не от лилипут. Някое хлапе си е пожелало омразната задължителна закуска да я няма, но така, че мама да не се сърди. В този миг пък на Чин-чин страшно му се приискало да получи нечия излишна храна. По някакъв странен начин двете желания са си взаимодействали, влезли са в резонанс…

Да, сега вече всичко е ясно с условията на материализацията. Защо да не пробва пак?

Чин-чин се концентрира върху мисълта за храна. Не му се наложи да полага големи усилия, нито да се напряга особено. Просто силно си пожела да получи нещо за ядене, което на друг е втръснало.

Получи се!

Пред него изникна чиния с грис. Кашата бе студена и не кой знае колко апетитна, но пък със стафиди. И беше ХРАНА. А пък че някое хлапе се е лишило от нея, та то е станало по негово желание. Нали така?

Чин-чин извади от джоба си поогъната алуминиева лъжица и с ентусиазъм опустоши чинията, като размишляваше по какъв начин да се възползва от ненадейно придобитата си дарба.

Да речем, храната е осигурена. Какво още?

Той почти неволно се сети с какво го бяха хранели като малък, при което, почти без да иска наистина, материализира голям комат хляб, намазан с конфитюр.

Хлябът бе пресен, мек, но конфитюрът — средна работа. Впрочем, той дори такъв не бе вкусвал отдавна. Кой ли глупак би изхвърлил на боклука буркан с хубав конфитюр?

След като приключи с яденето, Чин-чин бръкна в джоба за фас, избра от шепата си най-дългия, понечи да драсне кибрит… и размисли, хитро усмихвайки се.

Защо му е да се мъчи с фасове? Нима по цял свят няма нито един човек, който в този миг се отвращава от цигарите, които има? Някой, който силно иска да ги откаже, но е напълно безсилен да го стори.

Чин-чин се ухили.

Защо пък да не помогне на човека?

Пакетът бе доста омачкан, но в него имаше три цели цигари. Чин-чин запуши, обви се в ароматен дим и си представи какво ли е правел собственикът на цигарите. Дали ги е прехвърлял от ръка на ръка, чудейки се да ги хвърли ли в близкото кошче?

Добре де, какво значение има? Вместо да се чуди кой от предишните собственици какво е правел, дали да не продължи да се упражнява?

Речено-сторено. Вследствие от тези упражнения той получи чифт нови обувки от превъзходна кожа. Само дето цветът им беше бая чудат, подсещаше за залязващо слънце нейде из екваториалните зони. Но що за недостатък е това за човек, който доскоро се задоволяваше с полуразложени чепици с богато минало, щедро наситено с премеждия и несгоди?

Следващата придобивка на Чин-чин се оказа палто от чуден люляков плат, чието название клошарът не знаеше. Яката от кучешки косъм бе оплешивяла наполовина. Чин-чин остави настрани подаръка, пресмятайки, че докато стане студено, има още три месеца, следователно няма смисъл да мъкне палтото със себе си. Сигурно ще успее да материализира, когато му дойде времето, нещо по-елегантно и удобно…

Запита се дали да не продължи да тренира новите си вълшебни умения. Дали?

Продължи.

През следващия половин час стана притежател на изтъркани ръкавици с по шест пръста, стар прашен калъф от контрабас, сплескана шапка, която миришеше на котешка пикня, миниатюрно пъстро чадърче с няколко значителни дупки, ръчно изрязана лула, натъпкана с кисело миришещ тютюн.

И още… и още… и още…

По някое време Чин-чин спря и огледа замислено камарата вещи, някои от които бяха паднали от масата, и реши, че е настъпил моментът за почивка, през която отново да осмисли отварящите се пред него перспективи.

Хм… перспективи. Приятна дума. Обнадеждаваща. Може би предишният му живот, окаян и труден, е бил само прелюдия към този момент? Възможно е да е настъпил неговият звезден час и още от утре да заживее не в изоставена, предназначена за събаряне сграда, а в някой луксозен хотел, да речем?

Ами да, защо не?

Чин-чин изсумтя.

Брей, че се увлече. Още малко и ще се наложи да си поръча уред за връщане на вирнати носове в изходна позиция. Не, не бива да отрича значението на случилото се, глупаво би било. Той наистина откри в себе си чудесна дарба. Дарба да получава онова, което на другите им е омръзнало окончателно. Което ще рече, че ще се озове в хотел от най-ниска класа, тъкмо за такива неудачници като него.

