Нора Робъртс
Нощна тъма (5)

Четвърта глава

Въоръжен с втора чаша кафе, Колт стоеше в периферията на вихрушката. Беше му ясно, че да изкараш три деца от къщи и да ги качиш на училищния автобус, бе събитие от съществена важност. Можеше само да се чуди как трио от възрастни се справяха всекидневно с оркестрацията, без да полудеят.

— Не ми харесва тази млечна каша — оплака се Брайънт, после вдигна пълна лъжица и намусен остави съдържанието й да цопне в паницата. — Има вкус на мокри дървета.

— Ти си я избра, защото вътре имало свирка — напомни му Сила, докато слагаше един върху друг намазани с фъстъчено масло и желе сандвичи. — Ти си я яж.

— Сложи вътре малко банан — предложи Бойд, докато се опитваше да прибере светлорусата копринена коса на Алисън в нещо, което можеше да мине и за плитка.

— Ох, татко, скубеш.

— Извинявай. Коя е столицата на Небраска?

— Линкълн — отвърна дъщеря му с въздишка. — Мразя контролните по география. — Докато се жалваше, тя упражняваше стъпките си за класа по балет. — И изобщо, защо трябва да знам глупавите щати и техните глупави столици?

— Защото знанието е свещено. — С език между зъбите, Бойд се мъчеше да сложи панделка на тънката плитка. — И научиш ли нещо, никога всъщност не го забравяш.

— Е, не мога да си спомня столицата на Вирджиния.

— Тя е… — Свещеното знание му убягна и Бойд изруга тихо. Какво го засягаше, по дяволите. Той живееше в Колорадо. Един от основните проблеми да имаш деца бе според него това, че родителите бяха принудени да се върнат отново в училище. — Ами, ще се сетиш.

— Мамо, Брай храни Бонго с кашата си — обяви Алисън и отпрати на Брайънт самодоволна мазна усмивка, каквато само една сестра можеше да постигне.

Сила се обърна навреме, за да види как синът й пъха лъжица каша в жадната уста на кучето и извика:

— Брайънт Флечър, след минутка да си омел тази каша.

— Ама виж, мамо, дори Бонго не ще да я яде. Това е гадост.

— Не казвай „гадост“ — направи му разсеяно забележка Сила. Но забеляза, че голямото мърляво куче, което редовно пиеше вода от тоалетните чинии в къщата, беше обърнало презрително гръб, след като беше опитало лъжица от клисавата смес. — Изяж банана и си вземи палтото.

— Мамо! — Кийнън, най-малкият, влетя в стаята. Беше без обувки и чорапи и носеше една мръсна маратонка. — Не мога да си намеря другата. Никъде я няма. Сигурно са я откраднали.

— Извикай някое ченге — измърмори Сила, докато набутваше и последния сандвич с фъстъчено масло и желе в кутията за закуска.

— Аз ще я намеря, сеньора — каза Мария и избърса ръце в престилката си.

— Господ да те благослови.

— Някакви лоши хора са я откраднали, Мария — обясни й Кийнън тихо и сериозно. — Дошли са посред нощ и са я задигнали. Татко ще излезе и ще ги пипне.

— Разбира се, че ще ги пипне — отвърна точно толкова сериозно Мария, хвана го за ръка и го поведе към стълбата. — Сега отиваме да огледаме за улики, нали?

— Чадърите — викна Сила от барплота и прокара ръка по късо подстриганата си кестенява коса. — Вали. Имаме ли чадъри?

— Имахме чадъри — отвърна Бойд, който, приключил с фризьорските си задължения, си наля втора чаша кафе. — Някой ги е задигнал. Може би същата банда, която е откраднала маратонката на Кийнън и домашното по правопис на Брайънт. Вече съм мобилизирал отряд със специално предназначение.

— Ти си безкрайно полезен — отбеляза Сила, отиде до вратата на кухнята и извика: — Мария! Чадърите. — После се обърна, спъна се в кучето, изруга, грабна трите кутии със закуската на децата и се разпореди: — Палтата. Имате пет минути да хванете автобуса.

Последва лудешка блъсканица с участието на Бонго, който реши, че това е идеалният момент да скочи върху всеки, попаднал под погледа му.

— Мрази да се сбогува — обясни Бойд на Колт и надяна ловко нашийник на кучето.

— Обувката беше в килера — обяви Мария, побутвайки Кийнън в кухнята.

— Крадците трябва да са я скрили там. Много подло. — Сила му подаде кутията със закуска. — Целувка?

Кийнън се засмя, млясна я шумно по устните и заяви:

— Трябва цяла седмица да съм контрольор по млякото.

— Тежка задача, ала знам, че си достоен за нея. Брай, обелката от банана се хвърля в боклука. — Тя подаде и на него закуската, обви ръце около врата му, което го накара да се изкиска, и го целуна за довиждане. — Алисън, мисля, че столицата на Вирджиния е Ричмънд.

