Р. А. Салваторе
Духът на демона (20)

Глава 20
Да следваш примамката

Конър Билдебург не се чувстваше особено нервен, когато остави познатите и доскоро безопасни предели зад себе си. В последните месеци често се бе скитал из севера и бе сигурен, че може да избегне големите групи чудовища, които все още предизвикваха неприятности. Великаните, които бяха най-опасни поради умението си да мятат огромни скали надалеч, вече се срещаха рядко, а гоблините и паурите никога не яздеха коне и нямаше как да стигнат Сивия камък.

Дори когато си направи бивак в първата нощ извън града, на тридесет мили северно от него, благородникът не бе разтревожен. Знаеше как да се прикрие, а понеже бе лято, не му трябваше и огън. Настани се под обраслите с листа клони на един смърч, а наблизо конят му тихо пасеше.

Следващото денонощие също измина спокойно. Конър избягваше единствения истински път, но знаеше къде отива и си бе намерил по-пряк.

На третия ден, вече на повече от сто мили на север от Палмарис, той стигна до останките на ферма и хамбар, а следите в района му показаха какво се е случило — група от поне дузина гоблини бе дошла съвсем наскоро, може би в последните дни. Опасявайки се от приближаващия дъжд — небето бе натежало от облаци, Конър се качи на коня си веднага, следвайки ясната диря. Настигна мародерстващата банда следобеда, когато бе започнало да ръми. Бе доволен, че групата е съставена само от гоблини. Но бяха два пъти повече от очакваното и добре подготвени за бой. Дори се движеха в някакво подобие наред. Благородникът прецени, че вървят на север-северозапад и счете за разумно да ги проследи. Ако подозренията му се окажеха верни, тези глупави гоблини щяха да го отведат точно до групата войни и до човека, използващ магическите камъни.

Установи се на половин миля от шумния гоблински лагер. През нощта се осмели да се промъкне по-наблизо — и отново бе впечатлен колко внимателни бяха обикновено немарливите създания. Все пак успя да се приближи достатъчно, за да долови няколко разговора — най-вече оплаквания и потвърждения на това, че повечето от великаните си бяха отишли, а паурите са твърде притеснени за себе си, за да се грижат за гоблините.

Конър се заслуша по-внимателно, когато двама гоблини започнаха да спорят за крайната им цел. Единият искаше да идат на север, към Земепад и Каер Тинела.

— Ах! — скастри го другият. — Знаеш, че Кос-косио е мъртъв, както и Майер Дек! Там са само Нощната птица и убийците му! Градовете са загубени за нас, глупако, всеки ден върху тях се сипят огнени кълба!

На лицето на Конър разцъфна усмивка. Той се върна в своя лагер и поспа няколко часа, но стана много преди зората. Отново последва гоблинската банда, като мислеше да ги заобиколи от запад, в случай че все пак решаха да изследват областта около Каер Тинела и Земепад.

Този ден валеше по-силно, но Конър почти не забеляза това.

 

 

Починаха си под покрива на сградите, като се подкрепиха с вода от кладенеца и скоро откриха пресни яйца и мляко. Намериха и фургон в хамбара, както и вол, който да го тегли, и няколко точила, с които да наточат оръжията си и една вила, която според Томас щеше да изглежда добре, забита в търбуха на някой великан. Роджър претърси всяко кътче на фермата и намери тънко, но здраво въже и кранче със скрипец, достатъчно малко, за да ги носи, без да му създават трудност. Нямаше идея за какво може да му потрябват, освен ако фургонът не затънеше в калта, но все пак ги взе.

И така, когато напуснаха фермата същата нощ, бежанците бяха отпочинали и готови за последния етап от пътя към сигурността.

Както обикновено, Роджър и Джуравиел поеха напред, като елфът минаваше ефирно по ниските клони на дърветата, а неуморимият Роджър тичаше наоколо, винаги нащрек за някоя опасност.

— Днес се справи много добре — каза неочаквано Джуравиел, изненадвайки Роджър. Младежът погледна елфа любопитно. Не бяха говорили, откак Джуравиел го бе натупал, освен когато трябваше да набележат пътеки за разузнаване.

— Когато забеляза фермата и хамбара, ти прие задачата, която Нощната птица ти даде, без да спориш — обясни елфът.

— Какво друго можех да сторя?

— Да спориш — отговори елфът. — Онзи Роджър Локлес, когото видях за пръв път, може би щеше да прецени оставането в кервана като обида за способностите си, щеше да мърмори и да се оплаква и вероятно пак да отиде до фермата. Всъщност онзи Роджър вероятно нямаше дори да донесе вестите на Нощната птица и другите, не и преди пръв да види паурите и гоблините.

