Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darling Jenny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Измина месец без три дни, откакто Брад си замина за Минеаполис. Бе проумял, че Дженифър не се интересува вече от него. Прекараха още няколко часа заедно на следващия ден — вечеря и танци, през което време той настоятелно я убеждаваше да промени решението си.

Дженифър не разказа на никого. Даже на Шийла, която бе твърдо решена да разбере резултата. Просто им даде възможност да си мислят, че обмисля предложението му. Както можа да установи, това се оказа доста лесно, при условие че всички смятаха идването на Брад от толкова далеч за сигурно доказателство, че я обича. Един несъществуващ обожател от далечен град бе спасителен за гордостта й, която я укоряваше, че се е влюбила тъй безвъзвратно в Лоугън Тейлър.

Отчаяно се бе опитвала да замени чувствата си с омраза и отвращение, но бе успяла да генерира само няколко случайни искри на безсилна ярост. Той, изглежда, я отбягваше, както и тя него. Отчасти имаше основателна причина за това. Зимните виелици в планината през последните няколко седмици затрудниха много от местните животновъди. Присъствието му в ранчото бе наложително през по-голямата част от времето.

Ваканционният сезон премина и скиорите пристигаха само за уикенда. Керъл съвсем спокойно се справяше с телефонните линии, със задълженията на рецепцията и организирането на групови посещения, а при нужда Шийла й помагаше. Дженифър отново прекарваше работните дни от седмицата у дома и помагаше в мотела през уикендите.

Дърк още трошеше главата си в каменната стена, която Шийла бе издигнала пред него. Макар понякога да се появяваше по някоя пукнатина, Шийла бързо я прикриваше.

Дженифър знаеше, че Дърк бе причината, поради която още не бе напуснала Джаксън. Ако по някакво невъобразимо стечение на обстоятелствата той успееше да спечели благоразположението на Шийла, Лоугън щеше да бъде свободен. Искаше да му помогне, но сестра й умело го държеше на разстояние.

Няма смисъл да се надявам, помисли си Дженифър, докато разглеждаше магазините. Предвиденият обяд със сестра й поне щеше да позволи да не сподели с никого това, което занимаваше съзнанието й. Щом отвори входната врата на мотела, закачи бодра усмивка на лицето си и поздрави Керъл.

— Шийла свободна ли е?

— Предполагам — кимна Керъл. — Сигурно си е в офиса. Иди да видиш.

Дженифър мина зад рецепцията и продължи по малкия коридор към личните офиси. Почука леко на вратата на Шийла и я открехна. Подаде глава в стаята, като очакваше да види чернокосата си сестра наведена над бюрото й. В стаята нямаше никой. Понечи да се върне на рецепцията, когато дочу гласа на Шийла. Идваше откъм един свободен офис.

— Защо постоянно го намесваш в разговорите ни?

— Защото ти така упорито го избягваш — това бе гласът на Лоугън. Дженифър не знаеше, че се е върнал в града.

— Казах ти вече, че Дърк не значи нищо за мен! — пламенно рече Шийла.

— Тогава защо не можеш да говориш спокойно за него, без да изпадаш в истерична паника? Струва ми се, че прекалено упорито отричаш.

— Не ставай смешен!

— Не аз съм този, който става смешен — Дженифър чу как някой стана от стола си. — Искам да си уверена, Шийла, напълно сигурна. Не го превръщай в някакво привидение, което ще витае в душата ти, докато си жива, и ще те кара да се питаш какво би могло да се случи.

— Не можеш ли да повярваш, че той не означава нищо за мен? — гласът на Шийла бе напрегнат, сякаш сдържаше сълзите си.

— Не мога — мрачно каза Лоугън. — Ще трябва да ми го докажеш.

— Какво да направя?

— Престани да го избягваш. Ако онова, което някога изпитваше, си е отишло безвъзвратно, той вече не би трябвало да ти влияе.

— Не мога да го направя.

— Заради мен, Шийла…

— Лоугън, аз…

Каквото и да се канеше да каже Шийла, думите й бяха заглушени. Дженифър инстинктивно разбра, че Лоугън я е взел в прегръдките си. Успя да се върне на пръсти на рецепцията, а сълзите, които преглъщаше, раздираха гърлото й. Съумя да каже на Керъл, че Шийла е заета и тя ще се прибира вкъщи. Навън сълзите й рукнаха неудържимо. Плачеше не само за себе си, но също и за Лоугън. Той хвърляше жената, която обича, в ръцете на друг, за да може, когато тя се върне при него, призракът на отминалата любов да не витае над двамата.

