Джина Уилкинс
Ново начало (9)

Девета глава

Рис опита да не мисли за опасно изкусителната близост на Анджелик, седнала на канапето до него, докато работеха в кабинета му на другия ден следобед. По дяволите, рече си той, свъсил вежди над отчетите, пръснати по масата, трябваше да овладее реакциите си към нея, ако искаше съвместната им работа да продължи.

Потръпна, като си спомни колко пъти се бе разсеял днес по време на сутрешното заседание. В един момент така се бе зазяпал в краката на Анджелик, че напълно изключи от хода на обсъждането, докато абсолютната тишина в очакване на неговото становище не го стресна. Той се опомни, поизкашля се и измърмори нещо за новата си идея как да усъвършенстват отчетната система на търговския отдел. Никой видимо не се изненада на думите му.

Стори му се забавно — присъстващите нито за миг не допускаха, че вниманието му може да бъде заето с друго, освен с работата. Рис дори се усмихна при мисълта за всеобщото изумление, ако бяха видели как строгият им шеф и неговата хладна, високомерна асистентка се боричкат на пода в нейната всекидневна в събота следобед. Едва ли някой от съдружниците им можеше да си представи страстта, която Анджелик криеше зад строгите прически и практичните костюми. Още по-малко биха повярвали за страстта, която тя разгаряше у него.

Като забеляза, че под въздействие на загадъчната му усмивка някои от подчинените му започнаха да нервничат, Рис побърза да я потисне и да се включи в обсъждането. И ето го сега тук, загледан влюбено в своята асистентка, отново забравил за работата, фантазираше за пикантни преживявания на кожено канапе и масивно бюро. Щеше ли да дойде време, когато би седял в една стая с нея, без така отчаяно да я желае? Той неохотно върна поглед към отчетите.

— Дай ми папката „Медпак“ от най-долното чекмедже на бюрото — нареди й той по-грубо, отколкото искаше.

Тя не показа да се е засегнала от тона му. Стана, подръпна полата си, привличайки за кой ли път погледа му към страхотните си крака, след което се отправи към бюрото. Ама че походка, мислено изпъшка Рис.

Вече беше отворила чекмеджето, когато той се сети за другата папка, която бе оставил там.

— Анджелик, чакай! — извика, тъкмо когато тя я отвори, за да провери дали не е объркала папките.

Анджи вдигна глава съвсем бавно. От съкрушения израз в теменужените й очи стомахът му се сви на топка. Тя отново погледна надолу към уличаващите листове в ръцете си, за да скрие изражението си.

— Ти си правил разследване — гласът й бе глух, едва доловим.

Проклятие! Той бавно се изправи, гузно разперил ръце.

— Нека ти обясня.

Тя затвори папката и я остави на бюрото: съкрушеният поглед, заедно с всички останали емоции, бе изчезнал безследно.

— Мисля, че ми е ясно. Като твоя асистентка, аз имам достъп до немалко секретна информация. И за теб е било важно да разбереш дали може да ми се вярва. Още в началото се учудих, като ме назначи, без да знаеш почти нищо за мен — гласът й заглъхна, а изражението й умишлено бе скрито от него. — Поне да ми беше казал, особено след като станахме…

— Любовници — додаде той, щом думите й замряха. — Не го направих заради работата, Анджелик. А лично за себе си.

Тя рязко се обърна към него с пламнали от гняв очи.

— Ровил си се в личния ми живот от любопитство? — попита, сякаш не вярваше на ушите си. — Или за работа ставах, без да ти е известно миналото ми, но за любовница — не? Е, как е, след като си спал с дъщерята на престъпник, Рис?

— Анджелик…

Трепереща от ярост, която той отдаде на искреното й огорчение, тя удари с длан по бюрото.

— Знаеш ли, аз наистина ти повярвах снощи, че ще ме заведеш на ресторант. Но не от клюките си се страхувал, нали? Просто не си искал да излагаш на опасност безупречната си репутация, в случай че някой познае прокудената от обществото дъщеря на Нолан Сент Клер на твоята…

— Стига! — пръстите му се впиха като клещи в ръката й и щяха да й оставят белези, ако Рис не беше отслабил хватката си. — Много добре знаеш, че ми е все едно кой ще ни види. И че исках да те заведа в проклетия ресторант. Така ли е? Кажи!

Младата жена вдигна очи към него и едва не изрече прибързания отговор, но премълча, щом погледите им се срещнаха. Тя първа сведе очи.

— Да — призна неохотно Анджи.