Роджър се замисли за миг и прецени, че елфът е прав. Когато за пръв път видя фермата, инстинктите му подсказаха да я приближи и огледа по-добре, дори да направи някоя дяволия. Ала размисли, реши, че е опасно, не толкова за него, колкото за останалите, които не бяха толкова далеч назад. Дори и да не го хванеха — което му се струваше вероятно, каквито и да бяха чудовищата вътре, — може би щеше да се наложи да се прикрие и керванът нямаше да е предупреден навреме, а щеше да навлезе в битка, и то при неблагоприятни обстоятелства.

— Ти разбираш това — продължи елфът.

— Знам какво направих — простичко отвърна Роджър.

— И го направи добре — каза Джуравиел, сетне се усмихна хитро. — Учиш се бързо.

Очите на Роджър се присвиха и той ядовито погледна елфа, не искаше да си спомня за „урока“.

Ала усмивката на Джуравиел го обезоръжи и той преглътна гордостта си. Знаеше, че нямат сметки за уреждане. Наистина бе научил урока си. Провалът в тази ситуация щеше да коства повече от собствения му живот и така, той трябваше да приеме съветите на по-опитните от него.

Той се успокои и дори успя да се усмихне и кимна.

Джуравиел внезапно наостри уши, а погледът му пробяга встрани.

— Някой приближава — каза той и изчезна нагоре по дървото така бързо, че Роджър премигна невярващо.

Той също побърза да се скрие. Скоро забеляза приближаващия се и се отпусна, като видя, че е жена от групата им, също отишла да разузнава напред. Той така я стресна, като изскочи иззад дървото, че тя замалко да забие кинжала си в гърдите му.

— Изнервена си май — каза меко Роджър.

— Идват врагове — отвърна жената, — движат се на запад. Намират се южно от нас.

— Колко са?

— Поне две дузини, а може и повече.

— И какви са? — долетя въпрос от дървото.

Жената погледна нагоре, макар да знаеше, че няма да види ловкия приятел на Нощната птица. Малцина от разузнавачите бяха виждали Джуравиел, макар че всички бяха чували мелодичния му глас.

— Гоблини — отвърна тя, — само гоблини.

— Върни се назад тогава — каза й елфът. — И отнеси вестта на останалите разузнавачи.

Жената кимна и се отдалечи.

— Можем да ги оставим да минат покрай нас — каза Роджър, когато Джуравиел се появи пред него, кацвайки на един нисък клон.

Елфът не го погледна, взирайки се надалеч.

— Иди и кажи на Нощната птица да им подготви изненада — каза той на Роджър.

— Ала той каза да не влизаме в битка — възрази Роджър.

— Това са само гоблини — отговори Джуравиел, — а ако са част от по-голяма група, могат да ни обградят, затова трябва да бъдат победени бързо. Кажи на Нощната птица, че настоявам да атакуваме.

Роджър погледна елфа и за момент Джуравиел реши, че той няма да се подчини на заповедта. Ала младежът преглътна възраженията си, кимна и се затича.

— И, Роджър — спря го елфът, преди да е направил и пет крачки.

Роджър се обърна и го погледна.

— Кажи на Нощната птица, че планът е твой — каза му Джуравиел — и че имаш пълната ми подкрепа. Кажи му, че считаш, че трябва да ударим гоблините бързо и здраво. Планът е твой.

— Но това е лъжа — възрази Роджър.

— Така ли? — попита елфът. — Когато чу за гоблините, не пожела ли най-напред да ги нападнем? Не те ли спря само верността към заръките на пазителя?

Младежът сви устни.

— Нищо лошо няма в това понякога да не си съгласен — обясни Джуравиел. — Ти доказа неколкократно, че твоето мнение по тези въпроси е ценно. Нощната птица го знае, Пони го знае, зная го и аз.

Роджър се обърна и се затича, а този път крачката му бе много полека.

— Бебето ми! — изпищя жената. — Моля ви, не го наранявайте! Умолявам ви!

— Кво? — попита един гоблин главатаря си, чешейки главата си при неочаквания глас.

Групата бе дошла от Мочурливите земи и не знаеше добре езика на тези земи. От опита си с паурите обаче знаеха достатъчно думи, за да разберат значението на чутото.