— Дженифър! Дженифър! — извика я познат глас. — Хей, за какво е всичко това? — Дърк избърса една бисерна капчица от бузата й.

Дженифър сви рамене и стисна устни в усилие да се пребори с болката, която стягаше гърдите й. Пое въздух и вдигна глава. На лицето й се изписа треперлива усмивка.

— Глупава женска слабост, предполагам, да плачеш без особена причина…

— Виждал съм този нещастен израз и преди — сухо каза той. — Когато си мислеше, че никой не те гледа и маската падаше от лицето ти. — Ръката му обхвана раменете й и я притегли лекичко до себе си. — Защо не разкажеш всичко на чичо Дърк?

— Няма нищо за разказване — щеше й се да вярва, че гласът й звучи убедително.

— Хайде сега — шеговито стисна раменете й. — Изглеждаш депресирана, откакто твоят хубавец от Минеаполис си замина.

— Може и да си прав.

— Отивах до хотела да изям един сандвич с малко супа. Ако не си гладна, можеш да ми правиш компания с чаша кафе — твърдо настоя Дърк.

Дженифър погледна с неохота към мотела. Какво толкова, помисли, напук на самата себе си. Нима щеше да позволи на Лоугън да управлява живота й?

— Звучи чудесно — съгласи се набързо.

Не й остави време да промени решението си. Поръча за себе си и нареди на сервитьорката да донесе малка купичка с лютива супа от червени чушлета за Дженифър. „За да й разпали апетита“, прошепна крадешком на момичето. Оттам насетне пое разговора в свои ръце. Постепенно закачливият, лишен от сериозни теми диалог успокои напрегнатите нерви на Дженифър и тя охотно се разприказва. Отдавна не бе изпадала в такова добро настроение.

Тъкмо се смееше на анекдота за една изложба на модерно изкуство, когато забеляза Лоугън Тейлър. Гледаше ги от входа на кафенето. Смехът й заседна в гърлото. Премести отново погледа си към Дърк, а очите й блестяха. Съзнаваше, че с всяка крачка Лоугън се приближава все повече към тяхната маса.

 

 

Размениха си учтиви поздрави. Лоугън отклони любезната покана на Дърк да се присъедини към тях.

— Какво съвпадение да срещна и двама ви тук — усмихна се Лоугън, но това не изглади остротата в погледа му. — Шийла и аз тъкмо си говорехме, че Джени още не е имала възможност да разгледа планините Гранд Тетън. Предложих й четиримата да направим една екскурзия другата седмица.

На лицата на Дърк и Дженифър се изписа скептично изражение, но Дърк побърза да приеме предложението. Дженифър гледаше безизразно масата.

— Какво ще кажеш, Джени? — настоя Лоугън.

Копнееше за възможността да отговори, че последното нещо което желае, е да бъде излишният четвърти човек. Но още преди да кимне в знак на съгласие, знаеше, че никога не би го казала. Като жертвено агне, което повеждат на заколение, сведе глава пред участта си.

— Ще проверя в метеорологичната станция кой ден се очаква да бъде ясен и ще те уведомя — иронично се усмихна на безразличието, с което тя прие поканата му.

— Не изглеждаш преизпълнена с щастие от направеното предложение — загрижено отбеляза Дърк.

Какво можеше да отговори — че не й е приятно да я използват като пешка за хитрите маневри на Лоугън да спечели царицата? Не можеше да разкрие пред Дърк истинския мотив зад поканата на Лоугън. Знаеше, че сърцето му е подскочило от вълнение при мисълта да прекара един ден в компанията на Шийла.

— Може би защото най-арогантно демонстрира убедеността си, че ще приемем.

— Което и направихме — замисли се той, изучавайки гордо вдигнатата й брадичка и странно контрастиращите тъжни очи. — Чудя се дали ти се съгласи поради същата причина като мен.

Тя не отговори. Знаеше, че Дърк прозорливо би усетил лъжата в думите й.

— Сигурна съм, че ще си прекараме добре — въздъхна, вместо да отговори на въпроса му. Прекрасно съзнаваше, че горчивината и самосъжалението й са си проличали.

 

 

Яркото сутрешно слънце подсилваше искрящата белота на снега. Четиримата бавно влязоха през отрупания със сняг сводест вход, който водеше към малкия параклис от дървени трупи. На покрива се белееше дървен кръст.

Аскетичната простота на църквата подсилваше усещането за святост, което изпита Дженифър при вида на малкия молитвен дом, заобиколен от огромните катедрали на планинските върхове.

