Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (2)

Първа глава

Градчето Антиетам представляваше прекрасна гледка към края на пролетта. Шерифът Девин Макейд обичаше да обхожда неравните тротоари, да долавя уханието на свежо окосена трева и цветя, да слуша кучешкия лай и детските възгласи.

Той обичаше този ред, приемствеността и дребните промени. Пред банката бяха засадили леха с розови бегонии. Трите коли, струпали се на опашка пред заведението за бърза закуска, предизвикваха задръстване на движението.

Малко по-нататък, пред пощенската станция, няколко мъже бяха излезли да се поразведрят на въздух. През витрината на фризьорския салон можеше да се види как на едно едва проходило хлапе му правят първата прическа, докато майка му си гризе ноктите и примигва с овлажнели очи.

Празнични знамена се вееха по случай годишния парад и пикника за Деня на падналите във войните. Неколцина мъже припряно почистваха или боядисваха фасадите на къщите си, подготвяйки се за тържествения повод.

А поводът беше наистина приятен въпреки обичайните главоболия с обслужването и уличното движение. Шерифът обичаше приемствеността, предсказуемостта. Той знаеше как хората ще започнат да се разполагат край платното със сгъваемите си столове и хладилните чанти часове преди началото на парада, за да си осигурят добра видимост към маршируващите оркестри и дирижиращите мажоретки.

Най-много му харесваше начина, по който съгражданите му се посвещаваха на този празничен ден, тяхната всеотдайност и силна гордост.

Баща му му беше разказвал по спомени от ранните си детски години за онзи старец, който в един такъв далечен Ден на падналите във войните едва-едва кретал по Главната, облечен в сива южняшка униформа. Вероятно една от последните живи реликви от Гражданската война.

Сега всички те бяха мъртви, размишляваше Девин, загледан към паметника в центъра на градския площад. Мъртви, ала не и забравени. Поне не и в малките градчета, из които навремето са ехтели минохвъргачна и пушечна стрелба, наред с ужасяващите стонове на ранените.

Извръщайки глава, за да погледне надолу по улицата, той въздъхна. Буикът на госпожа Мец, както обикновено, бе паркиран в червената зона. Можеше да й връчи билетче за глоба, помисли си Девин, и тя щеше да си го плати. Обаче щом влезеше в участъка, за да внесе глобата, неминуемо щеше да му прочете някоя лекция. Той шумно изпусна въздуха от гърдите си и се насочи към вратата на библиотеката. Без съмнение тя беше вътре, за да поклюкарства със Сара Джейн Пофънбъргър.

Девин събра цялата си твърдост и сила на духа й изкачи старите каменни стъпала.

Тя беше точно там, където той очакваше — приведена над гишето, с купчина романи с меки корици под мишница, увлечена в последните клюки с библиотекарката. Девин се зачуди защо всички жени, така щедро надарени като нея, обичат да носят безумно пъстри рокли.

— Госпожо Мец… — Той умишлено сдържаше гласа си. Госпожица Сара Джейн неведнъж го беше изхвърляла от библиотеката в юношеските му години.

— О, здравей, Девин! — обърна се към него госпожа Мец с ослепителна усмивка. Планината от книги за малко да се изсипе изпод мишницата й, ала госпожица Сара Джейн — колкото и да приличаше на зле скроено плашило, — се оказа бърза в реакциите си. — Как се чувстваш в този прекрасен следобед?

— Чудесно. Здравейте, госпожице Сара Джейн.

— Девин… — Със стоманено сиви коси, прибрани стегнато назад и опънали тънката й като пергамент бяла кожа, и колосана яка, закопчана плътно до брадичката, Сара Джейн кимна царствено. — Да не си дошъл да върнеш „Червения знак за храброст“?

— Не, госпожо. — Той едва не се изчерви. Беше загубил тази книга преди двадесет години, беше я платил, дори цял месец мете пода на библиотеката като наказание за небрежността си. И сега, макар да бе мъж, при това със значка и смятан от мнозина за високоотговорен, ледените очи на Сара Джейн го накараха да се почувства като дребосък.

— Книгата е съкровище — рече тя, както винаги.