Доволен от малката си победа, Рис я пусна.

— Направих разследването, защото се тревожех за теб — мрачно обясни той. — От известно време знам за баща ти и изобщо не бих се интересувал от него, ако неблагоразумието му не те измъчваше все още.

— Тревожил си се за мен? Защо? — тя напрегнато се взираше в лицето му в опит да проумее неочакваното му признание.

Дали трябва да й кажа всичко, поколеба се Рис.

— Защото изглеждаше твърде самотна. Защото очевидно нещо те тормозеше и аз исках да разбера дали не мога да ти помогна. Защото държа на теб, по дяволите.

Анджи го гледаше втренчено, прехапала устни, и разсъждаваше върху думите му. От една страна, много по-лесно щеше да й бъде да повярва, че го е направил като съвестен работодател, който би трябвало да има доверие на асистентката си. От друга страна, Рис никога не лъжеше. И щом казваше, че е ровил в живота й, защото се тревожел, нямаше начин да не му повярва.

А дали наистина държеше на нея? Тя знаеше, че Рис я харесва, че връзката им не е само сексуална. Ала никога не се бе опитвала да намери по-конкретно определение. За себе си обаче съзнаваше, че е влюбена, без да се надява на взаимност или на щастлива развръзка от бурната им история.

Не, не мога да му повярвам, реши тя, извръщайки поглед от огъня в неговите сиви очи. Той беше… увлечен по нея сега, но за дълго ли? Не можеше да не го интересува, че баща й е в затвора, че самата тя е била подследствена за съучастничество. Едва ли щеше да иска жена с такова позорно петно в миналото й за съпруга и майка на своите деца.

И други бяха казвали, че държат на нея. Баща й… и ето как дълбоко я бе наранил и разочаровал. Приятелите в Бостън, които й обърнаха гръб, щом вече нямаха полза от нея. Мъжете, които искаха ръката й, ала не бяха склонни да й дадат онова, за което копнееше. Нима можеше да се довери на този изтъкан от противоречия човек, който имаше да учи още толкова много за любовта? Беше се опарила веднъж. И ужасно се страхуваше това да не се повтори.

Обгърнала се с две ръце, сякаш внезапно й бе станало студено, тя се извърна от него.

— Рис, бих искала да си тръгна по-рано днес, ако нямаш нищо против. Необходимо ми е да остана сама — за първи път го молеше за подобно нещо.

— Нека те закарам — предложи веднага той. — Ще прекараме следобеда заедно. Ще говорим. Трябва да поговорим, Анджелик.

Анджи почти ахна от изненада. Рис бе готов да зареже един важен проект само защото тя бе разстроена? Дали не държеше на нея повече, отколкото тя смееше да предполага?

— Наистина трябва да остана сама, Рис. Ще се видим утре.

Той изглеждаше разочарован, но кимна.

— Добре. Обади ми се, ако решиш да поговорим по-късно. Не е задължително винаги да вършим всичко сами, нали знаеш?

Тя се обърна, за да избяга, преди да се е поддала на порива да се хвърли на врата му. Ала преди да стигне до вратата, се озова в прегръдките му.

— Извинявай, Анджелик — промълви той, впил поглед в нея. — Не исках да те нараня. Опитвах се само да помогна.

Сърцето й биеше, устремено към него, устата й пресъхна. Въпреки емоционалния стрес от последните няколко минути, тялото й все още реагираше на неговата близост.

— Знам.

Целувката му бе ласкава, нежна, невъобразимо сладостна. Анджи би я охарактеризирала като любяща. Младата жена трепереше, когато Рис я пусна, и подозираше, че той също трепери.

— Обади ми се, ако имаш нужда — повтори дрезгаво Рис.

Тя не можа да отговори. Обърна се и избяга.

 

 

Заключена в къщата на баба си, Анджи седеше загърната в своя мек топъл халат, приютила Норка в скута си, и гледаше в празното пространство. Седеше така от няколко часа. Времето за вечеря бе минало отдавна, ала тя не изпитваше глад. Криеше се, призна сама на себе си. Криеше се от Рис, от миналото си, от своето собствено объркване. Тук се чувстваше сигурна, заобиколена от спомените и вещите на баба си. Дали някога щеше да намери кураж да излезе от уютното си убежище?

Тя гушна Норка по-силно, докато котето не се възпротиви и скочи на пода, запътвайки се към чинийката си. Анджи се загледа тъжно подир него. Имаше един-единствен недостатък в това уютно убежище. Липсваше някой. Не кой да е. А Рис. Не беше трудно да си представи, че е сгушена в прегръдките му и ярката картина я накара до болка да го пожелае.

