Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (6)

Глава 5
Трупове

Ентрери подскачаше надолу по склона на планината, прехвърляйки се от камък на камък, като се стараеше маршрутът му да не е по права линия. Не обръщаше внимание на движенията си, но въпреки това всяка стъпка бе перфектна и в идеално равновесие, защото убиецът бе изпаднал в състояние на боен транс. Движеше се с плавна лекота, а тялото му реагираше на подсъзнателно ниво в перфектен синхрон с това, което инстинктивно решеше, че трябва да извърши. Ентрери се спускаше бързо и с лекота по неравната, грапава пътека надолу по стръмния склон на северната част на Галенските хълмове, маршрут, на който дори внимателни, опитни планинари биха могли да изкълчат глезен или да се спънат в пукнатина, сякаш тичаше из тревиста ливада.

Спусна се надолу покрай една кална пътека, докато над главата му прелиташе още едно копие. Тръгна да заобикаля една скала по пътя си, но вместо това бързо се покатери по нея, след което скочи наляво върху друг голям камък. Бърз поглед назад му показа, че гоблините се приближават по фланга му, спускайки се по по-лесен терен в опит да му пресекат пътя преди да стигне до главната пътека.

На устните му се появи тънка усмивка, докато скачаше от втората канара обратно на земята и засилваше крачка, променяйки постепенно посоката си на запад или негово ляво.

Някъде в далечината прогърмя мълния и го стресна за момент, докато не осъзна, че Джарлаксъл се е нахвърлил на чудовищата с магия.

Ентрери отхвърли подобна мисъл. Джарлаксъл беше далече от него и го бе оставил сам срещу най-непосредствените врагове.

Сам. Точно както Артемис Ентрери предпочиташе.

Стигна до права пътека, спускаща се на север по склона на планината и засили темпото си до бяг, а гоблините се спускаха отстрани и го гонеха по петите.

Щом наближи края на пътеката, се завъртя и описа дъга зад себе си с магическия си меч, освобождавайки непроницаемо було от тъмна пепел от омагьосаното кървавочервено острие. Щом се завъртя изцяло, Ентрери направи салто напред и завъртя крака, докато се изправяше. Прехвърли инерцията си настрани, правейки рязък завой зад една канара. Изви пръсти като кука, докато преминаваше, захвана се и се прилепи към камъка, затаявайки дъх.

Леко възклицание издаде на убиеца точното местоположение на враговете му. Той изтегли инкрустираната кама и щом първият гоблин прелетя край него, нанесе бърз и силен удар. Яростното острие промуши ребрата на чудовището.

Гоблинът изскимтя и залитна, наклони се и се препъна и Ентрери го пусна, без да му обръща повече внимание. Изскочи бързо иззад скалата и се хвърли на колене точно през завихрената пепел.

Пищялът на гоблин се удари в тялото му и чудовището залитна. Зад него се появи още едно, двете се оплетоха и се строполиха тежко на земята.

Ентрери пропълзя напред, претърколи се и се изправи на крака с гръб към пепелта. Без дори да поглежда, завъртя могъщия си меч с една ръка и прониза заднишком четвъртия гоблин в редичката право в гърдите.

Убиецът се обърна и прибра обратно дългото острие, замахвайки, за да отклони насочено към него копие, докато последната двойка живи гоблини се подготвяше за координирана атака.

— Гетсун иннк’с арр! — нареди единият гоблин на другия, което Ентрери си преведе като: „Заобиколи го отляво!“.

Ентрери с кама в дясната ръка и меч в лявата приклекна, насочвайки оръжията настрани, така че да може да се защитава срещу двамата.

— Беенурк! — извика гоблина. — Давай!

Другият гоблин направи, както му беше наредено, а Ентрери се опита да изглежда уплашен, когато се обърна. Искаше по-едрият гоблин да се съсредоточи върху изражението му и той явно го направи, защото. Ентрери ловко завъртя камата в ръката си и после я вдигна нагоре и назад. Все още наблюдаваше заобикалящия го гоблин когато метна оръжието, но разбра, че е улучил целта, когато следващата команда на едрия гоблин не бе нищо повече от задавено в кръв гъргорене.

Убиецът замахна с меча си, създавайки още едно поле от пепел, после отскочи назад, сякаш искаше да прибере камата си. Спря насред движението и обърна посоката на инерцията си, за да се хвърли върху нападащия гоблин. Прелетя точно над острието на гоблинския меч и се озова от дясната страна на хуманоида, правейки пълно салто, след което се оказа стабилно на краката си, ниско приклекнал. Насред движение прехвърли Нокътя на Шарон от лявата си ръка в дясната. Насочи го толкова прецизно, че когато се изправи, острието се плъзна под ребрата на създанието.

Инерцията му го движеше напред и Ентрери направо повдигна гоблина от земята с върха на меча си, а създанието размахваше ръце, докато се плъзгаше надолу по острието.

Ентрери измъкна рязко оръжието, после се завъртя бързо, вдигайки го на нивото на раменете. Добре наточеното острие премина през врата на извиващия се гоблин толкова чисто, че главата му не се откъсна от тялото, докато създанието не се строполи странично на земята.

Убиецът отскочи настрани и сграбчи дръжката на камата, подаваща се от гърлото на коленичилия треперещ гоблин. Завъртя я внезапно, докато я измъкваше, подсигурявайки се, че е прерязал гърлото на създанието изцяло. Докато го направи двамата, които бе препънал, се бяха изправили и настъпваха насреща му, макар и колебливо.

Ентрери наблюдаваше очите им и забеляза, че се взират по-често встрани, отколкото в него. Знаеше, че или искат да избягат, или се надяват на подкрепления.

Последното не бе напразна надежда, защото Ентрери можеше да чуе шума от гоблините навсякъде по склона. Прибързаността на Джарлаксъл ги бе изсипала насред цяло племе от създанията. Бяха видели само три край лагерния огън, обикалящи около врящ казан с ужасно миришещо ядене. Но зад лагерния огън имаше скрит вход на пещера.

Джарлаксъл не бе чул предупреждението на Ентрери или не му бе обърнал внимание и внезапната им атака бе довела до появата на цяла тълпа виещи чудовища.