— Добре.

След като всички си размениха целувки, включително, както отбеляза развеселен Колт, и Бонго, Сила вдигна ръка и обяви:

— Който си забрави чадъра в училище, ще бъде екзекутиран. Да ви няма.

Децата хукнаха навън. Вратата зад тях се тресна. Сила затвори очи и каза:

— Още една спокойна сутрин у семейство Флечър. Какво да ти предложа, Колт? Бекон и яйца? Уиски?

— Ще приема първите две. Запази последното — отвърна той и с усмивка седна на освободения от Брайънт стол. — Всяка сутрин ли разигравате това шоу?

— С матинета в съботите. — Тя отново разроши косата си и погледна часовника на печката. — Ще ми се да си поседя с вас, момчета, но трябва да се приготвя за работа. След час имам заседание. Ако ти остане свободно време, Колт, отбий се в радиото. Ще те разведа из него.

— Наистина ще взема да мина.

— Мария, нужна ли съм ти, за да прибера нещо?

— Не, сеньора. — Тя беше вече поставила бекона на печката и той цвърчеше. — Грасиас.

— Би трябвало да се прибера към шест. — Сила се спря край масата, колкото да прокара ръка по рамото на мъжа си. — Чувам, че довечера тук има голям турнир по покер.

— Такива са слуховете. — Бойд притегли жена си и Колт видя как устните им се извиха, преди да се срещнат. — Чудесен вкус имаш, О’Роарк.

— Желе от ягоди. Ще те спипам по-късно, хитрецо. — Сила му даде една последна продължителна целувка и се отдели от него.

Колт я чу да тича нагоре по стълбите. После отбеляза:

— Попаднал си право в целта, нали, Флеч?

— А?

— Страхотна съпруга, чудесни деца, и то от първия път.

— Така изглежда. От самото начало си знаех, че Сила е за мен. — Споменът го накара да се усмихне. — Макар да ми отне известно време, докато я убедя, че не може да живее без мен.

Трудно е да не завидиш точно на тази усмивка, помисли си Колт и попита:

— Двамата с Алтия бяхте вече партньори, когато срещна Сила, така ли?

— Да. По онова време и тримата работехме нощем. Тия беше първата жена, с която някога съм работил в екип. Оказа се и най-доброто ченге, с когото съм бил партньор.

— Трябва да те попитам — не е нужно да отговаряш, ала трябва да те попитам. — Зачуди се как най-добре да поднесе въпроса. Взе вилица и тропна с нея по ръба на масата. — Ти и Тия… Преди Сила… Имаше ли нещо лично?

— Има много лично, когато сте партньори и понякога работите заедно денонощно. — Усмихнат, Бойд вдигна чашата си с кафе. — Но нямаше нищо романтично, ако това се опиваш да разбереш.

— Не ме засяга. — Колт вдигна рамене, раздразнен от това, колко много го облекчи отговорът на Бойд. — Беше ми любопитно.

— Любопитно ти е защо не съм се опитал да предприема нещо по отношение на жена с нейната външност ли? С нейния интелект? С нейния — каква е най-добрата дума за това? — Развеселен от очевидното притеснение на Колт, той се засмя тихо, докато Мария им сервираше закуската. — Благодаря, Мария. Е, наречи го стил, по липса на нещо по-добро. Просто е, Колт. Не се каня да твърдя, че не съм си мислил за това. Възможно е и Тия да е отделила някой и друг момент от времето си за подобни мисли. Ала ние си допаднахме като партньори, допаднахме си като приятели и това просто не ни поведе по някои от другите пътища. — Той си гребна от яйцата и повдигна вежда. — Ти мислиш ли си за това?

Колт отново помръдна рамене, като ровеше из бекона в чинията си, и отвърна:

— Не мога да кажа, че си допаднахме като партньори или като приятели. Но мисля, че вече сме поели по един от онези другите пътища.

Бойд не се престори на изненадан. Всеки, който твърди, че олиото и водата не се смесват, просто не ги е разбъркал достатъчно.

— Някои жени ти влизат под кожата, други ти завладяват ума. А някои правят и двете — отбеляза той.

— Да. И какво можеш да ми кажеш за нея?

— Тя е добро ченге, човек, на когото можеш да имаш доверие. И тя като всички си има своя товар, ала го носи добре. Ако искаш да узнаеш нещо лично, трябва да попиташ нея. — Бойд вдигна чашата си. — А Алтия ще получи от мен същия отговор за теб.

— Питала ли те е?

— Не. — Бойд отпи от кафето, за да прикрие усмивката си. — Защо не ми кажеш докъде стигнахте в издирването на Лиз?