— Да, госпожо. Всъщност, госпожо Мец… — Девин отмести поглед, по-скоро за да запази себе си, отколкото да приложи правилника за паркиране. — Паркирали сте неправилно. За пореден път.

— Така ли? — Самата невинност, тя запремигва насреща му. — Нима? Но как е станало това, Девин. Кълна се, че спрях където трябва. Само влязох да върна няколко книги. Бих дошла и пеша, ала имах спешна работа в града и, преди да се прибера вкъщи, се отбих тук. Четенето ни е дар от Бога, нали, Сара Джейн?

— Точно така! — Въпреки че устните й оставаха сериозни, тъмните очи сред безбройните бръчки на Сара Джейн се смееха. Девин напрегна сили, за да не запристъпва от крак на крак.

— Паркирали сте в червената зона, госпожо Мец.

— О, Господи! Не си ми приготвил билетче, нали?

— Все още не — измърмори Девин.

— Защото господин Мец много се ядосва, когато ме глобят. Не съм се забавила повече от минута-две, нали така, Сара Джейн?

— Само минута-две — потвърди Сара Джейн, но смигна на Девин.

— Ако преместите колата…

— Ще я преместя. Разбира се, че ще я преместя. Само да свършим с тези книги. Какво ли бих правила, ако не бяха моите книги, след като господин Мец е все пред телевизора? Би ли ги отметнала в картона ми, Сара Джейн, докато Девин ни каже как са близките му?

Той знаеше кога са го надвили. В края на краищата, нали беше полицай.

— Всички са добре.

— И малките сладки бебенца! Представи си, сега двамата ти братя имат бебета с разлика от няколко месеца. Трябва да отида да ги видя.

— И бебетата са добре. — Той поомекна при мисълта за тях. — Растат.

— Ще растат, разбира се, нали, Сара Джейн? Израстват неусетно, като плевели. И сега си имаш племенник и племенница.

— Двама племенника и една племенница — поправи я Девин, включвайки в бройката и Браян, доведения син на Джаред от първия брак на Савана.

— Всъщност, да. Нямаш ли намерение и ти да създадеш поколение?

Очите й заблестяха при мисълта да получи вътрешна информация за бъдещи събития. Девин не отстъпи.

— Достатъчно ми е да съм чичо. — Без угризения той хвърли снаха си на вълците. — Рийгън е завела малкия Нейт в магазина днес. Видях го преди няколко часа.

— Нима?

— Спомена, че и Савана може да намине с Лейла.

— Така ли! Тогава… — Възможността да хване натясно и двете млади жени от фамилията Макейд, заедно с бебетата им, бе такова изкушение, че госпожа Мец почти затрепери от тази перспектива. — Побързай, Сара Джейн. Имам и други задачи за вършене.

— Не бързай толкова, докато ги опиша всичките в картона ти… — Сара Джейн й подаде платнената торба, която госпожа Мец бе донесла на идване, сега обаче издута от книги. След няколко мига, когато госпожа Мец вече бе излязла с пуфтене от библиотеката, Сара Джейн се усмихна. — Ти си умно момче, Девин. Винаги си бил такъв.

— Ако Рийгън разбере, че аз съм я напътил натам, жив ще ме одере. — Той се усмихна. — Ала тя си знае работата. Доскоро виждане, госпожице Сара Джейн.

— И да намериш „Червения знак за храброст“, Девин Макейд. Книгите не са направени, за да се пилеят.

Той потръпна с ръка на вратата.

— Да, госпожице.

При цялата си тежест и масивност, госпожа Мец действаше бързо. Тъкмо излизаше от червената зона и изчакваше да се включи в уличното движение. Поздравявайки се за добре свършената работа, Девин си помисли, че би могъл да отскочи набързо до мотела на Макейд.

Просто трябваше да провери и да се увери, че няма нужда от неговата помощ, рече си той, като се запъти по улицата към своя автомобил. Все пак мотелът бе собственост на брат му Рейф. А Девин като шериф беше длъжен да прави проверки от време на време.

Фактът, че Каси Долин бе и управител, и обслужващ персонал на заведението, предлагащо подслон и закуска, като същевременно живееше на третия етаж с двете си деца, нямаше нищо общо с решението му. Той просто си вършеше работата.