Дали той беше самотен, зачуди се внезапно тя, хапейки устни. Дали седеше в онази оскъдно мебелирана, тайнствено тиха къща и мислеше за нея? И с чувство за вина за стореното гадаеше дали тя ще му прости?

Че ще му прости тя не се съмняваше. Вярно, ядоса му се отначало, ядоса се и се засегна. Стана й неприятно, като разбра, че е платил на някакъв непознат да се рови в миналото й. Но типично в негов стил, той бе постъпил по най-директния начин, за да научи каквото го е интересувало. Не го е направил от злоба или елементарно любопитство, а от загриженост за нея. Нима можеше да му се сърди за това?

Аз го обичам, помисли с болезнено желание Анджи. Обичам го ужасно много. И вместо да му се ядосва, беше трогната, че той се е тревожил за нея. Беше действал с типичната си арогантност, напоритост, дори нетактично, но никой не си беше давал толкова труд за нея, откакто се помнеше.

Той нямаше почти никакъв опит в сърдечните отношения. И отчаяно се нуждаеше от любовта, която тя изпитваше към него, дори да не се научеше да я споделя. Анджи отново се изкуши от чувството, че е необходима, че е нужна някому за първи път в своя живот.

Може би — защо пък не? — тя щеше да го научи да обича, да го научи на взаимност, помисли Анджи с искра на оптимизъм. И тя не беше експерт в тази област, като се вземе предвид средата й, но имаше своите баба и дядо за пример как се градят отношения с течение на времето и с взаимно старание. Миналото й нямаше значение за него. Щом то не стоеше между тях, оставаше й да се пребори само с неговата затвореност и своята собствена нерешителност.

Само? Тя едва-едва се усмихна, за първи път откакто се бе прибрала от работа.

Значи имаше надежда. Стига тя да не прекъснеше общуването помежду им. Нямаше да постигне нищо обаче, нямаше да помогне на никого, ако се криеше. Изпълнена с нова решимост, Анджи се изправи и започна да развързва халата си, отправяйки се към спалнята.

 

 

Рис направи безуспешен опит да се успокои, като взе топъл душ и облече удобен мъхест сив анцуг. Беше се зачел в „Уолстрийт Джърнъл“, когато малко след девет някой звънна отвън. Той се изненада, ала знаеше кого ще види. С ускорен от напрегнатото очакване пулс, със замах отвори вратата.

Анджелик стоеше на прага, толкова млада и крехка в мекия си розов пуловер, избелелите джинси и износените маратонки, с небрежно вързаната отзад конска опашка с розова панделка.

— Ти беше прав, Рис — каза му глухо, като нервно кършеше пръсти. — Не мога винаги да върша всичко сама. Имам нужда от теб.

Той протегна ръце и тя се озова в прегръдките му.

— Аз съм на твое разположение, Анджелик — промълви Рис с дрезгав глас.

Сгушена в обятията му, Анджи въздъхна, доволна, че чува тези думи за пръв път от дълго време. Може би нямаше да е завинаги, рече си тя, но поне засега… Не се оплакваше.

— Искаш ли да поговорим? — попита той, притегляйки я в къщата.

Тя се двоуми само миг. После се усмихна и плъзна ръце по гърдите му.

— Не — мускулите му повдигнаха дланите й при рязкото вдишване. — Ти предпочиташ да поговорим ли? — предизвикателно вдигна очи тя.

— Шегуваш ли се? — енергично се изкашля той.

Тъкмо усети възбудата му, когато той не издържа и я грабна на ръце.

— Да знаеш само как ми въздействаш — измърмори и тръгна към стълбите с широки припрени крачки.

Притискайки се доверчиво, Анджи положи глава на рамото му и затвори очи със съзнанието, че скоро щеше да види как му въздейства. Със съзнанието, че връзката помежду им не беше само физическа, въпреки страстта, която мигновено пламваше, когато бяха заедно. Не се и замисли колко дълго ще бъдат заедно и дали тя ще да оцелее след края. В момента имаше други, по-хубави мисли. Друго, по-хубаво занимание…

През следващите две седмици Анджи и Рис бяха почти неразделни. Сякаш за да докаже, че не се притеснява да го виждат с нея, Рис я заведе на ресторант, на театър, на бейзболен мач. На два-три пъти срещаха хора от службата. Анджи знаеше, че ги одумват, ала този път не я интересуваше. Ако такава бе цената за прекараното време с Рис, тя с радост щеше да я заплати. Освен това, мислеше с горчива насмешка, беше свикнала да бъде обект на клюки.

