Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (18)

Глава 17
Потвърждението на Кантан

Вратата водеше към кръгла стая, която се простираше на целия етаж на кулата. Точно срещу тях, на северния край на стаята, имаше базалтов олтар. През камъка преминаваха червени жилки, които подчертаваха барелефните изображения на дракони. Зад олтара, между два горящи мангала, стоеше огромно яйце, достатъчно голямо, че мъж с размерите на Ентрери да може да се свие вътре.

— Това изглежда като място за битка — промърмори Атрогейт и не изглеждаше въобще притеснен от тази възможност.

Предвид сцената с немъртвите отвън, думите на джуджето звучаха правдиво, защото навсякъде из стаята, на равни разстояния едни от други, имаше саркофази от полиран камък, украсени със злато. Капаците на богато украсените ковчези показваха, че става дума за двукрако хуманоидно създание с ръце близо до тялото, дълги крака и дълга вълча муцуна.

— Гнолове? — попита Джарлаксъл.

Зад него Ентрери майсторски заключи вратата.

— Нека не чакаме, за да разберем — отвърна Мариаброн и посочи към другия изход от стаята — още едно спускащо се стълбище от дясната им страна.

Беше обградено с високи до кръста перила, а входът бе чак от другата страна на стаята. С ръка на меча си и очи, вперени в най-близкия саркофаг, рейнджърът пристъпи към средата на стаята. Почувства тътен, сякаш от движение от най-близкия саркофаг, и понечи да извика.

Останалите нямаха нужда от предупреждение, защото всички го почувстваха и Ентрери светкавично се стрелна покрай другите в посока към перилата. Хвана се за тях и се преметна от другата страна, приземявайки се ловко на стълбите. Без да забавя ход, моментално се озова при втората врата и започна да опипва внимателно краищата й, а очите му я оглеждаха от всички посоки.

Пое си дълбоко въздух. Макар да не бе видял никакви капани, убиецът знаеше, че трябва да я огледа много по-внимателно, но просто не разполагаше с нужното време. Зад себе си чу другарите си, които се спускаха по стълбите, последвани от скърцащите звуци на немъртвите създания, излизащи от саркофазите си.

Насочи се към ключалката.

Преди да успее да започне, вратата рязко се отвори.

Ентрери отскочи назад, измъквайки оръжията си.

Нищо не излезе от вратата и убиецът се успокои, щом видя самодоволната физиономия на Кантан на стълбите зад себе си.

— Магия за отваряне на врата? — попита Ентрери.

— Нямаме време за инспекциите ти — отвърна магьосникът. — Смятам ги за твърде предпазливи.

„Естествено, че ги смяташ, щом съм достатъчно близо до вратата, че да отнеса всякакви възможни капани или дебнещи чудовища“, помисли си Ентрери, но не го изрече — макар изражението му да го подсказа на останалите.

— Идват — предупреди командир Елъри от стаята.

— Мумифицирани гнолове — каза Джарлаксъл. — Интересно.

Ентрери не беше толкова заинтересован и нямаше желание да вижда странните създания. Завъртя се встрани от Кантан, измъквайки оръжията си и се хвърли през вратата.

Беше изненадан, както и останалите, когато преминаха през вратата, да открие, че не е на най-долния етаж на кулата. Отвън сградата не изглеждаше достатъчно висока, че да има три етажа, но въпреки това Ентрери се озова на тераса, която обикаляше стените на кулата и завършваше с каменно стълбище в най-северната част на стената. Щом се премести до високите до кръста перила, чиито подпори бяха оформени така, че да напомнят на дракони, Ентрери разгада загадката. Защото етажът под него бе частично под земята — или поне облата му част. На най-южната част от този етаж имаше стълби, които водеха нагоре към правоъгълна ниша, където се намираха основните врати на кулата. Така че формата на долния етаж заприлича на убиеца на срязана наполовина ключалка.

И там, на върха на стълбите, в правоъгълната ниша срещу вратите се намираше книгата на Зенги, томът на сътворението, поддържана от филизи, които изглеждаха твърде познати на Артемис Ентрери. Убиецът отмести очи от примамливата мишена и завърши огледа на пода. Чу затварянето на вратата зад себе си, последвано моментално от тежки стъпки и гласа на Джарлаксъл, с обичайната му сдържаност:

— Трябва да действаме бързо.