Което всъщност — мина му през ум, докато се настаняваше зад волана на автомобила, — си бе чиста и абсурдна лъжа.

Но Девин все пак правеше каквото трябва. Тоест, отиваше да я види. Чувстваше, че има нужда да я вижда поне веднъж на ден. Имаше нужда, независимо от това, колко болка му причиняваше поредната среща или колко внимателен трябваше да бъде. А сега трябваше да бъде още по-внимателен, напомни си той, сега, след като вече бе разведена с онзи проклетник, който я биеше и обиждаше години наред.

Джо Долин беше в затвора, размишляваше с мрачно задоволство Девин, насочвайки автомобила извън пределите на града. И щеше да полежи там още известно време.

Като шериф, като приятел, като мъж, който я бе обичал през целия си живот, Девин се чувстваше задължен да се погрижи Каси и децата й да са в безопасност и да бъдат щастливи.

А може би днес щеше да успее да я накара и да се усмихне така, че чак големите й сиви очи да грейнат.

Къщата на стария Барлоу — както вероятно щеше и да си остане завинаги в паметта на града — бе разположена на хълма току в покрайнините на Антиетам. Някога тя била собственост на богаташ, който се радвал на високото й местоположение, на скъпата мебелировка и на завидната гледка. Издигала се там и в най-кървавия ден на Гражданската война. Стояла си там, когато един ранен млад войник бил доубит върху лакираните стъпала на централното стълбище. Останала на мястото си и когато господарката на дома починала от мъка. Или поне така гласеше легендата.

Стояла си на хълма, бавно потъвайки в разруха, никому ненужна и изоставена. Камъните й не помръднали, докато терасите гниели, а немирни малчугани изпотрошили с камъни прозорците й. Стояла си там, пуста, с изключение на обитаващите я духове, десетки години.

Докато един ден Рейф Макейд не реши да я купи.

Именно тази къща, мислеше си Девин, като зави по стръмната алея, събра Рейф и Рийгън. И те двамата заедно превърнаха вехтата мрачна постройка в нещо прекрасно, нещо красиво.

Там, където някога растяха бурени и бодливи храсталаци, сега се простираше сочна, терасирана ливада с цветя и добре поддържани храсти. Самият той бе помагал при засаждането им. Всички Макейд обединяваха силите си, когато ставаше дума за осъществяването на мечти… Или за разгрома на врагове.

Сега стъклата на прозорците блестяха сред боядисаните в наситено синьо рамки и отрупаните в зеленина саксии с трицветни теменуги, весело усмихващи се на слънцето. Солидната двойна веранда бе боядисана в същия син оттенък и предлагаше на гостите възможност да поседят, наблюдавайки града.

Или пък, Девин добре знаеше, че ако предпочетат да седнат от задната страна, там им се откриваше просторна гледка към гората, която граничеше с мотела, със собствената му ферма и със земите, където живееше брат му Джаред със съпругата си Савана и техните деца.

Той не почука, а просто влезе. Нямаше други коли на алеята освен колата на Каси, което означаваше, че пренощувалите гости вече си бяха заминали, а следващите още не бяха пристигнали.

Девин постоя за миг в централното фоайе с лакирания под, красивите килими и таящото горчиви спомени стълбище. Тук винаги имаше цветя. Каси се грижеше за това. Красиви вази с благоуханни цветове, малки купички и чинийки с ароматни сушени розови листа, които тя самата приготвяше.

Затова за него този дом винаги миришеше на Каси.

Той не знаеше къде точно ще я открие — в кухнята, на двора или в собствения й апартамент на третия етаж. Тръгна от предната част на къщата към по-вътрешните помещения със съзнанието, че ако не я намери в първите две, ще се качи по външното стълбище и ще почука на вратата на собственото й жилище.

Трудно беше да се повярва, че само преди две години тази постройка бе пълна с мръсотия, паяжини, напукани тавани и ронеща се мазилка. Сега подовете и стените лъщяха, прозорците блестяха, дървените части бяха безупречно полирани. Антикварни масички бяха отрупани с дребни фигурки, които според Девин предимно събираха прах, ала все пак носеха очарование.