Превъзхождаха го числено две към едно, но Ентрери бе на по-висока позиция и я използва, за да предприеме внезапна съкрушителна атака. Втурна се напред, мушкайки с меча си, след което замахна наляво и после обратно надясно. Чу звъна на метал, когато гоблинът от дясната му страна парира удара със собственото си оръжие, но това не спря устрема му.

Пристъпи напред и направи кръгово движение с Нокътя на Шарон, запращайки острието назад и надолу, а след това нагоре и през рамото си. Острието се спусна надолу с движение, предвидено да разсече гоблина, ако отскочи назад.

За негова чест той се хвърли отново напред.

Но Ентрери бе очаквал точно това.

Мечът на гоблина се плъзна напред и инкрустираната кама го прихвана отстрани и го отклони, променяйки ъгъла достатъчно, че да пропусне целта. Ръката на Ентрери изведнъж се задвижи смайващо бързо и камата се озова нагоре и над острието, а след това надолу и около него, извивайки се така, че да отклони меча още по-настрани. Междувременно замахна с Нокътя на Шарон надясно, така че да принуди другия гоблин да стои настрана и продължи устрема си напред, като отново превъртя камата и още отклони меча. Отново завъртя острието си, прокарвайки го по меча на гоблина. Накрая го изби с размах, приближи камата още и нанесе три светкавични удара, като всяко попадение предизвикваше вопъл.

От трите дупки потече ярка кръв и гоблинът залитна назад.

Уверен, че го е победил, Ентрери вече се бе обърнал и мечът му се задвижи яростно, за да отблъсне внезапно ожесточилата се атака на другия гоблин. Парира едно ниско мушкане, второ, насочено към гърдите му, и трето, отново под същия ъгъл.

Гоблинът изкрещя и нанесе четвърти удар.

Ентрери метна камата си.

Гоблинът изпъшка веднъж и замлъкна. Върхът на меча му се наклони към земята, докато погледът му също се спускаше надолу, за да осъзнае, че от гърдите му стърчи кама.

Погледна обратно към Ентрери и мечът му падна на земята.

— Сигурно боли — каза убиецът.

Гоблинът се строполи мъртъв на земята.

Ентрери обърна мъртвото създание с крак и измъкна камата си. Погледна към склона на планината и продължаващата врява, макар да не видя нови врагове.

Обърна поглед и забеляза, че първият гоблин, който бе минал покрай него и Ентрери бе наръгал, е избягал.

Проблясък на огън отстрани привлече вниманието му. Само можеше да си представи какво клане устройва Джарлаксъл.

Джарлаксъл се озова в центъра на едно сечище. Насреща му от всички страни се приближаваха гоблини, а във въздуха хвърчаха копия.

Магическите му защити се справиха достатъчно лесно с оръжията и той бе убеден, че грубите чудовища не притежават нужните магически средства, за да проникнат през бариерите и да го ударят наистина. Дузина копия се насочиха към него и бяха отклонени, без да го докоснат дори, но веднага след тях, сякаш изскачайки иззад всяка скала, ограждаща сечището, се появяваше гоблин с оръжие в ръка, виещ и атакуващ.

Очевидно тази група диваци не бе чувала за репутацията на мрачните елфи.

По същия начин както бе разчитал на магическите си защити, за да неутрализират копията им, Джарлаксъл се уповаваше и на ограничения им интелект.

Натрупаха се около него и със свиване на рамене Джарлаксъл извади магическа пръчка, насочи я надолу към нозете си и изрече командата. Последвалото огнено кълбо погълна мрачния елф, гоблините, сечището и заобикалящите го скали. Ужасени писъци съпровождаха оранжевите пламъци.

Само дето нямаше пламъци.

Игнорирайки напълно собствената си илюзия, Джарлаксъл наблюдаваше с немалък интерес как гоблините размахват оръжия и се хвърлят по земята. Създанията се мятаха и удряха по пламъците и скоро писъците от ужас се трансформираха в агонизиращи стенания. Мрачният елф забеляза, че поне дузина врагове лежат съвсем неподвижно, защото илюзията на огненото кълбо ги бе погълнала до такава степен, че умовете им бяха създали същия резултат, който би имала истинската магия.

Джарлаксъл беше убил почти половината гоблини с една-единствена простичка илюзия.

Е, замисли се елфът, всъщност не съвсем проста илюзия. Беше прекарал десетки часове, изгаряйки и презареждайки стотици пъти пръчката, за да усъвършенства завихрянето на пламъците.

Не продължи да се поздравява твърде дълго, защото все още имаше половин дузина гоблини, с които да се разправя. Вниманието им обаче бе другаде, така че елфът започна да свива и разпуска ръката си, използвайки магията на гривната, която носеше на дясната си китка, за да призове в дланта си перфектно балансирани кинжали. Те полетяха като смъртоносен поток, когато елфът се завъртя бавно в кръг.

Тъкмо бе приключил със завъртането, забивайки остриета в шестимата подскачащи гоблина и в трима от другите, просто за всеки случай, когато чу воя от приближаването на още създания.

Джарлаксъл не се нуждаеше от магически предмети. С енергията на расовото си наследство призова сфера пълен мрак. После използва добре развития си слух, за да се измъкне от сечището и заподскача от камък на камък, отдалечавайки се от приближаващите гоблини.

— Ще спреш ли да бягаш? — промърмори под носа си Ентрери, докато продължаваше упорито да преследва последния ранен гоблин.

Кървавата следа беше достатъчно лесна за следване и от време на време мярваше създанието, което се движеше зигзагообразно по неравната пътека под него.

Смяташе, че е ранил създанието тежко, но то не даваше никакви признаци за забавяне. Ентрери знаеше, че трябва да го остави да му изтече кръвта, но раздразнението му надделя.

Стигна до рязък завой на пътеката, но не го последва. Вместо това скочи върху каменната стена по протежението на клисурата, изтича по нея, прескачайки още една пукнатина, и се спусна право надолу по склона.

Видя извиващата се отдолу пътека, мярна тичащия гоблин и промени постепенно посоката си, а краката му се движеха водени от чист инстинкт и го държаха изправен и в равновесие — по камъни и над тъмни дупки, които заплашваха да го погълнат. Спъна се неведнъж, одра коляното си и изви глезен, но нито веднъж с фатални последици. Без да забавя темпо заради всяко леко препъване, Ентрери изръмжа от болка и се съсредоточи върху плячката си.