Главатарят на гоблините забеляза, че подчинените му нетърпеливо се разшаваха. Бяха жадни за кръв, макар че не желаеха истинска битка, а сега като че в ръцете им бе паднала лесна плячка. Облаците над тях се бяха разпръснали и нощта бе осветена от пълната луна.

— Моля ви — продължи невидимата жена, — та те са само деца.

Гоблините не издържаха. Преди главатарят да каже нещо, те се втурнаха към гората, като всеки искаше да се отчете с първото убийство.

От сенките долетя още един вик, ала той не изглеждаше да идва от по-близо. Гоблините продължиха със сляпата си атака, търчаха из храстите, препъваха се в корените, но бързо се изправяха и продължаваха напред. Накрая всички стигнаха до малко сечище, заградено от едната страна от канари, отляво от борови дървета, а отдясно от гъста горичка от дъбове и явори. Иззад боровете долетя гласът на жената, ала вече не звучеше така изплашен, пееше песен:

Тичат здраво гоблини, за глупостта им песни ще се пеят, че пак заради нея, няма те да остареят!

— Кво? — отново попита гоблинът своя предводител.

Друг глас, мелодичен и ясен, елфически, продължи импровизираната песен.

От стрела, от меч,

или пък от магия, все ще има сеч.

За погубените от ваште ръчички,

сега ще отмъстим, ще погинете всички.

Само нас зората ще огрее,

бард за смъртта ви ще пее!

Още песни долетяха, обърквайки чудовищата, а скоро римите бяха последвани от шумен смях. Накрая отекващ и силен глас се присъедини към песента, с тон спокоен и сериозен, и гората притихна, щом се чуха думите:

Със своята злина

сами си навлякохте това!

От моите ръце и от моята сила,

няма да получите присъда мила,

върху всинца ви ще се спусне смъртта!

Когато завърши, мъжът изведе могъщия си черен жребец от сенките и се разкри пред зашеметените гоблини.

— Нощната птица — прошепна един гоблин и всички от бандата разбраха, че са наистина обречени.

Недалеч от една могила Конър Билдебург наблюдаваше разкрилия се пред него спектакъл с жив интерес. Тъй като гласът на жената го бе преследвал много дълго, глас, в който се бе вслушвал дълги прекрасни месеци.

— Бих ви дал шанс да се предадете — каза пазителят, — ала се опасявам, че няма къде да ви държа, а и нямам вяра на смрадливия ви вид.

Главатарят на гоблините смело пристъпи напред и стисна оръжието си.

— Ти ли си предводителят на тази парцалива банда? — запита го пазителят.

Отговор не последва.

— Какво безочие! — възмути се пазителят и посочи покритата с шлем глава на гоблина. — Умри!

Остро изречената заповед накара всеки гоблин да подскочи, а сетне да се ококори невярващо, когато главата на предводителя им се изкриви с пукане на една страна. Същият този предводител, който със сила си бе спечелил позицията на главатар, просто умря.

— А сега кой е предводителят ви? — заплашително попита пазителят.

Гоблините изпаднаха в паника и се разбягаха във всички посоки, ала хората на Нощната птица не бяха стояли със скръстени ръце и стрелците вече бяха готови. Докато се обръщаха към дърветата, гоблините бяха пресрещнати от ято жужащи стрели, а когато тръгнаха в другата посока, ги удари гръм, долетял откъм боровете, който ослепи всички и лиши неколцина от мизерния им живот.

Тогава нападна Нощната птица; последван от войните си, той се спусна към неорганизираната и паникьосана банда.

Нападна и Конър Билдебург, завъртял яростно Защитник. Благородникът бе видял и чул достатъчно и сега препусна в галоп към битката с името на Джили на уста.

Нощната птица сякаш бе навсякъде, окуражаваше войниците си винаги, когато изглеждаше, че гоблините са спечелили някакво предимство.

Иззад един дъб Бели’мар Джуравиел със сигурна ръка обсипваше изчадията със стрели, като улучи дори такива, които бяха вкопчени в близък бой.

До елфа Пони задържа магията си, пазеше силите си, защото сигурно скоро щеше да се наложи да използва лековития камък.

Когато стигна сечището, Конър бе искрено впечатлен. Това не бе някаква банда селяци! Мълниите, стрелите, прецизно изпълненото нападение — ако войниците на краля бяха тъй добре подготвени, войната отдавна щеше да е приключила!

Надяваше се да намери Джили, но тя не бе там, а той не можеше просто да тръгне да я търси. Мечът му бе необходим сега, така че той пришпори Сив камък и посече един гоблин, като профуча покрай него, а сетне прегази втори, повалил един човек на земята.