Рейф и Рийгън наистина бяха свършили добра работа тук, бяха сътворили нещо съвсем ново. Както правеха и със старата къща, която си купиха, за да живеят извън града.

Той завиждаше на брат си — не само за любовта, а и за установеното партньорство между него и жена му, за дома и семейството, които бяха създали заедно.

Шейн имаше фермата. Технически тя принадлежеше и на четиримата, но всъщност беше на Шейн. Рейф имаше Рийгън, бебето, мотела, чудесната старовремска къща от камък и кедрово дърво, която постепенно преустройваха по свой собствен вкус. Джаред имаше Савана, децата и хижата.

А самият Девин — какво? Той се замисли. Е, Девин имаше целия град. И една кушетка в малката стаичка на полицейския участък.

В кухнята нямаше никой. Въпреки че беше подредена като изложбен експонат, тя носеше топлотата и уюта, които притежаваха всички кухни. Сиво-сините плочки и матово бялото кухненско обзавеждане представляваха фон за дребните неща, като например пресните плодове в стара глинена купа, причудливата бисквитиера с формата на усмихната котка, която, той знаеше със сигурност, бе пълна с пресни, домашно приготвени сладкиши, високите, заострени съдини с богатите на подправки марината, които Каси собственоръчно приготвяше, и редицата нацъфтели африкански виолетки по широкия перваз на прозореца над мивката.

И ето че най-сетне я съзря през прозореца да събира надутите от вятъра прострени чаршафи, вече изсъхнали от топлия бриз.

Сърцето му подскочи в гърдите. Девин го превъзмогна, беше свикнал с това толкова години наред и вече не му обръщаше внимание. Тя изглеждаше щастлива, бе единствената му мисъл. Устните й бяха леко извити, сивите очи — замечтани. Лекият ветрец, който полюшваше чаршафите, си играеше с косите й, карайки светлите кичури да танцуват около лицето, шията и раменете й.

Както кухнята, и Каси бе спретната, чиста и сръчна, без отблъскваща студенина. Беше облечена в бяла памучна блуза и тъмносин панталон. Едва напоследък започна да добавя и по някое украшение към облеклото си. Без никакви пръстени. Вече цяла година измина от приключването на бракоразводното й дело, а Девин можеше да назове и точната дата, на която бе свалила халката си.

Ала носеше малки златни обеци и съвсем леко червило. Беше престанала да се гримира и да слага бижута малко след като се омъжи. Девин помнеше и това.

Както помнеше и първия път, когато по оплакване на съседите бе извикан в квартирата, в която тя живееше под наем с Джо. Той помнеше страха в очите й, щом му отвори вратата, белезите по лицето й, начина, по който гласът й заглъхваше и потрепваше, докато Каси му казваше, че всичко е наред, че абсолютно всичко с наред. Че просто се е подхлъзнала и паднала.

Да, той помнеше това. Както и своята безизходица, противното чувство за безсилие в онзи първи път и през всичките следващи пъти, когато му се налагаше да се изправя пред нея, да я разпитва, тихо да й предлага алтернативи, които също толкова тихо биваха отхвърляни.

Девин нямаше какво да стори в качеството си на шериф, за да предотврати грозните случки в онази квартира до деня, в който тя най-сетне дойде в участъка, бита, насинена и уплашена, за да подаде жалба.

Той и сега нямаше какво да стори в качеството си на шериф, освен да й предложи своето приятелство.

Затова прекрачи прага на задната врата с небрежна усмивка.

— Ей, Кас!

В очите й най-напред се появи тревога, помрачаваща тяхната прекрасна сивота. Девин бе свикнал с това, макар да му причиняваше огромна болка фактът, че за нея той бе преди всичко шерифът — представителят на властта, блюстителят на реда — и чак след това един отколешен приятел. Но усмивката й се върна много по-бързо, отколкото навремето, пропъждайки напрежението от нежните й черти.

— Здравей, Девин. — Спокойно, тъй като се учеше да се държи спокойно, Каси закачи щипката обратно на въжето и започна да сгъва чаршафа.

— Имаш ли нужда от помощ?

Преди тя да успее да отрече, той започна да сваля щипките една по една. Каси така и не можеше да свикне с това, мъж да върши подобна работа. И особено мъж като него. Девин беше толкова… голям. С широки рамене, големи ръце и дълги крака. И естествено, красив. Като всички останали мъже от семейство Макейд.