Ентрери обаче не бързаше да слиза по стълбите или да прескача парапета. Забеляза две железни статуи в източната и западната част на долната стая и ясно си припомни сблъсъка в кулата на Херминикъл. И което бе по-лошо дори от перспективата за два железни голема, долната стая не бе запечатана и на всеки няколко крачки по стените имаше каменни отвори към тунели, които водеха надолу под земята. Възможно ли бе ордата немъртви да се приближава през тях дори и в този момент?

Остро звънтене накара Ентрери да се обърне. Атрогейт стоеше до затворената желязна врата, чието резе и панти вече подскачаха от ударите на мумифицираните гнолове.

Джуджето се задейства методично, оставяйки раницата си на земята и измъквайки кука след кука. Постави ги стратегически около вратата и ги заби дълбоко в камъка с по един удар на боздугана си, омагьосан с ударна смазка.

Миг по-късно отскочи назад и постави ръце на кръста си, докато се любуваше на делото си.

— Дам, ще ги задържи за малко.

— Те са най-малкият ни проблем — отбеляза Ентрери.

В този момент неколцина от останалите се приближиха до перилата и стигнаха до същото мрачно заключение като Ентрери. Не и Арраян и Олгерхан, обаче.

Жената се отпусна до стената, сякаш дори фактът, че е толкова близо до книгата, я обезсилваше. Едрият й партньор не изглеждаше много по-добре.

— Там са отговорите, които търсим — каза Кантан, кимайки към книгата. — Заведи ме до нея.

— Статуите най-вероятно ще се съживят — каза Джарлаксъл. — Железните големи не са лесни противници.

Атрогейт избухна в смях, докато се приближаваше зад мрачния елф.

— Нима вече не видя достатъчно от Трошача и Бияча? — Назовавайки оръжията, ги вдигна едно след друго пред мрачния елф.

— Трошача и Бияча? — повтори Джарлаксъл.

Атрогейт се изкикоти отново и хвърли поглед над перилата право към една от железните статуи.

— Ще се видим долу! — извика и прошепна на оръжията си, подканяйки ги да пуснат магическите си течности. С още един див кикот скочи върху перилата и се хвърли надолу.

— Трошача и Бияча? — попита отново Джарлаксъл.

— Преди им викаше Гнияча и Коляча — отвърна Елъри и Ентрери забеляза за пръв път, откакто познаваше Джарлаксъл, че мрачният елф няма какво да отговори.

Нямаше начин да се отрече несериозността на Атрогейт, нито ефективността му. Приземи се седнал на раменете на желязната статуя, с крака, обвити около главата й. Големът започна да се съживява, както се и очакваше, но преди дори да успее да се пресегне към джуджето, Трошача се стовари върху главата му. Черното желязо по черепа на творението стана червеникаво кафяво, а здравината му изчезна, отнесена от секрецията на ръжда. Когато Бияча, блестящ от ударна смазка, се стовари на същото място, наоколо се разнесе железен прах и главата на голема се вдлъбна.

Създанието продължи да размахва ръце, но Атрогейт имаше твърде голямо предимство и размахваше оръжията си прецизно, унищожавайки естествената броня на противника си с едното оръжие и смазвайки я с другото. Един железен крайник излетя във въздуха и макар другата ръка да успя да сграбчи джуджето и да го стовари на пода, коравият Атрогейт отскочи и удари голема няколко пъти с комбинация от двете оръжия, която откъсна единия му крак. После вдлъбна нагръдника му странично.

Но другият голем също се хвърли в атака, а от тунелите се разнесоха шумове.

Мариаброн и Елъри, които дърпаха Праткъс със себе си, се спуснаха по стълбите, докато Ентрери се прехвърли през перилата и скочи, олекотявайки падането от петнадесет стъпки височина със странично превъртане.

Кантан също се преметна през перилата, спускайки надолу въже, чийто край магически висеше във въздуха. Спусна се встрани от сбиването без никакво намерение да се присъединява. Целта бе видима за магьосника и чакаше да бъде взета.