Пресече извиващата се пътека и овладя подтика на здравия разум да свие и да я последва, а вместо това отново я пресече и се понесе по открития, скалист планински склон. Отново пресече пътеката и няколко мига по-късно се озова на четвърти завой.

Убеден, че е изпреварил врага си, той се спря да си поеме въздух, оправи дрехите и изтри кръвта от коляното си. Ужасеният ранен гоблин излезе иззад завоя и се появи в полезрението му. Жалкото създание бе толкова съсредоточено върху пътеката, че дори не видя Ентрери.

— Можеше да ме улесниш значително — каза убиецът и се приближи спокойно с извадени оръжия.

Гласът му имаше толкова солиден ефект върху гоблина, колкото би имал удар в каменна стена. Създанието изквича и спря рязко, заскимтя и падна на колене.

— Моля, господине. Моля — примоли се, използвайки общия език.

— О, млъкни — отвърна убиецът.

— Нали не би убил създание, което така красноречиво моли за живота си — разнесе се трети глас, който за момент изненада Ентрери, преди да разпознае говорещия.

Нямаше представа как Джарлаксъл е успял да се спусне до долу толкова бързо, но го познаваше твърде добре, че да се изненада от нещо, извършено от него.

Ентрери прибра меча си в ножницата, сграбчи гоблина за сноп от рунтавата му козина и го разтърси грубо.

Прекара игриво инкрустираната кама по гърлото на създанието, после я премести отстрани на главата му.

— В такъв случай да отрежа само ушите му? — обърна се към Джарлаксъл, а тонът му подсказваше, че нито има подобно намерение, нито смята да прояви подобна милост.

— Винаги мислиш само за най-непосредствените неща — отвърна мрачният елф и се приближи към двойката. — Между другото, от тази гледна точка, трябва да побързаме, защото стотици от другарите на този тук дори в момента заливат склоновете на планината.

Ентрери направи движение сякаш щеше да нанесе смъртоносния удар, но Джарлаксъл му извика да спре.

— Погледни нещата в дългосрочен план — подкани го елфът.

Ентрери му хвърли циничен поглед.

— Състезаваме се със стотици следотърсачи за всяко ухо — обясни мрачният елф. — Колко по-добре бихме се справяли, ако имахме скаут, който да ни води?

— Скаут? — Ентрери погледна въпросително към треперещия и подсмърчащ гоблин.

— Ами, естествено — каза Джарлаксъл, приближи се и спокойно отмести камата на Ентрери от главата на гоблина, после хвана другата му ръка и внимателно го накара да пусне жертвата си. Побутна Ентрери стъпка назад, после се наведе ниско пред създанието.

— Какво ще кажеш за това?

Смаяният гоблин се взираше в него.

— Как се казваш?

— Гуулс.

— Гуулс? Хубаво име. Какво ще кажеш, Гуулс? Би ли се включил в партньорство с мен и моя приятел?

Изражението на гоблина не се промени.

— Работата ти ще е съвсем проста, уверявам те — каза мрачният елф. — Показваш ни пътя към чудовища — нали се сещаш, другарите ти и други подобни — после се махаш от пътя ни. Ще се срещаш с нас всеки ден — той спря за момент и се огледа наоколо, — точно тук. Изглежда подходящо място за нашите разговори.

Изглежда гоблинът най-сетне започна да схваща.

Джарлаксъл му подхвърли блестяща златна монета.

— Има още много такива за Гуулс там, откъдето идва тази. Заинтригува ли се?

С разширени очи гоблинът се взира дълго време в монетата, после погледна нагоре към Джарлаксъл и бавно кимна.

— Много добре — каза мрачният елф.

Пристъпи напред, бръкна в кесията на кръста си и вдигна ръката си напред. Пръстите му бяха покрити с фина синя субстанция, подобна на тебешир. Мрачният елф посегна към челото на гоблина.

При това действие Гуулс се наклони назад, но Джарлаксъл го предупреди сурово, като извади меч с другата си ръка и направи изражение, обещаващо мъчителна смърт.

Мрачният елф отново посегна към челото на гоблина и започна да рисува с тебешира, като през цялото време мърмореше някакви мистични заклинания — бърборене, в което всеки чирак по магическите изкуства би разпознал несвързани глупости.

Ентрери, който владееше езика на мрачните елфи, също бе убеден, че това са глупости.

Когато приключи с приказките, Джарлаксъл хвана в шепата си брадичката на Гуулс и принуди създанието да го погледне в очите. Заговори на гоблински, за да е сигурен, че няма да има недоразумения.

— Наложих ти проклятие — каза той. — Ако си чувал нещо за моя народ, мрачните елфи, то ще знаеш, че проклятието ще е от най-ужасяващите. Нещата са простички, Гуулс. Ако ми останеш верен, нищо няма да ти се случи. Но ако ни предадеш, като избягаш или ни отведеш в засада, магията на проклятието ще се задейства. Мозъкът ти ще се превърне във вода и ще изтече през ушите ти и ще го направи бавно, много бавно! Ще чувстваш всяко изгаряне, всяко ужилване, всяко извиват. Ще познаеш агония, която никое острие не може да причини. Ще скимтиш и ще плачеш за милост, но нищо няма да може да ти помогне. Дори и в смъртта проклятието ще продължи да те измъчва, защото магията му ще те изпрати на олтара на Кралицата на паяците Лолт, богинята демон на хаоса.

Чувал ли си за нея?

Гуулс трепереше толкова силно, че едва успя да поклати глава.

— Познаваш ли паяците? — попита Джарлаксъл и прокара свободната си ръка по изпотената буза на гоблина. — Пълзящите паяци.

Гуулс потрепери.

— Те са инструментите на Лот. Ще те поглъщат цяла вечност. Ще те хапят — той ощипа грубо гоблина — милиони, милиони пъти. Няма да има спасение от изгарянето на тяхната отрова.

Извърна поглед към Ентрери, след което отново погледна ужасения гоблин в очите.

— Разбираш ли ме, Гуулс?

Гоблинът кимна толкова бързо, че зъбите му изтракаха при движението.

— Работи с нас и печели злато — продължи мрачният елф, използвайки гърления език на дивите гоблини.