Имаше нещо толкова мъжко у Девин, което Каси просто не можеше да си обясни. Дори сега, докато сръчно събираше спалното бельо от простора, докато го сгъваше и прибираше в коша, той си оставаше истински мъж. За разлика от заместниците си не ходеше с маскировъчната униформа, подобаваща на поста му, а с джинси и поизбеляла синя риза с навити до лактите ръкави. Под тях се криеха здрави мускули — беше ги виждала. А тя имаше основание да се бои от мъжката сила. Ала въпреки големите си ръце и едрите си плещи Девин никога не бе проявявал грубост към нея. Каси се постара не забравя този факт, когато Девин застана съвсем близо в опит да достигне поредната щипка.

Но тя все пак се отдръпна, за да има известно разстояние помежду им. Той й се усмихна, а Каси се помъчи да измисли какво да каже. Щеше да й е по-лесно, ако у него не всичко беше толкова… Категорично, както й се струваше. Толкова очевидно. Косата му беше черна като нощта и се подвиваше о вехтия ръб на яката му. Очите му бяха зелени като горски мъх. Дори скулите му бяха така оформени, че бе невъзможно човек да не забележи падините и равнините, които образуваха на лицето му. Устните му излъчваха решителност, а трапчинката встрани от тях често привличаше погледа.

Дори ароматът му беше мъжки — на обикновен сапун и пот. Девин винаги се бе държал мило с нея и сякаш винаги бе присъствал като частица от живота й. Ала когато и да останеха насаме, тя установяваше, че става неспокойна като котка, застанала лице с лице срещу булдог.

— В такъв хубав ден не си заслужава да ги оставиш в сушилнята.

— Моля? — Каси премигна, после мислено се укори. — Ах, да. Обичам да простирам чаршафите навън, когато имам време. Миналата нощ гостите бяха двама, а за тази очакваме една двойка да пристигне по-късно следобед. А за нощта на Деня на падналите във войните всичко вече е резервирано.

— Ще имаш доста работа.

— Да. Но не е чак толкова тежка работа всъщност.

Той погледна към идеално изопнатите чаршафи в коша.

— Не е като да сервираш в кафенето на Ед.

— Не е. — Тя се усмихна едва-едва, след което сякаш се почувства гузна. — Ед се отнасяше чудесно с мен. Беше ми приятно да работя при нея.

— Тя още е сърдита на Рейф, задето те отмъкна от нея. — Зървайки смущението в очите й, Девин поклати глава. — Шегувам се, Каси. Знаеш, че и тя беше доволна от новата ти работа. Как са децата?

— Добре са. Много са добре. — Ала преди да бе успяла да вземе коша с бельото, Девин го грабна и опря на хълбока си, оставяйки я с празни ръце. — Скоро ще се приберат от училище.

— Няма ли тренировки за днес?

— Не. — Каси тръгна към кухнята, но той пак успя да я изпревари и й отвори вратата, след което я изчака да влезе преди него. — Конър е във възторг, че го взеха в отбора.

— Той е най-добрият питчър, който някога са имали.

— Всички казват така. — По навик, тя се насочи към печката, за да направи кафе. — Странно. Той никога не се е интересувал от спорт преди… Да, де, преди — колебливо завърши изречението Каси. — Браян е много добър с него.

— Племенникът ми е страхотно хлапе.

Имаше такава простота и явна гордост в това изказване, че тя се обърна, за да го погледне в очите.

— Ти наистина го възприемаш като такъв, нали? Искам да кажа, въпреки че няма кръвна родствена връзка помежду ви?

— Когато Джаред се ожени за Савана, Браян му стана син. А на мене — племенник. Семейството не е само в едната кръв.

— Прав си, понякога кръвното родство създава повече главоболия, отколкото ако го е нямало.

— Майка ти пак те тормози.

Каси сви рамене и се обърна с гръб, за да изключи кафето.

— Тя си знае нейното и не отстъпва.

Каси се протегна към един от остъклените шкафове за чаша и чинийка. Ала щом ръката на Девин докосна рамото й, тя подскочи и едва не ги изтърва на плочките.