Не, най-добре е да се задоволи с постигнатото, както неведнъж преди беше постъпвал. Но пък именно това неумение да върви докрай го превърна в клошар, буквално го изхвърли на бунището на живота. Може би поне сега не бива да изпуска своя щастлив шанс и да се опита да стигне по-далеч? И по-високо, а?

Чин-чин се замисли.

Всъщност, от какво толкова се нуждае наистина? От глад вече няма да умре — сигурно е, хлябът насъщен не ще му избяга вече… Подсигурен е и с дрехи — макар и калпави, но приемливи. Какво още му е нужно? Какво да си поиска?

Зрелища?

Хм… зрелища…

Добре, нека бъдат зрелища.

Телевизорът, който изникна в ъгъла на стаята, работеше въпреки липсата на електричество. С което достойнствата му се изчерпваха. Защото беше стар, с изметнат дървен корпус и приемаше само две програми. Едната бе скучна, въртяха най-глупавите реклами, а другата се казваше „Денонощен курс «Направи си сам» надеждна и икономична кучешка колибка“. След пет минути гледане Чин-чин се убеди, че името на канала не е никаква шега. В нея най-сериозно учеха как човек евтино, бързо и читаво да си прави кучешки колибки. Най-разнообразни видове колибки. Съдейки по надписите, наистина денонощно.

Следващият опит му донесе компютър. Той също работеше, без да е включен, към каквото и да е захранване, но нямаше нито една игра на хард диска. Чин-чин призова на помощ всички свои знания от времето, когато цели два месеца бе работил като нощен пазач в магазин за компютри, и си пожела няколко диска с игри. Дисковете се оказаха дефектни и нито една от игрите не успя да се инсталира.

Чин-чин няколко пъти прати света по дяволите, облегна се на масата, взря се с омраза в монитора на безполезния при това положение компютър и се помъчи да си даде равносметка.

И така, чудесната му дарба не бе в състояние да осигури качествени зрелища. Въпреки че не беше пробвал да си поиска видеомагнетофон или друг плеър, подозираше какво ще се получи.

Та какво друго? Как да използва дарбата? Ако не измисли нещо, всички бляскави възможности и перспективи си остават далечни и недостижими…

Ами ако…

Хм…

Защо пък да не…

Чин-чин отдели известно време да обмисли новото си хрумване. Комай този път не би трябвало да има гаф. Все пак рискът остава, но който не рискува, той не пие шампанско накрая. Нали така?

Който не рискува…

Жената трудно би минала за хубава. Нито миловидна. Май даже не минаваше в категорията „става“. Беше просто жена.

Но нима това бе малко за Чин-чин? Та какъв е той? Е, тази сутрин се събуди като клошар, обикновен просяк. Но нещата са се променили… доколко? Кой е той сега?

— Ти пък кой си? — попита жената.

Имаше нисък дрезгав глас, в който ясно се усещаше агресия.

Чин-чин се ухили.

Изведнъж го порази мисълта, че сега той е господарят на тази жена и може да прави с нея каквото му скимне. Действително, нима не я е изтръгнал от може би другия край на страната, не я е пренесъл тук, в изоставената къща? И това е само началото. Кой знае какви още възможности всъщност крие дарбата? А може пък да има и други дарби, нали? Просто не ги е търсел. Ами ако открие в себе си нещо такова, нещо по-солидно, което да носи повече облаги?

— Ей! Веднага ми кажи кой си и как се озовах тук… Съветвам те да побързаш. Разбираш ли какво казах?

Тонът на жената беше свадлив и очевидно тя се канеше да вдигне скандал. Съдейки по всичко, това май го умееше.

По-рано само заплахата за свада, с когото и да е хвърляше клетия Чин-чин в паника, като го караше незабавно да капитулира. Ала това беше по-рано. Сега той вече бе друг човек с променено отношение към останалите хора.

— Каква разлика има за теб, жено? — внушително изрече той. — Важното е, че аз съм твоят господар, а ти си длъжна да ми се подчиняваш. Безпрекословно. Ако пък посмееш да ми се опъваш, няма да можеш да мигнеш и ще те пратя някъде… например в кратер на изригващ вулкан или на дъното на Марианската падина. Ще ти хареса ли?

Жената отвори уста, готова все пак да се разкрещи… И тогава осъзна какво и е казано, стрелна бездомника с уплашени очи и побърза да кимне.

— Нещо искаше да възразиш? — високомерно запита Чин-чин.

Бе опиянен от усещането си за победа. Освен това, знаеше основния закон на всяка война. Завземането е трудно, удържането — два пъти по-трудно. Затова първото нещо, което се прави, е да затвърдиш завоюваните позиции. Да се окопаеш.