Лоугън отвори вратата на параклиса, докато влязат. Непретенциозният дървен под, стените от трупи и простите дъсчени пейки им устроиха скромно посрещане. Нямаше нужда някой да им напомня, че това бе място за молитва и преклонение — очите на всички се насочиха към олтара.

Ясното напомняне за божественото всемогъщество извика сълзи в очите на Дженифър. Светостта на простия параклис изведнъж затъмни грандиозните църкви и великолепни катедрали, чието божествено предназначение й се стори богохулно преувеличено. Пищността на онези сгради никога не би могла да съперничи на духовния мир и покой, който изпълваше скромната дървена църквица, нито на величавата гледка на божествените планини зад обикновения кръст от дърво и олтара.

След няколко минути, без нито веднъж да нарушат святата тишина, Лоугън, Шийла, Дженифър и Дърк излязоха на пръсти от църквата.

— Параклисът „Свето Преображение“ — прошепна благоговейно Дженифър вече навън. — Помислих си, че името е толкова особено… Но сега… — незавършеното изречение не се нуждаеше от обяснение. — Толкова е съвършена! — безуспешно търсеше подходящите думи. Обърна се към Лоугън. — Кой и кога?…

— Едно семейство от Калифорния, което прекарало няколко лета тук, организирало събирането на средства за построяването й — усмихна се с разбиране на Дженифър, онемяла от възторг. — Издигнали я през 1925 година, епископална църква, но с отворени врати към всички вероизповедания. Едва сме навлезли в пределите на националния парк, но не можах да измисля по-добро начало за обиколката ни.

— И аз не бих могла! — съгласи се Дженифър. Краткият им разговор ги бе отделил от Шийла и Дърк, които вече бяха стигнали до джипа. Сякаш няколкото мига, прекарани в параклиса, бяха помирили враждуващите страни. Всеки един от тях бе постигнал състояние на вътрешен покой.

— Онова там е хижата Мод Ноубъл — Лоугън махна с ръка към сградата срещу малкия параклис. — В нея се провело събранието, довело до създаването на националния парк Гранд Тетън. На север е хижа Бил Менър. Така се казвал първият заселник на запад от река Снейк Ривър и държал ферибот в продължение на повече от двадесет и пет години. Само ще се докоснем до парка. Пътищата са затворени през зимата, с изключение на магистралата, която минава през парка. Ще те запозная с основните неща, докато се движим по нея.

— Нямам нищо против. Може би ще има и друг път — някаква тъга проникна в думите й, породена от съзнанието, че няма да остане достатъчно дълго, за да види планините в лятната им премяна.

— Ще има, Джени!

Гласът му прозвуча толкова убедено, че тя вдигна глава да го погледне, но вече бяха стигнали до джипа и Лоугън държеше задната врата отворена за нея. Погледът му излъчваше някаква мекота, когато за момент я погледна в лицето, но нищо не подсказваше, че в думите му се съдържа скрит смисъл.

Отново се събраха четиримата, Шийла на безопасно място отпред до Лоугън, Дженифър и Дърк отзад. Но напрежението, което витаеше във въздуха, се бе изпарило и Дженифър знаеше, че ще прекарат остатъка от пътуването в атмосфера на споделено удоволствие.

Поеха по магистралата и Лоугън им посочи гористото плато, кръстено на черноопашатите елени, които преди изобилствали наоколо. Движеха се бавно, като спираха от време на време, за да наблюдават някой лос, който пасеше сред храсталака край реката. Суровото величие на пременените в зимни одежди планини разкриваше нови и нови впечатляващи гледки. Снежни воали танцуваха по склоновете и замираха, когато вятърът утихнеше; канадските тополи и трепетликите изпъстряха склоновете, покрити с фина ледена глазура; боровете се кичеха с гирлянди от сняг. Тези гледки понякога бяха ефирни, понякога импозантни, но очите на Дженифър винаги се насочваха към извисяващите се в небето върхове.

Най-накрая Лоугън спря край пътя и изгаси двигателя.

— Изглед от Снейк Ривър! — обяви той и погледна назад към Дженифър, преди да излезе от колата и да отвори вратата й.

Тя стоеше тихо край него и чакаше Шийла и Дърк да се присъединят към тях. Но Лоугън я хвана за лакътя и я поведе към другата страна на шосето, без да чака останалите. За момент се почувства неловко, като си припомни истинската причина за това пътуване — Шийла да остане насаме с Дърк. Побърза да прогони тази мисъл от съзнанието си. Денят бе прекалено хубав и тя нямаше намерение да позволи на нищо да го развали. Но не успя да се сдържи да не погледне назад към сестра си, която изглеждаше като модел в черния си скиорски костюм, поръбен с бяла кожа. Бялата качулка прекрасно подчертаваше гарвановочерната й коса. Въздъхна дълбоко при мисълта, че нейният собствен тоалет в кафяво и златисто никога не би могъл да й придаде онази изисканост, която излъчваше Шийла. Не и когато вирнатото носле се загубеше между кафявите й очи.