Не беше доволен, когато мрачният елф се спусна плавно до него и го застигна до нишата.

— Просто ги дръж далече от мен — заповяда му Кантан.

— Тях? — запита Джарлаксъл.

Кантан не го слушаше. Спираше се при всяка стъпка и започна да прави серия от заклинания, издигайки около себе си защити, които да отблъснат предпазните магии, защитаващи книгата.

— Джарлаксъл! — извика Елъри. — При мен!

Мрачният елф се обърна и погледна към жената. Доколкото виждаше, за момента ситуацията в стаята беше под контрол, най-вече благодарение на способностите и ефективността на Атрогейт срещу железните големи.

Единият беше на земята и махаше безпомощно, а вторият вече кънтеше и се клатеше под дъжда от удари, които го обсипваха и трошаха, нанасяни от търчащото наоколо ентусиазирано джудже.

— Джарлаксъл! — изкрещя отново Елъри.

Мрачният елф я изгледа и сви рамене.

— При мен! — настоя тя.

Джарлаксъл погледна към Кантан, който стоеше пред книгата, после обърна очи към Елъри. Искаше да го държи надалече от книгата без друга видима причина освен да позволи на Кантан пръв да я изследва. Елъри го изгледа втренчено, показвайки му ясно, че ако не й се подчини, ще последва битка.

Отново погледна назад към Кантан и придоби увереност, че все още има време да направи нещата както иска, защото магьосникът се движеше страшно внимателно и изглеждаше силно озадачен.

Джарлаксъл тръгна към Елъри. Спря се и кимна към стълбите, откъдето се спускаха Арраян и Олгерхан, като едрият полуорк практически носеше изтощената жена.

— Подсигурете периметъра — инструктира ги Елъри и махна на полуорките да се върнат на терасата. — Трябва да дадем на Кантан време да разгадае мистерията на това място.

На Мариаброн и Ентрери каза:

— Проучете тунелите до първа врата или на дълбочина тридесет стъпки.

Ентрери я слушаше само с половин ухо, защото вече оглеждаше тунелите. Всички сякаш следваха една посока: спускащ се надолу коридор, широк осем стъпки, който се извиваше наляво след около дузина крачки.

По стените отляво и отдясно имаше факли, но не бяха запалени. Дори и в мрака обаче Ентрери усещаше, че подовете не са толкова стабилни, колкото изглеждат.

— Не още — каза убиецът, когато Мариаброн тръгна надолу по един от тунелите.

Рейнджърът спря и изчака, докато Ентрери се отдръпна от входа на тунела и взе главата на унищожения железен голем. Застана пред входа на един от коридорите и подкани останалите да се отдръпнат.

Търкулна главата надолу и отскочи назад, сякаш очакваше експлозия. Както и подозираше, предметът премина през плоча, реагираща на натиск. Изскочиха пламъци, но не от убийствения тип, характерен за огнен капан. Вместо това факлите оживяха, а когато главата продължи да се търкаля, удари втора плоча, която запали и останалите на другата стена.

— Колко удобно — отбеляза Елъри.

— Всички ли са така? — попита Мариаброн.

— Има плочи, реагиращи на натиск, във всички страни — отвърна Ентрери. — Не мога да кажа точно какво правят.

— Току-що ни показа, тъпако — обади се Атрогейт.

Ентрери не предложи друг отговор освен крива усмивка. Първото правило в създаването на ефективни капани бе да създадеш ситуация, която да накара натрапниците да се чувстват спокойни. Погледна към джуджето и реши, че няма нужда да споделя тази част от информацията.

Странно, че избра точно този момент да се прави на водач, замисли се магьосникът, щом чу как в далечината Елъри крещи заповеди. В крайна сметка, за Кантан тя никога нямаше да е нещо повече от пионка. Все пак не можеше да отрече ефективността й в настоящата роля.

Другите не смееха да й се опълчат, особено с глупака Мариаброн, който кимаше и се съгласяваше с всяка нейна дума.