Анджи непрекъснато се изненадваше от новите черти, които откриваше у Рис. Макар че през последните години не бе отделял много време за филми — или други развлечения — те му доставяха голямо удоволствие, особено заплетените комедии и приключенските филми. Тя взе под наем няколко видеокасети и през повечето време се радва на неговото неподправено удоволствие, отколкото на самите филми.

Веднъж отвори един шкаф във всекидневната му и се натъкна на ценна колекция от първокласни рок албуми под скъпа стереоуредба.

— Не знаех, че толкова обичаш музиката! — възкликна тя.

Той я погледна някак стеснително над списанието, което четеше и призна:

— Да. Обикновено слушам музика, когато съм сам.

— Защо не си ми казал?

— Ами, не е ставало дума — сви рамене той.

Тя прегледа колекцията, очарована от разнообразието й. Бийтълс, Ролинг Стоунс, Елвис, Бъди Холи, Дорс, Джо Кокър… и още десетки, за повечето от които бе чувала, но за някои — не.

— Изглежда колекцията ти свършва с появата на диско музиката — подкачи го тя.

— Не е лъжа — въздъхна той. — Оттогава нищо свястно не са записвали.

Анджи се врътна на пета, готова да го обори.

— Глупости — рече невъзпитано тя. — Имаше доста добра музика през последните десет години.

— Благодарение на музикантите, които излязоха още през шейсетте — отвърна той, захвърляйки списанието, за да участва в спора. — Стоунс, Бийч Бойс, Тина Търнър, Ху, Род Стюард.

— А Бон Джоуви?

— Ти се шегуваш.

— Хайде де, и ти имаш записи на хеви метъл групи. Лед Цепелин, Арън Мейдън.

— Те са класици — високомерно отбеляза той.

Анджи дръзко наклони глава и сложи ръце на хълбоците си.

— А Мадона? — нападна го тя.

Той изстена и пресилено потрепери.

— Да я сравняваш с Тина Търнър? Защо не сложиш и Бари Манилоу в сметката?

— Аз го харесвам — информира го хладно тя, сдържайки усмивката си.

— Ти харесваш и пица с ананас. Вече установихме, че имаш доста съмнителен вкус.

Тя ахна с престорен гняв и се хвърли в скута му с такава сила, че го остави без дъх.

— Какво безочие! — избърбори, обвила ръце около шията му. — А мога ли да ти припомня, че харесвам и теб? Това какво говори за моя вкус?

— Според някои това е сигурен признак, че си особнячка — весело отвърна той и я прегърна през кръста.

— Техният вкус е съмнителен — подчерта тя, преди да го целуне.

— Измислила си страхотен начин за прекратяване на спорове — усмихна се той.

Тя се сгуши в него.

— Наистина ме изненада като таен почитател на рокендрола. Бих предположила, че слушаш класическа музика.

— Само привидно — поясни той. — Опитвам се да изглеждам така, защото е по-представително, за респект. Иначе, дай ми Ерик Клептън по цял ден — той замълча, после добави: — Аз щях да отида на Уудсток.

Тя захихика, като си го представи с коса до раменете и мъниста на врата.

— Защо не отиде?

— Чичо Сам ме призова същото лято. И не ми даде възможност да мина през Уудсток на път за Виетнам.

Смехът й замря.

— Беше ли те страх? — попита тихо.

— Много пъти — тонът му стана сериозен.

— На колко години си бил?

— На осемнайсет.

— Толкова млад.

— Е, аз бях надраснал годините си — след миг мълчание той изпъшка. — По дяволите!

— Какво? — тя вдигна въпросително глава.

Той я изгледа печално.

— Просто си помислих на колко години си била ти тогава. Не помниш Уудсток, нали? Нито Виетнам, нито първия човек на Луната, нито атентата срещу Кенеди?

— Родила съм се, когато е убит Кенеди, била съм на четири по времето на Уудсток и полета до Луната, и на девет, когато нашите войници се върнаха от Виетнам — отговори тя. — Спомням си го… смътно.

— На четири — повтори мрачно той. — Аз съм залягал по калните окопи, гледал съм как агонизират другарите ми, а ти си била в пелени.

— Не съм била в пелени — разпалено отрече тя.