— Ето ги планините Гранд Тетън — каза Лоугън тихо, а ръката му се разтвори в широк жест пред тях.

Не бе престанала нито за миг да забелязва красивите очертания на планините, но сега те я изпълниха наново с възхитено страхопочитание.

— Високият назъбен връх, който се извисява над останалите, е самият Гранд Тетън, 4590 метра над морското равнище. Онзи на север, плоският връх, е Маунт Моран. Под нас е реката Снейк Ривър. Сега изглежда спокойна, но под малките вълнички дремят железни мускули. Извира от планините Тетън, криволичи през Йелоустоунския национален парк, после пак минава през Гранд Тетън, преди да набере сили и мощ за страховитото препускане през Адския каньон в Айдахо. Спечелила си е прозвището „реката, от която няма връщане“ — очите й проследиха трескаво онова, което сочеше ръката му; облада я силно желание да се слее с неземната красота наоколо. — Впечатлена ли си от американския вариант на Швейцарските Алпи, Джени? Не вярвам на Земята да има място, което да надмине суровата красота на Гранд Тетън и планинската верига Уинд Ривър. Тази девствена прелест може да бъде достигната, но не и надмината.

Тя кимна, останала без дъх, и вдигна поглед към Лоугън срамежливо. Той бе погълнат от изучаването на реакциите й. Ъгълчетата на устата му се извиха в онази негова характерна усмивка.

— Знаеш ли, че тук има едно езеро, кръстено на теб? — каза с шеговит глас.

— На мен ли?

— Езерото Джени. Всъщност било е кръстено на една индианка от племето шушони.

— Разкажи ми за това — подкани го.

— Тя е била съпруга на един от най-колоритните образи в историята на планините Гранд Тетън — Ричард Лей, по-известен с прозвището Дик Бобъра. Роден е в Англия, но се е бил във войната между САЩ и Мексико, водена през четиридесетте години на деветнайсети век. Заселил се е в Скалистите планини, а по-късно ръководел организирана от правителството експедиция от геолози през каньона на река Снейк Ривър. Тогава кръстили едно езеро на неговото име, Лей, и едно на жена му — Джени.

— Какво станало после? — почувства, че историята му не е свършила. — Какво се е случило с жена му Джени?

— Една зима снегът ги затрупал в тясната им хижа. Всички се заразили от едра шарка. Без познания, без никакви лекарства Лей, който сам бил болен, се опитвал с всички сили да ги спаси. Но за четири дни загубил жена си и всичките шест деца. По-късно се оженил повторно и създал друго семейство, но дори след години мястото, пълно със спомени за Джени и децата, извиквало сълзи в очите му.

Дженифър притихна. Продължаваше да гледа планинската верига, която никога не се променяше, никога не разкриваше дори частица от нещата, на които е била свидетел.

— Искаш ли малко какао? — предложи й Лоугън и отвори термоса.

Дженифър кимна и се огледа наоколо. Потърси с поглед Шийла и Дърк. Стояха на известно разстояние, а Дърк посочваше някакво особено красиво място. Очите на Лоугън проследиха тези на Дженифър. Когато го погледна отново, лицето й пребледня, макар че изражението му не показа с нищо ревността, която тя знаеше, че изпитва при вида на Шийла до Дърк.

— Сигурно обсъждат какъв е точният цвят на боровете при тази светлина — каза Лоугън, а очите му отново се насочиха към Дженифър.

— Сигурно — съгласи се тя, докато го наблюдаваше как налива димящото какао и й подава чашата.

— Реши ли вече какво ще правиш?

В небрежния му въпрос се прокрадваха нотки на острота. Ръката на Дженифър потрепери за миг.

— Искаш да кажеш — за Минеаполис? — много добре знаеше какво точно иска да каже, но се нуждаеше от време да обмисли отговора си.

— Да, и за твоя господин Стивънсън.

— Едва ли можеш да го наречеш „моя“ господин Стивънсън — засмя се прекалено нервно, за да прозвучи искрено.

— Бях останал с друго впечатление. Но ти определено не бързаш с взимането на решение дали да приемеш предложението му за брак.

— Не мисля, че бракът бе част от това, което ми предложи — сви рамене Дженифър, а устните й се извиха иронично.