Жената припряно отрече, ала след минута не изтрая и попита:

— Шегуваш ли се?

— Да ти прилича на шега? — промълви Чин-чин. — Огледай се, опитай се да обясниш как си се озовала тук, а после пак ми задай същия въпрос. Не ти ли се струва глупав?

— Добре, ще помисля — обеща жената.

— Докато мислиш, сготви нещо за ядене.

Чин-чин продължаваше през просото, надявайки се да не хлътне в някой трап.

— Ами продукти? — стъписа се жената.

— Сега.

Вече доста чевръст в материализациите, Чин-чин бързо снабди жената с известно количество продукти и няколко тенджери, които бяха очукани и с по една дръжка, но пък нямаха дупки и не бяха твърде мръсни, за да не свършат работа.

— Започвай! — нареди той.

— Ами печка? — попита жената.

— Ох, да бе…

За да не го разсейва, Чин-чин отпрати жената в другата стая, след което сътвори печка. Както очакваше, тя работеше без ток, макар да бе електрическа. Работеше много зле. Но последното не бе негов проблем, затова Чин-чин се върна в креслото си.

Оттатък жената шеташе, дрънчаха тенджери, а новоизпеченият вълшебник внезапно съобрази, че не й знае името. Но пък и тя не знае неговото. Разбира се, този пропуск лесно можеше да се поправи. Само че защо да бърза? Ами ако тази жена не му пасне — за какво му е да знае как се казва?

Пък и имаше да мисли, не да се пилее за дреболии, да разсъждава над по-важни неща.

Кои?

Ами, например, все още имаше усещането, че не е разкрил всички възможности на чудодейната си дарба. Трябваше да има още нещо. Било то аспект на същата дарба, било съпътстваща някаква. Нови изгоди, нови хоризонти…

Трябваше добре да обмисли това. Сега поне ще има време за мислене, понеже не му се налага да обикаля боклукчийските кофи.

И Чин-чин се замисли. И измисли.

Едва сколаса да реализира поредното си желание, когато жената дойде от съседната стая и мълчаливо тропна на масата пред него паница алпака, пълна с нещо сварено.

— Това какво е? — поинтересува се Чин-чин.

— Бигус^[1] — последва обяснение.

Бездомникът подуши ястието.

Очите на някой по-несвикнал човек сигурно биха се насълзили. И ако това нещо наистина става за ядене, то със сигурност може да има само едно название — бигус. Но пък от месеци насам той не бе докопвал топла гозба.

След като изсърба бигуса, Чин-чин се протегна с удоволствие и си рече, че не е сбъркал много, като е материализирал жената. Заслужава да си я остави, което означава…

— Липсват ми моите близки — каза тя.

— Мъжът ти? — моментално застана нащрек Чин-чин.

— Мръсникът отдавна избяга.

— Хубаво — успокоено махна с ръка клошарът. — Ще ги имаш. Стига да не ми досаждат.

— Съгласна съм — промълви жената. — Но ги искам веднага.

Чин-чин благо кимна.

Тази жена явно познаваше живота от не най-добрата му страна и възприемаше околния свят без никакви илюзии. Щом днес има възможност за нещо, защо то да се отлага за утре, след като утре най-вероятно няма да има нищо.

— И кога? — попита тя. — Сега или някога после?

— Сега — сопна се Чин-чин. — Иди си в съседната стая. Тук скоро ще имам важно съвещание.

— Да не ме преметнеш? — поинтересува се тя.

— Няма. Върви и чакай.

Тя излезе, а Чин-чин се опита да превърне желанието й в реалност. Комай сполучи. От съседната стая се дочуваха два гласа. Новият бе бабешки, скръцлив, много недоволен. После се появи още един. Детски. И още един. Освен ако не бе същото дете.

Чин-чин се накани да надникне и да направи преглед на неочаквано разрасналото се семейство, но забеляза движение през прозореца, видя спираща лека кола и остана на място.

Изглежда се изпълняваше одевешното му желание — онова, което той си поръча, преди жената да му донесе бигуса.

Бездомникът се усмихна доволно.

Стига всичко да стане точно както го бе намислил…

Да бе, как пък не…

Съмненията се потвърдиха — надеждите му се оказаха излъгани. Не чак напълно… но все пак…

С една дума, дойде млад, безупречно костюмиран млад мъж, който донесе надлежно попълнени според изискванията на закона документи. Според които бездомникът ставаше собственик на банка.