Подхвърли още една златна монета на създанието. Гуулс обаче дори не направи опит да я хване и монетата го удари по гърдите и падна в мръсотията.

— Предай ни и те очакват безкрайни мъчения.

Джарлаксъл отстъпи назад и гоблинът се свлече.

Гуулс все пак успя да запази достатъчно разсъдък, че да се протегне и да вземе втората жълтица.

— Утре по същото време — инструктира го Джарлаксъл. След това продължи на общия език. — Мислиш ли, че…?

Спря и погледна обратно нагоре към склона на планината при внезапно подновената битка.

Ентрери и Гуулс изненадани също погледнаха нагоре към хълма. Започнаха да звучат рогове и гоблините закрещяха и завиха, а вятърът донесе дрънкането на метал в метал.

— Утре! — каза Джарлаксъл на гоблина и го посочи с пръст. — А сега изчезвай, идиот такъв.

Гуулс се запрепъва на четири крака, накрая успя да се изправи и хукна.

— Наистина ли смяташ, че ще го видим пак? — попита Ентрери.

— Слабо ме вълнува — отвърна елфът.

— Уши? — припомни му Ентрери.

— Ти може да искаш да си извоюваш репутацията ухо по ухо, но аз никога не съм обичал да правя нещата по трудния начин.

Ентрери понечи да отговори, но Джарлаксъл вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Елфът посочи нагоре по хълма и наляво и потегли, за да види за какво е цялата врява.

— Сега вече знам, че съм влязъл в някакъв лош сън — отбеляза Ентрери.

Двамата с Джарлаксъл бяха залегнали върху гладка каменна стена и наблюдаваха поле от заоблени камъни.

Под тях гоблините тичаха във всички посоки, препъващи се в безпорядък, защото бяха нападнати от полуръстове — дузини полуръстове, яздещи бронирани бойни прасета.

Миниатюрните войни размахваха боздугани, надуваха рогове и хвърляха стрелички, направлявайки яздитните си животни в зигзагообразни линии, които вероятно изглеждаха съвсем хаотични на горките объркани гоблини.

От високата си точка за наблюдение обаче Ентрери и Джарлаксъл виждаха прецизността на движението на полуръстовете, плавно шествие на разрушението, така премерено, че изглеждаше сякаш дребните войни са се слели и образуват само няколко змиеподобни създания.

— В Мензоберанзан, Домът Баенре понякога изкарва на парад войските си, за да покаже дисциплината и силата им — отбеляза Джарлаксъл. — Тези дребосъци са също толкова прецизни в движенията си.

Ентрери не бе попадал на подобен парад през краткия си престой в града на мрачните елфи, но като наблюдаваше извиващата се машина за унищожение на ездачите полуръстове, му бе лесно да разбере какво има предвид неговият спътник.

За двойката беше лесно и да прецени продължителността на неравната битка, така че започнаха да се спускат надолу по склона и Джарлаксъл изведе Ентрери на каменното поле в момента, когато последният от гоблините срещаше гибелта си.

— Колянотрошачи! — извикаха полуръстовете в един глас, докато подреждаха бойните си прасета в идеален строй. Неколцина бяха ранени, но само един изглеждаше сериозно пострадал и свещениците на полуръстовете вече се бяха заели с него.

Поздравителните викове на групата секнаха внезапно щом неколцина шумно отбелязаха приближаването на две фигури, едната от които на мрачен елф.

Оръжията бяха вдигнати за секунди, а към новодошлите се отправиха предупреждения да останат на място.

— Инуррее уафлонк — каза Джарлаксъл на език, който Ентрери не разбираше.

Когато огледа любопитните изражения на полуръстовете обаче и си припомни старата си приятелка от Калимпорт Дуавел Тигъруилис и някои от езиковите й особености, се досети, че спътникът му говори езика на полуръстовете, при това явно доста свободно. Ентрери не беше изненадан.

— Бихте се добре — преведе Джарлаксъл и намигна на Ентрери. — Наблюдавахме ви отвисоко и забелязахме, че неорганизираните гоблини нямаха шанс.

— Осъзнаваш, че си мрачен елф, нали? — попита един от полуръстовете, плещест дребосък с кафяв мустак, който се къдреше на кръгове по бузите му.

Джарлаксъл изимитира изненада, като вдигна една ръка пред блестящите си червени очи.

— О, наистина е така! — възкликна той.

— Осъзнаваш, че ние сме колянотрошачите, нали?

— Чух ви как го обявявате.

— Осъзнаваш, че ние, колянотрошачите, имаме репутацията на унищожители на вредители, нали?

— Ако я нямате, след като станах свидетел на това изпълнение, ви уверявам, че сам ще разпространя мълвата.

— И, естествено, осъзнаваш, че мрачните елфи спадат към тази категория.

— Нима? Странно, бях останал с впечатлението, че цивилизованите раси, които според някои включват и полуръстовете — макар други да твърдят, че полуръстовете могат да се смятат за цивилизовани само когато наоколо няма храна — твърдят, че са по-висши заради желанието си да съдят за другите по делата им, а не по произхода. Не е ли това един от определящите фактори за вежливост?

— Има право — промърмори друг от полуръстовете.

— Ще му дам право — обади се друг, който държеше дълго (относително казано) копие с опасно изглеждащ връх.

— Освен това може би сте забелязали, че много от гоблините вече бяха мъртви при пристигането ви на мястото — добави Джарлаксъл. — И уверявам ви, не битка помежду им е причина за кончината им.

— Вие двамата сте се били с изчадията? — попита първият, който явно бе водачът.

— Били? Избивали би била по-точната дума. Смятам, че вие и вашата армия ни откраднахте убийствата. — Огледа набързо и докосна пръста си неколкократно, сякаш броеше мъртвите. — Най-малкото четиридесет или петдесет изгубени златни монети.

Полуръстовете започнаха да мърморят помежду си.

— Но това не е нещо, което двамата с моя приятел да не можем да простим и забравим, защото да наблюдаваме отличния ви отряд в такива брилянтни маневри си струваше тази разумна цена — добави Джарлаксъл.

Той направи един от характерните си поклони със свалена шапка, а перото от диатрима се отърка в камъните.

Това изглежда поуспокои малко полуръстовете.

— Приятелят ти май не е от разговорливите? — попита водачът им.

— Той осигурява остриетата — отвърна Джарлаксъл.