— Попаднахме на полезна следа на Второ авеню, но ония се бяха вече измъкнали. — Това все още го разстройваше. Цялата мръсна история го разстройваше. — Мисля да поговоря с управителя на сградата, със съседите. Има свидетел, който вероятно ще може да идентифицира един или повече от нашите филмови магнати.

— Добро начало. Нещо, с което да помогна?

— Ще те уведомя. Те я държат вече няколко седмици, Флеч. Ще я върна. — Колт вдигна поглед, а тихата ярост в него не оставяше никакво място за съмнение. — Това, което ме притеснява, е, в каква форма ще е тя, когато го сторя.

— Карай крачка по крачка.

— Звучиш като лейтенанта. — Колт предпочиташе скоковете пред крачките. — Ще я видя едва късно следобед днес. Алтия е в съда или там някъде.

— В съда ли? — Бойд се намръщи, а сетне кимна. — Точно така. Делото Мъстън. Въоръжен грабеж, нападение. Тя го задържа. Искаш ли да ти дам въоръжен полицай за Второ авеню?

— Не, предпочитам да се заема сам.

 

 

Хубаво е да останеш отново сам, реши Колт. Да работиш сам означаваше да не се притесняваш, че ще настъпиш партньора си, или че ще обсъждаш стратегии. А колкото до Алтия, това означаваше, че не му се налагаше да работи извънредно, опитвайки се да не мисли за нея като за жена.

Най-напред се зае с портиера на сградата, Ниймън — нисък оплешивяващ мъж, който очевидно си мислеше, че постът му изисква да носи костюм с жилетка, несръчно завързана вратовръзка и океан от афтършейв с миризмата на бор.

— Вече дадох показанията си на другия полицай — информира той Колт през тесния процеп на вратата си, осигурен от веригата.

— Сега ще трябва да ги дадете и на мен. — Колт не виждаше нужда да отваря очите на Ниймън, че не е от полицията. — Оттук ли искате да крещя въпросите си, господин Ниймън?

— Не. — Онзи откачи веригата, явно раздразнен. — Не ми ли беше достатъчно главоболието? Едва бях станал от леглото тази сутрин и ето че вашите хора вече тропаха на вратата ми. Сега телефонът звъни като бесен, защото обитателите искат да знаят защо полицията запечатва мезонета. Ще са ми нужни седмици да разсея последиците от тая шумотевица.

— Вашата работа е наистина тежка, господин Ниймън. — Колт огледа набързо апартамента. Не беше толкова луксозен, нито толкова голям, колкото опразнения мезонет, ала при случай би могъл и да е. Ниймън го беше обзавел в претенциозно френско рококо. Колт знаеше, че майка му би останала очарована.

— Представа нямате… — Примирен, Ниймън го покани с жест да седне на богато резбован стол. — Наемателите са такива деца. Трябва им някой да ги води, някой, който да ги удря през ръцете, когато нарушават правилата. Аз от десет години съм портиер, три от които в тази сграда, и какви истории мога да ви разкажа само…

Колт се боеше, че Ниймън настина ще го направи, затова го прекъсна:

— Защо не ми разкажете за наемателите на мезонета?

— Твърде малко мога да кажа. — Ниймън дръпна нагоре коленете на панталона си, преди да седне. Кръстоса крака в глезените и откри чорапи на шарки във формата на обработени диаманти. — Както обясних на другия детектив, никога всъщност не съм ги виждал. Те живяха тук само четири месеца.

— Не показвате ли предварително апартамента на наемателите, господин Ниймън? Не взимате ли молбите им?

— Обикновено да, разбира се. Специално в този случай наемателят изпрати по пощата препоръки и гарантиран чек за наема за първия и последен месец.

— Така ли отдавате под наем апартаменти?

— Не, обикновено не… — След като се покашля, Ниймън се заигра с възела на вратовръзката си. — Писмото бе последвано от телефонно обаждане. Господин Дейвис — наемателят — обясни, че е приятел на господин и госпожа Елисън. Те преди това обитаваха три години мезонета. Мила двойка с елегантен вкус. Преместиха се в Бостън. Тъй като бе техен познат, нямаше нужда да оглежда апартамента. Твърдеше, че бил тук на няколко вечерни партита и по друга работа. Беше, разбирате ли, много нетърпелив да получи апартамента и тъй като препоръките му бяха безукорни…

— Проверихте ли ги?

— Разбира се. — Ниймън сви устни и изпъна гръб. — Отнасям се сериозно към отговорностите си.

— С какво се занимаваше този Дейвис?

— Инженер е в местна фирма. Когато се свързах с фирмата, те се изказаха най-ласкаво за него.

— Каква е фирмата?