Само една подробност разваляше картинката…

Банката беше най-окаяната на света. От нея капеше толкова мизерен доход, че не предлагаше никакви изгледи за напускане на изоставената къща и нанасяне в по-прилично жилище. Чин-чин с махване на ръка разкара костюмирания, още веднъж проучи книжата пред себе си и се ослуша. Оттатък жената гръмко хокаше някого. Клошарът-банкер тежко въздъхна.

Сега вече принципите на действие на чудесната дарба бяха напълно ясни. От което следваше, че не е трудно да предскаже какво ще става нататък.

Абсолютно всички негови желания ще се сбъдват, но с една-единствена малка корекция. Да получава най-лошия вариант на пожеланото, от който би се отказал някой по-късметлия от него.

Някой по-късметлия… Излиза, че той не е просто неудачник, а най-безнадеждният от всички възможни? Неудачник на квадрат?

Хм… А едва тази сутрин си мечтаеше само за един сандвич. Пък сега… Не прекалява ли? Може би има смисъл да озапти лакомията си и да се задоволи с питомното? Пък дивото… дивото нека си дивее, нека друг го гони, нека друг го преследва. Още повече, че надали Чин-чин ще го улови. Но пък толкова му се иска! Апетитът, както се знае, идва с яденето. И ако успее, ако се постарае да измисли нещо…

Какво именно „нещо“?

Ако си пожелае автомобил, това ще е най-калпавият модел и най-скапаната кола от серията — стара, непрекъснато повреждаща са. Ако рече да си поиска друга жена, тя няма да е по-стока от онази в съседната стая. Възможно е дори да му се падне по-лоша. И какъв е тогава смисълът да променя каквото и да е? Има нужда да се сдобие със собствена къща, сега изникна семейство, трябват му удобства… Но дали получената с помощта на чудесната дарба къща ще бъде по-добра от тази?

Ох, надали… Ох, съмнително…

И какво тогава му остава? Притежава необикновена дарба, но цял живот ще се храни с огризки и ще обитава съборетини? Има ли начин някак да промени това положение?

Хм…

Чин-чин отново погледна към прозореца и пак се намръщи, тъй като слънчевото зайче го стрелна в очите.

Изходът е… да съумее да използва най-добре появилите се възможности…

Добре, да го видим от другата страна. Случилото се води до определен извод: всички тези материализации доказват единствено, че съществуват явления, които не се вписват в научните представи. И ако за това научат боговерците… няма значение от коя църква, учение или секта са… биха могли да му предложат работа. Вярващите изпитват гигантска нужда от чудеса, с които да натрият носа на учените-атеисти. Ето, той ще задоволява тази нужда…

Макар че…

Чин-чин пак почеса тила си.

Ако се замислим, списъкът стандартни чудеса никак не е обширен.

Изцеляване? Да, със сигурност би могъл да пожелае такова нещо за някого. Ще махне една болест, като я замести с друга, навярно още по-страшна…

Да нахрани тълпа гладни… с мухлясали хлябове и вмирисана риба.

Прогонване на демони? Ох, за това дори не искаше да мисли…

Не, не става. Истинските чудеса за религиозните фанатици трябва да минават гладко и без гафове. Иначе няма да има заплащане. И без това се навъртат достатъчно дилетанти, които предлагат калпави чудеса.

Чин-чин взе един от документите пред себе си и още веднъж внимателно прочете онзи параграф, който го обявяваше за собственик на банката.

Банка… Полза от нея — никаква… Само срам ще бере с такава банка. Да си бе останал в съборетината, да се бе препитавал с нахапани сандвичи, сигурно щеше да е напълно щастлив. Ама не, прииска му се нещо ПОВЕЧЕ…

Кой в този свят е истински щастлив? Само онзи, който няма какво да губи. Колкото по-нависоко се издига един човек, толкова повече грижи си трупа на главата, толкова повече сили и нерви се налага да бъдат харчени. Това е неумолимият, не познаващ изключения закон.

Ами ако все пак има някакви изключения?

Чин-чин потърка чело.

Какви биха могли да бъдат тези изключения? Как ще се появят? Само в резултат на чудо. Хм… чудо? Та не правеше ли той от сутринта насам чудо след чудо? Истинско, невъзможно чудо. И го постигаше с усилие на мисълта си, пренасяше вероятно от другата страна на земното кълбо вещи и хора. Алчността го тласна да поиска да стане собственик на банка. И ако продължи по пътя на чудесата…

Дъхът на Чин-чин внезапно секна. Изведнъж осъзна на каква пътека е стъпил и какво мержелее в края й. Добре, щом финалът е възможен, не е ли по-лесно направо да се пренесе до него, вместо да се мъкне през всички междинни гари, направо да иде в края и да грабне голямата награда? Кой или какво би могло да му попречи да го направи? Ами, никой. Затова…

Усещайки как от ужас му изтръпват ръцете, Чин-чин затвори очи и си намисли желание…

Всичко, което видя насетне, напълно отговаряше на неговите представи.