— А ти мисленето, предполагам.

— Аз или принцът демон, който в момента е застанал зад вас.

Полуръстовете пребледняха и се завъртяха бързо с приготвени оръжия. Естествено там нямаше никакво чудовище, така че цялата група се обърна към развеселения Джарлаксъл.

— Наистина трябва да преодолеете страха си от тъмнокожата ми природа — обясни Джарлаксъл през смях. — Как иначе ще се насладим на хапването си заедно?

— Искаш от нас да ви нахраним?

— Напротив, точно обратното — отвърна елфът и свали раницата си. Измъкна отвътре пръчка и малък мях с вино. Огледа се наоколо и забеляза група гладки обърнати камъка, включително няколко достатъчно ниски, че да служат за маси. Махна към тях и каза — Ще се разположим ли?

Полуръстовете го наблюдаваха колебливо, без да помръдват.

С шумна въздишка Джарлаксъл бръкна повторно в раницата и извади покривка, която разгъна на земята пред себе си, като се постара да намери голо място, което не е зацапано с гоблинска кръв. Отстъпи назад, насочи пръчката към покривката и изрече заповедната дума. Веднага средната част на покривката се изду нагоре. Ухилен, Джарлаксъл отиде до нея, хвана краищата й и я дръпна назад, разкривайки същинско изобилие от сладкиши, плодове и дори сочно парче агнешко.

Редица очи на полуръстове се разшириха до такава степен, че изглеждаха сякаш ще паднат и едновременно ще се изтърколят на земята.

— Тъй като сте полуръстове, при това цивилизовани, предполагам, че сте си донесли прибори за хранене, чинии и манерки, нали? — попита мрачният елф, умело имитирайки маниера на говорене на водача на полуръстовете.

Някои от тях приближиха бойните си прасета, но твърдоглавият водач вдигна ръка и изгледа подозрително мрачния елф.

— О, хайде сега — каза Джарлаксъл. — Можете ли да си представите по-добър знак за приятелството ми?

— Идваш от стената?

— От Ваасанската порта, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Изпратен бях на разузнаване от самата командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър.

Ентрери положи усилия да не трепне при споменаването на това име, защото смяташе, че приятелят му играе опасна игра.

— Познавам я добре — каза водачът на полуръстовете.

— Нима? — отвърна мрачният елф и внезапно изражението му се разведри, сякаш от плещите му бе паднал товар. — Възможно ли е да си известният Хобарт Брейсгирдъл? — ахна той.

Полуръстът се поизправи и гордо изду гърди — единственият отговор, от който се нуждаеха другарите.

— Тогава трябва да хапнете с нас — каза Джарлаксъл. — Трябва! Аз… — той хвърли строг поглед на Ентрери и се поправи. — Ние настояваме.

Отново отправи строг поглед и с това ръчкане успя да измъкне едно „Наистина“ от убиеца.

Хобарт огледа спътниците си, повечето от които откровено преглъщаха слюнка.

— Едно добро хапване след битка винаги е добре дошло — отбеляза той.

— Или преди — добави друг от групата.

— Или по време на — долетя безизразен глас покрай Джарлаксъл и на лицето на мрачния елф цъфна усмивка, щом погледна Ентрери.

— Чарът е умение, което се усвоява — прошепна през усмивката си Джарлаксъл.

— Същото важи и за убийството — прошепна в отговор човекът.

Ентрери не се чувстваше особено удобно, седнал в лагер с дузини пияни полуръстове. Не можеше обаче да отрече, че ейлът е добър, а малко раси в Царствата можеха да извадят по-добра подборка от вкусни ястия, макар храната от раниците им да не можеше да се сравнява с пира, призован магически от Джарлаксъл.

Ентрери остана мълчалив по време на яденето, като се наслаждаваше на храната и виното и преценяваше домакините си. Спътникът му обаче далеч не бе толкова тих и подканяше Хобарт и другарите му да разказват за приключения и битки.

Полуръстовете бяха повече от готови да се отзоват.

Говориха за това как са станали известни по времето, когато крал Гарет предявил правото си върху трона и земите на Кървав камък били много по-диви от сегашното си състояние.

— Не е ли необичайно за представители на вашата раса да предпочетат пътя и битките вместо удобството на дома? — попита Джарлаксъл.

— Репутацията ни е такава — призна Хобарт.

— А ние добре познаваме репутацията на мрачните елфи — обади се друг от групата и всички дребни войни се разсмяха, а неколцина вдигнаха чаши за тост.

— Аха — каза Хобарт — и ако вярвахме на тази репутация, трябваше да ви убием както си бяхте на склона, нали?

— За войнствените полуръстове авантюристи — предложи Джарлаксъл и вдигна чашата си със светло пиво.

Хобарт се ухили.

— Аха, и за всички, които се издигат над ограниченията на предците си.

— Урааа! — изразиха одобрението си останалите полуръстове.

Пиха и вдигаха тостове още малко, и още малко и тъкмо когато Ентрери реши, че са приключили с яденето, главният готвач, топчест дребосък на име Рокни Хамсъкър съобщи, че агнешкото е готово.

Това предизвика още одобрителни възгласи и тостове и още повече, много повече храна.

Слънцето отдавна бе залязло, а те продължаваха да се хранят и Джарлаксъл започна отново да разпитва Хобарт за подвизите им. Последваха история след история за гоблини и орки, сразени от колянотрошачите. Хобарт дори разкри вариациите на „рояка“, „вълната“ и „фронталното нападение“, както нарече бойните тактики на отряда си.

— Ба — изсумтя Джарлаксъл. — Нима с гоблините и орките са нужни тактики? Трудно биха могли да се нарекат достойни противници.

В лагера настана тишина и Хобарт се намръщи. Зад него друг от колянотрошачите се изправи и залюля метателното си оръжие, чифт железни топки, свързани с корда, така че новодошлите да го видят.

Ентрери спря да яде и изгледа твърдо заплашващия полуръст, като бързо изчисли оптималния път за атака, така че да нанесе най-много удари на възможно най-голям брой врагове.

— Като численост, естествено — поясни Джарлаксъл. — За повечето отряди числеността на гоблините би била проблем. Но аз ви наблюдавах в битка, забравихте ли?

Хобарт присви големите си кафяви очи.