Той понечи да се отдръпне, после размисли. Обърна я с лице към себе си и сложи и двете си длани върху раменете й.

— Още ли не ти дава мира заради Джо?

Каси преглътна с усилие, но не можа да накара гласните си струни да заработят. Пръстите му бяха твърди, ала не й причиняваха болка. В очите му се четеше раздразнение, но не и зъл умисъл. Тя си наложи да бъде спокойна, да не свежда поглед.

— Майка ми не вярва в разводите.

— Тогава може би вярва в семейните побои?

Сега вече Каси се сви, не устоя и сведе очи. Девин мислено се наруга и отпусна ръцете си надолу.

— Извинявай.

— Няма нищо. Ти няма как да разбереш. Аз самата вече нищо не разбирам. — Поуспокоена, че той бе отстъпил крачка назад, тя се извърна към кутията за сладкиши и напълни чинийката с шоколадови и овесени бисквити, които беше изпекла сутринта. — Май няма значение, че съм щастлива, че децата са щастливи. Няма значение, че според закона онова, което Джо ми стори, е нередно. Че той нападна Рийгън. Има значение само това, че съм пренебрегнала брачната клетва и съм се развела.

— А ти щастлива ли си, Каси?

— Бях престанала да вярвам, че някога мога да бъда щастлива или че имам право на това. — Тя постави чинийката на масата и се приближи да му налее кафе. — Да, щастлива съм.

— Сам ли ще го пия това кафе?

Каси продължително го изгледа. За нея това бе все още новост, беше й все още твърде непривично, че може да седне посред бял ден на чаша кафе с приятел. Поемайки нещата в свои ръце, Девин взе втора чаша.

— Кажи сега… — След като й наля от кафето, той кавалерски й отмести един стол да седне. — Как приемат туристите идеята да пренощуват в къща-свърталище на духове?

— Някои си тръгват разочаровани, че не е имало нито гласове, нито са видели нещо. — Каси поднесе чашата към устните си, борейки се с угризенията, че не върши никаква домакинска работа. — Рейф добре се е сетил да рекламира мотела като обитаван от духове.

— Той си ни е умен.

— Да, така е. Някои от гостите са неспокойни, когато слизат за закуска, ала повечето са… Бих казала, възбудени. Защото или им се е сторило, че чуват блъскане на врати и гласове, или пък са я чули да плаче.

— Абигейл Барлоу. Нещастната господарка на дома, състрадателната красавица от Юга, омъжена за янки-убиец.

— Да. Те или я чуват, или подушват аромата на нейните рози, или просто усещат нещо. Досега само веднъж една двойка се изнесе посред нощ. — Този път усмивката й бе кратка и леко дяволита. — И двамата бяха потресени.

— Но ти не се плашиш. На тебе духовете не ти пречат, нали?

— Не.

Девин въпросително повдигна глава.

— А ти чувала ли си я? Абигейл?

— О, да, често пъти. И не само нощем. Понякога, когато съм сама и оправям леглата или чистя, я чувам. Или я усещам.

— И това не те ли стряска?

— Не, на мене ми е… — Тя понечи да каже „близка“, ала й мина през ум, че ще прозвучи глупаво. — Мъчно ми за нея. Била е в пълна безизходица, нещастна, омъжена за човек, който я е ненавиждал, а е обичала друг…

— Обичала е друг? — прекъсна я той със своето повторение. — Това не съм го чувал.

Слисана, Каси остави чашата си на масата с леко тропване.

— И аз не съм го чувала. Просто… — „го знам“, осъзна тя. — Май сама съм си го измислила. По-романтично е. Ема й вика „Дамата“. И обича да влиза в булчинския апартамент.

— А Конър?

— За него е голямо приключение. Цялата история. Хубаво им е тук. Веднъж, когато Браян спа при нас, ги хванах, като се бяха запътили към етажа за гости. Отивали на лов за призраци.

— И ние с братята ми прекарахме една нощ тук като деца.

— Така ли? Естествено — продължи Каси, преди Девин да потвърди, — братята Макейд и една пуста, порутена къща, пълна с привидения. Как ще пропуснат такава възможност! И викахте ли духовете?