— Все още пазя папката. — Ниймън се присегна към масичката и взе тънка папка. — „Фокс Инженеринг“ — започна, после издекламира адреса и телефонния номер. — Аз, естествено, се свързах и с неговия предишен хазяин. Ние, портиерите на сгради с апартаменти под наем, си имаме негласно споразумение за сътрудничество. Получих уверението, че господин Дейвис е бил идеален наемател, тих, отговорен, прибран човек, и че винаги навреме си е плащал наема. Такъв беше случаят.

— Но никога всъщност не сте виждали господин Дейвис, така ли?

— Сградата е голяма. Има няколко наематели, които не виждам. Срещаш се редовно само с онези, които създават проблеми, а господин Дейвис не създаде никога никакъв проблем.

Никога никакъв проблем, помисли си мрачно Колт, докато ходеше бавно от врата на врата. Носеше със себе си копия от договора за наем, препоръките и писмото на Дейвис. Минаваше обяд и той бе вече разпитал повечето от наемателите, които отговориха на почукването му. Само трима от тях твърдяха, че са виждали загадъчния господин Дейвис. Сега Колт разполагаше с три подчертано различни описания, които да добави към делото си.

Полицейският печат на вратата на мезонета му бе попречил да влезе. Можеше да открадне ключа и да скъса лентата, ала се съмняваше, че ще намери нещо, заслужаващо си тези усилия.

Така че беше започнал от най-горния етаж надолу. Сега проверяваше третия етаж с жестоко чувство на безсилие и първи признаци на начеващо главоболие.

Почука на апартамент номер триста и две и усети, че го разглеждат през шпионката. Веригата на вратата издрънча, ключалката щракна. Сега го наблюдаваше лице в лице възрастна жена с ужасно гъста и рошава коса, боядисана в невероятно оранжево. Имаше светли сини очи, от които, когато ги присви, за да се взре в него, се разбягаха множество бръчки. Спортната й блуза с емблемата на местен отбор бе с размерите на палатка, покриваща, според Колт, чиста маса от стотина килограма. Жената имаше двойна брадичка и работеше върху трета.

— Прекалено добре изглеждате, за да продавате нещо, което не искам.

— Не, мадам. — Ако имаше шапка, Колт би я докоснал. — Изобщо не продавам каквото и да било. Полицията провежда разследване. Бих искал да ви задам няколко въпроса относно вашите съседи тук.

— Полицай ли сте? Щяхте да имате значка, ако бяхте.

Изглежда беше многократно по-умна от Ниймън.

— Не, мадам. Не съм полицай. Работя частно.

— Детектив? — Сините очи светнаха като лампи. — Като Сам Спейд? Кълна се, че Хъмфри Богарт бе най-сексапилният мъж, който се е раждал някога. Ако бях Мери Астор, никога нямаше да си губя времето с някакъв си тъпак при условие, че можех да имам него.

— Да, мадам. — Бая се позамисли, докато схвана, че тя говори за филма „Малтийския сокол“. — Аз самият предпочитах Лорън Бакол. Те наистина бяха страхотни в „Големия сън“.

Доволна, жената се засмя силно и сърдечно и заяви:

— Другояче не можеше и да бъде. Е, влизайте. Няма нужда да стоите на вратата.

Колт влезе и веднага се наложи да започне да си проправя път между мебели и котки. Апартаментът бе претъпкан и с двете. Маси, столове, лампи, някои от които съвършени антики, други — жалки останки от гаражни разпродажби, бяха пръснати в безпорядък из цялата широка дневна. Пет-шест котки от всевъзможни породи лежаха, свити на кълбо, изтегнати или заели грациозни пози.

— Колекционирам — каза жената и се отпусна тежко на канапенце за двама в стил Луи Петнадесети. Обиколката на тялото й зае две трети от възглавничките, тъй че Колт си избра благоразумно овехтял стол с избелял мотив на сражение от Гражданската война. — Аз съм Естер Мейвис — представи се домакинята.

— Колт Найтшейд — рече на свой ред той. Прие го философски, когато мършава сива котка скочи в скута му, а друга — на облегалката на стола, за да помирише косата му.

— Е, какво точно разследваме, господин Найтшейд?

— Правим проверка на наемателя, обитавал мезонета.

— Онзи, който току-що се изнесе? — Тя раздвижи една от брадичките си. — Видях бригада яки мъже да изнасят и товарят в микробус вещите.

Както са го видели и няколко други свидетели, помисли си Колт. Никой не си бе направил труда да отбележи дали на микробуса е било изписано името на някаква фирма за транспортни услуги.

— Забелязахте ли какъв беше микробусът, госпожо Мейвис?

— Госпожице — поправи го тя. — Голям. Не действаха като други, които съм виждала да се изнасят досега.

— Така ли?