— След демонстрацията ви на каменното поле, добри ми сър Хобарт, ще ви е трудно да ме убедите, че нещо различно от огромен брой гоблини би представлявало трудност за колянотрошачите. Тези гоблини успяха ли да нанесат поне един удар на ездачите ви?

— Имахме неколцина ранени — напомни му Хобарт.

— По-скоро въпрос на шанс, отколкото целенасочено.

— Теренът благоприятстваше тактиката ни — обясни Хобарт.

— Вярно е — отстъпи Джарлаксъл. — Но вярвам, че група, така обиграна като вашата, може лесно да се адаптира към почти всеки терен, нали?

— Старая се упорито да припомням на бойците си, че живеем на ръба на гибелта — заяви Хобарт. — На една грешка сме от пълен провал.

— Проницателността на война, наистина — каза мрачният елф. — Естествено не подценявам победите ви, но знам, че има и нещо повече.

Хобарт мушна палците си отстрани на лъскавата си броня.

— Пътувахме доста надалеч — обясни той. — Целта ни бе да се върнем във Ваасанската порта с достатъчно уши, че да изпразним сандъците на командир Елъри.

— Ами, ти просто гледаш да измъкнеш Елъри от панталоните й! — обади се друг полуръст и мнозина изхихикаха развеселено.

Хобарт се огледа наоколо, усмихвайки се на другарите си, които мърмореха и кимаха.

— И ще го направя — сандъците, имам предвид.

Водачът на полуръстовете щракна с пръсти и нервен, кльощав дребосък от дясната страна на Джарлаксъл и Ентрери се разбърза и накрая донесе голяма торба.

Погледна към Хобарт, отвърна на усмивката му и обърна торбата, изсипвайки стотици уши с различни размери, от почти човешките като големина гоблински, през няколко, които принадлежаха на създания с размерите на огрета, до две толкова големи, че Джарлаксъл би могъл да носи което и да е от тях като шапка.

Хобарт отново се отдаде на историите си и заразказва за сблъсък с трио огрета и с друга двойка огрета, придружавани от хобгоблини. Когато стигна до кулминационния момент, повиши глас, почти като бард, който би изпял историята и колянотрошачите около него започнаха бурно да аплодират. Една двойка полуръстове се изправи и разигра битката, а представящият се за гигант се покачи на камък, за да се извисява над противниците си.

Въпреки желанието си Артемис Ентрери не можа да не се усмихне. Движенията на полуръстовете, страстта, храната, напитките, всичко това му напомни за най-близките му приятели в Калимпорт, Дуавел Тигъруилис и дебелият Дондон.

Гигантът от историята на Хобарт умря и полуръстът, който играеше ролята му, драматично се строполи, а цялата група поде вика: „Колянотрошачите! Колянотрошачите!“.

Танцуваха, пяха, аплодираха, ядоха, пиха. И това продължи до късно през нощта.

Преди много години Артемис Ентрери бе овладял изкуството да спи леко. Не можеха да го изненадат, дори когато изглеждаше привидно дълбоко заспал.

Затова раздвижването на партньора му моментално го събуди, още преди да е съмнало. Навсякъде около тях колянотрошачите хъркаха и мърмореха в съня си, а малцината оставени като часови не показваха кой знае какви признаци, че внимават.

Джарлаксъл погледна Ентрери и му намигна, а убиецът кимна, изпълнен с любопитство. Последва мрачния елф до спящия полуръст с торбата с уши, която бе поставена сред няколко други торби с подобни размери до полуръста, който служеше за товарно муле на колянотрошачите. С бързо движение на сръчните си пръсти Джарлаксъл развърза торбата с уши. Издърпа я бавно и се измъкна тихо от лагера, следван по петите от безшумния Ентрери. Да преминат незабелязано покрай пазачите не беше по-трудно от това да подминат купчина камъни, без да я събудят.

Дуото стигна до една поляна под светлината на избледняващата луна. Джарлаксъл измъкна едно копче от елегантната си жилетка, като не спираше да се усмихва на Ентрери. Стисна го между пръстите си и бързо размаха китка три пъти.

Ентрери не беше особено изненадан, щом копчето се удължи и разшири и дъното му стигна почти до земята, така че изглеждаше сякаш Джарлаксъл държи цилиндър, който би побрал планински гигант.

Щом Джарлаксъл му кимна, Ентрери обърна торбата с ушите и започна да ги изгребва в магическата чанта-копче. Мрачният елф го спря на няколко пъти, показвайки, че трябва да остави няколко уши, включително едното от ушите на гиганта.

Замах на китката на Джарлаксъл върна магическата чанта обратно в незабележимата й форма на копче. Той го постави обратно на жилетката си и го чукна силно, а магията му го закрепи отново за плата. Направи знак на Ентрери да се дръпне, след което извади, естествено, от въздуха, метла за прах и изтри следите им.

Ентрери понечи да се върне обратно в лагера на полуръстовете, но Джарлаксъл го сграбчи за рамото и го спря. Елфът му намигна хитро и извади тънка магическа пръчка от вътрешния джоб на наметалото си. Насочи я към захвърлената торба и малкото останали уши и изрече заповедната дума.

Чу се меко изпукване, придружено от облаче дим. Когато се разнесе, на мястото на дима имаше дребен вълк.

— Наслаждавай се на хапването — каза Джарлаксъл на хищника и тръгна обратно към лагера, а Ентрери го следваше по петите.

Убиецът се обръщаше от време на време, за да погледне как призованият вълк разкъсва ушите, после грабва торбата и я размята наоколо, разкъсвайки я на дребни парченца.

Джарлаксъл продължи да върви, но Ентрери се спря за малко по-дълго. Вълкът пролази наоколо, явно много раздразнен, че е лишен от допълнително хапване, поне според Ентрери, и започна да се разпада щом магията се изтощи, превръщайки се отново в облаче дим.

На убиеца му остана само да гледа с почуда.

Едва се бяха обвили обратно в завивките си, когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт. Въпреки това изминаха много часове преди полуръстовете наистина да се размърдат и Ентрери успя да си открадне още малко от така нужния му сън.

Внезапната глъчка в лагера го събуди към обяд.