Един бегъл поглед подсказа на Кантан, че Елъри се справя добре със задълженията си. Всички се придвижваха колебливо по различни тунели, а Олгерхан и Арраян бяха на стълбите и пазеха вратата. Праткъс координираше разузнавателната мисия на Елъри, като стоеше в кръглата стая и обикаляше наоколо, за да огледа всеки тъмен отвор, докато Елъри, Ентрери, Джарлаксъл, Мариаброн и Атрогейт изследваха тунелите.

Кантан мерна Елъри, която излизаше от един проход и се отправяше към друг, с щит в едната ръка и брадва в другата.

— Добре съм те обучил — промърмори Кантан под носа си.

Щом го направи, се сепна и мислено се укори, че е позволил разсейването — каквото и да е разсейване — в този изключително важен момент. Пое си дълбоко въздух и се обърна обратно към книгата. Увереността му нарасна, докато четеше, защото почувства емпатичните намеси на живия том и започна да вярва, че защитите му ще са достатъчни да ги отблъснат.

Опитният магьосник бързо започна да дешифрира книгата. Руните, появяващи се и изчезващи във въздуха, представляваха предаване на живителна енергия, изтегляна от външен източник. Тази енергия бе захранила конструкцията, служейки за живия източник на сила, съживил немъртвите, предизвикал регенерацията на гаргойлите и събудил големите.

Кантан едва успяваше да си поеме дъх. Самата сила на предаването го заливаше. Близо две десетилетия магьосниците от земите на Кървав камък бяха считали превръщането на Зенги в лич, измамването на самата смърт за най-голямото му постижение, но книгата…

Книгата съперничеше дори на това.

Магьосникът жадно попи още една страница и отвори следващата. Не след дълго стигна до частта, където буквите свършваха и с почуда наблюдаваше как руните се появяваха във въздуха и се понасяха към страниците, където се изписваха. В началото процесът бе бил вампиричен, осъзна Кантан. Книгата бе черпила от живителната енергия, но постепенно се бе превърнала в единение на цел и воля.

Източникът на енергия? Кантан се зачуди. Замисли се за Арраян, за нейната слабост и тази на партньора й.

Тя бе открила липсващата книга, както им бяха казали Мариаброн и Олгерхан.

„Не — реши магьосникът. — Това не бе цялата истина. Арраян бе в много по-голяма степен въвлечена във всичко това от простото източване на жизнените й сили.“

Кантан се усмихна, когато най-сетне разбра силата на книгата и как да я победи.

„И не просто да я победи — надяваше се магьосникът, но и да я притежава.“

Откъсна погледа си от страниците и погледна нагоре към стълбите, за да види как Арраян се е облегнала на една стена и наблюдава Олгерхан. Гледаше към него отчаяно, умолително. Твърде умолително, осъзна Кантан. За младата жена беше заложено много повече от това дали могат, или не могат да намерят път извън замъка. Всичко беше много по-лично за нея от безопасността на Палишчук.

Ентрери им бе показал как да пробват всяка реагираща на натиск плоча по безопасен начин, но Мариаброн нямаше нужда от подобни инструкции. Рейнджърът бе минавал през подобни ситуации многократно и притежаваше уменията и екипировката да се спусне бързо по тунела, който бе избрал.

Беше продължил да се извива наляво в продължение на няколко стъпки, като приблизително на всяка дузина крачки имаше плочи, реагиращи на натиск, разположени между факлите на стената. Мариаброн запали първите като чукна върху плочата с дълъг телескопичен прът, но не активира следващата и по-следващата, предпочитайки да върви в почти пълен мрак.

После, убеден, че всичко е чисто, рейнджърът изтича до втората двойка факли и активира плочата. Повтори действията си, винаги запалвайки факлите две групи по-назад.

След около петдесет крачки тунелът се превърна в стълбище, което се спускаше право надолу в продължение на много, много стъпки.

Мариаброн хвърли поглед назад по пътя, по който бе дошъл. Елъри им бе казала да огледат тунелите само в продължение на трийсетина крачки. Рейнджърът обаче винаги бе бил умел следотърсач и вярваше на инстинктите си. Продължи надолу, проверявайки стълбите и стените. Бавно и постепенно остави зад себе си три дузини стъпала преди да стане твърде тъмно, че да продължи. Тъй като нямаше желание да издаде позицията си, като сам запали свещ или факла, Мариаброн въздъхна и се обърна назад.