— Нямаше нужда. Аз я видях. Видях с очите си Абигейл.

Усмивката на Каси помръкна.

— Видял си Абигейл?

— Никога не съм им го казвал. Щяха цял живот да ме подиграват. Но наистина я видях. Седеше в дневната, до камината. А камината беше запалена, миришеше на огън, от пламъците се носеше топлина, долових и уханието на розите, които бяха поставени във ваза на масичката до нея. Беше красива — тихо рече той. — Руси коси и порцелановобяла кожа, очи с цвета на дима, окадяващ камината. Беше облечена в синя рокля. Чувах как коприната шумоли изпод движенията й. Тя бродираше нещо, а ръцете й бяха малки и нежни. Погледна право към мен и ми се усмихна. Усмихна се, ала в очите й имаше сълзи. Дори ми проговори.

— Проговори ли ти? — повтори Каси, а хладни тръпки преминаха като ледени пръсти по гърба й. — И какво ти каза?

— „Само ако…“ — Девин се облегна назад и се отърси от спомена. — Това беше всичко. „Само ако…“ После изчезна и аз си рекох, че ми се е привидяло. Но знаех, че не е. Оттогава все се надявам да я видя пак.

— Ала не си я виждал?

— Не, но съм я чувал как ридае. Направо ми къса сърцето.

— Знам.

— Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш за това на Рейф. И сега няма да си спести подигравките.

— Няма да му казвам. — Тя се усмихна, докато той отхапваше парче бисквита. — Затова ли идваш тук, защото се надяваш да я видиш пак?

— Идвам да видя теб. — В мига, в който го изрече, Девин осъзна грешката си. За части от секундата лицето й от спокойно стана напрегнато. — И децата — побърза да добави той. — И заради сладкишите.

Каси отново се успокои.

— Ще ти сложа няколко в едно пликче да имаш и за после. — Ала въпреки че тя стана, за да го направи, Девин сложи ръка върху нейната. Каси замръзна на мястото си, не толкова от страх, колкото шокирана от допира му. Загубила дар слово, тя погледна надолу към мястото, където ръката й се губеше в неговата.

— Каси… — Той напрегна сили, за да преодолее импулсивното си желание да я привлече към себе си, просто да я прегърне, да погали вълнистите кичури, да вкуси, най-сетне да вкуси тези малки, строги устни.

В дишането й се прокрадна трепет, който тя не дръзна да анализира. Но насила вдигна поглед, сама си нареди да не бъде чак такава страхливка, че да не може да го погледне в очите. Искаше й се да е наясно какво вижда или по-скоро какво търси да види. Беше й ясно обаче само, че вижда повече от очакваната сдържаност и съжаление, че вижда нещо различно.

— Девин… — Гласът й замря и Каси се дръпна рязко, дочувайки смях и трополене на крака. — Децата си идват — избъбри набързо, без да си поема дъх, и се завтече към вратата. — Долу съм! — извика им със съзнанието, че те биха спазили обичайния ред, качвайки се право горе, ако тя не ги спре.

— Мамо, имам златна звезда на домашното! — Първа влезе Ема — дребно, русоляво момиченце в червен анцуг. Остави върху кухненския плот кутията, в която си носеше закуската, и се усмихна срамежливо на Девин. — Здравей.

— Ето го най-доброто момиче. Я да я видим тая звезда.

Стиснала в ръка разграфения лист, тя се приближи към него.

— Ти си имаш звезда.

— Ама не е толкова хубава, колкото тази. — Девин прокара пръст по златното фолио, залепено в горния край на листа. — Сама ли си написа домашното?

— Почти сама. Може ли да седна у теб?

— Разбира се! — Той я вдигна и я настани в скута си. Направо я обожаваше. След като гальовно отри буза в косите й, Девин се усмихна на Конър. — Как е, приятел?

— Добре. — Обзе го лек възторг от дружелюбното обръщение. И Конър беше дребен за възрастта си, също като Ема, и рус, макар на десет години косата му да бе с няколко тона по-тъмна от опашката на сестра му.

— Добре се представи като питчър в събота.

Конър се изчерви.

— Благодаря. Но Браян хвана четири от пет възможни. — Лоялността и обичта му към неговия най-добър приятел бяха безгранични. — Ти гледа ли го?