Повдигна се замаяно на лакти и се огледа развеселено при вида на обезумелите полуръстове, тичащи насам-натам. Вдигаха камъни и разчистваха останките на снощния огън. Поглеждаха под крачолите на другарите си и често биваха изритвани за глупостта си.

— Предполагам, че има някакъв проблем — подхвърли убиецът на Джарлаксъл.

Елфът се изправи до седнала позиция и се протегна, за да прогони схващането.

— Вярвам, че нашите малки приятели са загубили нещо. И с цялата неорганизирана гълчава подозирам, че няма да го открият скоро.

— Защото торба с уши би чула приближаването им — отбеляза Ентрери с обичайния си суховат тон.

Джарлаксъл се разсмя от сърце.

— Вярвам, че най-сетне започваш да схващаш пътуването, което наричаме живот, приятелю.

— Това ме плаши най-много.

Двамата млъкнаха щом забелязаха, че Хобарт и трима полуръстове със сериозни изражения се взират в тях. Групата, с тримата почтително изостанали на две крачки зад водача на колянотрошачите, приближи.

— Подозрението пада върху нас — отбеляза Джарлаксъл. — Ах, интригата!

— Добро утро вам! — поздрави ги Хобарт и в тона му нямаше нищо приветливо. — Предполагам, че спахте добре.

— Значи предполагаш твърде много — отвърна Ентрери.

— Приятелят ми не обича кой знае колко неудобствата — обясни Джарлаксъл. — Няма как да предположите от вида и репутацията му, но се опасявам, че си пада малко конте.

— Всяка обида е надлежно отбелязана — каза Ентрери под носа си.

Джарлаксъл му намигна.

— Едно допълнително завъртане на камата — обеща Ентрери.

— Да не прекъсвам нещо? — попита Хобарт.

— Нищо, което не би прекъснал, ако все пак благоволиш да разговаряш с нас — отвърна убиецът.

Полуръстът кимна и изгледа с любопитство първо Ентрери, после Джарлаксъл, след което се обърна към другарите си. И четиримата свиха рамене едновременно.

— През цялата нощ ли спахте? — попита Хобарт.

— И през по-голямата част от утринта, както изглежда — отвърна Джарлаксъл.

— Все още е рано!

— Добри ми господин полуръсте, вярвам, че слънцето е в зенита си — отбеляза мрачният елф.

— Както вече казах — отбеляза Хобарт — гоблини се ловят най-добре по здрач. Грозните малки създанийца стават уверени, когато слънцето започне да угасва. Не че някога са имали причина за това.

— Със сигурност не и с вашите невероятни умения насреща им.

Хобарт изгледа мрачния елф с явно подозрение и поясни:

— Липсва ни нещо. Нещо, което би ви заинтересувало.

Джарлаксъл хвърли един поглед към Ентрери, изражението му не беше съвсем невинно и с разширени очи, а по-скоро любопитно — точно изражението, което човек би очаквал от някой заинтригуван, но в пълно неведение относно кражбата. Ентрери трябваше да положи големи усилия, за да задържи собственото си незаинтересовано изражение, защото бе доста развеселен колко съвършено се справя с маменето Джарлаксъл.

— Торбата ни с уши — каза Хобарт.

Джарлаксъл дълбоко въздъхна.

— Това е проблемно.

— И ще разберете защо трябва да ви претърсим?

— И завивките ни, разбира се — каза мрачният елф, отстъпи назад и широко разтвори пелерината си.

— Щяхме да видим, ако беше у вас — отвърна Хобарт, — освен ако не е магически запечатана или замаскирана.

Той направи знак на един от полуръстовете зад гърба си, прилежен на вид дребосък с големи очи, които мигаха постоянно и рядка кафява коса, сресана на една страна. Дребосъкът, който приличаше повече на маг, отколкото на войн, извади дълъг син жезъл.

— За засичане на магия, предполагам — отбеляза Джарлаксъл.

Хобарт кимна.

— Раздалечете се, моля.

Ентрери погледна първо към Джарлаксъл, после към полуръста. С присвиване на рамене направи широка крачка настрани.

Полуръстът насочи жезъла, прошепна команда и за момент Ентрери бе обгърнат от сияние, после всичко приключи.

Дребосъкът стоеше и изучаваше убиеца, а големите му очи постоянно се връщаха към колана на Ентрери — инкрустираната кама на единия му хълбок и меча, обвит в могъщи заклинания, на другия. Физиономията на полуръста се изкриви и изопна и той потрепери.

— Естествено, не би искал никое от оръжията да те порази — каза Джарлаксъл, забелязвайки безмълвната размяна на информация, когато жезълът подсказваше на полуръста точно колко могъщи са оръжията на човека.

— Добре ли си? — попита Хобарт и макар едва да успяваше да си поеме дъх, магът кимна.

— Обърни се тогава — нареди Хобарт на Ентрери и убиецът го послуша, като дори повдигна наметалото си, за да може дребничкият полуръст да го разгледа изцяло.

Няколко мига по-късно носителят на жезъла погледна към Хобарт и поклати отрицателно глава.

Хобарт посочи към Джарлаксъл и полуръстът вдигна жезъла си. Отново изрече командата си и мекото сияние обви ухиления Джарлаксъл.

Полуръстът изскимтя и залитна назад, закривайки очите си.

— Какво? — попита Хобарт.

Другият залитна и забърбори с треперещи устни, а свободната му ръка стоеше вдигната пред него.

Ентрери се подсмихна. Само можеше да си представи ослепителния блясък на магията, който другият бе видял върху личността на Джарлаксъл.

— Не е… има… искам да кажа… никога преди… в името на крал Гарет…

— Какво? — настоя Хобарт.

Другият поклати глава толкова усилено, че за малко да се изтърси на земята.

— Концентрирай се! — настоя водачът на колянотрошачите. — Знаеш какво търсим!

— Но… но… но… — успя да промълви полуръстът през треперещите си устни.

Джарлаксъл повдигна наметалото си и бавно се завъртя, а бедният дребосък се опита да закрие очи дори повече.

— На колана му! — успя да изписка, докато залитна с пъшкане. Двамата му придружители успяха да го хванат преди да се строполи и го подпряха, изправиха и побутнаха напред. — Има предмет за съхранение на колана си — каза на Хобарт полуръстът, когато най-накрая се посъвзе. — И друг на шапката си.

Хобарт изгледа внимателно Джарлаксъл.