— Работеха бързо. А не като носачи, на които се плаща на час. Нали знаете. Изнесоха също така и някои много ценни неща. — Светлите й очи се плъзнаха по вещите в дневната. — Обичам мебели. Имаше една чудесна старинна маса, с каквато много бих искала да се сдобия. Не знам къде бих я сложила, но винаги намирам място.

— Можете ли да опишете някои от носачите?

— Не забелязвам мъже, освен ако няма нещо специално в тях — и тя намигна многозначително.

— А господин Дейвис? Виждали ли сте го някога?

— Не мога да кажа със сигурност. Не познавам повечето хора тук по имена. Аз и моите котки не сме много общителни. Какво е направил?

— Това се опитваме да разберем.

— Придържате се стриктно към разследването, така ли? Е, и Боги би направил същото. И тъй, той се е изнесъл, значи?

— Така изглежда.

— Тогава, предполагам, няма да мога да му предам пакета.

— Пакет ли?

— Пристигна вчера. Портиерът го донесе и ми го даде по погрешка. Дейвис, Мейвис… — Тя тръсна глава. — В наши дни хората не обръщат достатъчно внимание на подробностите.

— Разбирам какво имате предвид. — Колт отмахна внимателно една котка от рамото си. — Що за пакет, госпожице Мейвис?

— Пакет като пакет — отвърна тя и със сумтене и свистене се изправи на крака. — Оставих го в спалнята. Мислех да му го отнеса днес. — Тя премина с грациозността на танк през тясното пространство между мебелите и се върна с голям запечатан книжен плик.

— Бих искал да го взема със себе си, мадам. Ако имате някакъв проблем в тази връзка, можете да позвъните на капитан Бойд Флечър от полицейското управление на Денвър.

— Това не ме засяга — заяви госпожица Мейвис и му подаде пакета. — Може би като разчепкате случая, ще дойдете да ми разкажете кое как е било.

— Непременно ще го сторя — и той извади импулсивно снимката на Лиз. — Виждали ли сте това момиче?

Госпожица Мейвис я погледна, смръщи се, после тръсна глава и заяви:

— Не, доколкото си спомням. В опасност ли е?

— Да, мадам.

— Това има ли връзка с мезонета?

— Така мисля.

Тя му върна снимката с думите:

— Каква сладурана. Надявам се да я намерите наистина скоро.

— Също и аз.

 

 

Обикновено не действаше така. Колт не би могъл да каже защо направи това изключение, защо почувства, че трябва да го направи. Вместо да отвори пакета и веднага да направи нещо със съдържанието му, той не го разпечата и подкара към съда.

Пристигна навреме, за да чуе сблъсъка на Алтия със защитата. Тя беше облечена в костюм в цвят брик, който би трябвало да не бие на очи. Вместо това ефектът бе дискретна елегантност, подчертана от прибраната й и вдигната коса и наниз перли на врата.

Седнал на последния ред на залата, Колт наблюдаваше как тя компетентно, спокойно и безмилостно разбива защитата на парчета. Нито веднъж не повиши глас, нито веднъж не се запъна. И всички, които гледаха или слушаха, включително и съдебните заседатели, биха я преценили като сдържана и безпристрастна професионалистка.

Тя е точно такава, помисли си Колт, протегна крака и зачака. Със сигурност никой, който в момента я наблюдаваше, не би си представил, че в ръцете на един мъж пламти като ракета. В неговите ръце.

Никой не би си представил тази стегната, владееща емоциите си жена, да се вие и огъва, когато мъжките ръце — неговите — препускат по тялото й. Ала проклет да беше, ако го забравеше.

И гледайки я сега, когато Алтия дори не подозираше за присъствието му и се бе изцяло съсредоточила върху работата си, той започна да забелязва други, дребни неща.

Беше изморена. Виждаше го в очите й. От време на време, когато я караха да повтори думите си, в гласа й се долавяше лека нотка на нетърпение. Тя се раздвижи и преметна крак върху крак. С плавно и, както винаги, пестеливо движение. Но Колт долови в него още нещо. Даде си сметка, че не бе от нерви. А нетърпение. Искаше й се това да свърши.

Когато разпитът на свидетелката приключи, съдията обяви, че прекъсва за петнайсет минути заседанието. Ударът на чукчето я накара да трепне. Премина като полъх по лицето й, ала Колт го долови.

Преди да успее да го подмине, Джак Холмсби я хвана за ръката и каза:

— Прекрасна работа, Тия.

— Благодаря. Не би трябвало да ти е трудно да го разбиеш.

— Това не ме притеснява. — Той се отмести точно толкова, колкото да й препречи пътя. — Слушай, извинявай, че онази вечер се получи така. Защо не опитаме отново? Да речем, вечеря утре вечер, само ти и аз, а?

Тя изчака миг, не толкова удивена от наглостта му, колкото изтощена от нея, и отвърна:

— Джак, означават ли нещо за теб думите „няма начин, по дяволите“?