Конят обаче се препъна и Конър падна от седлото и тежко се стовари на земята. Но не се нарани и бързо се изправи, готов да се защити с меча си.

Това обаче не бе щастливият ден на благородника, тъй като няколко гоблина бяха избрали точно това място за път към бягството и сега само той стоеше между тях и гората. Конър вдигна меча си и смело зае защитна поза, съсредоточавайки се върху магнетитите и активирайки тяхната привличаща магия.

Гоблински меч проблесна и Защитник лесно пресече пътя му, като остриетата се срещнаха със звън. Когато гоблинът се опита да изтегли оръжието си назад, разбра, че то някак е залепнало за меча на благородника.

С елегантно завъртане и отпускане на магията на магнетита, оръжието на гоблина отхвърча настрани.

Ала Конър още не бе свободен, тъй като прииждаха още гоблини и много от тях не носеха метални оръжия, а тояги.

Малка стрела профуча иззад Конър и улучи един гоблин в окото.

Преди благородникът да погледне откъде е дошла тя, стрелецът вече бе зад него, а великолепният му меч блестеше с магическа светлина.

Гоблините се обърнаха в бяг с писъци:

— Гибел! Нощната птица!

След минути всичко бе свършило и ранените — а те не бяха много, само двама по-сериозно пострадали — бързо бяха отпратени към боровата горичка.

Конър отиде до коня си, внимателно оглеждайки краката на животното и въздъхвайки с облекчение, когато видя, че красивият Сив камък не бе сериозно ранен.

— Кой си ти? — попита конникът и го приближи. Тонът му не бе заплашителен, дори не беше подозрителен.

Конър любопитно огледа войниците около него.

— Прости ни, ала не очаквахме да намерим съюзник така далеч от населените области — спокойно добави пазителят.

— Аз съм приятел от Палмарис, както изглежда — отвърна Конър, излязъл на лов за гоблини.

— Самичък?

— Това си има своите предимства — отговори Конър.

— Тогава добре дошъл — каза Елбраян, слезе от Симфония и стисна здраво ръката на Конър. — Имаме храна и вода, ала няма да се спираме задълго. Пътят ни води към Палмарис и смятаме да използваме часовете на нощта за наше предимство.

— Както се вижда — добави весело Конър, поглеждайки към многото мъртви гоблини.

— Ти си добре дошъл при нас — каза Елбраян. — Всъщност за нас ще е чест и голяма услуга.

— Не се представих тъй славно в битката — отбеляза Конър, — не и до човека, наричан Нощната птица — добави той и се усмихна.

Елбраян се усмихна в отговор и тръгна, а Конър пое до него. Той отиде до първата жертва, гоблинът, който бе ръководил групата, наведе се и махна настрани изкривения шлем на създанието.

— Колко далеч е градът? — попита друг мъж, млад и слабоват.

— На три дни път — отговори Конър. — Четири, ако с вас пътуват слаби и болни.

— Значи четири — отвърна Роджър.

Конър отклони погледа си от него към пазителя и видя как той вади скъпоценния камък от главата на гоблина.

— Значи ти си магьосникът? — попита благородникът.

— Не съм аз — отвърна Елбраян. — Мога да използвам магическите камъни, ала не както истинския им носител.

— Една жена? — попита Конър, останал без дъх.

Елбраян се обърна и го погледна право в очите. Конър разбра, че е подразнил пазителя и се е превърнал във възможна заплаха за него.

Колкото и нетърпелив да беше, благородникът бе достатъчно мъдър, за да остави този проблем засега. Тези хора и поне магьосницата им бяха еретици в очите на Църквата и може би го знаеха, което щеше да ги направи подозрителни към всеки, задаващ твърде много въпроси.

— Чух песента на жената — продължи Конър, прикривайки истинските си намерения. — Аз съм благородник и съм виждал магия и преди, но не и толкова величествена.

Елбраян не отговори, но погледът му някак се смекчи. Той се огледа наоколо, за да види как бегълците бързо прекратяват страданията на още живите гоблини, след което вземаха каквото им бе необходимо от мъртвите създания.

— Ела — каза той на новодошлия. — Трябва да подготвя хората за предстоящия път.

Той поведе Конър и Роджър към гората, към местност, където растителността не бе тъй гъста. Няколко огъня весело горяха и на светлината им хората се занимаваха с работата си. До един от огньовете Конър я видя.

Джили, грижеше се за ранен. Неговата Джили, тъй красива — дори по-красива, отколкото бе в Палмарис, преди войната, преди болката.