Белоснежен, простиращ се в безкрайността облак, нетърпимо бляскава, сякаш построена от диаманти ограда, и сияеща с всички цветове на дъгата порта. Огромна порта. Не бе далеч. Пред нея се мотаеше плешив шишко с бяла тога. Държеше в ръка внушителна наглед връзка ключове. Чин-чин загърби портата и установи, че стои на ръба на колосална дупка, през която надничаше бездна, а дълбоко в нея се виждаше някаква планета. Формата и разположението на континентите се сториха смътно познати на Чин-чин.

Той кимна със задоволство и отново се обърна към портата.

Разхождащият се отпред шишко, забеляза бездомника и тутакси спря, отправи предан поглед към него. Цялата му поза излъчваше готовността незабавно и колкото може по-добре да изпълни всякакво нареждане.

Да, нареждане…

Чин-чин се усмихна. Душата му се стремително се изпълваше с увереността, че този път всичко е станало без никакви досадни поправки, точно както го бе пожелал…

Получи се! Което значи, че той…

Чин-чин вдигна ръце и предпазливо опипа въздуха над главата си. Усети някаква фина и деликатна субстанция. Свали ръка и погледна пръстите си, по тях чезнеха пъстри петна.

Точно така, това беше нимб. Нищо друго. А пък онзи плешив дебелак е…

Най-лесно би могъл да се приближи, да попита и да се убеди окончателно, че всичко е наред. Че подозренията му са неуместни.

Последното му желание бе изпълнено на сто процента. Бе разкъсал порочния кръг, според който можеше да претендира само за огризки. От днес, както се полага на един истински бог, той ще получава само най-доброто от най-доброто. Никакви вещи втора ръка, никакви дотегнали някому до смърт съпруги и деца, никакви едва кретащи банки.

Чин-чин едва не подскочи с радостен вик, но се сдържа, осъзнавайки своя най-велик статус.

Ето докъде може да доведе една-единствена овреме хрумнала на човек сполучлива мисъл.

Да стане Бог. Нима не е гениално? Нима не е яко? Ще живее в райската градина, без да изпитва нужда от нещо, ще живее вечно, като от време на време за развлечение ще наглежда жалките човеченца, за да им въздава според заслуженото…

Момент… а къде се е дянал онзи, който е бил Господ преди него? Изчезнал е, разсеял се е, престанал да съществува? Поради една неуместна и в кофти момент изникнала мисъл за несъвършенството на подвластния Му свят, заради мимолетно желание да се отърве от всичко това?

Чин-чин потръпна зиморничаво.

Щом такова нещо е сполетяло неговия предшественик, каква е гаранцията, че няма да му се случи и на него? Дали не си заслужава да вземе мерки, като по някакъв начин ограничи способността на земните жители да творят чудеса? Този преди него сигурно вече е правил нещо подобно, но е ограничил само възможността за творенето на обикновени чудеса, не е предвидил появата на някого, способен да отнема ненужните вещи от собственика им. И този пропуск е бил достатъчен, за да изгуби мястото си.

Чин-чин се запъти към портата, като си заръча да се погрижи за това. Но не сега. После. Първо да се убеди, че обстановката не е плод на въображението му. Кой знае, може би истинският бог още си е на трона, докато появата на бездомника тук е някакво недоразумение.

Напразно се тревожеше.

Гологлавият шишко отвори портата с един от ключовете и пред очите на бившия клошар се разкриха чудните гледки на райската градина. А после, като видя тълпата посрещачи, Чин-чин напълно се успокои. Бяха ангели.

Всичко бе правилно. Той все пак съумя да се възползва от своя единствен и неповторим шанс. И то какъв!

С гордо изправена глава, той прекрачи прага…

След известно време Чин-чин покани на гости бога от съседния свят, който му обясни в какво точно се състоят задълженията на собственика на една вселена. И скоро бившият клошар се зае да възстановява изтичащата от света му енергия, като тръгна редовно да рови в черните дупки, събирали всякакви боклуци дълги епохи наред.

Бележки

[1] Традиционно полско коледно ястие с месо, салам, кисело зеле, сливи и подправки, наподобяващо нашата капама. — Бел.изд. ↑