Той само се засмя и стисна леко и интимно ръката й. За един безумен миг Алтия си помисли да го свали с удар на земята и да си поеме вината за упражненото физическо насилие.

— Хайде, Алтия, дай ми шанс да постигна помирение с теб.

— Джак, и двамата знаем, че би искал шанс да постигнеш друго — мен самата. Което няма да стане. А сега пусни ръката ми, докато и двамата сме още от една и съща страна на закона.

— Не е нужно да си…

— Лейтенанте? — изрече провлачено Колт и остави погледа си да се плъзне по Холмсби. — Имаш ли минутка?

— Найтшейд? — Тя страхотно се подразни, че той бе станал свидетел на малката свада. — Извини ме, Джак. Трябва да свърша една работа.

После излезе от съдебната зала, като остави Колт да я последва, и заповяда:

— Ако имаш нещо, което да заслужава времето ми, давай. В момента адвокатите не ми доставят особено удоволствие.

— Скъпа, на драго сърце, но не мисля, че мястото е много подходящо за…

— Ти си ужасно смешен човек, Найтшейд.

— Имаш вид на дама с чувство за хумор — отвърна той, взе ръката й и усети, че чувствата му се надигат, когато Алтия застина. Потисна ги и я поведе към изхода. — Колата ми е отпред. Защо не се повозим, докато ти обясня някои неща?

— Чудесно. Дойдох пеша от управлението, тъй че можеш да ме откараш обратно.

— Добре. — Колт откри нов талон за глоба на предното си стъкло. Нищо чудно, защото беше паркирал на забранено място. Мушна го в джоба си и се качи в колата. — Извинявай, че прекъснах ритуала ти на ухажване.

— Що не ми целунеш… — рече тя и щракна предпазния си колан.

— Точно за това си и мечтаех, лейтенанте — не й остана длъжен той, протегна се и отвори жабката. Този път Алтия не се скова от допира на ръката му, а само се отдръпна. — Заповядай.

— Какво е това? — Тя погледна шишенцето с аспирин.

— За главоболието ти.

— Добре съм. — Не бе съвсем лъжа, помисли си Алтия. Това, което изпитваше, не можеше да се определи просто като главоболие. По-скоро сякаш зад очните й ябълки се носеше с пълна скорост товарен влак.

— Мразя мъчениците.

— Остави ме на мира — отсече тя и затвори очи.

Никак не беше добре. Не беше спала. През годините беше свикнала да минава с два-три часа сън нощем. Ала предната нощ изобщо не беше мигнала, а беше твърде горда, за да признае кой бе истинският виновник за това. Колт.

Беше мислила за него. И упреквала себе си. Представяла си бе отново и отново невъзможната сцена в мезонета и бе изпитала болка. После отново се беше упреквала. Опитала беше гореща вана, скучна книга, йогистки упражнения, топло бренди. Но без резултат.

После се беше въртяла и мятала насам-натам, а накрая и излазила от леглото, за да броди дълго и неспокойно из апартамента си. И беше посрещнала изгрева на слънцето.

Поработи, докато се развидели. Сега почти минаваше един и вече й се събираха близо осем часа работа без почивка. А по-лошото, граничещо почти с нетърпимото, беше, че вероятно нямаше да може да се отърве от Колт за още цели осем.

Отвори отново очи, когато той удари рязко спирачки. Бяха спрели пред магазин за хранителни стоки.

— Трябва ми нещо — избърбори Колт и затръшна вратата на колата след себе си.

Прекрасно, невероятно, помисли си Алтия и отново затвори очи. Не си направи труда да попита дали и на мен евентуално не ми трябва нещо. Като трион, например, за да си отрежа главата.

Чу го да се връща. Стори й се странно, че след толкова кратко време вече разпознаваше звука от стъпките му, потропването на токовете на ботушите му. Като самозащита или просто от инат не отвори очи.

— Заповядай… — Той бутна нещо към ръката й. Когато тя отвори очи и погледна хартиената чашка, Колт поясни: — За да си изпиеш аспирина. — После сам отвори шишенцето и извади таблетки. — Изпий проклетите таблетки, Алтия. И изяж това. Сигурно цял ден нищо не си яла, освен шоколадчета или захаросани ядки. Никога не съм виждал жена, която да се рови като теб цял ден в кило бонбони.

— Захарта дава енергия — заяви тя, ала изпи таблетките и чая. Пакетчето солени бисквити с кашкавал я накара да се намуси. — Нямаше ли някакви кексчета?

— Нужни са ти протеини.