С уверена усмивка мрачният елф разкопча колана си — със заповедна дума, а не с досадна тока — плъзна голямата кесия и я вдигна пред себе си.

— За това става дума, нали? — обърна се към полуръста с жезъла, който кимна утвърдително. — Значи съм разкрит — отвърна Джарлаксъл драматично и въздъхна.

Хобарт се намръщи.

— Обикновена кесия за съхранение — обясни мрачният елф и я подхвърли на Хобарт. — Но внимавайте с нея, защото вътре е безценното ми кормирско бренди.

Знам, знам, трябваше да го споделя с вас, но вие сте толкова много, а и се страхувах от силния му ефект върху някой толкова дребен.

Хобарт измъкна бутилката от кесията и я вдигна, за да прочете етикета. С изражение на пълно одобрение я мушна обратно в кесията. После се разтършува из остатъка от магическия контейнер, като в един момент почти се покатери вътре.

— Да си поделим брендито малко по-късно, а? — предложи Джарлаксъл, когато Хобарт приключи с кесията.

— Или, ако ушите са скрити в шапката ти, ще го взема за себе си, ще изпия колкото да утоля жаждата си, а останалото ще използвам, за да подпаля погребалната ти клада.

Джарлаксъл се разсмя гръмко.

— Харесва ми, че говориш направо, добри ми сър Брейсгирдъл!

Поклони се, свали шапката си, помитайки земята, и я хвърли на Хобарт.

Полуръстът започна да я върти в ръцете си, но Джарлаксъл го спря с рязко предупреждение.

— Най-напред ми върни кесията — каза той и четиримата полуръстове го изгледаха твърдо. — Не искаш да си играеш с два предмета, изкривяващи измеренията.

— Разлом. Астрален. Лошо — обясни Ентрери.

Хобарт изгледа първо него, после развеселения мрачен елф и хвърли кесията обратно на Джарлаксъл.

Водачът на колянотрошачите започна да разглежда голямата широкопола шапка и след миг установи, че може да отвори долната страна на козирката й.

— Фалшиво отделение? — попита той.

— В известен смисъл — призна Джарлаксъл и изражението на Хобарт стана любопитно, когато парчето плат се отдели нацяло в ръката му, а долната част на козирката изглеждаше непокътната и без тайник. Полуръстът вдигна парчето черен плат, кръгъл къс с диаметър около половин стъпка.

Хобарт го погледна, завъртя го, сви рамене и поклати глава. После метна привидно безвредното парче през рамо.

— Не! — извика Джарлаксъл, но бе закъснял, защото въртящият се платнен диск се удължи във въздуха и падна в краката на придружителите на Хобарт, където се разшири и се превърна в десетфутова дупка.

Тримата изпищяха и паднаха в нея.

Джарлаксъл сложи ръка на лицето си.

— Какво? — попита Хобарт. — Какво става, в името на шестстотин шестдесет и шестте кръга на Бездната?

Джарлаксъл свали колана си и прошепна нещо на края му, който се увеличи и прие формата на змийска глава. Целият колан започна да расте и да оживява.

— Добре ли са? — попита небрежно мрачният елф, обръщайки се към Хобарт, който беше застанал на колене на ръба на дупката и викаше на другарите си. Бяха се появили и други колянотрошачи, които или се взираха в дупката, или се щураха наоколо в търсене на въже или клон, които да използват като стълба.

Коланът-змия на Джарлаксъл се плъзна през ръба.

Хобарт изкрещя и извади оръжието си, красиво изработен къс меч с жестоко назъбено острие.

— Какво правиш? — извика той и изглеждаше готов да среже змията.

Джарлаксъл вдигна ръка, настоявайки за търпение.

Дори това кратко забавяне бе достатъчно за бързо движещата се и все още растяща змия да се намъкне изцяло в дупката с изключение на върха на опашката й, който се уви здраво около стърчащ наблизо корен.

— Въже за катерене — обясни мрачният елф. Хобарт наблюдаваше сцената. — Нека един от тях се хване за въжето и то ще му помогне да излезе от дупката.

Бяха нужни още няколко момента и повторна употреба на жезъла, която да потвърди думите му, но скоро трима разтърсени, но като цяло невредими полуръстове се измъкнаха от дупката. Джарлаксъл отиде и спокойно повдигна единия ръб на междупространствения джоб.

С леко движение на китката и изречена команда джобът бързо си възвърна формата на платнен диск, който пасваше идеално от вътрешната страна на шапката на мрачния елф. В същото време въжето-змия се плъзна нагоре по крака на Джарлаксъл и се уви около кръста му, послушно промушвайки се през гайките на скъпите му панталони. Когато най-сетне застана на мястото си, „главата“ захапа края на опашката и започна да го гълта, докато коланът не прилепна плътно.

— Ами… — започна да казва очевидно обърканият Хобарт, взирайки се в носителя на жезъла. — Мислиш ли… опита се да продължи. — Искам да кажа, има ли…?

— Трябваше да те убия в Калимпорт — каза Ентрери на Джарлаксъл.

— Заради един объркан полуръст, естествено — отвърна Джарлаксъл.

— Заради собствения си разсъдък.

— По-вярно е, отколкото осъзнаваш.

— Н-нещо друго, което трябва да огледаш по този? — най-накрая успя да изплюе Хобарт.

Полуръстът с жезъла поклати глава толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Помисли си за играчките ми — каза Джарлаксъл на Хобарт. — Наистина ли вярваш, че вашите уши са толкова ценни за мен, че бих рискувал да отчуждя толкова много забавни и впечатляващи нови приятели, за да се сдобия с тях?

— Има право — обади се полуръстът, застанал до Хобарт.

— Успех в търсенето ви, добри ми сър Брейсгирдъл — каза Джарлаксъл, вземайки обратно шапката си и поставяйки магическото парче плат на мястото му. Предложението ми за брендито остава.

— Предполагам, че сега едно питие би ви дошло добре — отбеляза Ентрери.

— Макар и не толкова, колкото на него — добави той и посочи ужасения и вцепенен полуръст с жезъла.

— С медицинска цел — добави Джарлаксъл, гледайки към треперещия дребосък.

— Има късмет, че не го ослепи — добави Ентрери.

— Нямаше да е първият път.

— Страхотно.