Русата й коса сега стигаше до раменете, тъй гъста, че можеше да потъне в нея, и дори на слабата светлина от огъня очите й блестяха яркосини и дълбоки.

Красивото лице на Конър загуби цвета си и той се спусна като хипнотизирай към нея.

Елбраян на мига го хвана за ръката.

— Ранен ли си? — попита той.

— Познавам я — отговори останалият без дъх Конър.

— Пони?

— Джили.

Пазителят не отхлаби хватката си, дори я засили, обърна го и го погледна. Елбраян знаеше, че Пони се бе омъжила за благородник в Палмарис, и то с катастрофални последици.

— Вашето име, сър? — настоя пазителят.

Мъжът се изпъна.

— Конър Билдебург от имението Чесуинд — отговори храбро той.

Елбраян не знаеше как да реагира. Искаше му се да го удари, да го просне на земята, защото… той бе наранил Пони? Не, не това беше причината, трябваше да признае поне на себе си. Искаше да удари Конър от ревност, заради това, че някога, за известно време, този мъж бе имал сърцето на Пони. Тя може би не бе обичала Конър, както сега обичаше него, дори не бе консумирала брака си, ала го бе обичала, беше се омъжила за Конър Билдебург!

За миг пазителят затвори очи, мъчеше се да се успокои. Трябваше да помисли как ли би се почувствала Пони сега, ако той пребиеше този мъж.

— По-добре изчакайте, докато привърши с ранените.

— Трябва да я видя, да говоря с нея — заекна Конър.

— Но не и за сметка на хората, които се бореха с гоблините редом с нея — твърдо отвърна пазителят. — Може да я разсеете, господарю Билдебург, тъй като работата с камъните изисква пълна концентрация.

Конър отново погледна Пони, дори направи крачка към нея, ала пазителят веднага го дръпна назад, със сила, която го изплаши. Той се обърна, погледна Елбраян и разбра, че сега няма да доближи Джили, че този човек ще му попречи, дори със сила.

— Тя ще е готова до час — каза му Елбраян, — тогава ще я видите.

Конър се втренчи в лицето му и разбра, че между този мъж и жената, която някога бе негова съпруга, има нещо повече от приятелство. Той огледа Елбраян в нова светлина, преценявайки го като противник, ако се стигнеше дотам.

Това, което видя, не му хареса.

И така той последва Елбраян като човек, който просто отлага следващия си ход. Често поглеждаше към Джили, както правеше и Нощната птица, като и двамата знаеха, че мислят за едно и също. Накрая Конър отиде до далечния край на лагера, възможно най-далеч от Джили. И изведнъж мисълта, че отново я вижда, че тя е тъй близо до него, нахлу с пълна сила в ума му. Той премина през спомените за онази нощ, в която почти я бе насилил, и след това бе платил бракът да бъде анулиран, бе я обвинил, че му е отказала интимност, обвинение, откъснало я от семейството му и изпратило я в кралската армия. Какво ли мислеше сега тя за него, зачуди се той и с притеснение реши, че едва ли ще отвърне на усмивката му.

Елбраян пръв го видя да приближава. Погледна към Пони и каза:

— Тук съм, за да ти помогна, от каквото и да имаш нужда. Ако искаш, ще те оставя сама.

Пони го погледна любопитно, не разбираше за какво й говори.

Сетне чу тропот на копита. Тя знаеше, че странник им е помогнал в битката, благородник от Палмарис, ала Палмарис бе голям град, тя не мислеше, че това е…

Конър.

Пони почти падна от Симфония, когато видя мъжа, краката й се подкосиха, а стомахът я сви. Черните криле на преживяната болка изплющяха около нея, заплашвайки да я погребат. Това бе част от живота й, която не искаше да си припомня, спомен, който трябваше да остане заровен. Бе преживяла, дори надмогнала болката, ала не искаше да я събужда отново, не и сега, когато бъдещето бе толкова несигурно.

Ала не можеше да прогони спомените. Беше я съборил като животно, беше разкъсал дрехите й… И тогава този мъж, който се кълнеше, че я обича, я бе изгонил, бе наредил да я отнесат от спалнята му. Ала и това не му бе достатъчно, защото този мил, изискан красавец, изправен така величествено на коня си със своите красиви дрехи и инкрустирай със скъпоценни камъни меч, бе наредил на слугините си да отидат да се любят с него, и я бе поразил право в сърцето.

А ето, че сега отново бе тук, спрял коня си до техния, с усмивка, пропълзяла по красивото му лице.

— Джили — избъбри той, видимо развълнуван.