— Образно казано — обясни с въздишка той. — Била си в детска градина.

— Е, да — това вече не можеше да отрече.

Изражението му внезапно охладня.

— Понякога забравям, че си толкова млада.

— Нима това те тревожи? — изненада се тя.

— Само, когато се сетя.

— То е без значение, Рис. Ние имаме много допирни точки, въпреки разликата във възрастта. Обичаме да слушаме музика.

— Да-да.

— Сигурна съм, че има куп песни, които и двамата харесваме — изтъкна тя. — Ти имаш няколко албума на мои любими изпълнители. И двамата обичаме приключенски филми… и двамата сме влюбени в работата си — добави тя със слаба усмивка. Той изглежда се поразведри при последното твърдение. — А имаме и това — промълви Анджи и го притегли към устните си.

Целувката им бе продължителна, дълбока, разтърсваща.

— Да — глухо измърмори накрая Рис. — Имаме и това — след което той пое инициативата, притегляйки я назад, докато двамата се оказаха легнали на канапето, а пръстите му вече се бореха с копчетата на раираната й памучна блуза.

 

 

Не обсъждаха взаимоотношенията си през двете безметежни седмици, нито споменаваха бъдещето. Анджи не беше сигурна дали по нейна, или негова вина, или и двамата просто се страхуваха — щом тъй старателно избягваха темата.

Започнаха да се готвят за посещението при леля Айрис. Анджи го очакваше с нетърпение, въпреки опасенията си от известно неудобство, ако жената проявеше интерес към естеството на връзката между бившия си приемен син и неговата асистентка. И все пак тя искаше да се запознае с нея — с тази, която със своята доброта бе изиграла такава важна роля в живота му. Която му бе дала първите уроци по пътя към любовта. След няколкото си телефонни разговора с леля Айрис Рис я увери, че приемната му майка е не по-малко развълнувана от предстоящата среща с Анджи.

През тези почти идилични дни имаше само един случай на напрежение помежду им. Анджи измъкна Рис рано-рано от леглото си, за да го изпрати до вкъщи да се преоблече, преди да отидат на работа, и той изсумтя:

— Става досадно. Би било много по-лесно, ако се нанесеш при мен.

Думите му я поразиха. Да се нанесе при него, с паника помисли тя. Да остави къщата на баба си? Не! Невъзможно!

— Мисля, че още не сме готови за такава стъпка — успя да каже сравнително спокойно Анджи.

На Рис не му допадна отговора, нито ужаса в очите й от самото предложение. Той усещаше нежеланието й да напусне уютното си убежище и му беше неприятно. Като че я караше да продаде тая старина, помисли той. Всъщност просто искаше да бъдат заедно, ден и нощ, а неговата къща бе по-голяма, по-удобна и в значително по-добро състояние. Можеха преспокойно да живеят там, според него. Но не настоя. Нещо му подсказваше, че няма да е разумно, че връзката им е още твърде крехка и нестабилна.

Щеше да дойде подходящ момент, решително си рече Рис, когато да й предложи отново. Той щеше да се постарае да дойде по-скоро. Беше му дотегнало да се събужда сам, колкото и рядко да прекарваха нощите си разделени. Тя бе негова. И трябваше най-сетне да го осъзнае.

 

 

Джун влезе в залата така безшумно, че в първия момент само Анджи я забеляза. Отправи й въпросителен поглед, сложила длан на бележника си, докато Рис продължаваше да говори на съдружниците, събрани около дългата заседателна маса. Само нещо крайно наложително би накарало Джун да прекъсне такова важно заседание, мина й през ум с внезапно смътно лошо предчувствие.

С тревожно изражение Джун й подаде някаква бележка, след което се обърна и побърза да излезе от залата. С растящо безпокойство Анджи разтвори сгънатото листче. Какво ли бе разстроило вечно усмихнатата Джун?

След миг тя стисна очи от мъка. За една жена, която не познаваше… и за Рис, който щеше да бъде съкрушен.

Рис изненада всички присъстващи, като млъкна насред изречението и прикова очи в Анджи.

— Анджелик? — обърна се той, забравил за първи път официалното обръщение. — Какво се е случило?

Тя си пое дълбоко въздух и стана с бележката в ръка, недоумявайки как да го изведе и да му съобщи новината. Той реши въпроса, като измъкна смачканото листче от треперещите й пръсти и го отвори.

Анджи се натъжи още повече, щом лицето му не трепна от няколкото написани думи. Единствена му, реакция бе леко стисване на устните. Сърцето й се късаше от съзнанието каква дълбока скръб остава скрита зад непроницаемата му маска.