Погледът на Лоугън бе зареян в планините, сякаш несъщественият им разговор изобщо не го засягаше, но при иронично шеговитото й изказване я изгледа пронизващо.

— Малка връзка, а? — каза саркастично. — И ти изчакваш венчална халка?

— Може би — отвърна тя. Загледа се в застаналата на разстояние двойка, която бе толкова погълната от разговора, че не забелязваше никого. — Може би просто изчаквам сестра ми да се омъжи, преди… — гласът й замлъкна.

— Да не би да искаш да кажеш, че когато Шийла се омъжи, възнамеряваш сериозно да се върнеш отново при онзи мъж? — лицето и гласът на Лоугън излъчваха неприкрит гняв. Той пристъпи към нея почти заплашително.

Той бе казал „когато“, а не „ако“ по повод женитбата на Шийла.

— Недей да ме сочиш с пръст, Лоугън — надсмя му се тя и дръзко вирна брадичка. — И тебе те бива да тичаш след фусти! Спомням си, че десет минути след като целуна сестра ми под клончето от хмел, вече се опитваше да ми се натрапиш!

— Иде ми така да те раздрусам, че да ти затракат зъбите!

Стисна я за раменете, а чашата й с какао с трясък падна на земята. Едва сподави вика, когато я притисна до гърдите си. Уплашените й очи погледнаха неговите. Погледът му се плъзна по поруменелите бузи и се спря на полуотворените й устни. Сърцето лудо заби в гърдите й.

— Току-що доказа твърдението ми — успя да каже, гласът й потрепери.

Очите му отново срещнаха нейните, леко озадачени, а гневът в тях си беше отишъл.

— Ти също доказа нещо, Джени Глен. Че не си напълно безразлична към мен.

— Пусни ме! — промълви ядосано тя и извърна поглед, преди той да прочете в него повече, отколкото възнамеряваше да му разкрие. — Не искам да ме докосваш!

— Не искаш ли?

— Не! Ах, ти, презрян, арогантен плейбой, мразя те! Никога не би могъл да бъдеш верен на нищо друго, освен на собствените си похотливи желания! — страхът от чувствата, които изпитваше, почти я разплака. — Като се замисля само как Шийла трепери над всяка твоя дума…

— Не ме познаваш особено добре, нито пък сестра си — очите на Лоугън я гледаха присмехулно, когато я пусна. — Но вярвам, че с времето ще промениш мнението си.

— Ти си мислиш така! — опита да прозвучи колкото се може по-презрително и надменно, но смехът на Лоугън я накара да се почувства детински опърничава. — Аз… Аз никога няма да ти се покорявам така, както Шийла.

Не, каза си, гордостта щеше да й попречи да покаже любовта си и щеше да отклони шока от унижението и смутеността, които я издаваха.

За миг в очите на Лоугън припламна гневна искра.

— Някой ден ще отидеш твърде далеч с хапливите си думички и ще съжаляваш за това. Но накрая, Джени Глен, ще отстъпиш… — спря насред изречението си и се усмихна през рамото на Дженифър на приближаващата се двойка. — Готови ли сте за малко сандвичи и какао?

— Добра идея — усмихна се Дърк и погледна нежно Шийла.

Тя сведе очи и промърмори нещо в знак на съгласие.

Пресякоха шосето заедно. Дженифър никога нямаше да разбере как точно Лоугън се озова отзад до нея. Отвори кошницата за пикник с храната и раздаде на всички сандвичи, а после, когато се нахраниха, прибра остатъците обратно. Небрежно подхвърли ключовете на Дърк и му предложи той да кара през останалата част от пътя.

Въпреки невероятните гледки, от които й секваше дъхът, в остатъка от следобеда Дженифър се чувстваше нещастна. Всичко опъваше напрегнатите й нерви — интимните погледи на Лоугън, начинът, по който я докосваше по ръката, когато искаше да привлече вниманието й… Знаеше, че просто я използва, за да отвлече вниманието си от Шийла и Дърк, но не можеше да влезе в тон с небрежния му маниер на лек и неангажиращ флирт. Чувствата й бяха твърде сериозни.

Когато Дърк най-после паркира джипа пред дома на Шийла, едва се въздържа да не изскочи навън. Учтиво изчака Лоугън да й отвори вратата и изрази своята благодарност за пътуването. Но по блестящите му очи разбра, че прекрасно съзнава с какво нетърпение чакаше да се прибере в къщата. Измърмори нещо за довиждане към Дърк и побърза да се спаси от присмехулния поглед на Лоугън.