Точно тогава под него се появи светлина, зад леко открехната врата на стая в дъното на стълбите. Мариаброн я изгледа продължително, а космите по врата му настръхнаха и го загъделичкаха. Живееше за такива моменти — опасни ситуации, обвити от неизвестност, предвещаващи бедствие.

Без да успее да сдържи усмивката си, Мариаброн пропълзя до вратата. Известно време се ослушва, след което посмя да надникне. Първата му мисъл бе, че всеки замък трябва да има съкровищница и предположи, че гледа към преддверието точно на такава. Два украсени саркофага бяха подпрени на отсрещната стена и обграждаха затворена желязна врата. Пред тях в центъра на стаята имаше ярко горящ мангал, от който се издигаше тънка струйка дим право към високия таван.

В средата на този таван имаше кръгла вдлъбнатина с някакъв барелеф, който Мариаброн не можеше да различи — макар да му се струваше, че в него има подобни на яйца камъни.

Покрай страничните стени имаше каменни маси, покрити със сребърни свещници и най-различни дрънкулки. Рейнджърът успя да различи няколко сребърни камбанки, скиптър със скъпоценен камък и златна кадилница. Изглеждаха му предимно като религиозни предмети. От едната маса висеше самотно платно, избродирано със сцена на гнолове, танцуващи около надигнал се черен дракон.

— Чудна комбинация — прошепна рейнджърът.

Мариаброн хвърли поглед назад към издигащия се зад него коридор. Може би не трябваше да продължава напред. Лесно можеше да предположи какво съдържат саркофазите.

Рейнджърът се ухили. Такава бе историята на живота му — винаги пресилваше нещата. Припомни си как му се бе карал крал Гарет при първата му официална разузнавателна мисия в източна Вааса. Гарет го бе накарал да картографира района на пет мили покрай Галенските планини.

Мариаброн беше изминал целия път чак до Палишчук.

Така беше устроен — винаги на ръба и точно толкова умел или късметлия, че да се измъкне от всяка неприятност, в която го вкарваше авантюристичният му дух.

Продължаваше да е така и не можеше да устои. Почитаемият генерал Данауей от Ваасанската порта наистина бе постъпил мъдро, като не бе поверил Елъри само на грижите на Мариаброн.

Рейнджърът отвори вратата и се вмъкна в стаята.

Злато и сребро се отразиха в кафявите му очи, бляскайки на светлината на мангала. Мариаброн се опита да не се разсее и застана на една линия с ковчезите.

Както и подозираше, украсените им капаци с кучешки лица се отвориха.

Когато една от гнолските мумии тръгна да излиза от ковчега си, Мариаброн беше там и с усмивка започна да сече и мушка сръчно с меча си. Удари създанието няколко пъти преди то дори да успее да се измъкне от ковчега, а когато се протегна към него с една ръка, пристъпяйки тромаво напред, той с удоволствие я отсече от лакътя.

Дотогава втората го достигна и рейнджърът отскочи назад. Завъртя се, обърна се бързо с хоризонтално насочено острие и омагьосаният меч сряза коремната област на гнола, разкъсвайки мръсните сиви превръзки и отваряйки рана по корема на изсушения труп на немъртвото създание. Мумията изстена и забави преследването.

Мариаброн се усмихна още по-широко, осъзнавайки, че оръжието му може наистина да нарани съществото.

Освен това двете немъртви създания не бяха достатъчно бързи, за да застрашат опитния войн. Острието на Мариаброн се движеше майсторски и със светкавична скорост и прецизност намираше всяка пролука в защитата на мумиите и се възползваше в умерени граници.

Биеше се, без да бърза, както бе запазената му марка, уверен, че каквото и да изскочи насреща му, ще има уменията да го победи.