— Гледах само няколко удара. Видях те как разби неколцина батсмани от противниковия отбор.

— Конър има отличен на контролното по история — намеси се Ема. — А онзи гадняр Боби Луис го блъсна и го нарече с обидна дума, докато чакахме на опашка автобуса.

— Ема… — Едва не потънал в земята от срам, Конър смъмри сестра си.

— Обаче Боби Луис сигурно няма отличен по история — намеси се на свой ред Девин.

— Браян му даде да разбере — продължи Ема.

Има си хас, мислено отбеляза Девин и подаде на Ема бисквитка, за да я позалиса, колкото да не притеснява повече брат си.

— Гордея се с вас. — Като се опита да не се тревожи, Каси прегърна Конър за кратко. — И с двама ви. Носите ми „златна звезда“ и „отличен“ в един и същи ден! Ще трябва да го отпразнуваме с по някоя мелба в кафенето на Ед.

— Е, не заслужаваме чак толкова — промърмори Конър.

— Заслужавате. — Каси се наведе и го целуна силно. — Наистина заслужавате.

— На мене хич не ми вървеше математиката — сподели между другото Девин. — Все получавах тройки, каквото и да правех.

Конър заби поглед в пода, притиснат от бремето на позора да бъдеш умен. В главата му още кънтяха обидите на баща му. „Умник.“ „Госпожичка.“ „За нищо не ставаш.“

Каси понечи да заговори, да го защити, ала Девин я стрелна с поглед.

— Обаче бях страхотен по история и английски.

Слисан, Конър тутакси вдигна глава и се втренчи в него.

— Така ли?

Не беше лесно, но Девин успя да остане невъзмутим. Момчето не го правеше нарочно — не искаше нито да става за смях, нито да го обижда.

— Да. Сигурно защото четях много. И сега обичам да чета.

— Да четеш книги? — За Конър това беше същински феномен. Пред него седеше мъж с чисто мъжка професия, който обичаше да чете.

— Естествено! — Девин подрусна Ема върху коленете си и се усмихна. — Работата е там, че Рейф беше много зле по английски, обаче му вървеше математиката. И се сменяхме. Аз му пишех… — Той хвърли поглед към Каси и осъзна грешката си. — Помагах му с домашните по английски, а Рейф ми помагаше по математика. Така изкарахме и двамата.

— А обичаш ли да четеш разкази? — поинтересува се Конър. — Измислени истории?

— Та те са най-хубавите.

— Конър пише разкази — вметна Каси, въпреки че Конър се сви от смущение.

— И аз така съм чувал. Ще ми дадеш ли да прочета някой от тях? — Преди момчето да успее да отговори, пейджърът на Девин зазвъня. — По дяволите — измърмори той.

— По дяволите — повтори възторжено Ема.

— Май искаш да ми създадеш неприятности? — обърна се към нея Девин, след което я сложи на хълбока си и тръгна към телефона, за да се обади в участъка. След минути вече се беше отказал от идеята да си изпроси покана за вечеря. — Трябва да вървя. Разбили са склада на Дъф и са се почерпили с няколко каси бира.

— Ще ги застреляш ли? — попита Ема.

— Едва ли. Ще ми дадеш ли целувка?

Тя поднесе покорно бузата си, преди той да я пусне на пода.

— Благодаря за кафето, Кас.

— Ще те изпратя. А вие двамата отивайте горе за следобедната закуска — заръча на децата си тя. — Ей сега идвам. — Изчака ги, докато стигнат почти до входната врата и чак тогава заговори отново: — Благодаря ти за този разговор с Конър. Все още е много чувствителен, когато става дума за училище.

— Той е умно хлапе. Не след дълго и сам ще започне да се цени.

— Ала ти му помагаш. И Конър се възхищава от теб.

— Нищо не ми струваше да му кажа, че обичам да чета. — Девин се спря на вратата. — Той означава нещо много за мен. Вие и тримата означавате много за мен. — Щом Каси отвори уста да проговори, Девин се възползва от случая и да прокара пръст по бузата й. — Вие и тримата сте нещо много за мен — повтори той и се отдалечи, оставяйки я загледана подире му.