Старателно сгъвайки листчето по първоначалните гънки, Рис й кимна и го пъхна в джоба си.

— А сега, за новия конвейер… — заговори той, без да обръща внимание на гробната тишина в залата. Твърде шокирана, за да се съобразява с дискретността, Анджи възкликна:

— Рис! Нима смяташ да продължиш?

Той смръщено я изгледа, по-загрижен от самата нея за изумените погледи, които й отправяха присъстващите.

— Да, госпожице Сент Клер, така смятам. Не виждам причина за отлагане на заседанието.

За Анджи те двамата бяха сами в залата.

— Не виждаш причина? — повтори тя, заставайки плътно до него. — Защо говориш така?

— Вече нищо не може да се направи — тихо каза той.

— А скръбта? — прошепна тя и вдигна ръка да го погали по бузата. — На нея не й е нужна, но на теб…

— Анджелик…

Тя рязко обърна глава, за да срещне жадните любопитни погледи на съдружниците.

— Господин Уейкфийлд е понесъл тежка загуба в семейството си. Сигурна съм, ще разберете, че той има нужда да остане сам. Ще отложим заседанието с няколко дни.

Размърдвайки се неловко на местата си, присъстващите нерешително погледнаха Рис. Той се поколеба, после кимна.

— Джун ще ви съобщи датата и часа. Това е всичко за днес.

Съдружниците побързаха да излязат. След по-малко от пет минути Анджи и Рис бяха сами.

— Ти си единственият човек, на когото прощавам след подобно изпълнение — категорично й заяви той сложил ръце на хълбоците си и надвесен над нея като буреносен облак. — Говоря за узурпирането на властта. От къде на къде…

Без да обръща внимание на формалното мъмрене, тя обви ръце около кръста му и го притисна към себе си.

— Съжалявам, Рис. Искрено съжалявам.

— Проклятие — неестествената му скованост изчезна след дълбоката въздишка. Той прегърна Анджи и опря буза в косата й. — Онзи ден говорих с нея. Звучеше нормално. Ако знаех, че е по-зле, щях да отида да я видя.

— Разбира се. Но в бележката пише, че е починала, докато спяла. Навярно никой не е подозирал…

— Да, навярно — той мълча един дълъг миг, преди да каже тихо: — Щях да те заведа при нея идната седмица. Щеше да ти хареса, Анджелик.

Сълзите незабелязано се стичаха по бузите й.

— Сигурна съм, че щях да я обикна — промълви тя.

— По дяволите, ще ми липсва.

Анджи изхлипа.

— Знам. Аз се чувствах така, когато баба умря.

— Сякаш си загубил част от себе си? — дрезгаво попита той.

Тя вдигна лице към него, без да скрива сълзите.

— Да. Много важна част.

Той се наведе и опря чело в нейното.

— Пак плачеш за мен.

— Не мога да го преодолея — призна тя със съзнанието, че той никога не би заплакал и с желанието нейните сълзи да облекчат болката му. — Като гледам колко те боли… Да можех да ти помогна.

— Та ти ми помагаш — прошепна хрипливо той, милвайки с устни нейните. — Благодаря ти.

Притиснала мократа си буза о врата му, Анджи се повдигна на пръсти, за да го прегърне. Знаеше, че най-доброто, което може да стори за него, бе просто да го подържи в прегръдките си. Твърде рядко го бяха прегръщали, дори когато е страдал. Навярно, защото не бе насърчавал подобни ласки. Анджи го познаваше вече достатъчно добре, за да не очаква от Рис насърчение. Тя даваше, без да я подканят… а той приемаше със затрогваща признателност. Засега и двамата получаваха, каквото им е необходимо. Тя не искаше да мисли за бъдещето.

 

 

Според завещанието на Айрис нямаше да има погребение. Нямаше смисъл Рис да заминава. Прекараха една спокойна вечер — сами си приготвиха вечерята, после поседяха и слушаха музика във всекидневната, сплели ръце, наслаждавайки се на уединението. А когато Рис я погледна с болка и горещо, отчаяно желание, Анджи всеотдайно му предложи и тялото си, и страстта си за утеха. Той прие и двете, и я люби с необичайна нежност, която едва не я разплака. После заспаха един до друг в широкото му легло. Анджи се събуди само веднъж, сякаш от биенето на неговото сърце до ухото си. С доволна усмивка тя се сгуши още по-удобно и заспа отново.