— Може би в кексчетата също има протеини. — Чаят беше твърде силен и доста горчив, но въпреки това й помогна. — Благодаря. — Алтия отпи отново, а после отвори бисквитите. Беше важно да помни, че бе отговорна за действията, реакциите и емоциите си. Беше си неин проблем, че не бе спала. — Момчетата от лабораторията би трябвало да са приключили вече с мезонета.

— Приключили са. Бях там.

— Бих предпочела да не предприемаш самоволни действия — избоботи тя с пълна уста.

— Не мога да доставям удоволствие на всекиго, затова доставям на себе си. Разговарях с дребната невестулка, която е портиер на сградата. Той никога не е виждал наемателя на мезонета.

И докато Алтия дъвчеше импровизирания си обяд, Колт й разказа подробностите.

— Знам за Дейвис — каза му, когато приключи с бисквитите. — Вдигнах Ниймън от леглото тази сутрин. Позвъних на гарантите. И на двете места телефонът бе прекъснат. Няма никаква „Фокс Инженеринг“ на този адрес или на който и да било друг в Денвър. Същото се отнася и за апартамента, който Дейвис е посочил за препоръки. Господин и госпожа Елисън, предишните наематели, никога не са чували за него.

— Доста си се потрудила. — Той я наблюдаваше и потропваше с пръст по кормилото. — Какво имаше предвид под това, да не предприемам самоволни действия?

Тя се позасмя — главоболието постепенно отшумяваше, и каза привидно сериозно:

— Аз имам значка. А ти не.

— Значката не те отведе в апартамента на госпожица Мейвис.

— Трябваше ли?

— Мисля, че да. — Доволен вътрешно, че водеше с точка пред нея, Колт взе от задната седалка пакета и й го показа. — Пратеникът го доставил погрешка на дамата с котките.

— Дамата с котките ли?

— Трябваше да си там. О-ох. — Той вдигна пакета, когато Алтия се пресегна да го вземе. — Плячката е моя, скъпа. Искам дял.

Тя се ядоса, ала се успокои като видя, че пакетът бе неразпечатан и каза:

— Запечатан е…

— Аз съм честен — отвърна Колт и срещна погледа й. — Реших, че трябва да го отворим заедно.

— Изглежда този път си взел правилно решение. Нека погледнем.

Той се наведе, измъкна от ботуша си нож и отвори пакета.

Алтия присви очи и отбеляза:

— Не мисля, че играчката ти е в рамките на позволеното, шампионе.

— Не е — отвърна Колт безгрижно и върна ножа в ботуша си. После бръкна и извади от пакета видеокасета и лист хартия, на който пишеше:

„Последно издание. Може ли да се презаписва? Към края на седмицата се очаква голям снеговалеж. Следващия път изпратете допълнителни касети и бира. Пътищата може да са затворени.“

Алтия хвана листа за единия край и извади от чантата си найлонов плик.

— Ще го проверим за отпечатъци. Може да имаме късмет.

— Може да ни каже кой, но не и къде — рече той и върна касетата в плика. — Искаш ли да гледаме кино?

— Да. — Тя сложи плика в скута си и забарабани по него. — Но това, според мен, трябва да се гледа в домашна обстановка. Вкъщи имам видео.

 

 

Алтия имаше и удобно канапе, отрупано с меки възглавнички. На лъснатите до блясък подове лежаха индиански черги. Репродукциите в стил „Арт деко“ по стените би трябвало да се бият с югозападните мотиви, ала не беше така. Което се отнасяше и до буйната зеленина на растенията в саксии, поставени върху количка за сервиране на чай от ковано желязо, както и до двете златни рибки в аквариум във формата на тръба или до табуретката за крака, оформена като дундест засмян гном.

— Интересно място — беше единственото, което Колт можа да каже.

— Върши работа. — Тя отиде до шкафа от хром и стъкло с видео апаратурата, като пътем си събу обувките.

Той си помисли, че този жест му каза много повече за Алтия Грейсън, отколкото множество задълбочени писмени характеристики.

Както винаги сръчно, Алтия постави касетата и пусна едновременно телевизора и видеото.

Нямаше нужда да пропускат предупрежденията на ФБР, защото в началото на записа такива нямаше. След пет секунди екранът вече не беше сив.

И шоуто започна.

То бе изненада дори за мъж с опита на Колт. Той мушна ръце в джобовете си и се залюля на пети. Виждаше му се глупаво, след като и двамата бяха възрастни хора и професионалисти, но изпита безспорна неловкост.

— Аз, ами-и, предполагам, че те не вярват в такива неща, като първо да възбудят апетита на публиката.

Тя наклони глава и загледа екрана със спокойна безпристрастност. Не беше правене на любов, не беше, според нейната дефиниция, дори секс. Беше откровена порнография, по-скоро отвращаваща, отколкото създаваща приятна възбуда.

— Виждала съм и по-страхотни неща на ергенските партита.