Тракане отгоре постави тази увереност на изпитание. Дотогава и двете мумии представляваха разпарцалени създания, много повече отколкото когато бяха излезли от ковчезите си. От тях висяха превръзки, а дълбоките им рани изпускаха наоколо зловония и от време на време гноища. Едната имаше само половин ръка, а от чуканчето стърчеше сиво-черна кост. Другата едва се влачеше с разпорен корем и разкъсани крака. Рейнджърът ги насочи към близката част на стаята обратно към вратата, от която бе влязъл, после се отдръпна и се затича назад, за да има време да погледне какво трака.

Забеляза, че едното от яйцата се люлее напред-назад над мангала. Откъсна се от тавана и падна в пламтящата купа. Очите на Мариаброн се разшириха от любопитство, докато наблюдаваше падането. Осъзна, че не става дума за камък с формата на яйце, а за истинско яйце. То падна в пламъците, разчупи се и отвътре излезе струя още по-черен дим, която ставаше все по-обемна, докато се издигаше.

Надявайки се, че не е отрова, Мариаброн се хвърли обратно към мумиите, с идеята да премине през тях с разсичане и да застане така, че да има бърз път за бягство.

Отново удари най-близката в корема, разширявайки и без това дълбоката рана толкова много, че създанието се прекатури сгънато наполовина и падна на купчинка.

Другата мумия замахна към Мариаброн, но рейнджърът беше твърде бърз. Наведе се под тежкия замах и бързо пристъпи покрай създанието, почти до вратата.

— Няма да избягаш! — долетя бумтящ глас и рейнджърът почувства как по гръбнака му пробягват тръпки.

Гласът бе придружен от внезапен силен повей на вятър, който развя наметалото му.

По-лошото за Мариаброн обаче, беше това, че вятърът затръшна вратата.

Той се претърколи и се завъртя обратно, така че да е с лице към стаята и гръб към вратата. Челюстта му увисна, когато проследи с поглед надвисналата колона черен дим нагоре и все по-нагоре до мястото, където оформяше торса и рогатата глава на гигантско, могъщо демонично създание, което излъчваше аура на чисто зло. Главата и чертите на лицето му напомняха тези на чипонос булдог, с огромни кучешки зъби и чифт извити навътре рога от двете страни на широката глава. Ръцете му сякаш бяха оформени от пушек — огромни посягащи черни ръце с пръсти с изтъняващи се и заострени краища.

— Добра среща, човеко — каза демоничното създание. — Без съмнение си дошъл да търсиш приключения и да поставиш на изпитание уменията си. Нима ще си тръгнеш, когато най-сетне ги откри?

— Ще те изпратя обратно в Бездната, демоне! — обеща Мариаброн.

Тръгна напред, но моментално осъзна грешката си, защото впечатлен от по-страховития звяр бе изпуснал от поглед мумията. Тя се приближи с тежък замах.

Рейнджърът се изви и избегна удара, но в този миг отрязаната ръка го мушна и стърчащата остра кост одра врата на Мариаброн. Отново бързината на рейнджъра го измъкна преди мумията да го прониже, но почувства топлината от собствената си кръв, капеща по врата му.

Преди обаче да успее да осмисли ситуацията, отново му се наложи да отскочи.

Димното създание избълва напред огнен дъх.

— Деймон — поправи го звярът. — Домът ми е равнината на Геенна, където с удоволствие ще се завърна. Но не и преди да пирувам с костите ти.

По наметалото на Мариаброн танцуваха пламъци и той се завъртя и го захвърли. Тогава забеляза, че преследващата го мумия не е имала този късмет и е поела пълната сила на деймонския огън. Мяташе се наоколо, обгърната от пламъци, а едната й ръка се размахваше трескаво и напразно.

Мариаброн хвърли наметалото си върху нея като добавка.

После скочи напред. Деймонът пристъпи, а димът оформи могъщи крака, когато създанието се освободи от мангала. Замахна със сенчестите си ръце, а главата му се стрелна напред, за да захапе Мариаброн, но рейнджърът отново осъзна, че е по-добрият боец и оръжието му може да нарани създанието от другото измерение.

— Геенна значи — извика той. — Но ще идеш там гладен!

— Глупак, винаги съм гладен!

Последните думи прозвучаха повече като гъргорене, защото мечът на рейнджъра смаза лицето му. Насред триумфалния си вик Мариаброн не видя падането на второто яйце.

Нито на третото.