— О, така ли? — удиви се Колт и откъсна очи от екрана достатъчно дълго, за да вдигне вежди.

— Касетата е удивително добро качество. И операторската работа, ако може да се нарече така, изглежда доста професионална. — Алтия се заслуша в стоновете и додаде: — Звучи добре. — А когато камерата се отдалечи, за да хване сцената в далечен план, заяви: — Не е в мезонета.

— Може да е къщата в планината. Висококачествен стил рустик, ако се съди по ламперията. Леглата май са в стил „Чипъндейл“.

— Откъде знаеш?

— Майка ми е спец по антиките. Погледни лампата до леглото. Това е Тифани или дяволски добра имитация. А-а, сюжетът се усложнява…

И двамата гледаха как на сцената се появи друга жена. От пределно краткия диалог се разбра, че е заварила любовника си с най-добрата си приятелка. Конфликтът загрубя.

— Кръвта не ми изглежда бутафорна — изрече през зъби Алтия, когато първата жена получи силен удар в лицето. — И също така ми се струва, че тя не очакваше този удар.

Колт изруга тихо, докато се развиваше следващата сцена. Смесицата от секс и насилие — насилие, насочено към жените, представляваше грозна гледка. Той трябваше да свие юмруци, за да се сдържи да не разбие телевизора.

Вече не изпитваше забавна неловкост. А погнуса.

— Е, как е, Найтшейд? — попита Алтия и сложи ръка върху неговата. И двамата знаеха от какво най-много се боеше той — че Лиз ще се появи на екрана.

— Във всеки случай, не бих искал пуканки с филма.

Инстинктивно Алтия не отмести ръката си и се приближи към него.

Тя започна да следи посредствения сюжет, доколкото го имаше. Действието се развиваше в края на седмицата в ски хижа, където две двойки си разменяха партньорите. Отиде и по далеч, като се съсредоточи в отделните детайли. Мебелировката. Колт беше прав — мебелите бяха първокласни. От различни ъгли камерата показваше, че вилата бе двуетажна с открита тераса на горния етаж и висок таван с греди. Каменна камина, гореща вана.

В няколко по-художествени кадъра забеляза, че навън вали леко сняг. Съзря дървета и покрити със сняг планински върхове. В една сцена на открито, която трябва да беше повече от неудобна за изпълнителите, забеляза, че наблизо няма друга къща или постройка.

Касетата свърши без списък с имената на действащите лица. И без Лиз. Колт не знаеше дали изпитва облекчение или не.

— Е, не е за Оскар — подхвърли Алтия, като се стараеше гласът й да прозвучи ведро, и превъртя касетата. — Добре ли си?

Той не беше добре. Усещаше в стомаха си парене, което се нуждаеше от някакво облекчение.

— Бяха груби с жените — изрече внимателно. — Направо жестоки.

— Може да се каже, че по принцип основните клиенти за подобна стока са типове с фантазии за превъзходство — физическо и емоционално.

— Едва ли можеш да използваш думата фантазия във връзка с нещо подобно.

— Не всички фантазии са красиви — измърмори тя замислена. — Знаеш ли, качеството беше добро, ала на места играта, ако това може да се нарече игра, беше съвършено жалка. Може би предоставят на някои от клиентите си възможността да изживеят тези фантазии на кино.

— Чудесно. — Колт си пое внимателно въздух. — В писмото си Джейд споменава, че според нея едно от момичетата е било убито. Изглежда може би е права.

— Освен специфично сексуално средство, садизмът често може да излезе извън контрол. Трябва да се опитаме да се ориентираме за района от кадрите на открито.

Алтия понечи да извади касетата от видеото, но той я обърна към себе си и попита:

— Как може, по дяволите, да си толкова невъзмутима? Не ти ли подейства? Не предизвика ли някакви чувства?

— Както и да ми подейства, справям се със ситуацията. Нека не намесваме личните си възприятия.

— Да. Просто не бива да забравяш с кого работиш. Обсъждаме факта, че някое момиче може да е било убито заради филма. — Усещаше гняв, който не можеше да овладее, и ужасна нужда да го излее. — Току-що видяхме две жени да ги бият, блъскат, удрят и заплашват с по-лошо. Искам да знам как ти въздейства видяното.

— Накара ме да се почувствам зле — отвърна тя и се отдръпна рязко. — Накара ме да се ядосам. И ако бях дала воля на чувствата си, щях да се натъжа. Ала важното, истински важното е, че това е първото ни материално доказателство. — Алтия извади касетата и я върна в кутията й. — Сега, ако искаш да ми направиш услуга, ще ме върнеш в управлението, за да мога да я прегледам отново. После можеш да ми дадеш известно пространство.

— Разбира се, лейтенанте. — Колт се отправи към вратата и я отвори. — Ще ти дам всичкото пространство, от което се нуждаеш.